Маргарит Кей
Подаръкът на шейха (3)

Трета глава

Жулиет затвори очи, опитвайки се да се концентрира върху блажено отпускащата вода и възхитително успокояващия аромат. След месец, прекаран вързана и мръсна в лоши условия, банята би трябвало да бъде разточително удоволствие, но за съжаление не можеше да му се наслади — не можеше да се отпусне. Не можеше да игнорира присъствието на Калид, неговата почти осезаема мъжественост. Рязката промяна в него — от принц в обикновен мъж, от властност към нежност — сломи съпротивата й. Младият мъж нави ръкавите си и скочи при нея във водата, а синята му роба се намокри и прилепна по тялото му. Насапуниса гъбата, изправи я на крака и започна да търка нежно раменете и гърба й. Жулиет отново затвори очи и се опита да си представи, че това се случва с някой друг, някоя друга Жулиет, но бавното плъзгане на гъбата по кожата й, лекото бръсване на пръстите му, шумоленето на мократа му роба и тихата му въздишка — всичко това я караше да усеща близостта му. От него се излъчваше характерна мъжка миризма — възхитителна, чиста и еротична.

— Какво правиш? — За нейно разочарование гласът й прозвуча задъхано, точно както се чувстваше.

Калид се засмя гърлено, карайки пръстите на краката й да изтръпнат.

— Казах ти, подготвям те. Имаш красиво тяло, Жулиет, не трябва да се срамуваш от него.

Обърна я към себе си, освободи гърдите й от прикриващите ги ръце и проследи контура им. Прокара гъбата по долината между тях, а нежното търкане накара зърната й да се напрегнат и втвърдят.

— Красива — прошепна Калид.

Никой не я бе наричал красива преди… Но и никой не я бе виждал гола.

— Много красива — повтори мъжът, сякаш бе прочел мислите й. — Виж какво направи с мен. — Той я придърпа към себе си, притискайки твърдата дължина на ерекцията си към нежната извивка на корема й.

Беше нелепо да се чувства толкова доволна и развълнувана от реакцията му, но действително беше. Той я смяташе за красива и сега тя наистина му повярва. Топлина се разля в нея… като скала, огряна от жаркото слънце. Калид прокара гъбата по кръста и елегантната извивка на задните й части и дишането и на двамата се учести. Изведнъж плъзна гъбата между бедрата й и това шокиращо интимно докосване я накара да ахне от удоволствие. Жулиет прехапа устни, но не можа да задържи тихия стон и се изчерви, чувствайки се глупаво. Когато се осмели да го погледне, тъмните му очи горяха на съсредоточеното му лице, а гърдите му се вдигаха и спускаха под копринената роба. Пенещата се гъба все още беше между бедрата й, предизвиквайки горещи тръпки по цялото й тяло. Тя потръпна отново и запулсира отвътре като преса за грозде, която бяха пуснали безмилостно, за да изстиска всеки сок от страстта й.

— Спри да мислиш, просто чувствай — прошепна й страстно. Побутна я към ръба на басейна, окуражавайки я да го използва за опора. — Виж колко си красива — изрече той и кимна към замъглените от парата огледални плочки.

Тя погледна и едва се позна в чувственото създание, чиято кожа бе покрита с пяна, а влажните му къдрици се спускаха по ръцете и гърдите. Тя, която винаги бе насърчавана да мисли, говори и да се държи като мъж, сега бе принудена да бъде жена. Жена, чието тяло бе по-съблазнително, отколкото Жулиет можеше да си представи. На мъгливата светлина в банята нейните извивки изглеждаха чувствени и сочни, разцъфнали като цветята в градината. Всичко изглеждаше нереално, не можеше да се случва в действителност.

Инстинктивно се притисна към гъбата, която Калид продължаваше да движи бавно и предизвикателно между краката й и желанието за освобождение нарасна. Зърната й запулсираха от сладка болка и жажда за ласки. Нуждата обхвана цялото й тяло. С въздишка се вкопчи в плочките, затворила очи, и си пожела това мъчително усещане никога да не спира. В същото време желаеше да облекчи изгарящата топлина, но не знаеше как. Водата се плискаше изкусително около бедрата й, а гърдите й изскочиха, когато се облегна назад.

Калид затаи дъх при гледката — тя бе така опустошителна, невинна и необуздано красива. Не бе искал да стига толкова далеч, не бе искал това да излезе извън контрол. Мъжествеността му се надигна под мократа роба.

Трябваше да спре! Щеше да спре, но не още — не и докато не я доведе до екстаз, не и докато тя не го помоли. По руменината на гърдите й и твърдите, потъмнели връхчета разбра, че нямаше да продължи дълго. Искаше да замени гъбата с ръцете и устните си, които да я доведат до ръба на освобождението, но щеше да наруши собствените си правила. Обгърна я, притискайки гъбата плътно между ръката си и женствеността й, и усети твърдото нервче с пръстите си. Жулиет издаде гърлен, дрезгав звук и ерекцията му набъбна още повече. Потърка малко по-силно, карайки я да потръпне. Тя беше близо! В името на Аллах, тя беше близо, както и той.

Притисна гъбата отново и видя стягането на корема й. Увеличавайки натиска, той пое едно от възхитителните й зърна в устата си и го засмука лакомо. Жулиет ахна и Калид всмука по-дълбоко. Раздвижи гъбата между краката й и преди да успее да спре нея или себе си, тя достигна върха с дрезгав стон, пулсираща върху него.

Жулиет имаше чувството, че е завлечена във водовъртеж, преди да успее да изскочи и да изплува на повърхността. Тъмночервени светлини проблеснаха зад клепачите й, а кръвта й се сгря от искрите. Усети още едно стягане и всичко се повтори отново, но този път по-силно. Извика безпомощно и се отпусна на ръба на басейна — задъхана и гърчеща се, достигнала отново върха. Започна да трепери, но силното му тяло я задържа. Вкопчи се в раменете му, страхувайки се, че ако не го направи, ще се удави. Треперенето намаля, оставяйки я замаяна. Тя отвори очи, за миг забравила къде се намира и какво бе преживяла току-що. Когато накрая се опомни, се освободи от прегръдката на Калид и се оттегли в другия край на басейна, скръствайки отново ръце пред гърдите си.

Какво й се бе случило? Инстинктивно знаеше, че е нещо необратимо. Какво ли си мислеше за нея?

Не беше сигурна. Нещо се бе променило между тях — той я гледаше по съвсем различен начин. Сякаш бе беше гол с тази прилепнала роба. Очите му я наблюдаваха през полуспуснатите клепачи със сдържана страст. Лицето му бе напрегнато, но не от гняв. Косата му бе разрошена, а през отвора на робата се виждаха малките косъмчета по гърдите му. Беше възбуден. Очите на Жулиет се разшириха, когато се втренчи в издутината… Много възбуден.

— Не! — каза тя, без да си помисли и без да очаква, че той ще я послуша. По-скоро го каза на себе си, тъй като знаеше, че не бе в състояние да му откаже. Беше я подготвил, както бе обещал. Въпреки че я беше срам да си го признае, Жулиет не можеше да пренебрегне факта колко добре я бе предразположил. Тялото й бе готово да откликне на всяко негово желание. Чакаше, а предчувствието се смесваше с шокиращо вълнение. Чакаше да изхлузи робата си, да я положи на плочките и да я обладае. Не само тя бе готова. Мъжествеността му се изправи гордо под робата — дебела и твърда. Дъхът й се учести в очакване да дойде при нея, но той не го направи. Вместо това се обърна и изкачи няколкото стъпала на басейна. Леко разочарование се надигна в нея. Втренчи се в отдалечаващият се мъж, като си казваше, че може би е за добро, но за момент не можеше да повярва, че се случва.

Когато Калид се обърна към нея, тя прехапа устни, опитвайки се да остане безразлична. Беше му нужен целия контрол да не се потопи в сладките дълбини, които толкова добре бе подготвил. Дори сега, след като се бе отдалечил от нея, представата за топлото и влажно тяло бе почти непосилна за него.

— Можех да те взема, но реших да не го правя. Запомни го! — каза Калид.

Унизена Жулиет се втренчи в него, искаше й се той просто да си тръгне и да я остави сама със срама й.

Калид вдигна наметалото си, хвърли го небрежно на раменете си, очевидно бързайки да се отдалечи от нея толкова, колкото искаше и тя самата, когато един малък предмет издрънча на пода и се изтърколи по плочките към басейна. Тя го хвана точно преди да падне във водата. Беше от злато и легна тежко в дланта й.

— Шал̀аал — възкликна Жулиет, забравила смущението си, докато гледаше учудено малката статуетка.

Калид изглеждаше изненадан.

— Знаеш името й?

Тя се усмихна на миниатюрната богиня, проследявайки с пръст чувствените извивки на фигурката.

— Тя е една от любимите ми.

„Символ на плодовитостта.“ Мисълта разтърси съзнанието й, карайки я да се изчерви силно. Върна статуетката на Калид, избягвайки погледа му, излезе непохватно от басейна и се уви с кърпата.

— Обикновено се среща по̀ на север или на запад оттук — избърбори тя, все още избягвайки погледа му и подхващайки познатата тема в стремежа си да възстанови поне малко от самообладанието си. — В повечето случаи е направена от глина. Често са ги давали на момичетата, когато навлязат в пубертета, а бездетните жени са ги носили около вратовете си.

— Символ на плодовитостта — отвърна Калид, разкъсван между представата за мократа, леко облечена жена пред него и статуетката, която държеше в ръката си.

— Да — отговори Жулиет, стараейки се да запази деловия тон, въпреки пресипналия си глас.

Принцът не я смяташе за експерта, за който тя се представяше, но той очевидно грешеше, както грешеше за почти всичко, свързано с Жулиет де Монтиняк още от самото начало. Тя бе загадка, изпълнена с противоречия, всяко едно от които интригуващо. Желаеше я и й се възхищаваше, искаше да я утеши и да й вдъхне вяра, и в същото време искаше да я люби страстно и да я целува до безпаметност.

Тя се отдръпна нервно от него и Калид не можеше да я вини — самият той не можеше да предскаже какво щеше да направи в следващия момент.

Поемайки дълбоко въздух, принцът се опита да се съсредоточи. Трябваше да излезе от банята, най-малкото за да не го разсейва.

Давайки знак на Жулиет, той отиде в съседната стая и седна на дивана на безопасно разстояние от нея.

— Кажи ми какво друго знаеш за Шал̀аал — каза той, подавайки й отново фигурката.

Придърпвайки кърпата, Жулиет се опита да се концентрира. Би трябвало да е облекчение да насочи мисълта си към такава безопасна тема, но да обсъжда богинята с принца, докато е увита само с кърпа и той току-що… те току-що…

„Мисли!“

— Както казах, досега не е откривана толкова далече на изток. — Бедрото му бе твърде близо до нейното. Можеше да усети топлината му през кърпата. Отдръпна се към края на дивана. — Споменаваше се за нея в един папирус — продължи тя, гледайки към пода. — Всъщност аз помислих, че става въпрос за нея, но татко не бе съгласен. Мислеше, че говоря глупости. Свитъкът беше от пети или шести век и в него се споменаваше за град, който е на повече от две хиляди години. — Внезапно спря, осъзнавайки, че дърдори.

— Спомняш ли си името на града? — попита той в стремежа си да поддържа разговора, не желаейки да си тръгне, макар че трябваше да направи точно това.

— Персиманон.

— Сигурна ли си?

Стреснатият му тон я накара да вдигне очи от пода. Цялото му тяло сякаш се напрегна.

— Персиманон, сигурна съм — отговори Жулиет, изнервена от пронизващия му поглед. — Но не съм попадала на други сведения за него.

— А какво се споменава за богинята в свитъка — попита Калид предпазливо, стремейки се да не издаде вълнението си.

— Само че градът е построен в нейна чест и всички негови богатства са дар за нея. Къде е била намерена?

— Това не те засяга. Какво друго знаеш?

— Нищо. Току-що обаче осъзнах приликата между името на богинята, Шал̀аал, и името на твоето кралство.

— Лаш̀аал…

Бе права, сигурно имаше някаква връзка. Той трябваше да помисли. Трябваше да потърси в книгите.

— Задължен съм ти, че хвърли малко светлина върху произхода й. Ако ми позволиш, ще си я взема обратно.

Объркана от тази внезапна промяна в него Жулиет подаде богинята, необяснимо чувствайки се лишена от смяната на чувствения мъж с властен принц. Пръстите им се докоснаха, когато той взе статуетката, и през тях премина тръпка на осъзнаване. Вместо да я пусне, Калид я изправи на крака. Тялото й се блъсна в неговото. Кърпата, с която бе завита, започна да се свлича и откри едното розово зърно.

Мъжът го докосна с богинята, кръжейки около твърдото връхче. Златото бе топло, както и пръста на Калид. Погледна в очите му и, секунда преди да го направи, знаеше, че ще я целуне отново. Когато устните му покриха нейните, тя не се противи. Целуна я нежно, езикът му докосна нейния мъчително кратко.

— Аз съм почтен човек — промърмори Калид на себе си. Те може и да бяха в харема му, но Жулиет не бе негова наложница. Бе страстна, макар самата тя да не го подозираше, но също така бе невинна и не знаеше нищо за света. Нямаше да я компрометира. Въпреки че искаше да я люби — желаеше го повече, отколкото някога бе желал да бъде с която и да е жена — възхищаваше й се и я уважаваше прекалено много, за да го направи. А и бе девствена. Ненарушимо правило в Лаш̀аал бе девствеността на жената да бъде подарък за съпруга й. Всеки мъж, който обладаваше жена без намерение за брак, биваше посрамван. Понякога почтеността имаше прекалено висока цена.

— Bonne nuit, ma belle Juliette^[1] — прошепна със съжаление Калид.

Когато тя осъзна, че е сама, вратата на харема вече се бе затворила след него.