Маргарит Кей
Подаръкът на шейха (2)

Втора глава

Калид искаше само да освободи вързаните й ръце и се ядосваше на себе си, че не го бе направил веднага. Но в мига, в който я доближи, осъзна, че е ядосан на нея повече, отколкото бе предполагал. Предизвикателството в ясните сиви очи не можеше да бъде пренебрегнато. Лицето й беше по-скоро момчешко, отколкото красиво, но начина, по който се държеше — смело и гордо — точно както би се държал той при такива обстоятелства, както и чувствените извивки на стегнатата й фигура събудиха в него не само възхищение. През тялото му премина страст като проблясваща пустинна мълния и не му дойде на ума, че може да я изплаши с камата. Щеше да бъде ужасен и да спре незабавно. Но непокорният й поглед събуди завоевателя в него и той вдигна камата по-високо.

Камата проблесна от отражението на плочките. Жулиет гледаше хипнотизирана как той се приближава към нея, а сърцето й биеше лудо в гърдите. Дали щеше да я убие? Дали щеше да умре, а кръвта й да изтече на килима, който бе послужил за опаковането й като подарък.

Очите на принц Калид блестяха като острието, докато я наблюдаваше под спуснатите си клепачи като ловец плячката си. Хипнотизиращо… Той вдигна ножа. Кръвта й се смрази, но тя не се отдръпна от него. Нямаше да бъде омаяна. Въпреки вида му, камата и безпощадните очи, тя наистина не вярваше, че той щеше да я убие хладнокръвно. Това беше тест и тя нямаше да се провали. Нямаше!

— Направи го! — Гласът й пресипна, но погледът й остана непоколебим. — Направи го, предизвиквам те.

Жулиет се тресеше. Той видя инстинктивното потръпване, как бе преглътнала молбата за милост и възхищението му нарасна, потушавайки гнева му. С движение толкова бързо, че всичко приключи, преди тя да успее да извика, камата в ръката на Калид описа дъга във въздуха, разрязвайки въжетата около китките й, преди да продължи надолу към тези на глезените й.

Тя залитна назад, надавайки уплашен вик, а нахлулата в краката й кръв я накара да залитне. Китките й пулсираха и бяха целите в синини от въжетата. Жулиет ги разтри внимателно, гледайки го предпазливо. Не можеше да я вини, тя беше негов гост, въпреки че я бяха довели против волята й. Честта повеляваше да се отнася към нея с уважение. По-слаб мъж нямаше да се поколебае да й покаже по най-древния начин колко малко власт има тя над съдбата си. Калид нямаше харем, нито бе имал желание за такъв. Не изпитваше нужда да доказва властта си по такъв начин. Най-малкото досега…

Колкото повече я гледаше, толкова повече тялото му харесваше това, което виждаше. Искаше да я подчини. Знаейки, че няма да бъде лесно да го направи, копнежът му нарасна, но по-силно бе осъзнаването, че искаше тя да му се отдаде по собствена воля, а не от страх, или пък в замяна на свободата си. А просто защото го искаше. Погледна я неуверено, объркан от тези първични чувства и съзнаващ, че желанието му започва да се проявява по много неудобен начин под туниката му.

— Какво възнамерявате да правите с мен? — попита Жулиет, отстъпвайки назад.

Той бе толкова висок… даже прекалено висок. Гледаше я така, сякаш щеше да я погълне, и самата идея за това напрегна тялото й, а после я накара да се вцепени. Колкото и мрачен да изглеждаше, принц Калид предизвикваше чувства в нея, които я караха, противно на всички очаквания, да пренебрегне порива си да избяга.

Не бе свикнала да я гледат така, с такъв напрегнат интерес, изкарвайки я от равновесие. Незнайно защо се изчерви.

— Предупреждавам ви, ако ме докоснете… — Поколеба се, защото от една страна нямаше представа какво щеше да направи, а от друга, защото за част от секундата мисълта да почувства ръцете му върху себе си й се стори съблазнителна.

— Какво? — предизвика я Калид, правейки точно това. С едната ръка я хвана и я придърпа към себе си, а с другата притисна гърба й, пречейки й да се освободи. Бе плътно прилепена към него, а дръжката на ятагана притисна корема й. — Какво ще направиш, Жулиет де Монтиняк? — попита той. — Ще изкрещиш?

Очите им се срещнаха и Калид се усмихна триумфиращо. Тя отвори уста, за да извика, но не защото се страхуваше, а защото това бе последното нещо, което той очакваше от нея. Пое дълбоко въздух, но преди да изкрещи, устните му плениха нейните, оставяйки я без дъх.

Устните му бяха топли и твърди, също като ръцете му. Никой досега не бе дръзвал да я целуне. Беше се опитвала, доколкото бе във възможностите й, в тъмнината на нощта, вдъхновена от еротичните рисунки, които бе открила в една забранена книга, или нарисувани върху стената на храма, но никога не бе могла да си представи какво бе всъщност целувката. Предполагаше, че щеше да е приятно, нищо повече. Само че това, което изживяваше сега, не бе просто приятно. Бе страстно и изкусно. Устата му я завладяваше, а ръцете му изискваха отговор от тялото й. Би трябвало да се съпротивлява, но всъщност искаше да се предаде на желанието, както често бе копняла в най-съкровените си мечти. Уплахата се превърна в изумителен прилив на чиста, неподправена наслада. За един миг Джулиет се отдаде, устните й разцъфнаха под неговите ласки, кръвта препусна във вените й, а сърцето й заби лудо. За един възхитителен момент тя получи представа за удоволствието на сетивата. Тогава Калид се откъсна от нея, а цветовете и опияняващите усещания, които едва бе почувствала, се стопиха като сенки.

Младата жена залитна и почти щеше да падне на колене. Безкрайно изненадана от поведението си и потресена от изключително неочакваното осъзнаване, че не би го спряла, ако той бе продължил, тя се извърна от него. В никакъв случай не трябваше да му показва какъв ефект бе имала целувката върху нея. Не виждаше друг начин да се защити, освен да нападне. Умишлено избърса с ръка устата си и погледна презрително към Калид.

— Благодаря за комплимента, но нямам желание да ви стана наложница, Ваше Височество — каза тя и направи реверанс с леко треперещи колене.

Смаян от действията си, откакто Жулиет се появи, Калид тъкмо щеше да й се извини, но бе научен да отговаря на атаката с атака.

— Все още имате много да учите, за да заемете това положение, мадмоазел. Наложниците са много по-опитни в задоволяването на мъжа, отколкото сте вие.

В интерес на истината невинният отговор на целувката му го възбуди много повече от опитната ласка на одалиска.

— Настоявам да ме пуснете — изрече тя повече поради липса на друго, което да каже, отколкото от желание да си отиде.

Точно това бе възнамерявал и той, но още веднъж отказът й да отстъпи го накара да промени решението си.

— Никой не може да ми нарежда! — отвърна Калид. — Не забравяйте, че сте ми дадена като подарък. В очите на моите хора и на закона сега сте моя собственост, с която мога да правя каквото си поискам.

— Аз съм поданичка на Франция, не можете…

— Вие се намирате в кралството ми и сте в моя власт. Нищо не можете да направите — прекъсна я Калид безмилостно, наслаждавайки се на съвсем непривичната си загуба на самообладание, забравяйки, че не вярва в това, което казва. — Нещо повече, трябва да се смятате за щастливка да бъдете тук с мен. Само си представете, мадмоазел, каква съдба ви очакваше в ръцете на хората от племето ми. Макар че тези искрящи очи и остър език, които притежавате, щяха да ви бъдат достатъчни, за да защитят добродетелта ви. В случай че имате такава за защитаване.

— Как смеете! Как смеете да предположите, че аз, Жулиет де Монтиняк, ще…

— Права сте, нито един мъж със здрав разум не би поискал да нахлуе в подобно забранено убежище — прекъсна я Калид отново, твърдо решен да покори тази вбесяваща жена, твърде увлечен в пробиването на защитата й, за да забележи жестокостта в думите си. — Нито един мъж досега. В този момент, скъпа ми пленнице, не се сещам за по-добър урок, който да ви преподам. Време е да научите, че сте жена, способна на страст, и най-доброто място за това е харемът.

В страстните мигове бе забравила първото си впечатление от него — страшен. Твърде късно осъзна, че смирението бе по-добрата стратегия.

— Моля ви, принц Калид, не исках… сигурна съм, че нямате това предвид…

— Никога не казвам това, което не мисля.

Решителността в гласа му й показа, че в даден момент бе прекрачила някаква невидима граница и бе отишла твърде далеч.

Мъжът я доближи, преди да успее да възрази или пък да се опита да избяга. Вдигна я, метна я на рамо, сякаш бе лека като перце, и се запъти към двойните врати в дъното на тронната зала. Стигна до тях и ги ритна с крак за голяма изненада на пазачите, които стояха от другата страна.

Горещата му целувка още пареше на устните й. Бе смутена от шокиращо съблазнителната представа за греховния харем и всичко, което той означаваше. Осъзна, че единствения начин да се спаси от това, което тя подозираше, че трябва да бъде неизбежното й доброволно отдаване, бе да се освободи от здравата му хватка. Затова заудря по гърба му със стиснати юмруци, опита се да го ритне с босите си крака, дръпна куфията му и избълва поток от ругатни, научени през годините от войниците и авантюристите, но не постигна успех. Той продължи да крачи по безупречно чистите коридори, преминавайки покрай стотици според нея пазачи, докато стигна до голяма дъбова врата с вградена желязна решетка. Завъртя ключа в ключалката, придържайки я с една ръка на дупето, и влезе във вътрешния двор, затваряйки с крак вратата след себе си.

Очаквайки да види стотици оскъдно облечени хурии^[1], излегнати върху диванчета да ядат захаросани ядки и плодове, думите замряха на устните й и тя се втренчи в пустото място. Богато украсеният фонтан с няколко закръглени нимфи в центъра бе сух. Стаите, които преминаваха едва в друга около двора, бяха празни. Тишината беше злокобна.

Когато принц Калид я остави да се плъзне по тялото му и да се изправи на крака, Жулиет се отдръпна от него, борейки се да задържи сълзите, които напираха да потекат от очите й. В дъното на двора имаше вградена в стената порта. Надникна през нея и видя градина — заплетена пустиня от ярки, цъфнали цветя и източени портокалови и лимонови дръвчета, нарове и смокини, а аромата на жасмин натежаваше във въздуха.

— Къде ме доведохте? — За нейно облекчение гласът й звучеше по-спокойно, отколкото се чувстваше.

— Казах ти, в харема. Моят харем.

— Но той е празен!

— Вече не. Вие, мадмоазел, имате честта да бъдете първата му обитателка.

— Но…

— И при липсата на други наложници — продължи Калид, приближавайки се към нея така, че сърцето на Жулиет започна да бие неравномерно, — аз ще бъда този, който ще ви научи.

— Да ме научи на какво?

— На това, което никой преди не те е учил. Какво е да бъдеш жена. Как да се насладиш да бъдеш жена. Как да изпиташ удоволствие от тялото си и да не обръщаш внимание на интелигентността си, госпожице Де Монтиняк. И не забравяй, сега си просто Жулиет, една жена. И за момента — моята жена.

Пръстът му се плъзна по скулата й, продължи по ключицата и външната страна на гърдите й. Докосването му я накара да потрепери. Зърната й се стегнаха в твърди връхчета.

— Не! — протестира тя неволно.

Не харесваше това, което той правеше с нея. Не харесваше как тялото й откликваше. С изключение на начина, по който той я гледаше, наистина я гледаше, сякаш виждаше нещо, което никой друг не бе видял — Жулиет, тази Жулиет, която самата тя не познаваше. Това й хареса. Не, не й хареса, най-малкото не би трябвало да й хареса. Нали?

Борейки се да запази самообладание, младата жена срещна погледа на принца.

— Не можете да ме принудите.

Калид тихо се засмя.

— Може да си невинна, но не си толкова наивна — отвърна й той. — Няма да се наложи и ти го знаеш.

Той имаше право и го доказа, когато я целуна за втори път — силна, собственическа целувка, която не продължи дълго. Кратък проблясък на страст, примамливо очакване, изкушение да скочи в неизвестното. Също както когато държи свещ пред новооткрита гробница, колебаейки се дали да влезе, и в своето колебание знаеше, че ще се предаде.

Калид я взе на ръце и я пренесе през прага на първата от свързаните стаи, които обграждаха двора. Искаше само да й даде урок по смирение. Макар законите на Лаш̀аал да я правеха негова тялом и духом и самият той да бе символичен поддръжник на тези закони, наистина не вярваше, че един човек трябва да притежава друг. Робството беше премахнато в Лаш̀аал още преди двеста години. Джулиет не бе негова, но тя не го знаеше, и макар да бе човек на честта, нещо в тази жена го караше да забрави всякаква изтънченост и събуждаше в него завоевателя, ловеца, мъжа. И това го объркваше. В един момент може би щеше да се срамува от себе си, но засега единственото, което правеше, бе да се остави на желанието. Тя трябваше да бъде опитомена, но нямаше да я принуди. Щеше да се предаде и след като го направи, Калид щеше да й демонстрира пълната си власт над нея, като откаже да я направи своя.

Харемът не беше използван от времето на баща му, но с изключение на градината, бе добре поддържан. Стаята за къпане беше огромна, с бели плочки, а една от стените бе покрита с огледала. Таванът беше тъмносин, а съзвездията на арабското небе бяха изрисувани в сребристо. В средата имаше издълбан в земята огромен басейн, който се пълнеше от златен чучур във формата на морски дракон. Остави я да стъпи на пода и завъртя кранчето, за да пусне водата.

— Първото задължение на наложницата е да се подготви — каза той.

Широко отворените й очи се взираха с копнеж в басейна. Жулиет се чувстваше мърлява и мръсна. Струваше й се, че сънува. Това, че бе оцеляла от корабокрушението като по чудо, бе премахнало ограниченията, които определяха до този момент живота й. Едва сега, на това екзотично място, близо до този екзотичен мъж, изведнъж осъзна колко празен е бил животът й. За краткото време като пленница на принц Калид бе изпитала повече емоции, отколкото през цялото си съществуване. Разбира се, тя знаеше, че престоя й тук няма нищо общо с реалността, но точно сега не й пукаше.

Тук се чувстваше жива, освободена. Чувстваше се… разсеяна. От аромата, който се разнесе, когато принцът разпиля листенца от цветя и добави ароматни масла във водата; от изтръпналите й от целувката устни; от топлината, която обгърна тялото й и изостри сетивата й. И преди всичко от мъжа, който се обърна отново към нея. Беше свалил наметалото, оръжията и куфията си. Косата му бе черна като нейната и без официалните дрехи изглеждаше толкова млад… и много по-привлекателен и опасен. Вече не бе недостъпният принц, а просто един мъж. Досега не бе мислила за себе си като за жена, но след като Калид й бе обърнал внимание върху това, започваше да осъзнава женствеността си. В сравнение с гъвкавото му тяло, стегнатите му мускули и излъчващата се от него властност, тя се чувстваше уязвима, нежна и беззащитна. Сякаш бе останала без воля — изпитваше странно желание да направи това, което той искаше от нея, и се чувстваше напрегната от мисълта за това.

— Съблечи си дрехите.

Едно беше да си го представи, но съвсем друго да го направи. Жулиет сграбчи парцаливата си дреха и се изчерви.

— Не!

Но беше безсмислено — ръцете му вече се справяха с малкото останали връзки на практичната й памучна рокля и те поддадоха, когато ги разхлаби. Полата се свлече на пода, а корсажа я последва. Останала само по риза и долни гащи, младата жена се паникьоса. Никога не се бе поглеждала гола в огледалото и не бе сигурна, че й харесва мисълта да го види сега, отразено в безброй огледала.

— Не, моля те, аз…

Може би щеше да спре, ако си бе дал време да помисли, затова Калид отхвърли прокрадналата се мисъл. Това бе един от малкото моменти в живота му, в който искаше да се отдаде на собствените си желания. Хвана износената риза и я разпра от деколтето до подгъва. Парчетата паднаха на пода на банята, а Жулиет скръсти ръце пред гърдите си. Шокиран от собствените си действия, Калид просто се втренчи в нея. Тя беше прекрасна! Чувствена, с тънка талия и перфектни гърди, а тъмните зърна контрастираха на бялата като сметана плът. Бедрата й бяха приятно закръглени, а краката й — съблазнително очертани от странно изглеждащото бельо. Веднага си ги представи увити около него и кръвта нахлу в слабините му.

Едва когато понечи да развърже връзките на долните й гащи, осъзна колко насилствено — излишно насилствено — изглеждаха действията му и внезапно спря. Последното нещо, което би желал, бе тя да се страхува от него. Обви нежно ръце около нея и я погали по косата.

— Знаеш, че няма да те нараня.

Тя потръпна. Разбира се, че ще трепери. Колко неразумно бе да мисли, че ще я подчини със силата на волята си. Колко глупаво бе да забрави, че зад предизвикателното поведение се крие невинност. Имаше и други, много по-приятни начини да я укроти. Калид я погали по линията на гръбнака, притискайки я към себе си. Кожата й бе леденостудена. Проследи деликатните рамене, насочи се надолу по гърба, изследва нежната извивка на дупето й и я сгуши в прегръдките си, така че топлината на тялото му да проникне в нея, докато спре да трепери. Свали долните й гащи, вдигна я на ръце и я потопи внимателно в топлите, успокояващи води на басейна.