Джулиан Маклийн
Бунтовникът (1)

13 ноември, 1715

Околността Шерифмюър, шест мили североизточно от замъка Стърлинг

При звука на гайдите и яростната команда на своя леърд, Алекс Маклийн извади меч и готов за нападение препусна към северната част на хълма.

Във вените му кипеше дива ярост и желание за кръв, които изпълваха тялото му със свирепа сила и решителност, докато заедно с мъжете от неговия клан атакуваха левия фланг на Аргил. На вражеската линия се срещнаха в тежък сблъсък на тела и оръжия и внезапно Алекс се озова в море от кървав хаос. Мъжете крещяха и се хвърляха един върху друг, стреляха се отблизо, режеха крайници и се кълцаха на парчета. Лицето му се опръска с кръв, когато завъртя меча си към един от войниците, а след това към друг. Инстинктите му се водеха от адреналина. Яростта бе заслепяваща. Мускулите му се опъваха с всеки премерен тласък и удар.

Съзнаващ какво се случваше около него, Кийнли повдигна щита си, за да отблъсне острието на един щик. Падна на коляно и разпори корема на нападналия го британски войник.

Не след дълго в далечината, отвъд делириума на битката, драгуните започнаха да бягат, да отстъпват през собствената си пехота. Бесният шотландски гняв им бе дошъл в повече. Алекс вдигна меча си.

— Напред! — провикна се с дълбок, гръмогласен шотландски акцент. — За шотландската корона!

Останалите мъже извикаха триумфално и се втурнаха стремително към разпадащите се вражески редици, докато якобитската кавалерия препусна светкавично да преследва хановерците в стръмната долчинка Пендрийк.

Миговете прелитаха като блестящи светлинни взривове. Битката беше почти спечелена. Британските войници бягаха…

Не след дълго Алекс забави ход и се огледа наоколо, за да добие по-ясна представа за случващото се. Той и още десетки други шотландци бяха разпръснати из цялата долина с достатъчно място помежду си, за да дишат спокойно чистия въздух.

Беше приключило. Враждебният фланг беше сразен. Врагът се бе оттеглил към Дънблейн.

Забивайки меча си в ледената земя, Алекс падна на колене и подпря изтощен челото си на дръжката. Беше се бил сурово и достойно. Баща му щеше да бъде горд.

И тогава един млад британски войник изскочи иззад гранитния камък и го атакува.

— Ааа!

Не беше нищо повече от момче, но щикът му беше също толкова остър, колкото на всички останали.

Алекс се претърколи на земята и хвана щита си с другата ръка, за да отблъсне удара на острието. Оръжието излетя от ръцете на нападателя и падна върху тревата, но преди Алекс да успее да стъпи здраво на крака, към него беше насочена сабя, и той започна да отстъпва отбранително назад, преценявайки евентуалните умения и намерения на противника си.

Чифт сини очи се взряха в неговите и куражът, който видя в дълбините им, го накара да застане нащрек.

Внимателно и прецизно започнаха да пристъпват в кръг.

— Сигурен ли си, че искаш да го направиш, момко? — попита Алекс, давайки на момчето последен шанс да избяга с другите от полка му. — Отнех достатъчно животи тази сутрин. Не ми трябва повече кръв по ръцете. Просто изчезвай.

Но защо се двоумеше? Тъмната ярост от битката все още тлееше дълбоко в него. Каква разлика щеше да има, ако убиеше още един? Всичко, което трябваше да направи, е да пристъпи напред и да замахне. Момчето не можеше да се мери с него. Щеше да го разсече на две само за миг.

— Сигурен съм — отвърна смело момъка, но сабята започна да трепери в ръцете му.

Алекс навлажни устни.

— Просто хвърли сабята и бягай, момче.

— Не.

Шотландецът спря за момент.

— Смелчага си, а? Или просто си глупав.

Изведнъж младият войник нададе страховит боен вик и атакува с маневра отляво, която поряза бедрото на Алекс.

Изумен той погледна надолу към раната си.

Изстрели от мускет проехтяха в далечината. Сутрешният хлад проникна в сетивата му, овладявайки войнствените му инстинкти. В следващия момент той се завъртя и извика войнствено. Замахна с щита си и удари момчето по главата. Младият войник залитна назад, а сабята се изхлузи от ръцете му. Сякаш като в сън шапката му полетя във въздуха и дълги тъмни кичури коса се развяха, а после се увиха около лицето му. Момчето падна на земята и се претърколи по гръб в безсъзнание.

Погледът на Алекс моментално попадна върху нежната кожа и устните с цвят на череши. Всички мисли за войната и триумфа на якобитите изчезнаха от съзнанието му, когато за свой най-голям ужас разбра, че току-що бе ударил жена.