Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Пустинни принцове (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Sheikh’s Impetuous Love-Slave, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 51 гласа)

Информация

Форматиране
ganinka (2015)

Редактор: denensita, 2015

История

  1. — Добавяне

Първа глава

Лаш̀аал, Арабия, 1816 г.

— Племенната делегация пристигна, Ваше Височество.

Шейх Калид ал-Ракам, принц на Лаш̀аал, продължаваше да изучава чертежа на храма, който наскоро бе открит при разкопките на изгубения град Персиманон. Руините на светилището го очароваха, тъй като бяха няколко века по-стари от останалата част на града. Може би дори са били причината за съществуването на селището. Калид взе последния открит артефакт — малка златна статуетка на богиня, която бе изключително необичайна за този район на Арабия. Усмихна се на себе си. По-суеверните сред поданиците му — включително Фейрид, неговият главен помощник — биха сметнали артефакта за поличба, но Калид бе над тези детинщини. Миналото го очароваше, но не бе обладан от него. Завъртя миниатюрната антика в ръцете си. Персиманон се оказа богат на такива находки. Беше от жизненоважно значение да запази съществуването му в тайна, така че европейските лешояди да не го надушат и да се опитат да плячкосат ценното наследство на Лаш̀аал, както бяха направили в Египет.

Калид стисна здраво златната богиня. Нямаше да позволи подобно оскверняване да сполети страната му.

— Какво иска тази делегация? — попита той раздразнено Фейрид.

— Аудиенция, Ваше Височество. Пътували са пет дни през пустинята, за да ви платят дължимия данък за вашето съдействие при уреждането на граничния конфликт. Не бихте искали да ги обидите, като ги накарате да чакат дълго.

Принцът въздъхна и внимателно нави чертежа.

— Много добре, тогава ще ги приема сега.

Фейрид се поклони.

— Тържествено ли ще ги приемете, Ваше Височество?

Принцът знаеше, че това всъщност не бе въпрос, и отново въздъхна леко.

— Щом трябва… Както винаги, Фейрид, разчитам изцяло на теб за протокола.

От три години властваше над Лаш̀аал, но все още намираше някои обичаи, особено пищността и тържествеността, за много досадни. Мирът в кралството му бе постигнат много трудно и все още бе крехък. С толкова различни племена, които бяха готови при най-малката провокация да се изправят един срещу друг, негово задължение като владетел бе да раздава правосъдие и ако е необходимо — да наложи публично наказание.

Тази тежка отговорност имаше цена — изолираше го от народа му. Негов дълг бе да бъде непогрешим, непобедим и всемогъщ. На тридесет и две отдавна трябваше да се е оженил и да се е сдобил с наследник, но дори за Фейрид и неговите легендарни дипломатически умения беше прекалено трудно да му намери подходяща жена измежду многото племена в кралството. Самият Калид беше безразличен към избора. Във всеки случай бъдещата му съпруга трябваше да отговаря на нуждите на Лаш̀аал повече, отколкото на неговите собствени, затова засега бе доволен, че все още не се бе оженил. Бе по-добре да носи бремето на държавните дела сам — поне така си казваше, докато обличаше тежката официална роба в личните си покои.

Копринената дреха бе тъмносиня, обточена с ширити, чието предназначение бе да дърпа надолу дългите ръкави, и с висока яка, богато бродирана със сребърни нишки и перли. Коланът бе от сребро, украсен с тюркоази и сапфири. На него закачи церемониалния ятаган, също изработен от сребро, а на пръста си сложи великолепния пръстен, в който бе вграден легендарния Сапфир на Лаш̀аал. Наметалото, с което покри раменете си, също бе тъмносиньо и обсипано със скъпоценни и полускъпоценни камъни. Покривалото за глава бе прикрепено с лента от сребърни нишки и скъпоценни камъни. Когато най-накрая се облече, Калид се почувства така, сякаш буквално носи тежестта на кралството на раменете си.

Великолепната тронна зала на кралския дворец на Лаш̀аал бе дълга осемдесет стъпки. От прозорците нахлуваше ярка слънчева светлина и се отразяваше в покритите с огледално стъкло стени.

Калид зае мястото си на престола, поставен на подиум в дъното на залата, когато Фейрид даде нареждане и след секунди двойните врати се отвориха широко. Шарена тълпа от бедуини се затътри нервно през вратата, носейки голям вързоп. Приличаше на килим и съдейки по раздърпаните пискюли във всеки край и полепналия прах по него, не изглеждаше да е особено запазен.

Принцът вдигна въпросително вежди.

Един от мъжете пристъпи напред и се поклони няколко пъти.

— Ваше Височество, дойдохме да изразим почитта си и да ви помолим да приемете от вашите вечно благодарни поданици този безценен подарък.

— С удоволствие ще го приема — каза Калид, като кимна с глава. — Обаче не мога да не се съглася с вас за стойността на подаръка.

Мъжът от племето изглеждаше озадачен за момент, след това широка усмивка се разля по лицето му, разкривайки жълти, изкривени зъби, които всяка камила би била горда да притежава.

— Килимът? Не, Ваше Височество, това е опаковката. Истинското съкровище лежи вътре. — Той плесна с ръце и другите пратеници развиха килима със замах.

— Уф!

Гласът звучеше възмутено, чуждестранно и определено бе женски. Собственичката му носеше мръсни, окъсани дрехи, разкриващи добре оформено тяло, дълга и черна като нощта коса и очи като бурно зимно море. Борейки се с вързаните си ръце, тя се изправи на колене и го погледна нахално.

 

 

След задушаващата тъмнина в килима, в който я бяха увили, очите на Жулиет де Монтиняк горяха от блясъка на отразената слънчева светлина. Намираше се в някаква огромна официална зала. Погледът й се спря на високия мъж, който стоеше пред нея.

Краката му бяха обути в чехли, обсипани със скъпоценни камъни. Съдейки по хубавите дрехи, които носеше, явно бе богат и добре сложен при това. Под тънката коприна на робата му се очертаваше стегнато, мускулесто тяло. Украсеният със скъпоценни камъни колан с втъкнат в него заплашително изглеждащ ятаган подчертаваше тясната му талия — доста необичайна за страна, в която голямата обиколка се възприемаше като доказателство за просперитет. Повдигна поглед към мощните му гърди, продължи към широките рамене и накрая се оказа в капана на чифт изумително сини очи с фини бръчици в краищата им.

Лицето му бе по-впечатляващо от класическата красота, с ясно очертани скули и трапчинка на брадичката. Тънък белег пресичаше едната му вежда. Лесно запомнящо се лице.

Страшен бе думата, която се появи в съзнанието й. Тръпка на страх премина през нея и я свари неподготвена. Помисли си, че всичкото време, прекарано с баща й по археологическите разкопки, живеенето в груби палатки и общуването с всякакви мошеници би трябвало да я е направило неподатлива на такива женски емоции, но този човек бе различен. Не бе някой, който би искала за враг.

Огледа скришом богато украсената зала, забеляза златния трон на подиума и се взря в знатния мъж пред нея. Изведнъж осъзна, че е предложена от похитителите си като някакъв вид подарък. Събирайки цялата си смелост, непоколебима в усилието си да не трепне издайнически, тя срещна погледа на мъжа, който я съзерцаваше.

— Je m̀appelle Juliette de Montignac[1] — изрече тя с цялата властност, на която бе способна.

Французойка! Гледайки как главатаря на племето потриваше ръце, Калид се зачуди дали глупакът имаше представа за опасното положение, в което този нежелан подарък го поставяше.

Той се поклони.

— Принц Калид ал-Ракам от Лаш̀аал.

Принц! Трябваше да се досети по високомерната му поза. Е, принц или не, нямаше право да я държи против волята й. Жулиет повдигна решително брадичка.

— Тези мъже ме отвлякоха. Настоявам да ме освободите.

Определено французойка, съдейки по тона и надменното отношение, присъщо на дама от благородно потекло. Дипломатическите последици можеха да бъдат катастрофални.

— Къде я намери? Преди колко време? — попита Калид рязко.

— В морето, Ваше Височество — отвърна говорителят на делегацията, свеждайки поглед към краката на принца. — Преди около месец, беше изхвърлена на брега от буря.

„Цял месец? Може ли да стане още по-зле?“, изруга Калид мълчаливо.

— Какво се случи с останалите? — попита той, обръщайки се към Жулиет на родния й език.

Френският му бе отличен, с едва забележим акцент. Въпросът му предизвика кратък, ужасен спомен от бурята — свистенето на вятъра, разкъсващ платната на кораба, виковете на екипажа, собствените си молби към баща й да остави ценните артефакти, за да се спаси. Разбира се, не я бе послушал. Огромната вълна, която я бе изхвърлила на брега, бе завлякла баща й и сандъка, пълен с грижливо събрани реликви, на дъното на Червено море.

Дори и пред лицето на смъртта, баща й бе поставил изгубените цивилизации на първо място.

— Всички се удавиха, включително и баща ми — каза Жулиет, захапвайки вътрешната страна на бузата си.

— Съжалявам — промълви Калид, трогнат от усилието й да не заплаче. — А останалите членове на семейството ви? Къде са те?

— Семейство? — Жулиет поклати глава, преглъщайки буцата в гърлото си, която се бе появила от състраданието му.

Макар баща й да бе благородник, семейството му се беше отрекло от него, след като бе разбрало, че интересът му към археологията не бе само джентълменска прищявка. Не се бе срещала с никой от роднините си, а и баща й не я бе окуражавал да покаже някакъв интерес към тях. В същото време бе свикнала с идеята, че е сама на света — с изключение на баща й, който се държеше по-скоро като наставник, отколкото като родител — нещо, което бе приемала за напълно нормално, докато не бе поставено на вниманието й. Не й харесваше да й го припомнят, затова просто сви рамене.

— Нямам други роднини. Майка ми почина, когато бях дете. Винаги сме били само двамата с баща ми.

Нищо че през по-голямата част от времето, особено когато беше по-малка, баща й едва я бе забелязвал, призна си тъжно тя. Едва когато порасна достатъчно, за да му бъде от полза, той пое контрол върху образованието й, макар да го бе направил повече от егоизъм, отколкото от загриженост. Обучението му се ограничаваше до неговото поприще, и ако Жулиет бе показала интерес към нещо извън света на археологията, той не бе обърнал внимание. Младата жена се съмняваше дали баща й бе знаел предпочитанията й — чай или кафе, Русо или Волтер… Такива неща той смяташе за незначителни.

Принц Калид я погледна странно.

— Нямате съпруг? — попита той, повдигайки вежди. — Това е доста… необичайно.

Жулиет настръхна. Беше наясно, че животът й бе необикновен, но бе единственият, който познаваше. Имаше своите съмнения, но не й харесваше, когато някой непознат стигнеше до същото заключение.

— През целия ми живот съм помагала на татко в работата му… Работа много по-важна от един съпруг. Нямах време за такива неща. Спечелих си правото да бъда третирана като равна от баща ми и неговите помощници.

Загледан в изключително пищното женско тяло под остатъците на дрехите й, на Калид му бе трудно да повярва в това. Улавяйки похотливия поглед на мъжа, който я бе докарал, принцът се разгневи от липсата на обноски на поданиците си, но най-вече на наивността на тази странна французойка.

— Тя е много красива, нали? — каза един от мъжете, намигвайки към младата жена.

— Син на камила — сопна му се Жулиет. — Как смееш да ме гледаш така!

Мъжът побърза да се отдръпне настрани, когато Жулиет се опита да го ритне, тъй като ръцете й бяха вързани.

— Както виждате, Ваше Височество, дамата има огнен темперамент.

— Надявам се, че сте се отнасяли с уважение към нея — попита Калид хладнокръвно, — както заслужава всеки чуждестранен посетител в кралството ми.

Мъжът се засмя нервно.

— Тя има такъв нрав, че моите хора не посмяха да се приближат до нея. В интерес на истината, Ваше Височество, ще се радваме да се отървем от малката дива котка. Само могъщ принц като вас може да я укроти, да я постави на колене — каза той с несигурна усмивка и хвърли бегъл поглед на Жулиет.

— Qu’est-ce qu’il dit?[2] — обърна се Жулиет към Калид. — Какво каза за мен този мъж, който има козел за баща. — Макар ръцете й все още да бяха вързани, тя изглеждаше толкова свирепа, че мъжът от племето се отдръпна. — Цял месец ме държат вързана като животно. Настоявам да ми кажете…

— Достатъчно! — Калид плесна с ръце толкова силно, че Жулиет млъкна. — Не сте в положение да изисквате, мадмоазел. Не съм ви искал, за бога, и бих желал да не ви бяха давали на мен, но сега, според законите на Лаш̀аал, вие сте моя собственост. Изплащане на дълг на честта — обясни той мрачно. — Въпреки окаяния им вид, тези хора представляват могъщо племе. Би било неразумно от моя страна да ги обидя, като откажа дара им.

Наистина би било крайно неразумно. В действителност ситуацията бе доста деликатна и Калид не можеше да не обвини за нея жената, вперила враждебен поглед в него. Защо бурята трябваше да я изхвърли точно на неговия бряг? Ако я приемеше като подарък, щеше да рискува нейното правителство да го обвини в съучастие в похищението й. Трябваше да обмисли внимателно как безпроблемно да я върне във френското посолство в Кайро.

„Първо да се оправя с мъжете“, реши Калид, „за да отпадне едната страна на проблема“.

— Смятам, че дългът ви е изплатен. Можете да си тръгвате с моята благословия. Фейрид, изпрати почетните ми гости и се увери, че са добре нахранени и напоени, преди да отпътуват.

— Да, Ваше Височество. Ами жената? — попита Фейрид, поглеждайки към Жулиет.

— Аз ще се оправя с мадмоазел Монтиняк — отвърна мрачно Калид. — Просто ги изведи оттук.

Залата се опразни бързо. Оставайки насаме с принца в просторното, странно място, където светлината се пречупваше и се отразяваше в множеството огледала, Жулиет отчаяно се опитваше да измисли следващия си ход. Изпълни я ужас, коленете й омекнаха като желе и едва я държаха, но трябваше да се вземе в ръце. Всичко, което имаше, бе умът й и трябваше на всяка цена да го запази трезв. Леко безпокойство премина през нея като вятър, навяващ леко пясъка на дюна, и накара космите на тила й да настръхнат, когато усети погледа на проницателните сини очи върху себе си.

Въпреки своите двадесет и четири години, опитът на Жулиет с мъже, различни от тези, които участваха в разкопките на баща й, бе доста ограничен. Осъзна, че човекът, който я гледаше с презрение, може би не споделяше ентусиазма към бащината й професия. Неофициалната война, която се водеше между британския генерален консул Хенри Солт и бившия френски генерален консул Бернардино Дровети бе принудила баща й да наруши собствените си правила, като извърши разкопките и изнесе артефактите извън страната без разрешение. Бе много вероятно принц Калид да определи това като плячкосване. Баща й, който обикновено бе толкова категоричен намереното да остава там, където е открито, бе правил компромис с почти всеки свой принцип през последната година и нещо. Когато се бе удавил, беше озлобен, разочарован човек.

— Монтиняк… — промълви замислено Калид. — Казахте, че това е името ви? — Жулиет кимна предпазливо. — Какво правехте в страната ми?

Младата жена се поколеба. Нямаха официално разрешение за последните разкопки, бяха заставени от Френското консулство да се възползват от объркването, причинено от внезапната смърт на принц Асад ал-Муханна и неочакваното наследяване от брат му Рамиз.

— Бяхме в А̀Кадиз, не в Лаш̀аал, което, мисля, е съседното кралство. Баща ми работи… работеше за френското правителство — каза тя предпазливо.

— Дипломат? Вероятно изпратен да поднесе почитанията си на новия владетел? Предполагам принц Рамиз е прекарал много време на запад като пратеник на брат си.

Думите напираха да бъдат изречени, но Жулиет се поколеба — не умееше да лъже.

— Не е точно така — каза смутено тя.

— Казахте, че сте помагали на баща си? С какво по-точно? — Калид почука с пръст по дръжката на ятагана. — Монтиняк… Монтиняк… Монтиняк… Разбира се, Жан-Луи де Монтиняк, археологът. Това баща ви ли е?

— Да.

— Монтиняк беше един от онези осквернители, които ограбваха историческите богатства на страната ни, и вие по собствено желание сте му били съучастничка. Дали принц Рамиз от А̀Кадиз въобще знае, че сте пребивавали в кралството му?

Въпреки че изпита желание да защити баща си, тя се поколеба, знаейки, че в действителност бе работил незаконно. Принцът не приличаше на човек, който толерира лъжи, а тя беше наясно, че й личи, когато се опитва да заблуди някого, затова прехапа устни.

— Предполагам, мълчанието ви означава, че принцът не знае — сопна й се Калид, потресен от допълнителното усложнение. — Предполагам също, че сте смятали да се възползвате от това, че принц Рамиз е прекалено зает с размириците, които възникнаха в резултат на смъртта на брат му, за да се притеснява от нападение на иманяри. Защо западноевропейците смятат, че имат право да грабят от всяка страна, в която се намират? Уверявам ви, мадмоазел, че ще уведомя принц Рамиз за вашата самопокана. Той ще иска да знае какво сте откраднали.

— Артефактите, които баща ми взе от А̀Кадиз, се намират на дъното на морето заедно с него. — Сълзи потекоха по лицето й, но Жулиет ги избърса гневно с опакото на вързаните си ръце. — Така е, взе ги, без да поиска разрешение, но само защото беше принуден. Отгоре на всичко избираше само тези с най-ниска стойност — каза разгневено тя. — Това, което го интересуваше най-много, беше знанието — питаше се кои са били тези хора, как са живели, на какви богове са се кланяли, в какво са вярвали, как тези неща са преминали от една култура в друга? Дали амулета беше от кост или злато, дали статуетката беше обсипана със скъпоценни камъни или изработена от глина — за него важна бе символиката, която изразяваха, а не стойността им на пазара. Не ме интересува дали ми вярвате, или не, но това е истината. Сега той е мъртъв и ще бъде заместен от хора с много по-малко принципи от него.

Страстната й защита го изненада, защото тя изрази с думи чувствата му към Персиманон и другите археологически обекти в Лаш̀аал, но това не променяше факта, че тя и баща й бяха откраднали.

— Гарантирам, че нашите граници не могат да бъдат толкова лесно нарушени като тези на А̀Кадиз — отговори Калид. — В състояние сме да се грижим за ценностите си и не се нуждаем от помощта на вашите западни експерти.

— Без съмнение ще се отнасяте към тях така, както се отнасяте към мен — подметна му тя. — Може би няма да дойдат, ако разберат, че ще бъдат държани в плен от диваци и подарени като роби.

Отказът й да отстъпи го вбеси. Имаше нещо в тази борбена, необикновена жена с ум на мъж, обноски на езичница и тяло на одалиска, което караше кръвта му да кипи. Не бе свикнал да бъде предизвикван, още по-малко от жена.

— Може би — отговори й гневно, воден от изгарящото желание да я постави на колене, — ще се отнасяме към тях подобаващо, ако те изчакат да получат покана.

Без да осъзнава какво прави, искайки само да я изплаши, принцът измъкна от колана малката кама, която бе затъкната зад дръжката на ятагана.

Бележки

[1] Казвам се Жулиет де Монтиняк (фр.). — Б.пр.

[2] Какво каза той? (фр.). — Б.пр.