Джулиан Маклийн
Бунтовникът (4)

Елизабет се събуди от звуците на развълнувани, гневни гласове и ударите на вратата върху стената отвън.

Сърцето й задумка в гърдите от тревога и тя преметна завивките, скочи от леглото и дръпна завесата към предната стая. Алекс стоеше отвън с пищов, насочен към някакъв друг мъж, който беше възседнал кон. Огромният звяр пристъпваше неспокойно наоколо.

— Това тя ли е? — попита непознатият, насочвайки ножа си към Елизабет, която спря точно зад Алекс.

— Да — отвърна той, — но това не те засяга, Ангъс Макдоналд. Ще съм ти признателен, ако продължиш по пътя си.

Ездачът беше преметнал тартана си през глава като качулка. Можеше да види дъха му в мразовитата сутрин.

— Чух, че си държал тук шпионин — изръмжа той. — И че те е омагьосала, за да я оставиш жива. Предай ми я, Алекс, и ще я заведа до Пърт. Там ще знаят какво да правят с нея.

— Няма да правя нищо подобно, Ангъс. Дамата е под моя закрила. Сега се прибирай вкъщи и забрави за нея.

Закачуленият ездач я погледна зловещо.

— Не е никаква дама, щом е носила съобщения за Аргил.

— Тя няма нищо общо с това — каза му Алекс. — Облечена е с открадната униформа.

Планинецът се намръщи към Алекс, след което погледна със заплашителните си сини очи към Елизабет. За момент се загледа в нея замислено.

— Виждам защо си бил така омагьосан. Определено е красавица, дори в тази униформа. Защо не ме пуснеш да вляза и да поговорим за това. Искам сам да разбера колко дружелюбна може да бъде.

Алекс килна пищова настрани и направи една убедителна крачка напред.

— Тръгвай си, Ангъс, преди да съм те прострелял в сърцето.

Седящият на коня планинец вдигна ръцете си отбранително във въздуха.

— Успокой се, приятелю. Няма да ти навлизам в територията. Щом вече си я обявил за своя…

— Нищо не съм обявявал, нито ти ще го правиш — не и докато дишам. А сега си тръгвай.

Ангъс го изгледа хладно.

— Същият си като баща си — каза с нисък и дрезгав глас. — Лесно се покоряваш от едно красиво лице.

Той цъкна с език и пришпори коня си далеч от къщичката и изчезна в гората като фантом, а Елизабет си отдъхна.

— Да приема ли, че ти е приятел?

— Не, не приятел — отвърна Алекс. — Той е безскрупулен войн с ледено сърце. — Обърна и се взря в нея. — Слагай си палтото, девойче, и си събирай оръжията. Трябва да тръгваме. Незабавно.

— Защо? Мислиш ли, че ще се върне?

— Не мога да съм сигурен, но щом знае, че си тук, може и други да са разбрали. Не мога да ти обещая, че ще си в безопасност. Трябва да те заведа при чичо ти в Единбург.

Елизабет не се нуждаеше от повече убеждение. Влезе вътре и побърза да облече палтото на брат си.

Цяла сутрин яздиха заедно през гъсти гори и стръмни долини, отправяйки се право на юг към Единбург. По обяд спряха да починат в една скрита долчинка и да хапнат от сиренето и овесените питки, докато конят пасеше прясна зелена трева и пиеше вода от едно плитко поточе.

Докато седяха един до друг върху едно паднало дърво, разговаряха за много неща — политиката на бунта, семействата им, смъртта на родителите на Елизабет. Зарадва се да научи, че майката и бащата на Алекс все още бяха живи и лудо влюбени един в друг, както са били и на сватбата им.

Алекс бил най-големият от девет деца и обожавал всичките си братя и сестри. Изгубил бе само един близък — по-малкият му брат, който го последвал в опасността.

Беше й невъзможно да си представи как човек можеше да бъде толкова благословен в такова време на войни и бунтове. Алекс беше късметлия, тъй като животът му беше изпълнен с изобилие от любов, каквото в нейния не бе имало.

Същата нощ, под светлината на пълната луна, Алекс и Елизабет стигнаха до къщичката на един земеделец, намираща се на брега на една буйна река на няколко мили югоизточно от Фалкрик. Едно черно-бяло овчарско куче започна да лае по тях, когато излязоха от гората и прекосиха поляната, но веднага започна да върти опашка, когато домакините им ги посрещнаха в двора пред конюшнята. Мери и Скот Макгрегър бяха верни приятели на Алекзандър още от детство, наскоро се бяха оженили и очакваха първото си дете наесен.

Алекс ги прегърна сърдечно и им представи Елизабет, уверявайки ги, че войнишката й униформа не бива да ги притеснява. Изглежда му имаха пълно доверие, тъй като я поканиха в дома си без колебание.

Не след дълго всички бяха седнали около масата пред огъня и се наслаждаваха на обилната вечеря от задушено заешко и кнедли. Алекс сключи сделка с младото семейство: униформата на Елизабет в замяна на една обикновена домашна пола, тънка риза и корсет. Преди края на вечерта тя не се отличаваше по нищо от шотландските девойки, родени и израснали в планините. Ако държеше устата си затворена, никой нямаше да предположи даже, че е родена в Англия, и че преди по-малко от няколко седмици беше прекосила шотландската граница като медицинска сестра на британската армия, носейки в сърцето си тъмният облак на отмъщението.

— Утре ще стигнем ли Единбург? — попита Елизабет с тих шепот, когато Алекс я приближи, за да й пожелае лека нощ. Той щеше да спи в конюшнята, докато тя щеше да се наслаждава на мекия сламеник до огнището.

— Да — отвърна той, — ще пристигнем в книжарницата на чичо ти късно следобед.

— Но аз нямам представа къде точно се намира.

Той се засмя.

— Колко магазинчета за книги може да има в Единбург, девойче? Предполагам не повече от един-два.

Очите му блестяха с жизненост на светлината на огнището, а косата му падаше на гъсти, лъскави кичури върху широките му рамене. Чувстваше се като опиянена от кавалерството му. Колко удивително бе, че се бяха срещнали едва преди два дни и то на бойното поле, където се опитваха да се убият. Изглеждаше й невъзможно да си го представи човек, тъй като през всичките незабравими моменти оттогава, Алекзандър Маклийн се беше държал като истински джентълмен. Никога досега не се бе чувствала толкова защитена.

Изведнъж осъзна, че всичко, в което някога бе вярвала за Шотландия и нейните свирепи планински войни, вече не беше от значение. Единственото, което виждаше пред себе си, беше един смел и достоен мъж, който обичаше семейството си и желаеше да живее почтено.

Мъж, който запалваше кръвта й с опиянително желание и копнеж.

Тя се загледа учудено в красивата брошка, закачена за тартана на рамото му и протегна ръка, за да я докосне. Как изобщо щеше да се сбогува с него? Не беше готова за подобно нещо.

— Приятни сънища — каза той, след което се наведе и я целуна леко по устните.

Изумителното чувство от устните му върху нейните я омагьоса, и това, което започна като нежна целувка за лека нощ, избухна в мощен прилив на неочаквана страст. Тя разтвори устни, а той прокара език в устата й, изпращайки вълни на удоволствие чак до пръстите на краката й. Ръката му се плъзна ниско около кръста й, придърпа я грубо към себе си и притискайки гърдите й към своите, простена дрезгаво, докато я целуваше страстно.

Тя се вкопчи в ризата му с ръце, страхувайки се, че коленете й могат да подадат от замайващата атака на емоциите й. Никога досега не я бяха целували така и тя нямаше представа как да се справи със случващото се.

Не след дълго той прекрати целувката внимателно и отстъпи крачка назад. Вторачиха се един в друг със замаяно недоумение. Господ да й е на помощ, не знаеше какво да каже. Беше останала без думи.

— Това беше… неочаквано — прошепна той.

Сърцето й препусна. Какво се случваше между тях? Започваше да губи благоприличие и искаше да го придърпа към себе си и да го просне на пода. Искаше да усети тежестта на тялото му върху своето. Желаеше го с такава животинска страст, че не можеше даже да го опише.

Преглъщайки смутено, тя разхлаби хватката си и отпусна ръце отстрани на тялото си.

— Съжалявам — промърмори.

Той се засмя.

— Няма нужда да се извиняваш, девойче. В продължение на години не съм опитвал нещо по-сладко от устните ти.

Тя се изчерви и сведе поглед.

— Не съм срещал жена като теб — продължи той. — И заради това трябва да те оставя сега, защото изглеждаш твърде красива в тази рокля, а и ухаеш твърде приятно. Страхувам се, че ако не отстъпя веднага, ще направя нещо много по-лошо от това да те целуна за лека нощ.

Елизабет потръпна от копнеж.

— Толкова ли ще е потресаващо?

Той й се усмихна и се заигра с едно кичурче коса над ухото й, изпращайки вълни от страст по цялото й тяло. Тя извъртя глава, положи бузата си в топлата му длан и затвори очи. Всички несгоди сякаш отлетяха като прах, понесен от летния бриз, когато помириса мускусният аромат на кожата му…

— Наистина трябва да тръгвам вече — прошепна той дрезгаво с шотландски акцент.

Тя не се опита да го спре, тъй като от всичко най-много харесваше морала му и не искаше да го изкуши да направи нещо, за което по-късно щеше да съжалява.

— Лека нощ — каза тя.

Той спря на вратата и заговори с тих и дрезгав глас.

— Лека нощ, Елизабет.

Тя издаде тих стон на зашеметен възторг, след което него вече го нямаше. После, все още възбудена от случилото се, Елизабет седна на сламеника, придърпа завивките до раменете си и дълго се взира в пламъците на огъня, преди най-накрая да заспи.

Тази нощ сънува единствено красивото, огряно от огнената светлина лице на Алекзандър Маклийн и неустоимото вълшебство на допира му.