Джулиан Маклийн
Бунтовникът (6)

Пет месеца по-късно

Беше сравнително влажна есен в планинска Шотландия и към края на април целият Единбург беше станал кален.

Елизабет бе прекарала зимата в скърбене по смъртта на брат й, докато помагаше на чичо си в книжарницата, като обслужваше клиенти и подреждаше склада с книги. Братовчедите й — две момчета и едно момиче, всички под десетгодишна възраст — повдигаха духа й със смях и игри, но всяка вечер, след като им прочетеше историите за лека нощ, се завръщаше в покоите си и шептеше тиха молитва за безопасността и щастието на планинеца, който я беше избавил от жаждата й за мъст. Той никога не напускаше мислите й и често се чудеше какво ли правеше във всеки един момент от деня. Дали и той съзерцаваше нощното небе някъде от остров Мул, докато тя се взираше през прозореца в звездите и луната?

Обичаше да си го представя как язди коня през буйната зелена трева на някоя долина, как вятърът развява тъмната му коса, с тартана прихванат на рамото му, с прелестната брошка, на която някога се беше възхищавала.

В последствие беше започнала да си мисли, че идеализира спомена за него, превръщайки го в някакъв божествен, митически герой, затова се насили да го избие от главата си.

Когато в един спокоен следобеден ден в края на април, докато стоеше на едно столче и почистваше праха от книгите на най-високия рафт, вратата на книжарницата се отвори и затвори. Закачените звънчета издрънчаха с познатия приглушен звук и както обикновено тя дочу леки стъпки по дъсчения под, но не отмести поглед от заниманието си, тъй като чичо й беше на щанда.

Нещо обаче — нещо, което не можеше да обясни — накара сърцето й да забие по-бързо, а малките косъмчета по ръцете й да настръхнат.

Спускайки кърпата за прах встрани от тялото си, тя слезе от столчето и надникна иззад високия рафт за книги. Един тъмнокос планинец стоеше с гръб към нея и разговаряше с чичо й. Беше облечен в килт, а от едната си страна носеше меч.

Беше ли Алекс? Горещо кълбо от вълнение се сви в корема й и тя си пое дъх, за да се успокои.

Не бъди глупава, Елизабет. Отново сънуваш. Със сигурност няма как да бъде…

В този миг той се обърна и срещна погледа й, а сърцето й щеше да се пръсне от щастие. Беше той!

Нейният красив, храбър планинец!

Какво правеше тук? За какво беше дошъл?

Опитвайки се да сдържи тръпките, които танцуваха надолу по гръбнака й, тя преглътна притеснено и приглади полите си, след което направи няколко колебливи крачки напред, за да го поздрави.

Срещнаха се в средата на книжарницата, където слънчевата светлина проникваше от прозорците, създавайки един блестящ, замъглен лъч, приличащ на видение.

— Алекс.

Не можеше да се сети какво друго да каже.

Очите му се озариха от радост.

— Ах, девойче. Радвам се да видя, че не си ме забравила.

Елизабет се изсмя гласно.

— Да те забравя? Да не си полудял?

Погледнаха се с привързаност и познато чувство на спокойствие.

С ъгъла на очите си Елизабет видя как чичо й изчезна тихо нагоре по стълбите.

— Какво правиш тук? — попита тя внимателно, за да не се надява напразно. Може би просто беше влязъл в книжарничката, за да си купи книга.

— Не можеш ли да ме погледнеш добре и да си отговориш сама?

В изражението му имаше такава надежда. Беше толкова заразно, че изпита диво и неукротимо желание да се хвърли в обятията му, да увие ръце около врата му и да затанцуват из стаята.

— Дошъл си да ме видиш?

Ах, колко абсурдно бе да говори с такава небрежна изисканост, докато сърцето й буквално щеше да изхвърчи от гърдите!

Той се усмихна широко, заслепявайки я така сякаш беше оглупяла, след което постави ръка от едната страна на врата й и погали нежната кожа зад ухото й. Допирът от голямата му, груба ръка изпрати поток от желание по цялото й тяло.

— Разбира се, че дойдох да те видя, девойче — отвърна той. — Цяла зима не съм мислил за нищо друго, освен за красивото ти лице и огнения ти дух. Не можех повече да живея и ден без теб. Трябваше да те видя отново.

— Това ли е всичко? — попита тя. — Просто дойде да ме видиш? Да кажеш здрасти? А след това да се сбогуваш отново?

Той прокара палеца си по разтворените й устни и поклати глава.

— Упорита както винаги. Не можеш ли просто да приемеш, че те обичам и че съм дошъл да те попитам дали ще ми станеш съпруга?

Всички мисли в главата й изчезнаха като истинско бедствие в колосални размери.

— Аз… ъ, какво искаш да кажеш? — беше останала без дъх.

Той се засмя.

— Не ми се прави на невинна, девойче. Много добре знаеш какво имам предвид. Това е предложение. Но ако мислиш, че е прибързано, съм съгласен да те ухажвам за известно време, поне докато решиш дали искаш да ме обичаш, или не.

Копнежът й по него избухна заедно с радостта в сърцето й.

— Разбира се, че искам да те обичам. Та аз те обичам от момента, в който се изправих пред теб на бойното поле.

— Това „да“ ли е? — попита той.

С радостен вик тя се хвърли в ръцете му, почти събаряйки го по гръб върху една купчина книги, които бяха паднали от масата. Във въздуха около тях се издигна гъст облак прах.

— Разбира се, че е „да“! — каза с усмивка, като притисна устните си към неговите и вкуси парче от рая с целувката му. — Толкова съм щастлива.

Той я притисна близо до себе си и зарови лице в шията й.

— Както и аз, девойче. Сърцето ми е твое и обещавам да те обичам и да те правя щастлива до края на живота си. Ще те закрилям и ще ти дам всичко що е мое.

Тя го прегърна силно, като знаеше без съмнение, че ще удържи на думата си.

— И аз ти се заклевам в същото.

Най-накрая устните му покриха нейните и светът внезапно стана чудесен, спокоен и великолепен.