Лев Гросман
Колеж за магьосници (19)

Филория

 

Наредиха се в кръг, хванати за ръце, нарамили раниците. Лицето на Анаис сияеше от радост. Май само тя бе щастлива.

Най-забавното е, че се бе получило. Куентин не им даде мира и те отстъпиха без съпротива.

Изпаднал във философско разположение на духа, Куентин реши, че този ден винаги ще е щастлив, най-щастливият в живота му. Странно как животът може да те изненада. Перипетиите на съдбата.

Чувстваше се неочаквано разкрепостен. Срамът бе престанал да го измъчва. Беше го завладяло усещане, неопетнено от опасения, възражения или обидни квалификации. Алис вече не бе алабастрова светица. Не бе толкова трудно да срещне погледа й. А дали не съзираше притеснение в нейния? Може би тя бе понаучила какво е да те гризе съвестта? Сега бяха заедно в кюпа.

Цяла сутрин си бяха стягали багажа, който поначало бе почти готов. Най-накрая се събраха в хола, пристъпвайки от крак на крак, споглеждайки се:

— Дадено?

— Дадено?

— Всички ли са наред?

— Да не се помайваме.

— Хайде!

— Добре!

— Да…

А после Пени сигурно натисна копчето, защото се издигаха нагоре в бистрата студена вода.

Куентин с тежката си раница пръв излезе от фонтана. Сега беше абсолютно трезвен, но затова пък ядосан, ядосан, ядосан. Не искаше да се докосва до когото и да било или да бъде докосван. Харесваше му обаче в Ничиите земи. Действаха му успокояващо. Да можеше да поседи за минутка точно тук, на старите изтъркани камъни, само за минутка, навярно щеше да заспи.

Скъпият персийски килим, на който бяха стъпили в хола, изплува след тях. Някак и той беше преминал. Дали копчето не го беше взело по погрешка за част от облеклото им? Шантава работа.

Куентин изчака другите един по един да се измъкнат на сухо. Джанет изглеждаше пребледняла. Джош и Елиът й помагаха да се задържи на повърхността, но тя не можеше да се набере на ръба и да излезе. Погледът й беше разфокусиран. Другите дружно я изтеглиха оттам, но тя бе съвсем отмаляла. Падна на лакти и колене, после раницата й я повлече на една страна.

— Не зная дали ми се повръща — бавно изрече Джанет и примигна.

— Нещо не е наред — констатира Алис. Гласът й не преливаше от съчувствие. — Тя има алергична реакция към Града.

Елиът бързо пое командването.

— Всички други сте добре, нали? Хубаво, минаваме към фаза втора: темпо.

— Аз съм добре, само да почина. Ох, Господи, не го ли усещате? — Джанет безпомощно ги погледна, поемайки си с мъка дъх. Анаис коленичи до нея в знак на женска солидарност. Алис я погледна непроницаемо.

— Интересно — каза Пени. — Защо никой друг…?

— Ей! Нещастнико! — Куентин щракна с пръсти пред лицето му. Точно сега беше цар в проявите на неприкрита враждебност. Задръжките му бяха паднали. — Не виждаш ли, че я боли? Фаза втора, задръстеняко: да вървим.

Надяваше се, че Пени ще му се нахвърли и може би ще се сбият. Но Пени само го измери с хладен поглед и се обърна. Максимално оползотвори възможността да се издигне, да се покаже благороден победител. Разклати флакон с оранжева боя и описа кръг около фонтана, и пое към пищния бял дворец. Не беше загадка къде отиват: Пловър беше разказал сцената с характерния си стил, който изключваше двусмислици. Чатуинови изминаваха три квадрата по посока на двореца и един наляво за фонтана, от който се стигаше до Филория.

Спряха на спретнато квадратче с каменно здание, което би било подходящо за кметство на средновековно френско селце. Часовникът отгоре на фасадата беше застинал на пладне — или на полунощ. В центъра на кръглото фонтанче се издигаше статуя на Атлас, превит под тежестта на бронзово кълбо.

— Добре! — Пени говореше ненужно високо. Големият цирков ръководител. Личеше си, че е нервен. По-полека, любовнико! — В книгите минават от тук. Ще проверя метеорологичните условия.

Пени извади бялото копче от джоба си и го стисна в юмрук. Пое си дълбоко въздух, качи се на ръба на фонтана и цамбурна с изпружени крака в тихата вода. В последния миг по рефлекс запуши носа си с пръсти. И изчезна.

Настана мълчание. Чуваше се единствено запъхтяното дишане на Джанет и плисъкът на фонтана. След малко главата на Пени разсече водата.

— Получи се! — изкрещя той. — Топло е! Лято е! Там е лято!

— А Филория ли беше? — поинтересува се Джош.

— Откъде да знам! — Пени доплува кучешката до ръба. Гора е. Няма признаци наблизо да живеят хора.

— Значи върши работа — заяви Елиът. — Хайде да тръгваме.

Ричард вече ровеше в багажа и изхвърляше на многоцветна купчина скъпите кожуси, вълнените шапки и термочорапите.

— Стройте се! — нареди той. — Краката във водата, ръцете здраво сплетени.

На Куентин му идеше да подхвърли някой саркастичен коментар, ала нищо не му дойде на ума. Натопи стъпала в мастиленосинята вода, която бе като че ли по-рядка от обикновената, по-скоро с плътността на алкохол. Взря се в обувките си. Едва различаваше контура им.

Заби поглед в скута си. Беше замаян от недоспиване. Усещаше главата си огромна и изпразнена, като перест облак. Облакът взе да се разсейва. Дали щеше да умре? О, с какво удоволствие би умрял!

— А бе, Анаис, ти изобщо чела ли си книгите? — кореше я Елиът. — Не сме тръгнали да гасим пожар. Вероятно ще хапнем кифлички с някое зайче.

Джанет се облягаше на рамото на Елиът, разкривайки бялата си шия. Беше й студено, изглеждаше страшно уязвима. Отдясно пък Джош разтревожено го наблюдаваше. Огромната му десница стисна неговата.

— Стегни се, пич. Добре си. Ще се справиш.

Всички се огледаха за последно наоколо и през седмината премина тръпка на страх и възбуда.

По сигнал на Пени се пуснаха във фонтана — не съвсем в синхрон, но почти. Джанет кажи — речи се заби с лице във водата.

Това бе свободно пропадане, гмурване. Сякаш се спускаха с парашут, само че прекалено шеметно и без да ги брули вятър. Земята се втурна да ги цапардоса. За миг зърнаха балдахин от златни листа, който се простираше от хоризонт до хоризонт. После всичко свърши.

Намираха се в плитко дере, чието глинесто дъно бе покрито с листа и опадали клонки. Куентин се подпря с ръка на насипа. През гъсто сплетените клони се процеждаше мъждива светлина. Птичка изтрака с човка и отлетя. Мълчанието бе гъсто като мед.

Преходът ги бе разпилял, ала не се бяха изгубили от поглед. Ричард и Пени с мъка се измъкваха от огромна изсъхнала драка. Алис и Анаис седяха на дънера на колосално повалено дърво, сякаш някое великанче внимателно ги бе подредило там като кукли. Джанет седеше на земята с ръце върху бедрата и дишаше дълбоко. Лицето й бе зачервено.

— Пени? — Джош стоеше горе на дерето с ръце в джобовете. Изглеждаше много шик с марковото яке и готината риза, макар и мокър. — Студено е. Защо, мамицата му?

Въздухът беше резлив и мразовит, дрехите им бързо замръзваха. Дъхът им излизаше на бели облачета в девствената тишина. От светлото небе тихо се сипеше снежец. Земята се беше вледенила под нападалата шума.

— Не знам — намръщи се сприхаво Пени. — Преди бе лято. Само преди секунда! Сварих се от жега!

— Моля, някой ще ми помогне ли да сляза? — Анаис с недоверие поглеждаше надолу от високия дънер. Джош галантно я подхвана за тясното кръстче и я повдигна. Тя изписка доволно.

— Става дума за разминаване във времето — уточни Алис. — Чак сега се сетих. Пени може да е бил тук преди половин година филорийско време. Или пък преди шейсет години. В книгите винаги става така. Няма как да предскажеш в кой сезон ще се озовеш.

— Е, аз предсказвам, че циците ми ще измръзнат след пет минути — разсърди се Джанет. — Някой да се върне за кожусите.

Единодушно се съгласиха, че Пени трябва да свърши тази работа. Той се канеше да натисне копчето, когато Елиът внезапно му се нахвърли и сграбчи ръката му. Максимално спокойно обясни, че щом времевите потоци на Филория и Ничиите земи се движат с различна скорост, той може да се върне с багажа след дни или години от гледна точка на Филория, а дотогава те ще са умрели от измръзване или от старост. Налагаше се да се върнат заедно.

— Забравете — поклати глава прежълтялата Джанет. — Още не съм готова. По-добре да ми измръзнат циците, отколкото да си изповръщам червата.

Никой не възрази. Не им се връщаше, след като най-накрая се бяха добрали дотук. Пени взе да прави магии за изсушаване.

— Май виждам как да се измъкнем — обади се Алис, която все още седеше на дънера. Тъмната й коса бе покрита със сняг. — От другата страна има някаква просека. И още нещо. Ще ви е интересно да го видите сами.

В дъното на дерето имаше достатъчно място да пропълзят на четири крака под поваления ствол. Ръцете и колената им затъваха в осланената шума. Елиът се промъкна последен, като преди това избута свалените раници. Пени се завтече да помогне на Алис, но тя го пренебрегна и скочи, въпреки че така бе по-неудобно. Куентин си помисли, че снощната авантюра май не й е харесала.

От едната страна на просеката растеше малък дъб. Кората му бе тъмносива, почти черна, а клоните — жилави и изкривени, с окапали листа. В ствола му, на височина човешки бой, се мъдреше голям кръгъл тиктакащ часовник. Това бе едно от дърветата на Наблюдателката. Без да говорят, всички се заизкачваха един след друг по стръмната пътека, за да го разгледат отблизо. Куентин докосна мястото, където грубата кора на дъба се преливаше в гладкия сребърен обков на циферблата. Затвори очи и проследи извивката с пръст. Наистина беше във Филория. Нямаше две мнения по въпроса.

Дали заради недоспиването, дали заради друго, по бузите му безпомощно се затъркаляха горещи сълзи. От гърлото му се изтръгна жално хълцукане. Противно на волята и инстинктите си той се свлече на колене и зарови лице в студените листа. Най-сетне всичко щеше да се оправи. Щяха да го вдигнат на ръце, да го почистят, да му вдъхнат усещане за безопасност, щастие и завършеност. Как така всичко се бе объркало? Как с Алис се проявиха като такива глупаци?

Изведнъж му просветна: спешно трябваше да намерят Мартин Чатуин, ако все още бе жив. Това бе разковничето. Трябваше да узнае тайната как се остава вечно тук.

Смутено се изправи и попи сълзите с ръкава си.

— Е — най-сетне наруши мълчанието Джош. — Във Филория сме.

— Тези дървета часовници са на Наблюдателката — подсмърчайки издума Куентин.

— Мислех я за мъртва — обади се Джанет.

— Може би сме попаднали в по-ранен период — предположи Алис. — Както в „Момичето, което измерваше времето“.

— Може би. Май някои от тези дървета оставаха след смъртта й. В „Блуждаещата дюна“ децата виждат дърво часовник.

— Чудно дали сме улучили времето — прошепна Ричард.

Куентин би могъл цяла вечност да се кокори в дървото, обаче студът ги разпъди. Момичетата вече бяха тръгнали напред. Куентин неохотно пое след останалите.

Никой не говореше. Въпреки старателната практическа подготовка почти не бяха обсъждали стратегии или цели. Това бе Филория, приключенията сами щяха да ги намерят. Едва ли не с всяка стъпка очакваха да ги споходи чудодейно проявление или откровение. Само че нищо вълшебно не им се яви. Дърветата наоколо си оставаха неподвижни и упорито неодушевени, дори след като Пени, в присъщия си изследователски дух, се представи официално на няколко дъба. Тук-там високо в клоните кацаха и отлитаха птички, но никоя не им предложи напътствие. Всяка мъничка подробност изглеждаше свръхярка и наситена със смисъл, сякаш този свят буквално бе изграден от думи и писмена, изрязани в магически географски шрифт.

Да са вървели така най-много двайсет-трийсет минути. Куентин ту духаше в ръцете си, ту ги пъхаше в ръкавите си, за да ги стопли. За момента беше съвсем буден и трезвен.

— Като нищо можем да налетим на някой фавн — подхвърли Джош.

Пътеката — ако това въобще е било пътека — взе да се гъне и лъкатуши, а след малко изтъня и изчезна. Спряха край един прекрасен зимен поток, който плитко се процеждаше сред дърветата. Водата беше искрящо бистра и пъргава, сякаш доволна, че е открила такъв великолепен увъртян маршрут. Седмината безмълвно се събраха край него. Камъните бяха увенчани със снежни калпаци и ледени висулки. Един клон, обсипан с изчанчени ледени капчици, стърчеше от средата на ручея като абстрактна скулптура. В него нямаше нищо кой знае колко свръхестествено, ала той временно засити апетита им за чудеса. Цяла минута се прехласваха по него, преди Куентин да си даде сметка, че точно пред тях, в най-дълбоката част на ручея, се виждат женска глава и голи рамене.

— Божичко! — възкликна той и се отдръпна. Гледката бе ужасяваща и смахната. Сюрреалистична. Тази жена със сигурност бе мъртва. Гъстата й коса беше станала на ледена буца. Немигащите й очи — сякаш взрени в тях — бяха с цвета на сумрака, кожата й блестеше в бисерносиво. Да имаше най-много шестнайсет години. Миглите й бяха заскрежени.

— Тя дали…? — Алис не довърши въпроса.

— Ей! — повика я Джанет. — Добре ли си?

— Да й помогнем. Мръднете се. — Куентин опита да се приближи, ала се подхлъзна на един замръзнал камък и единият му крак затъна до коляното. Издрапа обратно на брега, изгарян от болка.

— Трябва ни въже.

Водата дори не изглеждаше достатъчно дълбока и Куентин с ужас си помисли дали не гледат тяло, отсечено до кръста. Въже — ама той какво си въобразяваше? Та нали беше магьосник, да му се не види! Хвърли раницата, из която ровеше, и начена просто кинетично заклинание, за да я извади. Усети топлина в пръстите си, мислено почувства нейната тежест. Алис отсечено го наставляваше. Жената се надигна, от тялото й се застичаха капки. Слава богу, беше цяла — и чисто гола. Снагата й бе тънка, стройна, с напъпили гърди на девойка. Ноктите и зърната й бяха бледолилави. Потрепери, когато магията я обгърна. Очите й се фокусираха. Тя се начумери и протегна ръка, удържайки заклинанието, преди да го е довършил.

— Аз съм водна нимфа наяда. Не мога да изляза от потока. — Погледът й срещна този на Куентин. — Твоята магия е непохватна.

Куентин се опули. Сега видя, че тя не е човек, пръстите на ръцете и краката й бяха ципести. От негово ляво се чу шаване. Пени коленичеше на снежния бряг.

— Смирено се извиняваме — рече с приведена глава. — Най-смирено молим за вашата прошка.

Речната нимфа пренасочи вниманието си. Ручеят бълбукаше по голата й кожа. Тя кокетно наклони глава.

— На моята красота ли се възхищаваш, човеко? Студено ми е. Ще ме сгрееш ли с пламтящата си кожа?

— Умолявам ви — продължи Пени, червен като домат, — ако желаете да потърсим нещо ваше, с радост ще се наемем. С радост ще…

Джанет милостиво го прекъсна:

— Ние сме от Земята — решително заяви тя. — Бихте ли ни упътили до някой голям град, ако има такъв? Може би до замъка Беловръх?

— … с радост ще се нагърбим с вашата повеля — церемониално завърши Пени.

— На овните ли служите? — попита Алис.

— Не служа на измамни богове, земна девойко. Или на богини. Служа на реката и реката служи на мен.

— Тук има ли други хора? — намеси се Анаис. — Като нас?

— Като вас ли? — нимфата се усмихна нахално и за миг връхчето на плашещо синьо езиче се появи между доста острите й зъби. — О, не. Не и като вас. Не и толкова прокълнати.

В този момент Куентин усети как телекинетичното му заклинание се разпадна. Тя го беше премахнала без жест или дума. Наядата рязко се гмурна — бледолилавите й хълбоци проблеснаха — и изчезна в тъмната вода, която изглеждаше твърде плитка, за да я побере.

След секунда главата й отново се показа.

— Страхувам се за вас, човешки деца. Това не е вашата война.

— Не сме деца — възрази Джанет.

— Каква война? — извика Куентин.

Тя за пореден път се усмихна. Зъбите между лавандуловите й устни бяха извити като на хищна риба. Стискаше нещо в ципестия си юмрук, от който капеше вода.

— Речен дар. Използвайте го, когато напълно изгубите надежда.

Куентин го улови с една ръка, благодарен, че старите му жонгльорски инстинкти не са го подвели. Когато вдигна поглед, нимфата бе изчезнала. Бяха сами с ромолящия поток. В ръката на Куентин имаше мъничък ловджийски рог от слонова кост със сребърен кант.

— Леле! — Джош потри доволно ръце. — Приключенията започват!

Другите се скупчиха да разгледат рога. Куентин го подаде на Елиът, който го завъртя в ръцете си и го погледна от тук от там.

— Нищо особено не чувствам. Все едно е някой сувенир, купен от летището.

— Не е задължително да чувстваш каквото и да било — собственически рече Пени и прибра рога в раницата си.

— Трябваше да я питаме дали това е Филория — тихичко промълви Алис.

— Как няма да е Филория! — учуди се Пени.

— Бих желала да съм сигурна, а също и да разбера защо сме прокълнати.

— И каква беше тази война? — Ричард сбърчи дебелите си вежди. — Тя повдига много въпроси.

— Тия зъби не ми харесаха — добави Алис.

— Леле, майко! Леле, майко! — завъзклицава Джош. — А, бе, хора, това беше наяда! Току-що видяхме речна нимфа. Супер! Хора, тая Филория ще ни разкаже играта!

Напрежението спадна и те взеха да дрънкат глупости и майтапи. Тя дали беше веществена? Дали не ставаше течна в потока? Иначе как ще се скрие в такава плитка водица? Каква функция изпълняваше в магическата екосистема? Ами рогът? Алис вече прелистваше книгите си — не намираше ли Мартин рог в първата част?

След малко усетиха, че вече три четвърти час стоят навън посред зима само по джинси и блузи. Дори Джанет призна, че е време да се връщат в Града. Наредиха се в кръг, все още леко замаяни, и щастливи съзаклятнически погледи захвърчаха помежду им. Вярно, имаше и дрязги, но те нямаше да съсипят всичко. Сега вършеха нещо наистина важно, осъществяваха предназначението си.

Тогава за пръв път го чуха: глух, ритмичен, тиктакащ звук. Ромонът на потока го заглушаваше, но той се усилваше. Един по един седмината спряха да приказват и се заслушаха. Не му беше чиста работата на този звук. Алис първа стопли:

— Цъка часовник. Часовник — повтори изплашено. — Това е Наблюдателката!

Пени припряно натисна копчето.

Този път подходиха крайно делово. Събраха си зимните дрехи и се наредиха край фонтана с лекота, придобита от практиката. Едновременно се плъзнаха надолу.

Отново бяха във Филория, край потока, но снегът го нямаше. Бе ранна есен, наоколо трепкаше бледа, хладка мъглица. Температурата беше седемнайсет-осемнайсет градуса. Едно златно листенце се рееше страшно високо в сивото небе, понесено от някакво течение. Тревата бе изпъстрена с локви от неотдавнашен проливен дъжд.

— Сега пък сме прекалено навлечени — констатира Елиът и с отвращение захвърли направените си на вързоп кожух и вълнени ръкавици.

Просто оставиха зимното си облекло на мократа трева, защото никой не измисли по-разумна алтернатива, и напълниха манерките си от потока. От нимфата нямаше и следа. Колко ли време бе изминало от последното им посещение? Назад във времето ли се бяха върнали? Това същото приключение ли беше, или започваха ново?

По-надолу имаше железен мост, а оттатък моста започваше широка пътека, осеяна с листа и борови иглички — този път истинска пътека. Кафява сърничка излезе от гората и всички се съгласиха, че в погледа й се чете необикновена разсъдливост, но ако животинката можеше да говори, то тя отказа да го направи с тях. Опитаха да я последват — може би ги водеше някъде (дали не беше пратеник на Амбра и Умбра?), но тя препусна с подскоци като най-обикновена сърничка. А гората сякаш край нямаше. Чат-пат слънцето стрелваше по някой прашен лъч между дърветата и пак се покриваше. Взе да ги застига униние, като екскурзианти, на които им се е провалил пикникът. Колчем някоя птичка кацаше на някой клон за повече от две секунди, Джош викаше „Тази е“ или „Май иска да ни каже нещо“, а накрая мина на „Тъпанар смотан, к’во си ми кацнал над главата, бе?“.

— Поне Наблюдателката не се е показала — изпуфтя Елиът.

— Ако предишния път въобще е била тя. Май я срещаха в първата книга, а? — попита Джош.

— Да бе, да. — Елиът беше събрал шепа жълъди и пътьом замерваше дърветата. — Но тука нещо не ми се връзва. Не ми е ясно защо нимфата не бързаше да ни проводи при Амбра и Умбра. Много са напористи тия овни. Интересно доколко повествованието на Пловър е правдиво.

— Ако войната между овните и Наблюдателката още тлее, ние сме на тяхна страна — отсече Алис.

— Ако поискат да застанем на тяхна страна, те ще ни намерят — изпророкува Пени с оцъклени очи и екстатична увереност. — По този въпрос няма какво да се страхуваме.

Никой не му отговори. Беше пределно ясно, че срещата с наядата е докарала Пени до благоговейно състояние.

— Пазете се, пазете се! — изкрещя Ричард.

За едната бройка да не чуят тропота на копита по меката пръст. Хвърлиха се от двете страни на пътя. Карета с черен герб, теглена от два коня, премина покрай тях в пълен галоп. Кочияшът беше увит в черен плащ. Той — тя? — забави конете и спря на трийсетина метра от тях.

— Интригата се завързва — иронично отбеляза Елиът.

Ех, крайно време беше нещо да се случи. Куентин, Джанет и Анаис дръзко тръгнаха нататък, съревновавайки се кой ще бъде най-печен. Със сегашната си душевна настройка Куентин като нищо би почукал по затворените капаци на прозорчетата, но вместо това поотстъпи назад. Другите — също. Черната карета злокобно напомняше катафалка. От нея се разнесе приглушен глас:

— Носят ли Роговете?

Въпросът очевидно бе отправен към кочияша, който разполагаше с по-добър изглед от капрата си. Ако е имало отговор, те не го чуха.

— Носите ли Роговете? — Гласът бе по-висок.

В челния отряд се спогледаха.

— Какви са тия Рогове? — извика Джанет. — Ние не сме тукашни.

— На Бика ли служите? — Гласът писна неприятно пронизително.

— Кой е Бика? — бавно и високо попита Куентин, сякаш говореше на умствено изостанал човек или на чужденец, който не знае езика. В книгите на Пловър не се споменаваше Бик, тъй че…? — Ние сме гости на вашата страна. Не служим на Бика или на когото и да било.

— Не са глухи, Куентин — изтъкна Джанет.

Дълго мълчание. Един от конете — те също бяха черни, както и сбруята — изцвили. Първият глас прошепна нещо.

— Какво? — Куентин стори крачка напред.

Звукът беше като от изстрел. Мъничка главица и дълъг зелен торс щръкнаха от отвора в покрива — гротескна богомолка с човешки бой. Беше толкова мършава и толкова накачулена с изумрудени крачета и изящни антенки, че отначало Куентин не забеляза зеления лък, зареден със зелена стрела.

— Не! — изскимтя Куентин.

Нямаше време да реагира. Сви се и инстинктивно залегна.

Конете препуснаха като светкавица, оставяйки подире си прахоляк и скършени вейки, щом богомолката отпрати стрелата. Когато Куентин отново се осмели да вдигне поглед, Пени стоеше над него и държеше стрелата. Със заклинание бе ускорил рефлексите си и я бе уловил насред полета й, преди да прониже Куентин.

— Чакай! — саркастично викна Джош след отдалечаващата се карета. — Поспри!

Куентин бавно се изправи. Краката му се тресяха като желе.

Пени му подаде стрелата. Куентин гневно изсумтя и се обърна, махайки полепналите листа от ръцете си. Не желаеше Пени да го вижда разтреперан. Вероятно стрелата бездруго нямаше да го улучи.

— Уха! — възкликна Джанет. — Биваше си я буболечката!

Денят клонеше към заник. Никой не си признаваше, че е уплашен, затова им оставаше единствено да се правят на ядосани. Ако не си заминеха в скоро време, трябваше да си устроят бивак, което не бе добра идея, ако разни великански богомолки им бяха взели мерника. Не владееха в достатъчна степен медицинска магия, за да излекуват нечии пронизани тънки черва. И в каква политическа вражда се бяха набутали? Богомолки и бикове, нимфи и вещици: кои бяха добрите и кои лошите? Бозайници срещу насекоми? Нервите на Куентин бяха съсипани и той непрекъснато докосваше стомаха си, където стрелата за малко да го прониже. Новите планински ботуши му убиваха ужасно, да не говорим, че единият му чорап беше мокър. Уф, представяше си как между пръстите му никне плесен! Нимфата бе казала, че това не е тяхна война. Може би трябваше да я послушат?

Пени и Анаис най-непреклонно се противяха на завръщането им. Какво щяло да стане, ако Чатуинови се бяха отказали след първото препятствие? Те не били ли чели романи? Винаги имало трудна част, за която после ги чакала отплата. Кои били добрите? Ами че те самите! А добрите винаги оцеляват.

— Събудете се! — скастри ги Алис. — Това не ви е роман! Тук ни се случва гадория след гадория. Можеше да умре човек! — Явно говореше за Куентин, ала не желаеше да назове името му.

— Може би Хелън Чатуин е била права и не следва да сме тук — измъдри Ричард.

— Не схващате, нали? — Джанет ги прикова с поглед. — Началото винаги е объркващо. Положението ще се изясни с течение на времето. Просто трябва да упорстваме. Ако си тръгнем сега и се върнем след петстотин години, всичко ще започне отново.

Куентин гледаше ту едната, ту другата: хладната и практична Алис, вихрената и безразсъдна Джанет. Обърна се към Анаис да я пита какво разстояние според нея са изминали, базирайки се на легендата, че европейците повече ги разбират тия неща, и забеляза, че само той не е зяпнал отдясно. Сред сумрачните дървета се белееше най-странното нещо на света.

Една тънка бреза целеустремено крачеше през гората. Около метър над земята стволът й се разклоняваше в два крака. Горните й клонки чат-пат закачаха короните на другите дървета.

Без да проронят думица, я последваха. Брезата не ги поздрави, ала за момент клоните й се огънаха в тяхна посока, сякаш поглеждаха през рамо. В тишината краката й скърцаха като люлеещ се стол. Куентин остана с впечатлението, че тя умишлено ги игнорира.

След като първият петминутен захлас се разсея, стана неудобно да вървят по петите на някакво си надменно дърво, обаче не се отказаха. Тази чудесия щеше да им покаже къде е тяхното място в картинката, независимо дали иска, или не.

Джанет държеше под око Пени и му шъткаше, щом той понечеше да гъкне.

— Нека брезата направи първия ход — прошепна му тя.

— Ега ти! — измърмори Джош. — Какво е това?

— Дриада, дървесен дух, идиот такъв!

— Мислех, че дриадите са мацета — скръбно пророни Джош. — Готини мацета.

— Аз пък мислех, че са дъбове — каза Алис. — А това е бреза.

Дървото вървеше бързо, почти подскачаше. Подтичваха, за да не изостават. Тъкмо бяха решили, че ще изгубят тази обещаваща нишка, ако не се впуснат в недостойна гонитба, когато стана ясно накъде се е запътила дриадата.