Лев Гросман
Колеж за магьосници (11)

Алис

 

Това лято Куентин не прекара ваканцията в Бруклин, защото родителите му вече не живееха там. Ненадейно и без да се допитат до него, бяха продали дома си на Парк Слоуп и бяха заживели като пенсионери в къща в псевдоколониален стил в спокойното бостънско предградие Честъртън, където майката можеше да рисува по цял ден, а бащата да прави бог знае какво.

Шокът от внезапната раздяла с Бруклин беше двойно по-изненадващ, понеже изобщо не настъпи. Куентин потърси дълбоко в себе си тъга за стария квартал, но се оказа, че отдавна го е пропъдил от сърцето си. И не само него. Беше се отърсил и от предишната си самоличност, и предишния си живот. Всъщност така беше много по-лесно. А родителите му бяха предприели промяната не за да щадят чувствата му, а от финансови съображения.

Къщата в Честъртън беше боядисана в жълто, кепенците — в зелено, а покривът беше с многобройни кулички. Ширеше се на едноакров парцел земя и изглеждаше толкова грамадна, че сякаш след построяването й я бяха напомпали. Беше дори по-нереална, отколкото обикновено е реалността.

Куентин пристигна у дома, когато в „Брейкбилс“ лятото беше в разгара си, а за останалия свят бе настъпил месец септември. Родителите му се изплашиха от изпитото му лице, отнесения му поглед и изнемощялото му тяло, но както обикновено не проявиха голямо любопитство. Той лесно ги залъга и скоро си върна нормалното тегло с помощта на техния претъпкан хладилник.

Отначало изпитваше радост само защото винаги му беше топло, спеше нормално и се беше отървал от Маяковски, Обстоятелствата и безмилостната бяла зимна светлина. Само че след седемдесет и два часа отново му доскуча. В Антарктика си мечтаеше да не се занимава с нищо, само да лежи и да се взира в една точка, но след като беше осъществил фантазията си, тя му се стори безкрайно глупава. След продължителното мълчание в „Южен Брейкбилс“ баналните разговори го отегчаваха. Телевизията вече не го интересуваше — предаванията му приличаха на електронни куклени представления карикатурен свят, който не означаваше нищо за него. Какъвто и да беше животът в „Брейкбилс“ — истински или въображаем, важно беше едно — че събитията се случваха.

Както при всяко завръщане в дома си Куентин си устрои пиршество за душата с книгите за Филория. Всеки път кориците им, нарисувани в стила на седемдесетте, му изглеждаха все по-старомодни, а няколко дори се бяха откъснали и той ги беше пъхнал между страниците. Светът, описан в романите, беше все така вълнуващ и не изглеждаше смешен на Куентин, въпреки че той вече не беше невръстно хлапе. Едва сега си даваше сметка за оригиналността на втората книга от поредицата — „Момичето, което измерваше времето“, в която ненадейно отвеждаха Рупърт и Хелън във Филория. В този роман за пръв и последен път хлапетата Чатуин се прехвърляха там през зимата, вместо през лятото. Попадаха в по-ранен период от време, който се препокриваше със сюжета на първата книга. След като вече знаеше какво ще се случи, Рупърт тръгваше по петите на Мартин и Фиона, които пресъздаваха с най-малки подробности събитията в „Светът в стената“. Той се криеше от тях, оставяше им указания и им помагаше, без те да разберат. Куентин се питаше дали авторът е написал „Момичето, което измерваше времето“, за да запълни всички празноти в сюжета на „Светът в стената“.

Междувременно Хелън се впускаше в преследване на загадъчното Животно търсач, което според легендата беше неуловимо. (Обаче ако човек го хванеше — противно на всякаква логика — Животното щеше да изпълни всичките му желания.) По време на гонитбата Хелън ту влизаше, ту излизаше от магическите стенни гоблени в библиотеката на замъка Беловръх. От време на време зърваше хитрото Животно, което надничаше иззад избродиран храст, после изчезваше, придружавано от тропота на копитата си.

Накрая както обикновено се появяваха вездесъщите овни Амбра и Умбра, напомнящи зловещи пазители на реда. Разбира се, те олицетворяваха доброто, обаче в поведението им имаше нещо оруелско — знаеха всичко, случващо се във Филория, и притежаваха безгранична власт, но рядко благоволяваха да се намесят в полза на съществата, които трябваше да закрилят. В повечето случаи им вдигаха скандали и ги караха отново да им се закълнат във вярност, след което отиваха да опасат люцерната на някой нещастен фермер. Те връщаха Рупърт и Хелън в действителния свят и хлапетата се озоваваха в мрачните и неприветливи пансиони към съответните си училища, сякаш никога не бяха излизали оттам.

Куентин препрочете и „Блуждаещата дюна“, петата и последна книга от поредицата, макар че не му беше любимата. Беше много по-дълга от другите романи и главни герои бяха Хелън и най-малката Чатуин — умницата Джейн. След като в последните два тома хлапетата Чатуин безуспешно търсеха изчезналия си брат Мартин, обичайният им английски оптимизъм бе заменен от отчаяние. При влизането си във Филория двете момичета се сблъскваха с мистериозна пясъчна дюна, която се придвижваше от само себе си. Те се качваха върху нея и попадаха в призрачна пустош, където оставаха почти до края на романа.

От тук започваше голямата скука. Страниците бяха запълнени с безкрайните разговори на Джейн и Хелън относно правдата и неправдата, незрелите им метафизични теории и разсъжденията им дали са по-скоро земни жители, или обитатели на Филория. Джейн много се тревожеше за Мартин, но и мъничко ревнуваше. Какъвто и железен закон да забраняваше на хлапетата Чатуин да останат завинаги във Филория, Мартин беше намерил вратичка в него… или пък дългата ръка на закона го беше застигнала. Все пак жив или мъртъв той беше съумял да надвиши срока на туристическата си виза.

Заядливата Хелън обаче непрестанно злословеше по негов адрес и твърдеше, че се е скрил във Филория, за да не се върне у дома. Наричаше го егоист и най-големия лигльо в семейството.

Накрая се качваха на магически платноход, който плаваше сред пясъците като по вода. Екипажът му се състоеше от зайчета, които щяха да са адски симпатични, ако не се занимаваха само с управляването на сложния им плавателен съд.

На раздяла те подаряваха на Хелън и Джейн две вълшебни копчета, чрез които да се прехвърлят от Земята във Филория и обратно, когато пожелаят. След завръщането им в Англия в пристъп на благочестие Хелън скриваше копчетата и отказваше да каже къде са. В резултат на това сестра й я правеше на луда и преобръщаше къщата с краката нагоре. Така или иначе не ги намираше и по този начин — доста неубедително — свършваше романът, слагащ край на поредицата.

Дори това наистина да беше последната книга за Филория, Куентин се питаше за какво би разказвал Пловър в „Магьосниците“. Първо, вече не можеше да пише за хлапетата Чатуин — беше изчерпил тази тема. Последната и най-малката Чатуин беше хубавичката тъмнокоса Джейн. Възможно ли бе само тя да се върне във Филория? Едва ли — така се нарушаваше шаблонът.

Второ, най-прекрасното изживяване за читателите беше очакването да се появи вълшебната врата към Филория, която се отваряше само и единствено за Чатуинови. Човек винаги знаеше кога ще се случи това и винаги се изненадваше. Само че притежателите на магическите копчета можеха да се придвижват до незнайната страна и обратно, когато пожелаят, и усещането за някакво чудо се губеше. Може би затова Хелън ги беше скрила. Иначе пътуването до Филория щеше да е като возене с метрото.

Разговорите на Куентин с родителите му бяха толкова еднообразни и банални, че звучаха като реплики от експериментална пиеса. Сутрин оставаше в леглото колкото е възможно по-дълго, за да избегне закуската с тях, обаче те винаги го чакаха. Докато се преструваше на адски зает с наливане на мляко в купичката си, той отчаяно се мъчеше да измисли някаква що-годе приемлива тема за разговор.

— Значи решихте да пътувате до Южна Америка, така ли?

— Южна Америка ли? — Баща му вдигна глава и озадачено го изгледа.

— Няма ли да заминавате за Южна Америка?

Те се спогледаха.

— Испания. Заминаваме за Испания и Португалия.

— О, Португалия! Вярно. Не знам защо я обърках с Перу.

— Испания и Португалия. Майка ти ще присъства на обмяна на опит между художници в Лисабон. После ще предприемем пътуване с корабче по река Тигър.

— Река Тахо, съкровище! — Смехът на съпругата му беше от типа „Извинете, мъжът ми е тъпак.“ — Река Тигър е в Ирак. Не ми се вярва скоро да плаваме по Тигър.

Съпругът й гръмко се разсмя, сякаш беше казала нещо ужасно духовито, позамисли се и добави:

— Съкровище, помниш ли пътуването ни по Волга?

Последваха лирични излияния за Русия, прекъсвани от многозначителни паузи, изтълкувани от Куентин като намеци за сексуални изживявания, за които предпочиташе да не узнава. В компанията на смахнатите си родители започваше да завижда на хлапетата Чатуин. Маяковски щеше да знае как да прекъсне подобен разговор. Щеше да лиши всички от дар слово и готово. Куентин се питаше дали е трудно да се научи тази магия.

Всяка сутрин издържаше докъм единайсет и бързаше да избяга от къщи в сравнително безопасния Честъртън, който упорито отказваше да разкрие дори намек за някаква мистерия. Така и не се беше научил да шофира, затова отиваше до центъра на градчето със стария велосипед на баща си, тежащ поне един тон.

Куентин не познаваше никого и не се интересуваше от нищо — беше като турист, запознаващ се със забележителностите на града, който се гордееше със славното си колониално минало. Веднъж разгледа разкошната къща на някакъв герой от Гражданската война, друг път посети църквата, построена през 1766 година. Зад нея се натъкна на приятна изненада — почти заличено гробище от седемнайсети век — квадратен парцел с невероятно зелена трева, осеяна с шафраненожълти брястови листа и ограда от ковано желязо. Тук беше прохладно и тихо.

Върху килнатите надгробни камъни бяха издълбани четиристишия за цели семейства, отнесени от малария, но под влияние на атмосферните условия думите бяха почти заличени.

Куентин коленичи на влажната трева, опитвайки се да разчете надписа на много стара плоча — син каменен правоъгълник, разцепен на две и потънал до половината в земята.

— Куентин…

Той се изправи. Някаква млада жена с невероятно кльощави крака бързо вървеше към него.

— Здрасти — промърмори той и се запита как непознатата е научила името му.

— Сигурно не предполагаше, че ще те намеря! — изрече тя с треперещ глас. — Изобщо не ти е минало през ума!

Приближи се до него и в последния момент, когато беше прекалено късно да реагира, Куентин разбра, че непознатата няма намерение да спре. В крачка го хвана за реверите и го повлече към каменна скамейка под един кипарис. Лицето й, почти долепено до неговото, беше изкривено от гняв.

Той устоя на импулса да я отблъсне. Само това липсваше — да го видят как се бие с момиче в двора на църквата.

— По-кротко, по-кротко — измърмори. — Престани, чуваш ли?

— Все пак те намерих! — възкликна тя. По гласа й личеше, че се мъчи да запази присъствие на духа. — И хубавичко ще си поговорим. Ще си изясним това-онова.

Едва сега Куентин забеляза издайническите признаци за нарушено душевно равновесие. Непознатата беше мъртвешки бледа и само кожа и кости. Погледът й беше налудничав. Дългата й черна коса беше сплъстена от мръсотия. Носеше дрипава дреха в стил готика, около ръцете й беше усукано нещо подобно на черен изолирбанд. Опакото на дланите й беше покрито с дълбоки червени драскотини.

Куентин за малко да не се сети коя е.

— Аз бях там, ти също — просъска Джулия и го погледна в очите. — На онова място. В онова училище или каквото там го наричат. Приеха те, нали?

Едва сега му просветна. Не беше сгрешил — наистина беше видял Джулия на приемния изпит, само че тя не го беше издържала. Беше отпаднала още на писмения тест.

„Не! Нещо не е наред! — помисли си. — Това не бива да се случва, нали има специални предпазни мерки!“ Задача на преподавателите в „Брейкбилс“ беше да заличат спомените на всеки провалил се на приемния изпит и да му втълпят правдоподобно алиби. Не беше нито лесно, нито етично, но магиите бяха хуманни и разбираеми. Само дето не бяха подействали на Джулия… поне не изцяло.

— Виж… — колебливо подхвана той. Лицата им бяха толкова близо, че усети дъха й, лъхащ на никотин. — Джулия, какво търсиш тук?

— Не се прави на ударен, не и пред мен! Посещаваш онова училище, нали? Колежът по магии!

Куентин невъзмутимо я изгледа. Основно правило в „Брейкбилс“ беше колежът да не се обсъжда пред външни хора. Като нищо можеше да го изключат. От друга страна, той нямаше вина, че Фог е прецакал магията за заличаване на спомени. Пък и момичето пред него беше Джулия. Отблизо се виждаше, че симпатичното й луничаво лице е повехнало и покрито с петна. Навремето беше влюбен в нея, не можеше да остане безразличен към страданието й.

— Признавам — изрече неохотно. — Права си. Наистина уча там.

— Знаех си! — възкликна Джулия и тропна с крак. Реакцията й подсказваше, че е блъфирала и не е очаквала да получи искрен отговор. — Знаех си, че съществува! Знаех си! — повтори тя по-тихо, сякаш говореше на себе си. — Знаех, че не е било сън. — Приведе се, притисна длани до лицето си и тихичко изхлипа.

Куентин дълбоко си пое дъх. Пооправи си връхната дреха.

— Чуй ме — промълви той. Наведе се и докосна кльощавия й гръб. — Джулия, не би трябвало да си спомняш каквото и да било. Принуждават те да забравиш, ако не влезеш в колежа.

— Но аз трябваше да вляза! — Тя се изправи. Зачервените й очи проблясваха, говореше съвсем сериозно като всички луди. — Трябваше! Сигурна съм. Стана някаква грешка, повярвай ми. Аз съм като теб, умея да правя истински магии. Да, с теб си приличаме. Затова не можаха да заличат спомените ми. Разбираш ли?

Куентин разбра. Разбра всичко. Нищо чудно, че беше толкова променена при последната им среща. Беше надникнала през завесата между двата свята и напълно беше излязла от релси. Зърнала беше „Брейкбилс“ и вече не можеше да го забрави. Колежът я беше погубил.

Навремето той би сторил всичко за нея. И все още беше готов да й се притече на помощ, само че не знаеше какво да направи. И защо изпитваше толкова непоносимо чувство за вина? Той дълбоко си пое въздух и заобяснява:

— Нещата не стоят така. Умението ти да правиш магии не означава, че си неподатлива на заклинанието, заличаващо спомените.

Джулия жадно се взираше в едновремешния си приятел. Всяка негова дума само потвърждаваше онова, в което й се искаше да вярва — че магията съществува. Куентин отстъпи назад, но тя го сграбчи за ръкава, устните й се разтегнаха в горчива усмивка:

— Не, не, не, не! Не бързай толкова, миличък, почакай. Знам, че ще ми съдействаш. Затова те потърсих.

Косата й изглеждаше суха и изтощена.

— Джулия, искам да ти помогна, обаче не знам как.

— Виж какво ще ти покажа. Наблюдавай ме. — Джулия неохотно пусна ръката му, като че ли очакваше той да побегне или да изчезне. И захвана да прави баска оптична магия, наречена „призматичен спрей“. Куентин забеляза, че жестовете й са общо взето правилни. Вероятно беше намерила указанията онлайн. В интернет понякога се срещаше информация за магиите, която обаче бе скрита сред толкова измишльотини, че никой не можеше да отсее зърното от плявата. Куентин дори беше виждал в „е-Вау“ да се продава униформено сако от „Брейкбилс“. В изключително редки случаи външни хора си измисляха заклинания, но не постигаха нищо особено. Истинските магьосници ги наричаха псевдомагове. Една шепа от тях ставаха прочути илюзионисти или се изживяваха като полубогове — водачи на секти, събирайки около себе си уикани, сатанисти и хора, загърбили християнството.

Джулия изричаше заклинанието прекалено театрално, сякаш играеше в любителска постановка на Шекспирова пиеса. От пръстите й с нокти, изгризани до живеца, изригваха лъчи, обагрени в цветовете на дъгата. Тази магия беше напълно безполезна. Куентин се замисли колко ли месеци, ако не и години, Джулия си е блъскала главата, докато стигне до правилните жестове, и сърцето му се сви.

— Виждаш ли? — извика тя през сълзи. — Виждаш какво мога. Още не е късно за мен. Няма да се върна в университета тук. Кажи на твоите хора, че съм готова да постъпя веднага в колежа ви.

— Джеймс знае ли?

Джулия поклати глава:

— Няма да ме разбере. Вече не се виждаме.

Куентин искрено искаше да й помогне, но нямаше как. Беше прекалено късно. Най-добре беше да й каже истината право в очите. „Можеше да се случи с мен — помисли си. — За малко не станах като нея.“

— Боя се, че не мога да съм ти полезен — промълви. — Не зависи от мен. Не съм чувал да променят решението си. Никой няма право на втори приемен изпит.

Докато го изричаше, си спомни, че на Алис бяха разрешили да държи изпита. Въпреки че не беше официално поканена в „Брейкбилс“.

— Все пак им кажи. Нямаш право на глас, но можеш да ги подсетиш за мен, нали? Поне това можеш да направиш. — Тя отново се вкопчи в ръката му и Куентин набързо изрече контра заклинание, за да анулира нейната магия. Разноцветните лъчи разяждаха тъканите.

— Кажи им, че си видял какво мога! — Очите й бяха изпълнени с умираща надежда. — Моля те. Упражнявам се непрекъснато. Ти ще си ми учител, ще ти се подчинявам безпрекословно. Ще се преместя да живея при една моя леля в Уинчестър… Какво още искаш? — Джулия пристъпи още по-близо до него и колената им се допряха. Против волята си Куентин усети някогашното привличане помежду им. Тя иронично се усмихна: — Ще си помагаме взаимно. Навремето искаше да ти помогна.

Куентин се разгневи на себе си, задето се беше изкушил. Разгневи се на света, задето беше толкова несправедлив. Искаше му се да крещи, да ругае грозно. Достатъчно гадно беше да видиш как някой е стигнал до дъното, но… искаше му се да е всеки друг, не и Джулия. Джулия вече беше изпитала повече мъка, отколкото той щеше да изпита през целия си живот.

— Чуй ме, скъпа — промълви. — Ако им съобщя за теб, ще те намерят и ще ти изтрият паметта. Този път наистина.

— Нека дойдат! — озъби се тя. — Вече опитаха. — Дишаше тежко, беше пребледняла още повече. — Само ми кажи къде е училището. Къде бяхме с теб. Скъсах се да го търся. Кажи ми къде е и няма да те тормозя повече.

Куентин не можеше да си представи какво щеше да му се случи, ако Джулия цъфнеше в Къщата и заявеше, че той й е показал пътя.

— В северната част на щата Ню Йорк. Някъде край река Хъдсън, не знам точно къде. Близо е до Уест Пойнт, но те го превръщат в невидимо. Дори аз не мога да го намеря. Все пак обещавам да им кажа за теб, щом толкова държиш.

Само влошаваше положението. Може би трябваше да блъфира, да измисли по-правдоподобна лъжа. Само че нямаше връщане назад.

Джулия го прегърна, сякаш краката й се бяха подкосили от облекчение, и той не се отдръпна. Преди години мечтаеше тъкмо за този миг.

— Не можаха да ми изтрият спомените — прошепна тя, притиснала лице до гърдите му. — Разбираш ли? Не можаха!

Куентин усещаше биенето на сърцето й и сякаш с всеки удар чуваше думата срам, срам, срам. Джулия беше толкова умна, защо не я бяха приели? Джулия имаше място в „Брейкбилс“, не той. „Този път наистина ще изтрият паметта й — помисли си. — Този път Фог ще се постарае да не се издъни. Но за нея ще е по-добре. Ще възстанови душевното си равновесие, ще се върне в университета, ще се сдобри с Джеймс и ще продължи да живее нормално.“

 

 

На другата сутрин Куентин се озова обратно в „Брейкбилс“. Другите вече бяха тук и се изненадаха, че е изкарал толкова дълго във външния свят. Повечето бяха издържали с родителите си едва четирийсет и осем часа. Елиът пък изобщо не си беше ходил у дома.

Във Вилата беше тихо и прохладно. Куентин отново се почувства в безопасност. Върнал се беше там, накъдето го теглеше сърцето. Елиът шеташе в кухнята. Донесъл беше бутилка бренди и картон с дузина яйца и се опитваше да приготви нещо като яйчен пунш, който всички отказаха да пият. Той обаче не искаше и да чуе. Джош и Джанет се забавляваха с някаква идиотска игра на карти, много популярна в „Брейкбилс“. Куентин я използваше да демонстрира умението си да прави трикове с карти, затова никой не искаше да играе с него.

По време на играта Джанет заразказва за изпитанията на Алис в Антарктика, въпреки че всички, освен Куентин вече знаеха историята. Самата Алис също присъстваше — седеше на широкия перваз на прозореца и безмълвно прелистваше някаква стара книга за билки. След последния им разговор Куентин се страхуваше от срещата с нея, но за свое неописуемо облекчение не се почувства неловко. Напротив — като я видя, сърцето му се сви от щастие.

— … а когато Маяковски й подал торбата с овча лой, тя му я запратила в лицето… — разказваше Джанет.

— Исках да му я подам — обади се Алис. — Само че така треперех от кучешкия студ, че без да искам, я хвърлих. А той взе да ругае на руски.

— Защо не я взе?

— Не знам. — Тя остави книгата. — Очаквах да се справя и без това средство, затова предложението ме извади от равновесие. Освен това не исках старецът да ме гледа гола. Пък и не подозирах, че ще ни даде овча лой, иначе щях да се подготвя за магията Картишвили.

„Лъже! Изобщо не я може тая магия! — помисли си Куентин. — Боже, колко ми липсваше!“

— И как се топлеше? — попита.

— Опитах с германски заклинания за създаване на топлина, но щом заспях, магията се изключваше. След втората нощ се насилвах да се събуждам на всеки петнайсет минути, за да се уверя, че още съм жива. На третия ден започнах да полудявам. Затова приложих подобрена версия на магията, наречена „Пламък на Милър“.

Джош сбърчи чело.

— И каква полза от нея?

— Голяма. Обаче ако сгафиш, става безполезна. Допълнителната енергия се превръща в топлина вместо в светлина.

— Знаеше ли, че има опасност да се опечеш жива? — намеси се Джанет.

— Разбира се. Само че не можах да измисля друго, след като осъзнах, че германските заклинания не действат.

— Мисля, че веднъж те видях — промълви Куентин. — През нощта.

— Нямаше как да не ме забележиш. Бях като сигнална ракета.

— Гола сигнална ракета — поправи я Джош.

Елиът донесе купа с пунш, наподобяващ повръщано, и започна да го разлива в чаени чаши. Алис взе книгата си и тръгна към стълбището.

— Чакайте, сега идват ордьоврите! — извика Елиът.

Куентин се престори, че не го чува и последва Алис. Отначало си мислеше, че всичко ще е различно помежду им. После му се стори, че отношенията им са като преди. Сега разбра, че не иска да е така. Не можеше да откъсне очи от нея дори след като тя забеляза, че я наблюдава, и смутено извърна очи. Сякаш беше заредена с енергия, която неудържимо го привличаше. Той чувстваше голото й тяло под роклята, надушваше го, както вампирът надушва кръв. Може би Маяковски не беше съумял да прогони от него всички гени на лисицата.

Откри Алис в спалнята на горния етаж. Беше се проснала на двойното легло и четеше книга. Осветлението беше слабо в това таванско помещение с червени тапети и задръстено с какви ли не вехти мебели. Беше горещо. Куентин открехна прозореца и се тръшна на другото легло.

— Знаеш ли какво намерих? Нямах представа, че ги има в библиотеката. — Тя му показа книгата, която четеше.

Куентин се ококори от изненада — беше „Светът в стената“.

— Навремето имах същото издание — каза той. — Илюстрацията на корицата показваше как Мартин Чатуин излиза от стенния часовник. Краката му още се намираха в реалния свят, но той вече виждаше Филория, изобразена като зимен пейзаж на старомодна поздравителна картичка. Не подозирах, че си чела романите от поредицата.

— Разбира се, че съм ги чела. Като малка, де. Бяха любими на всичките ми приятели. Само че от години не съм се сещала за тях. Помниш ли Удобния кон, който отвежда човек където си поиска? Като малка мечтаех да имам точно такъв кон. И ти си ги чел, не отричай.

Той не искаше да издава доколко е вманиачен на тема Филория, затова смотолеви:

— Май съм ги преглеждал.

Алис се подсмихна.

— Защо си мислиш, че можеш да скриеш нещо от мен?

Той сплете пръсти зад главата си, облегна се на възглавницата и се загледа в полегатия таван. Не му се нравеше, че Алис се държи с него като с брат.

— Я се премести — промърмори той и се просна до нея на тясното легло. Тя вдигна книгата и двамата безмълвно прочетоха заедно няколко страници. Раменете им се докосваха. Куентин изпита усещането, че леглото е бърз влак и че ако погледне през прозореца, ще види как отстрани профучават полета и гори.

— Така и не ми стана ясна историята с Удобния кон — промълви след малко. — Първо, само един ли е, или са цяло стадо. Второ, той е много полезен. Човек би си казал, че някой вече го е превърнал в домашно животно.

Алис го удари с книгата по главата, и то доста силно.

— Не можеш да дресираш Удобния кон, той е волна душа. Освен това е прекалено голям. Мислех си, че е механичен и че някак си някой го е направил.

— Кой например?

— Не знам. Магьосник. Древен магьосник.

Джанет надникна в стаята. Очевидно всички бягаха от гнусния пунш на Елиът.

— Майко мила! — възкликна. — Не е за вярване какво четете!

Алис машинално се отдръпна от Куентин, но той не помръдна и иронично подхвърли:

— Само не ми разправяй, че не си чела за Филория.

— Не отричам. Когато бях на девет, накарах всички у дома да ме наричат Фиона.

Тя изчезна, оставяйки след себе си приятна тишина. В стаята стана по-хладно — горещият въздух беше излязъл през открехнатия прозорец. Куентин си го представи как се вие като невидима лента в синьото лятно небе.

— Знаеш ли, че наистина е имало семейство Чатуин? — промърмори. — Предполага се, че са били съседи на Пловър.

Алис кимна.

— Знам. Обаче ми е жал за тях.

— Така ли? Защо?

— Знаеш ли какво се е случило с тях?

Той поклати глава.

— Съдбата им е описана в друга книга. Повечето станали най-обикновени хора с най-обикновени професии — застрахователни агенти и прочее досадници. Мисля, че едното момче се оженило за богата наследница. Другото загинало през Втората световна война. Обаче знаеш ли най-любопитното за Мартин?

Куентин отново поклати глава.

— Нали се сещаш, че той изчезва още във втората книга от поредицата. Случило се е и в действителност. Избягал е от къщи, загинал е при злополука или бог знае какво. Една сутрин след закуска изчезнал и повече не го видели.

— Истинският Мартин ли?

— Именно.

— Ужас! Толкова е тъжно. — Във въображението му изникна симпатичното английско семейство. Сякаш ги видя на старинна червеникавокафява снимка и зърна как изведнъж помежду им зейна празнота. Представи си как научават тъжната вест. И как напразно се опитват да приемат загубата.

— Напомня ми за брат ми — прошепна Алис.

— Знам.

Тя го изгледа. Куентин не извърна очи. Наистина знаеше за брат й. Подпря се на лакът, взря се в лицето й и бавно изрече:

— Като малък, пък и след като поотраснах, завиждах на Мартин.

Алис се усмихна.

— Вярвам ти.

— Защото смятах, че най-сетне е постигнал върховното щастие. Изчезването му би трябвало да е трагично събитие, но според мен той съумява да надхитри системата. И да остане завинаги във Филория.

— Разбирам те. — Тя сложи ръка на гърдите му. — Наистина вярваш в магията и затова се различаваш от всички останали. Предполагам, знаеш, че всички сме скептици. Да, знаем, че магията съществува. Но ти искрено вярваш в нея, нали?

Куентин се смути.

— Не бива ли? — измънка.

Алис кимна и се усмихна още по-широко.

— Не бива.

Той започна да я целува, отначало много нежно. След малко стана и заключи вратата. Това беше началото… само дето всъщност всичко беше започнало доста отдавна. Сякаш двамата се спасяваха от справедливо наказание и очакваха всеки момент нещо или някой да им попречи. След като не се случи нищо подобно, щом се убедиха, че няма да има последствия, буквално обезумяха — взаимно се разсъблякоха не само защото бяха обзети от страст, но и поради желанието да изгубят контрол. Куентин жадуваше да я насърчи, да разбере дали и тя го желае толкова силно и какви волности ще му позволи. Алис не го спря. Тя не му беше първата жена и на практика вече беше спал с нея, само че сега всичко беше различно. Правеха секс, а не се съвкупяваха като животни, и усещането беше върховно именно защото бяха скромни и свенливи човешки същества, преобразени в похотливи зверове. Не чрез магия, а понеже на някакво подсъзнателно ниво открай време в действителност бяха такива.

Опитаха се да не се издават пред другите, само че приятелите им разбраха, започнаха да си измислят поводи да ги оставят насаме и Алис и Куентин се възползваха. Явно другите Физици изпитваха облекчение, задето двамата с Алис се бяха изяснили най-после и помежду им вече нямаше напрежение. За Куентин фактът, че Алис отвръщаше на чувствата му, беше чудо като всичко, което беше видял от пристигането си в „Брейкбилс“, и също толкова невероятно. Чувствата му към Джулия бяха бреме, опасна сила, опитваща се да го върне в студения и неприветлив Бруклин. Любовта на Алис беше много по-реална и го обвързваше завинаги с новия му живот, с истинския му живот в „Брейкбилс“.

И тя го разбираше. Изглежда, знаеше всичко за него, четеше мислите му, отгатваше чувствата му и въпреки това го желаеше. Двамата безцеремонно узурпираха горния етаж на Вилата (отскачаха до Къщата само да си вземат най-необходимите лични вещи) и дадоха да се разбере, че всеки дръзнал да наруши спокойствието им, ще се натъкне на прояви на взаимна любов — вербална и физическа — и на бельото им, захвърлено на пода.

През това лято се случи и друго забележително събитие. Тримата по-големи Физици завършиха „Брейкбилс“. Дипломира се дори Джош въпреки слабите си оценки. Официалната церемония щеше да се състои след седмица и на нея не бяха поканени другите колежани. По традиция абсолвентите имаха право да останат в „Брейкбилс“ до края на лятото, след което щяха да бъдат изпратени в реалния свят.

Куентин беше слисан от развоя на събитията. Не можеше да си представи живота в колежа без тях… не можеше да си представи и живота след престоя си в „Брейкбилс“. Приятелите му не споделяха какво ще правят след това, поне не и пред него.

Напускането на колежа невинаги беше повод за тревога. Преминаването сред простосмъртните беше добре отработено. Във външния свят действаше мрежа от магьосници, които благодарение на уменията си никога нямаше да останат гладни. Общо взето можеха да правят каквото им скимне, стига да не си пречат взаимно. Най-трудно беше да преценят с какво искат да се занимават. Някои възпитаници на „Брейкбилс“ ставаха държавни служители и дискретната им намеса спомагаше за осъществяване на хуманитарни каузи. Други съдействаха за балансирането на неустойчиви екосистеми, а трети участваха в управлението на магическото общество. Мнозина пътуваха, създаваха вълшебни творби на изкуството или устройваха сложни магически военни игри. Други се посвещаваха на изследователска дейност: много колежи по магия (не и „Брейкбилс“) предлагаха програми за допълнително обучение и получаване на по-висока научна степен. Някои младежи дори избираха да се запишат в стандартни университети. Прилагането на традиционната наука, особено на химията, към магическите техники беше много популярно. Никой не знаеше какви нови магии могат да се изобретят с помощта на новите елементи, притежаващи по-голямо атомно число от урана.

— Мисля да си поговоря по въпроса с дракона от Темза — подхвърли Елиът един следобед. Чаените чаши, пълни с отвратителния му пунш, стояха на столовете, масите и дори на первазите на прозорците.

— С кого? — ококори се Куентин.

— Мислиш ли, че ще пожелае да се срещнете? — попита Джош.

— Няма да разбера, ако не опитам…

— Я чакай — прекъсна го Куентин. — Кой е драконът от Темза?

— Ами то се подразбира от названието — назидателно от — беляза Елиът. — Драконът, който живее в Темза. Сигурно си има някакво драконско име, но се съмнявам, че можем да го произнесем.

— Стига, бе! — Куентин се огледа, търсейки подкрепа. — Истински ли е? Нима твърдиш, че драконите наистина съществуват? — Още не можеше да разбере дали Елиът го поднася.

— Ти сериозно ли говориш? — намеси се Джанет.

— Съвсем.

— Наистина ли не знаеш? Не си ли чел Маккейб? — Алис смаяно го изгледа.

— Не съм го чел! — тросна се Куентин. Яд го беше, че го изкарват невежа, но същевременно изпитваше вълнение. — Можеше да ми кажеш, че има истински дракони.

Тя се намуси.

— Не е ставало дума.

Според книгата на Маккейб драконите съществуваха, макар че се срещаха рядко. Повечето живееха във водата и бяха самотни същества, които рядко излизаха на повърхността и през повечето време спяха, заровени в речната кал. Всяка от големите реки по света беше обитавана от по един дракон. Тъй като бяха умни и практически безсмъртни, тези същества бяха същински мъдреци. Драконът от Темза не беше общителен като събратята си от Ганг, Мисисипи и Нева, но се предполагаше, че е по-изобретателен и по-интересен. И в река Хъдсън живееше дракон. През повечето време лежеше, свит на кълбо, във въртоп на около километър от хангара за лодки в „Брейкбилс“. Никой не го беше виждал почти един век. Най-големият и най-стар известен дракон беше един грамаден бял екземпляр, обитаващ геологически слой под ледената шапка на Антарктика, за който беше известно, че в живота си не е проговорил на никого, дори на събратята си.

— Наистина ли смяташ, че драконът от Темза ще ти даде безплатен съвет относно избора на професия? — обади се Джош.

— Де да знам — ухили се Елиът. — В това отношение драконите са особняци. Иска ти се да им зададеш дълбокомислени въпроси — например, за произхода на магията и дали извънземните съществуват, а те мислят само как да играят на дама.

— Обожавам да играя на дама! — намеси се Джанет.

— Ами тогава ти се срещни с дракона от Темза! — подхвърли Елиът.

— Може и да го посетя. — Тя замечтано се усмихна. — Мисля, че ще намерим много общи теми за разговор.

 

 

На Куентин му се струваше, че всички Физици са се разделили на влюбени двойки. Сутрин спяха до късно. Следобед играеха билярд, плаваха с лодка по Хъдсън, тълкуваха сънищата си и обсъждаха маловажни аспекти на техниката на магиите. Разказваха надълго и нашироко за махмурлука си.

Вече бяха напълно завербували иконома Чеймбърс и той редовно ги снабдяваше с бутилки от най-изисканото вино в избата на „Брейкбилс“, които и без това бяха прекалено много и трябваше да се изпият. Само Елиът разбираше от вина и се опита да образова другарите си чрез дегустация. Куентин обаче нямаше търпение за пространните му лекции и по принцип беше против метода за проба, изискващ изплюване на отпитата глътка. Затова в крайна сметка всяка вечер се напиваше, забравяше наученото и се налагаше на другия ден да започне от нулата. При събуждането си сутрин беше убеден, че повече няма да близне алкохол, обаче до пет следобед решимостта му се изпаряваше.

Джош се учеше да свири на раздрънканото пиано, намиращо се в коридора на горния етаж, и всички лежаха на тревата и слушаха нескопосаното му изпълнение на „С цялото си сърце и душа“, което той повтаряше отново и отново. Би трябвало да им лази по нервите, но кой знае защо не им действаше така.