Маргарит Кей
Подаръкът на шейха (5)

Пета глава

Бе влюбена. Осъзнаването я развълнува, защото не мислеше, че е възможно, нито че е способна да обича. Сега й стана ясно, че го бе чакала цял живот. Всичко, което някога бе правила; навсякъде, където бе ходила; всяко късче знание, което бе придобила; всичките трудности, които бе принудена да изтърпи по време на скитническия живот с баща й; пагубното решение да плячкосат А̀Кадиз и дори трагичните последици… всичко това бе писано да я доведе до Калид. Тя бе предопределена за него.

Изливайки чувствата си в целувката, Жулиет се сгуши в прегръдките на Калид. Ако той разбереше какво чувства, със сигурност…

Със сигурност какво? Устните й застинаха. През възхитителното й откривателско пътешествие, по което бе поела в последните няколко дни, не бе мислила изобщо за бъдещето. Реалността я връхлетя. Той бе шейх, арабски принц, а тя френски сирак без зестра и очаквания.

Снощи, след като се бе въздържал отново да прави любов с нея, Калид бе признал, че не биха могли да имат бъдеще заедно. Бе достатъчно загрижен за нея, за да запази девствеността й непокътната. Бе почтен човек.

Непознато парене бодеше клепачите й. Сълзи. Тя плачеше. Примигвайки бързо, ужасена да не би принцът да разбере, тя седна, обръщайки му гръб, и се забори с желанието да се хвърли в обятията му и да го умолява да я остави завинаги при себе си. Той нямаше да го направи и молбите й само щяха да го накарат да се почувства неудобно. Още по-лошо, можеше да го наранят, а тя не искаше това.

Обичаше го. Обичаше го прекалено много, за да позволи това.

— Жулиет, какво не е наред?

Гласът му, непоносимо нежен, накара още една сълза да се стече по бузата й.

— Нищо — отговори му нехайно.

Той се опита да я обърне към себе си. През нощта, когато тя лежеше заспала, доверчиво сгушена в прегръдките му, мъжът осъзна чувството, което го бе обзело. Той, Калид ал-Ракам, принц на Лаш̀аал, беше влюбен. Жената, която обичаше, бе толкова неподходяща, че Фейрид, а и целия му съвет, щяха да бъдат ужасени. Не можеше да изброи племенните вождове с подходящи за женитба дъщери, които щеше да обиди. Щеше да провали грандиозния план на Фейрид за съюз с един от техните влиятелни съседи. Но не му пукаше. Бе влюбен, безвъзвратно влюбен. Дълбоко, истински, невероятно влюбен. Единствено Жулиет щеше да притежава сърцето му. Единствено тя щеше да запълни празнината в живота му, за която дори не бе подозирал. Двете половини на едно цяло. Той и Жулиет. Какво по-добро място от изгубения град щеше да намери, за да й каже, че иска тя да стане негова съпруга.

Но Жулиет не искаше той да я прегръща. Борейки се, тя се изви и се изправи на крака. Лицето й изразяваше емоции, които той не разпознаваше. Красивите й сиви очи не смееха да срещнат неговите.

— Какво те мъчи? — попита Калид тревожно.

— Нищо — сви рамене Жулиет.

Не можеше да се надява да сподели живота си с неговия, но не искаше и съжалението му. Не можеше да го понесе. За тяхно добро бе да прекрати тази фалшива идилия.

— Слънцето изгря. Скоро ще стане прекалено горещо, за да можем да изследваме храма — каза тя, сграбчвайки дрехите си. — Ако искаме да намерим някакви други доказателства за Шал̀аал, трябва да започнем сега. Преди всичко за това дойдохме, нали?

Вдигайки наметалото си, Жулиет тръгна решително към скалния проход, който ги отведе в Персиманон. Знаеше, че Калид я следва, но не смееше да погледне назад.

Запъти се към храма от другата стана на централния площад, хапейки устни, като се опитваше отчаяно да се съсредоточи върху работата.

Храмът, за разлика от останалата част на Персиманон, бе построен от бял мрамор. Семпла сграда, покривът на която отдавна бе разрушен, въпреки че стените, повече или по-малко, бяха непокътнати. Огромната врата се държеше на две богато резбовани колони, представляващи градина, на които можеха да се видят няколко рисунки на богинята Шал̀аал, скрити сред орнаментите. Жулиет се спря пред олтара — дълга и ниска мраморна плоча. Стъпките на Калид спряха зад нея.

— Тя принадлежи на това място, сигурна съм — каза тя, насилвайки се да се обърне, макар да не бе в състояние да го погледне. — Тук трябва да има ниша, плот или нещо, на което да я сложиш.

Само преди пет дни бе изправена пред него за първи път. Дръзка, предизвикателна, решена да не му позволи да разбере какво чувства. Само преди пет дни, а сякаш бе преди цяла вечност. Сякаш през целия си живот бе очаквал този момент, тази жена. Нямаше да я загуби сега.

— Калид? Богинята… у теб ли е?

— Има само една богиня, от която се интересувам в момента. Погледни ме, Жулиет.

Когато го направи, тя видя светлина в очите му, която не бе виждала преди. Въпреки че се опитваше да я потисне, надеждата пламна в нея като факла, подклаждана от раздвижването на въздуха.

— Какво?

— Предопределени сме един за друг. Ти и аз, красива Жулиет. Присмивах се на идеята, че Шал̀аал може да е предзнаменование, но тя е. Тя ни събра. Ти си предназначена за мен, както аз за теб. Обичам те, Жулиет.

— Калид, ако всичко е заради снощи, ти не трябва… не е нужно да…

— О, да, Жулиет, трябва. Не защото се чувствам задължен, просто се чувствам така. Жулиет, сигурно усещаш, както и аз, че бе изпратена при мен. Че сме създадени един за друг.

— Но това е невъзможно, Калид, знаеш го.

— Нищо не е невъзможно, ако го искаш достатъчно. Нищо няма да ме спре да те направя своя съпруга, да застанеш до мен, както е предопределено. Освен едно — ако не ме обичаш. — Прегърна я. — Обичаш ли ме, Жулиет, така, както аз те обичам?

— О, Калид, обичам те толкова много, но…

— Какво тогава? Притесняваш се за семейството си и че никога няма да се върнеш във Франция?

— Вече нямам семейство, нито дължа вярност на страната, която използва и злоупотреби с баща ми. Но ти си принц, Калид, а аз съм обикновена жена, при това чужденка. Твоите поданици…

— Моите поданици трябва да се радват на щастието ми да те направя своя съпруга. Ако си до мен, ще бъда по-добър владетел. Стани моя принцеса, Жулиет. Кажи, че ме обичаш.

Той я обичаше. Наистина я обичаше. Не можеше да повярва, но въпреки това изглеждаше най-естественото нещо на света.

— Обичам те, Калид — засмя се тя с искрена радост. — Обичам те — извика, а думите отекнаха в храма. — Je t’aime, Kalid. Je t’adore.^[1]

Той я дръпна безмилостно в прегръдките си и я прегърна силно, толкова силно, че щеше да боли, ако не бе толкова прекрасно.

— Мила моя, сега ще ти покажа какво е да бъдеш обичана. Наистина обичана. Ще изкажем заедно благодарност на Шал̀аал, нашата богиня на любовта. — Положи я върху студения мрамор на олтара. — Обичам те. Искам да станеш моя съпруга. Кажи, че ще бъдеш моя. Кажи, че ще ми дадеш най-ценния си подарък, невинността си.

— Тя е твоя. Винаги е била твоя. Люби ме, Калид, моля те. Цял живот съм чакала теб.

Това бе обещанието, което му бе нужно. Тя бе всичко, което някога бе искал. Съблече я благоговейно, покривайки с целувки кожата й, и всяка следваща бе като погалване на крилата на пеперуда, увеличаващо напрежението в тялото й. Шията… раменете… гърдите… хълбока… леката извивка на корема… коленете… глезените… краката… нежната кожа от вътрешната страна на бедрата й. Мраморът бе хладен под гърба й. Кожата й настръхваше там, където устните на Калид я целуваха. Чувстваше се почитана, боготворена, обожавана, жива.

Калид свали туниката си и я пусна до краката. Сноп слънчева светлина проникна през разрушения покрив и ги окъпа в сиянието си, обливайки кожата на Жулиет със златен блясък, превръщайки я в богинята, за която му напомняше. Косата й се стелеше надолу към пода като река от обсидиан. Широко отворените й очи бяха фокусирани изцяло върху него, докато стоеше гордо изправен пред нея. Тя се изви назад, а втвърдените зърна на гърдите й се повдигнаха подканващо. Калид коленичи между краката й и пое едното зърно в устата си, после другото, засмуквайки силно. Наслади се на изписаното на лицето й удоволствие, а мъжествеността му потрепна.

— Жулиет, моята принцеса, моята богиня — промърмори той и продължи надолу, галейки вече влажните розови гънки на женствеността й. Езикът му замени пръстите, имитирайки движенията им, и я облиза цялата.

— Калид, моят принц — прошепна тя, като го придърпа към себе си, копнееща да се съединят в едно цяло.

Целуна я дълбоко и я облада бавно и внимателно. Тя се почувства така, сякаш се разпада. Нямаше болка, само напрежение, което нарастваше в екстаз с всеки негов тласък. Навлезе по-навътре в нея и тя го обгърна, накланяйки се да го поеме целия, наслаждавайки се на комбинацията от меката твърдост.

Обви крака около кръста му. Той отново я целуна, езикът му потъна в устата й, когато мъжествеността му се зарови дълбоко в нея. Чувстваше се напрегната и възбудена. Той се изтласка отново и тя усети как започва да се изкачва нагоре към някой магически връх. Движеше се в нея, окуражавайки я да прави същото, и двамата бързо откриха ритъм, който ги отвеждаше по-бързо и по-бързо до върха, докато тя не можеше повече. Изви се под него замаяна, изпълнена и викаща името му, притискаше го към себе си, докато той изливаше семето си в нея, разтапяйки и двама им в неразрушимата връзка от страст и любов.

Полежаха известно време на олтара, а слънчевата светлина ги превръщаше в златна картина. Накрая Жулиет отвори очи. Усмихна се блажено и доволно с усмивка, която докосна душата на Калид.

— Мислиш ли, че обидихме Шал̀аал с действията си?

— Не — отвърна Калид и я целуна, наслаждавайки се на подпухналите й от целувките му устни. Мъжествеността му се размърда. — Мисля, че този олтар е създаден специално за тази цел. — Целуна я отново, а мъжествеността му се втвърди. — Май пак трябва да отдадем почит на Шал̀аал.

И нежно започна да прави точно това…

Едва по-късно, когато отвори очи, гледайки лениво стените на храма, тя забеляза малка ниша. Скрита в сянката на един стълб, тя можеше да бъде видяна само от олтара и то под определен ъгъл. Отначало помисли, че слънчев лъч позлатява мястото, но после осъзна, че слънцето е сменило позицията си. Самата ниша бе обкована със злато като малка ключалка, само че със странна форма.

Женствена форма.

— Шал̀аал — възкликна тя. — Виж, Калид. Тук трябва да е, погледни.

Това бе мястото. Жулиет постави внимателно миниатюрната статуетка в нишата. Прилепна перфектно. Отдръпвайки се настрани, не видя и следа от нея зад колоната, но атмосферата в храма се промени.

— Вече е у дома — каза Жулиет, усмихвайки се срамежливо на Калид.

Той й отвърна с любяща усмивка.

— Тя намери съдбата си, както ние двамата.

— Може да ме помислиш за глупачка, но връщайки я на мястото й, сякаш поправих неправдата, която татко бе принуден да стори. Можем ли да я оставим тук, където принадлежи? Това би означавало много за мен.

— Не мисля, че е глупаво изобщо — отвърна Калид, целувайки дланта на ръката й. — Шал̀аал се прибра у дома. Време е и ние да сторим същото. Нямам търпение да те направя моя съпруга.

— Аз също, любов моя. Кой знае, може би Шал̀аал ще благослови съюза ни с деца?

— Колкото по-рано започнем, толкова по-добре — каза Калид, прегръщайки я отново.