Лев Гросман
Колеж за магьосници (22)

Амбра

 

И изведнъж се събраха всичките. Куентин и Елиът стояха в края на голяма подземна пещера и премигваха заради ярките факли. Различаваше се от останалите помещения по това, че беше естествена. Подът бе пясъчен, от грапавия таван стърчаха сталактити и заострени камъни, в които никой нормален човек не би искал да си удари главата. Въздухът беше мразовит. Куентин чу ромона на подземно поточе.

Останалите също бяха тук, с изключение на бедната Фен. Стояха на различните входове като състезатели на телевизионно шоу, осветени от прожекторите. Изглежда, бяха пристигнали по едно и също време. Куентин адски се радваше, че вижда всички, даже Динт — добрия стар Динт; Динт, куче такова! Зарадва се даже на Пени, уж защото раницата с копчето бе на гърба му. В края на краищата изходът от разигралите се събития бе все още неясен. Може би реалната Филория не се различаваше бог знае колко от неговата въжделена Филория.

Царе и царици. Царе и царици. Славата си има цена. Не знаеше ли?

В центъра се издигаше каменен къс. Отгоре му бе полегнало огромно рунтаво същество с рога. Затворени очи, сгънати крака, муцуна, опряна върху корона — семпъл златен кръг, гушнат между две предни копитца. Куентин не беше сигурен дали е заспало, мъртво или просто представляваше много убедителна статуя.

Колебливо пристъпи напред — като изследовател на непознат бряг, след като буря е подмятала кораба му цял следобед.

С Алис се прегърнаха, без да проронят дума. Другите дойдоха при тях. Това се казваше среща. Споделиха преживелиците си. Някак всички бяха успели да се измъкнат що-годе читави. Анаис показа на всички къде златните й къдрици са се изправили, докато тичала. Джанет единствена не избягала през странична врата, а стигнала до дъното на залата (която все пак имала край), макар че това й отнело час. Даже изпила чаша вино, без да й прилошее, ако не броим, че леко се замаяла.

Ръкуваха се. Никой нямаше да повярва през какво са минали. Куентин бе толкова уморен, че не можеше да мисли. В главата му се въртеше само рефренът „Успяхме, наистина успяхме“. Елиът извади шишето и то обиколи всички. Отначало бе игра, после стана страховита реалност, но сега отново се появи усещането за игра, което ги владееше през онази хем великолепна, хем ужасна утрин в Манхатън. След като се наприказваха, застанаха в кръг — не можеха да се нагледат един на друг и клатеха глави с глупава усмивка.

Прекъсна ги едно дълбоко, сухо прокашляне.

— Добре дошли.

Беше съществото. Бе отворило очите си.

— Добре дошли, земни чеда. Добре дошло и ти, храбро филорийско чедо (последното беше към Динт). Аз съм Амбра.

Дебелата му вълна имаше цвета на бяло злато. Ушите му комично стърчаха под великолепните вити рога.

Единствено Пени знаеше как да постъпи. Свали си раницата и отиде право при него, където коленичи на пясъка и сведе чело.

— Дирехме корона — тържествено поде, — а намерихме цар Господарко Амбра, за мен е чест и привилегия да Ви предложа своята преданост.

— Благодаря ти, чедо.

Амбра притвори радостно очи. Слава богу, помисли си Куентин. Буквално слава богу. Навярно рунтавото същество наистина бе Бог. Това наистина бе единственото обяснение. Не бяха сторили нищо особено героично, та да заслужат подобен щастлив обрат в съдбата си. Навярно Амбра ги беше довела тук. Беше ги спасила. Ето ги и финалните надписи на филма. Бяха спечелили. Коронацията можеше да започне.

Поглеждаше ту Пени, ту Амбра. Чу тътрене на крака по пясъка. Още някой бе коленичил, Куентин не се обърна да види кой. Остана изправен. По някаква причина не бе готов да падне ничком. След малко и това щеше да стане, но още не му бе дошло времето. Макар че би било хубаво — много дълго беше вървял. Не знаеше къде да дене ръцете си, затова ги сключи пред чатала си.

Амбра говореше, но думите влизаха през едното му ухо и излизаха през другото. В книгите винаги изпускаше речите на Амбра и Умбра, защото те бяха предимно високопарни. Всъщност ако това бе Амбра, къде беше Умбра? Обикновено бяха като гърне и похлупак.

— … с ваша помощ. Време е да подновим нашето законно владичество над таз земя. От тук съвкупно ще възвърнем предишната слава на Филория, славата на дните стари, на дните велики…

Кое чу, кое не дочу. По-късно Алис можеше да му разкаже. В книгите Амбра и Умбра винаги изглеждаха леко злокобни, обаче в действителност Амбра далеч не беше лоша. Даже се държеше мило. Топло. Разбираше защо филорийците не са тръгнали да роптаят срещу Нея. Приличаше на добросърдечна продавачка в универсалния магазин. Човек не я вземаше на сериозно.

Куентин беше пиян от умора, от облекчение и от шишето на Елиът. Искаше да знае откъде идва този изкусителен, ромолящ звук, защото умираше от жажда.

Короната си стоеше между копитцата на Амбра. Трябваше ли някой да я поиска? Или Тя щеше да им я даде, когато е готова? Навярно щеше да я връчи според етикета на Пени като награда за мигновеното му подмазвачество и те щяха да му бъдат поданици. На Куентин много-много не му се искаше да види Пени като цар на Филория. След всичко това точно той ли щеше да се окаже героят на малкото им приключенийце?

— Имам въпрос.

Един глас прекъсна стария овен. Куентин с изненада установи, че това е неговият глас.

Амбра замлъкна. Тя беше доста едро животно, поне метър и петдесет високо. Имаше черни устни, а руното й изглеждаше пухкаво като къделя. Куентин с удоволствие би заровил лице там, за да се наплаче, а после и да заспи. Пени проточи врат и му се облещи заканително.

— Не съм възнамерявал да звуча настъпателно, ала щом Вие сте, тъй де, Амбра, как така сте в тази тъмница, а не помагате на народа Си на земята?

Като ще е гарга, рошава да е.

— Тъй де, вече стана прекалено драматично, но Вие сте бог. А горе положението едва се крепи. Много хора се чудят къде се губите от толкова време. Това е. Защо сте оставили народа Си да се мъчи като грешник?

Речта би прозвучала по-добре с нахакана усмивка, а не със сълзлив гласец. Обаче нямаше да се отметне. Амбра изблея и Куентин видя дебелия й розов език.

— Покажи малко уважение — скастри го Пени, но Амбра вдигна черното си копитце.

— Излишно е да ти припомняме, човешко дете, че не сме ти слуга. — Тонът на Амбра не бе тъй нежен както допреди малко. — Не се грижим за твоите нужди, а за Нашите. Не идваме и не си отиваме по твоя прищявка. Вярно, от известно време пребиваваме под земята. Трудно е да кажем колко, щом сме толкова далеч от слънцето и неговите пътешествия по небосвода, но поне няколко месеца се изтърколиха. Злото е завладяло Филория, със злото трябва да се преборим, а борбата си има цена. Претърпели сме, както виждаш, злополука със задните крака.

Амбра обърна дългата си златна глава. Куентин видя, че е окуцяла с единия заден крак. Амбра го изпъваше и копитото едва бръсваше пода. Надали можеше да отпусне на него тежестта Си.

— Добре, де, не разбирам — обади се Джанет. — Куентин е прав. Ти си бог в този свят или поне един от боговете. Това не те ли прави принципно всемогъщ?

— Има Повеля, която е непосилна за ума ти, дъще. Силата да създаваш порядък е едно. Силата да разрушаваш, е друго. Те винаги са в равновесие. Ала по-лесно е да рушиш, нежели да създаваш. Някои по нрав обичат разрухата.

— Добре, но защо си създала нещо, което има силата да те нарани? Теб или което и да било от Твоите творения? Защо не ни помогнеш? Имаш ли представа колко изстрадахме? Колко ни боли?

Строг поглед.

— Всичко знам, дъще.

— Ами в такъв случай узнай и това! — Джанет постави ръце на хълбоците си. — Ние, хората, непрекъснато сме нещастни. Мразим себе си, мразим се един друг и понякога ни се ще, ти или който и да е там никога да не ни беше създавал — нас и смотания ни свят. Даваш ли си сметка? Следващия път се замисли, преди да натвориш толкова калпава работа.

Избликът й бе посрещнат с кънтящо мълчание. Факлите бяха на угасване. Стените бяха опушени от пламъка им. В думите на Джанет бе стаена истина. Куентин се изнерви.

— Разгневена си, дъще. — Очите на Амбра бяха пълни с доброта.

— Не съм ти дъщеря. — Тя скръсти ръце. — И да, разгневена съм не на шега.

Амбра въздъхна. Сълза навлажни голямото й кафяво око, рукна надолу и бе попита от вълната й.

— Приливът на злото е достигнал връх — съобщи Амбра като политик, който си знае своето. — Но щом сте дошли, ще започне отлив.

Друг път. Внезапно Куентин получи озарение. И му призля.

— Ти си тук против волята си. Ти си… в затвор. Не е ли така?

В края на краищата приключението не било свършило.

— Човеко, страшно много неща не разбираш. Та ти си едва дете.

— Така е, нали? — Куентин не й обърна внимание. — Някой те е затворил и ти не можеш да излезеш. Това не е било дирене, а спасителна мисия.

— Къде е Умбра? — попита Алис, която досега затискаше с ръце устата си. — Къде е твоята сестра?

Никой не помръдваше. По длъгнестата муцуна на съществото не се четеше нищо.

— Хм. — Елиът разтърка брадичката си. — Възможно е.

— Умбра е мъртва, нали? — глухо рече Алис. — Това не е гробница, а затвор.

— Или капан — добави Елиът.

— Човешки деца, послушайте ме — поде пак Амбра. — Има я Повелята, що е вам непосилна да разберете. Ние…

— Наслушах се колко съм тъпа — отсече Джанет.

— Но кой е бил? — Елиът се втренчи в пясъка, преценявайки бързо. — Кой е имал силата да затвори Амбра? И защо? Предполагам, че е била Наблюдателката, но всичко е много странно.

Куентин настръхна и се взря в тъмните ъгълчета на пещерата. Не след дълго щеше да се появи виновникът за счупения крак на Амбра и пак щяха да се бият. Пени стоеше на колене, ала вратът му се беше обагрил в пурпурно.

— Май е време за доброто старо копче — подхвърли Джош.

— Имам по-добра идея — отвърна Куентин.

Налагаше се да овладеят положението. Биха могли да се откажат сега, но короната беше точно тук, пред тях. Тъй близо бяха. Оставаше една последна сцена.

И Куентин осъзна, че знае как да го направи.

Пени беше пуснал раницата си на пясъка. Куентин клекна и взе да тършува из нея. Намери каквото търсеше, увито в червена кърпичка. Разбира се, Пени го беше скътал като зеницата на окото си.

Рогът бе по-малък, отколкото го помнеше. Вдигна го с ръка.

— Ехо! Сещате ли се какво каза нимфата? „Когато съвсем изгубите надежда“ или нещо от тоя род.

— Чак дотам не сме го закъсали… — възпротиви се Джош.

— Я да видя това — властно нареди Динт. Откакто Амбра се беше събудила, той блестеше с мълчанието си. Анаис му се беше увесила на ръката.

Всички заговориха вкупом. Пени и Амбра се бяха вкопчили в някаква напрегната кавга. Останалите се насъбраха около него: Алис, Елиът, Джош, Джанет.

— Интересно — сви рамене Елиът. — Може и да излезе нещо. Бих се пробвал, вместо да се връщам в Града. Според теб кой ще дойде?

— Човешко дете! — високо го призова Амбра. — Човешко дете!

— Давай, Куентин — насърчи го Джанет. Изглеждаше невероятно бледа. — Време е. Давай.

Алис кимна замислено.

Сребърният мундщук имаше металически привкус, като монетка или батерия. Болката пламенно го прониза в раненото рамо, когато ребрата му се издуха. Дали да свие устни като тромпетист, или просто да духне в него? Ала от рога излезе чист равен висок звук, нежен и закръглен като звука на френска валдхорна в ръцете на опитен музикант. Съвършената нота се понесе и затрептя като голям акорд. Всички разговори секнаха. Куентин надуваше рога, докато в дробовете му не остана капчица въздух.

Звукът отекна и заглъхна, сякаш никога не е бил. От пиедестала на Амбра се разнесе сумтене.

— О, чедо… Знаеш ли какво стори?

— Измъкнах ни от тая каша.

Тя се надигна.

— Мъчно ми е, че дойдохте тук, земни деца. Никой не ви е карал насила. Мъчно ми е, че нашият свят не е раят, който търсехте. Но той не е създаден за ваше забавление. Филория не ви е лунапарк.

Амбра очевидно се бореше с изключително мащабна емоция. Мина известно време, преди Куентин да я разпознае — страх.

— Не затова дойдохме тук, Амбра — тихо рече той.

— Нима? — прокънтя дълбокият й бас. — Не, разбира се, че не. — Трудно бе да издържиш на жълтеникавите й очи с черни зеници: като полегнали осморки, символи на безкрайността. — Дойдохте да ни спасите. Да бъдете наши царе. Но я ми кажи привичката, Куентин. Как така се надяваш да спасиш нас, когато не можеш да спасиш себе си?

Куентин бе пощаден от необходимостта да отговори, понеже тогава започна катастрофата.

В пещерата се появи дребничък мъж в спретнат сив костюм. Лицето му бе затулено от листната клонка, която просто висеше във въздуха. Изглеждаше точно какъвто Куентин си го спомняше. Същият консервативен костюм, същата тъмночервена вратовръзка. Изискано държеше розовите си ръце с направен маникюр сключени отпред. Сякаш Куентин никога не беше напускал класната стая, където го видя за пръв път. Ужасът бе толкова абсолютен и всепоглъщащ, че напомняше на затишие пред буря: не подозрение, а пълната увереност, че ще умрат.

Звяра проговори:

— Вярвам, че това беше моята реплика. — Изрече думите благо, с английски акцент.

Амбра нададе вой. Звукът бе колосален. Пещерата се разтресе, един сталактит падна и се разби. В този миг тя вече не изглеждаше нелепо. Под пухкавата вълна се криеха големи мускули, като камъни под мъх, а витите рога, дебели и корави, се приведоха с острите връхчета напред. Амбра се втурна към мъжа в сивия костюм. Без да бърза, Звяра я зашлеви с опакото на ръката си. Жестът бе небрежен, само че Амбра полетя встрани като ракета и се удари в стената. Тук физиката беше сбъркана: сякаш Амбра бе лека като перце, а Звяра плътен като звезда джудже. Той махна едно влакънце вълна от ръкава на безупречния си костюм с рязко движение на пръстите.

— Странни са тези стари богове. Хората мислят, че са трудни за убиване само защото са стари. Но в бой те биват поносени като всички други. Не са по-силни, само по-стари.

Зад Куентин някой затътри крака. Динт се беше врътнал на пети и излизаше от помещението. Звяра не направи нищо, за да го спре. Куентин подозираше, че останалите няма да се измъкнат толкова лесно.

— Да, Динт е един от моите хора. Фарвъл също, ако искате да знаете. Брезичката, спомняте ли си я? Повечето са мои хора. Времето на овните е свършило. Сега Филория е моят свят.

Не се хвалеше, просто заявяваше фактите. Гадината Динт, напсува го наум Куентин. А пък аз се преструвах, че харесвам тъпия му патрондаш!

— Знаех, че ще ми дойдете. Не е изненада. Чакам ви от цяла вечност. Но само това ли сте? Шегата ви не е удачна. — Той изсумтя възмутено. — Нямате никакъв шанс. Звяра въздъхна. — Предполагам, че вече е излишна. А така бях свикнал с нея.

Той разсеяно хвана между палец и показалец клонката, която стърчеше пред лицето му, все едно си сваляше слънчевите очила, и я захвърли. Куентин се сви от страх — не искаше да види истинския му облик, но вече бе твърде късно. Оказа се, че напразно се е боял.

Беше съвсем обикновено лице. Би могло да е лицето на застрахователен агент: кръгло, благо, с мека брадичка, момчешко.

— Не ме ли познахте?

Звяра отиде до амвона на Амбра, взе короната, която още си стоеше там, и я положи върху побелелите си коси.

— Господи! — ахна Куентин. — Ти си Мартин Чатуин.

— От плът и кръв — весело оповести Звяра. — Олеле, колко сме пораснали!

— Не разбирам — на пресекулки рече Алис. — Как може ти да си Мартин Чатуин?

— Нима не знаеш? Нали затова сте тук? — Той ги погледна в лицата, но не получи отговор. Те бяха вцепенени не по силата на магия, а парализирани от най-обикновен страх.

— Е, все едно. Но да знаете, че е малко обидно.

Той се нацупи показно, като тъжен клоун. Не беше приятно да гледаш възрастен човек с поведението на английски ученик. Това наистина беше той. Не беше пораснал. Имаше странно несексуално излъчване, сякаш бе престанал да расте от мига на бягството си.

— Какво се е случило с тебе? — попита Куентин.

— Какво ли? — Звяра победоносно разпери ръце. — Ами получих каквото исках. Дойдох във Филория и никога не се върнах!

Ясно, значи. Мартин Чатуин не е бил откраднат от чудовищата, а сам е станал чудовище. Беше открил начин да остане във Филория, да напусне завинаги реалния свят. Някога, Куентин смяташе, че иска същото.

— Хич и не помислях да се върна на Земята, след като видях Филория. Не можете да покажете на един човек рая и после да му го отнемете. Това е работата на боговете. Но аз питам: на кого са му потрябвали богове? Изумително е, какво е в състояние да постигне човек, ако реши. Завързах много интересни приятелства в Здрачната гора. Много услужливи симпатяги. — Говореше сърдечно и пространно, сякаш се канеше да вдига тост. Имайте предвид, че за да изпълните тази магия, първо трябва да се отървете от своята човечност. Извършиш ли нещата, които аз извърших, не оставаш човек. Но да не мислите, че ми е мъчно!

— Приятелства — глухо пророни Куентин. — Говориш за Наблюдателката.

— Наблюдателката! — Мартин май се развесели. — И това ако не е забавно. Понякога забравям какво пише в книгите. Тук съм много от отдавна. Не съм ги препрочитал от няколко века. Не, не е Наблюдателката. Господи, в сравнение с тайфата ми тя прилича на… на вас. Аматьори такива. Хайде, стига приказки. У кого е копчето?

Естествено, копчето беше в раницата на Пени, която пък лежеше в краката на Куентин. Аз съм виновен, помисли си той. На два пъти призовах Звяра. Проклятие съм за всички около мен.

— Копчето, копчето, у кого е копчето? У кого?

Пени взе да се отдалечава от съществото в сивия костюм и същевременно подхвана заклинание — може би друго секретно оръжие, за което Куентин не знаеше. Само че Мартин се стрелна невидимо бързо, като отровна хищна риба към плячката си. Преди да мигнат, беше уловил китките на Пени в едната си ръка. Пени се бореше като подивял: правеше чупки в кръста и риташе Мартин в стомаха, опря крака в гърдите му и опита да се изтръгне, ръмжейки от напрежение. Не личеше Звяра да забелязва.

— Не ме е страх, мило момче.

Отвори широко уста, прекалено широко, като змийска паст, и налапа ръцете на Пени. Отхапа ги в китките. Преглътна веднъж, дваж, адамовата му ябълка подскачаше. Ухили се притеснено и вдигна един пръст, докато дъвчеше, сякаш искаше да каже: извинете ме за малко. Очите му се присвиха от удоволствие.

— Мамка му, мамка му, мамка му, мамка му! — Анаис нададе отчаян, протяжен вой.

Пени тупна на земята. От чуканчетата му лудо шуртеше артериална кръв и той се претърколи, за да ги притисне в пясъка.

— И така — рече Мартин Чатуин, когато отново бе в състояние да говори. — Копчето, ако обичате.

Те го зяпнаха.

— Ама… ти какво си? — прошепна Елиът.

Мартин извади кърпичката си и попи кръвта на Пени от ъгълчетата на устните си.

— Аз съм това, за което смятахте онова. — Той посочи безжизненото тяло на Амбра. — Аз съм бог.

Гърдите на Куентин така се бяха стегнали, че той с мъка си поемаше дъх.

— Но защо го искаш?

По-добре да говори. По-добре това, отколкото да загинат хора.

— Просто се подсигурявам — отвърна Мартин. — Според мен то ще ти избоде очите. Единствено копчетата насила могат да ме върнат на Земята. Почти събрах пълния комплект. След вашето ми остава само още едно. Един господ знае от къде са ги изровили зайчетата. Още не съм установил това. Знаете ли, че когато избягах първия път, ме преследваха като животно? Собствените ми братя и сестри! Искаха да ме върнат у дома. Като животно! — Изисканата му фасада се пропука. — По-нататък Амбра и Умбра също дойдоха да ме търсят, опитаха се да ме депортират, обаче беше твърде, твърде късно. Твърде, твърде късно. Бях прекалено силен, дори за тях.

Оная патка, Наблюдателката, се е замотала с времето и все още ме преследва с нейните тъпи часовникарски дървета. Корените им са завзели половината от този идиотски свят. След вас идва нейният ред. И тя има копче. Последното. Докопам ли го, вече няма отърване от мен.

Пени се претърколи на хълбок. На покритото му с песъчинки, по-бледо от всякога лице, се четеше непонятен екстаз. Очите му бяха затворени. Чуканчетата му бяха здраво притиснати към гърдите. Ризата му се бе просмукала с кръв.

— Много ли е зле, Куентин? Аз няма да гледам. Ти кажи. Зле ли е?

— Добре си, пич — изгъргори Куентин.

Мартин се изхили под мустак и продължи:

— Един-два пъти се връщах, разбира се. Веднъж, за да убия дъртия педераст Пловър. — Гладкото му чело се набръчка. — Така му се падаше. Да можех, втори път щях да го убия. Втори път отскочих, когато вашият преподавател Марч се издъни с онова заклинание. Просто исках да ви хвърля едно око. Прецених, че не е изключено някой в „Брейкбилс“ да ми крои шапка — от време на време имам интуиция за бъдещето. Явно съм бил прав. Сигурно съм изял не когото трябва — Мартин разтърка длани в сладостно предчувствие. — Това е минало. А сега — ключът.

— Пак го скрихме — обади се Алис. — Като сестра ти Хелън заровихме копчето. Убий ни и никога няма да го откриеш.

— Дръзко си, моето момиче. Да започна ли да късам глави — една по една? Струва ми се, че ще пропеете, преди да се е стигнало дотам.

— Чакай, защо ти е да ни убиваш? — намеси се Куентин. — Да му се не види, ще ти дадем копчето. Само ни остави на мира!

— Бих искал да можеше така, Куентин. Не те будалкам. Но нали виждаш, това място те променя. — Мартин въздъхна и размаха допълнителните си пръсти: представляваха израстъци като бледи паяци. — Затова тъпите овце не искаха земляни да остават тук за дълго. А пък аз стигнах твърде далече. Развих апетит за човешка плът. За къде си се разбързал, Уилям? — Той побутна гърчещия се Пени с обувката си. — Фавните нямат същия вкус.

Уилям. Това сигурно беше истинското име на Пени. Куентин не го знаеше досега.

— Пък и не мога да допусна да се разтърчите насам-натам, мъчейки се да ме детронирате. Това се приравнява на държавна измяна. Не ви ли направи впечатление какво направих с главния ви магьосник? Осакатих го.

— Мартин, ти си задръстен нещастник — спокойно изрече Куентин. — Даже не си струваше, нали? Осъзнаваш ли цялата смешка? Тук си по същата причина като нас. Е, щастлив ли си? Май не! Разбираш ме, нали? Дори във Филория няма как да се измъкнеш от себе си.

Мартин изръмжа и с един грамаден скок преодоля десетте метра, които ги деляха. В последния миг Куентин се опита да избяга, но чудовището вече бе на гърба му, впило зъби в рамото му, с ръце върху гърдите му. Челюстите на Звяра бяха огромни клещи, гладни за ключицата му, която се счупи с гаден пукот. Въздухът излезе от дробовете му. Куентин много се боеше от болката, но сега установи, че най-страшен е натискът — невероятният, непоносим натиск. Не можеше да диша. Протегна ръце — току-виж избол очите на Мартин с палци или пък му откъснал ушите, — но успя да се добере само до посивялата му коса.

Мартин пъшкаше в ухото му като любовник. От очите на Куентин рукнаха сълзи. Всичко свършваше, това бе големият финал. Изяден жив от Чатуин, заради някакво си копче. Голям майтап. Смяташе, че ще оцелее, но нали всеки смята така?

Натискът изчезна, ушите му звъннаха. Бледите юмруци на Алис стискаха синкавочерния пистолет на Джанет и не трепваха. Стреля още два пъти в ребрата на Мартин, а когато той се обърна към нея — в гърдите му. Пулверизирани частици от костюма и вратовръзката на Звяра се понесоха във въздуха.

Куентин се гмурна напред като риба, излязла на песъчливия бряг. Сега идваше истинската болка. Дясната му ръка не беше плътно прикрепена към тялото. Устата му се изпълни с кръв. Чу как Алис стреля още два пъти. След като патроните свършиха, тя подхвърли пистолета обратно на Джанет.

— Добре. Дай да видим на какво са те научили твоите приятелчета.

Гласът й едва се чу в притихналата пещера, но не личеше да е уплашена. Мартин я разглеждаше с насмешливо любопитство. Тя какво, наистина ли щеше да му се опълчи? Цък-цък-цък: изнизаха се десет дълги секунди.

Когато я връхлетя, Алис беше готова. Нямаше предупреждение: нахвърли й се от раз. Куентин не разбра как тя успя да реагира светкавично, при положение, че той виждаше движенията на Мартин като мъгла, но Звяра се оказа в желязната хватка на кинетично заклинание; краката му патетично риеха въздуха. Алис така го тръшна на земята, че той чак подскочи. Почти моментално се изправи, изтупа костюма си и пак й се нахвърли. Този път тя отстъпи на една страна като матадор и той профуча покрай нея. Сега Алис се движеше със скоростта на Звяра — по някакъв начин беше ускорила времето си за реакция.

— Не видя откъде ти е дошло, нали? — обърна се тя към Мартин с нараснала увереност. — А това са само фламандски практики. Нищо друго. Още даже не съм стигнала до източните бойни изкуства.

Куентин беше виждал магове, но Алис бе нещо повече: истински майстор. Нямаше представа, че е дръпнала толкова напред. Някога може би щеше да й завиди, но сега изпита само гордост. Това бе неговата Алис. Пясъкът изсъска и се надигна от пода като покров, като рояк разгневени пчели, и се уви около главата на Мартин, мъчейки се да проникне в отворите на очите, устата, носа му. Той неистово заразмахва ръце.

— О, Мартин. — Усмивка озаряваше ъгълчетата на устните й. Тя играеше спектакъл. — Там е проблемът на чудовищата. Кръшкат от лекциите по теория. Никой никога не те е карал да шлифоваш фундаменталните си умения, поне не ти личи…

Заслепен, Мартин налетя право на едно огнено кълбо, което избухна над него. Но Алис не изчака — нямаше време. Устните й не спираха да шават, ръцете й не преставаха с плавните спокойни движения: тя минаваше от една магия към друга. Пясъкът от пода образува безлик стъклен голем, който нанесе три удара на Мартин, преди той да го разбие. Кръглата му английска физиономия беше почервеняла злокобно. Сякаш на плещите му се настани колосална тежест, невидим ярем, който го повали на колене.

Анаис проектира светкавица върху Мартин, а Елиът, Джош и Джанет задружно изпратиха градушка от камъни по гърба му. Стаята се изпълни с мелодичен шепот от напяваните заклинания, но не личеше Мартин да забелязва. Беше съсредоточен изцяло върху Алис. Около нея се материализира фантастична броня, сребриста и прозрачна. Пръстите на Звяра застъргаха по нея. Разлетяха се искри.

— Спектрална броня на Фергюс! — изкрещя тя, дишайки тежко. — Хареса ли ти, а? Много съществени принципи. Усвояват се във втори курс. Обаче ти никога не си се озорвал с учението… Нямаше да изкараш и час в „Брейкбилс“!

Непоносимо бе да я гледаш как се бори сама. Куентин отлепи буза от пясъчния под и се опита да произнесе заклинание, за да отклони вниманието на Мартин, но устните му не можеха да оформят думите. Пръстите му бяха сковани. Объркано заудря с ръце по земята. Никога не беше обичал повече Алис.

След една-две минути бронята изчезна и тя направи нещо, което накара въздуха около Звяра да замръзне и той заприлича на ледена мумия. Даже дрехите му се разпаднаха и той остана гол, като риба на сухо.

Само че бе достатъчно близо, за да сграбчи ръката й. Изведнъж Алис пак се превърна в дребничко уязвимо момиче.

Ала не за дълго. Избълва яростна секвенция от срички и се превърна в белобрада лъвица. С Мартин се сбиха, опитвайки се да впият зъби един в друг. С грамадните си задни крака Алис дереше и кормеше, съскайки сърдито. В следващия миг Звяра се озова в прегръдката на масивна петниста анаконда, сетне Алис се преобразува последователно в орел, мечка и скорпион, чието отровно жило с размера на кран се заби в гърба на Чатуин. Светкавици трещяха. Звяра се преобърна върху Алис и тя се превърна в гъвкава бяла змеица, огромните й крила изплющяха по пясъка. Звяра порасна с нея. Тя го сграбчи в ноктите си и издиша поток от синкав огън в лицето му, като пламък от реактивен самолет.

Той започна да се гърчи. Веждите му бяха опърлени, лицето му бе комично почерняло. Потрепери и за миг утихна. После се съвзе и силно удари Алис с юмрук в лицето.

Тя незабавно възвърна човешкия си облик. От носа й течеше кръв. Мартин се претърколи и се изправи. Макар че беше гол, извади незнайно откъде кърпичка и обърса саждите от лицето си.

— Мамицата му — изпъшка Куентин. — Някой да направи нещо! Помогнете й!

Джанет намери един патрон и стреля, след което запокити пистолета. Той отскочи от главата на Мартин Чатуин, без да му разроши нито един косъм.

— Да ти го начукам! — изкрещя тя.

Мартин пристъпи към Алис. Не! На това трябваше да се сложи край.

— Ей, тъпако! Забрави нещо.

Куентин изплю кръв и прошепна паролата, която Фог му беше дал в нощта на дипломирането. Демонът се разшава и излезе изпод ризата му. Носеше кръгли очилца, затъкнати зад щръкнали уши. Ега ти простотията, какодемон с очила! Застана над него — начетен и сериозен. Не знаеше с кого да се сбие.

— Онзи голия тип! — дрезгаво прошепна Куентин. — Действай! Спаси момичето.

Демонът подскочи на три метра от жертвата си. Финтира наляво и пак наляво, мъчейки се да му строши глезените, преди да се нахвърли право на лицето му. Изнурено, като че ли, за да се оплаче от проблемите, които несправедливо му създават, Мартин хвана литналото демонче и бавно го натъпка в устата си, докато то го дърпаше за косата и бодеше очите му.

Куентин неистово махна с ръка на Алис да бяга, ала тя не го гледаше. Облиза устни и затъкна косата си зад ушите.

Изражението й беше променено. Беше взела решение. С ръце заоформя встъпителните акорди към изключително сложна магия. При звука й Мартин и демончето я погледнаха. Мартин използва случая да извие врата му и да го натъпче докрай в зиналата си паст.

— Така значи. Имаш се за най-голямото чудовище тук, а?

— Недей! — извика Джанет, но Алис не спря. Опитваше се да направи нещо, което беше ясно на всички, само не и на Куентин.

— Не, не, не! — сърдито занарежда Елиът. — Чакай!

— Ти даже не си магьосник, нали, Мартин? А едно нищо и никакво пишлеменце. — Тя сподави риданието си. — Е, не си познал.

Затвори очи и задекламира мащабно Ренесансово заклинание; академична магия, която боравеше с огромни енергии. Всичко се изписа на лицето й: надигаше се от душата й, избиваше на повърхността. Куентин недоумяваше каква ще е ползата, но след миг осъзна, че не заклинанието е важно. А страничните ефекти.

Запъпли, готов на всичко, за да отиде при нея. Не се интересуваше дали ще умре.

— Не! Не!

Синкавият огън заструи от пръстите й, неумолимо се плъзна по нейните длани и китки. Озари лицето й. Алис отвори очи и се огледа захласнато.

— Аз пламтя. — Тонът й бе почти делничен. — Не мислех… аз горя. — От гърдите й се надигна писък — може би на агония, а може би на екстаз. — Аз горя! О, Господи! О, Куентин, аз горя! Изгаря ме!

Алис се отдръпна, без да откъсва поглед от ръцете си. Синкавият пламък беше стигнал до рамената й. Не поглъщаше плътта й, а я заменяше с огън. Алис спря да говори и застена все по-високо и по-високо. Когато огънят обхвана шията й, тя отметна глава и широко отвори уста, но оттам не излезе звук.

Огънят остави след себе си нова Алис — по-малка и направена от нещо като нажежено стъкло, току-що извадено от пещта. Пещерата се изпълни със светлина. Още преди преображението да завърши, Алис се издигна във въздуха. Сега тя беше чист пламък, от лицето й струеше онази лудост, присъща на съществата, които не са нито живи, нито мъртви.

Духът, заменил Алис — наричаше се нифин — ги гледаше безучастно с яростни и безумни празни сапфирени очи. Въпреки цялата си сила тя изглеждаше деликатна като венецианско огледало. През мъглата на агонията Куентин я наблюдаваше с академичен интерес. Нямаше ги страха, любовта, мъката — само една безгранична болка.

Тя не беше Алис. Тя беше праведен ангел на унищожението. Бе синкава, гола, с изражение на неудържима веселост.

Куентин беше спрял да диша. Алис покръжа около Звяра, нажежена от очакване. В последния миг той сякаш усети, че работата му е спукана, и мълниеносно се стрелна назад, но дори така, се доказа твърде бавен. Ангелът го стисна за посивялата консервативна подстрижка и с хрущене откъсна главата на Мартин Чатуин от врата му.

Нещо немислимо се бе случило, но умореният Куентин не можеше да го осмисли. Светът, какъвто го познаваше, вече не съществуваше. Каква срамота, че чистият бял и прохладен пясък бе напоен с кръв — неговата и на Пени. Зачуди се, дали Пени е още жив. Зачуди се, дали въобще е възможно да издъхнеш. Искаше да заспи и никога да не се събуди.

Чу тътренето на скъпа кожена обувка и Елиът се извиси над него, после отмина.

Нейде от времето и пространството долетя гласът на Амбра. Дъртата гадина още не беше сдала багажа. Или пък само си въобразяваше?

— Спечелихте — изблея Амбра от сенките. — Вземи наградата си, юнако.

Елиът взе златната царска корона. С нечленоразделен крясък я запокити като диск в тъмнината. Последната мечта на Куентин умря. Алис беше изчезнала. Той припадна или умря: едно от двете.