Джулиан Маклийн
Бунтовникът (3)

— Как се казваш, планинецо? — попита Елизабет, потръпвайки от болка при опитите си да откъсне със зъби парче месо от сочното пилешко бутче. Налагаше се да дъвче бавно и внимателно, или в противен случай щеше да се озове на пода, превиваща се от болка.

— Как си, девойче? — попита той от отсрещната страна на масата. — Не изглеждаш много добре. Ето, пийни си още малко.

Той отново й подаде бутилката с уиски и тя приветства възможността да прокара храната с напитката. Миг по-късно обаче, трябваше да се бори с внезапните вълни на замаяност и неконтролируем смях. Наистина беше изключително силно и опияняващо питие.

— Да не се опитваш да ме напиеш? — попита тя, като остави бутилката на масата.

— Това ще те накара ли да разкриеш тайните си?

Елизабет избърса устни с опакото на ръката си.

— Уверявам те нямам такива. Вече ти казах всичко.

— Съмнявам се.

Тя откъсна още един залък от крехкото, сочно месо.

— А ти все още не си ми казал името си.

Той я изгледа подозрително.

— Нито пък ти — твоето.

Едно дърво в огнището пропука, карайки малки огнени искри да захвърчат нагоре към комина, докато двамата се взираха предизвикателно един в друг от двата края на масата.

— Аз съм Алекзандър Маклийн — проговори най-накрая той — от остров Мул.

— Замъкът Дуарт?

— Да — отвърна той. — Сега кажи ми твоето.

Тя се облегна назад в стола.

— Аз съм Елизабет Къртис от Портсмут.

Зелените му очи се присвиха.

— Доста си далеч от дома, девойче.

— Нямам дом. Малкото семейство, което ми бе останало, дойде на север, за да се сражава в тази битка, но всички те вече са мъртви — всички, освен един. И така, ето ме тук. Сама и… жадна за мъст, предполагам.

— Кой е този един, за който говориш?

— Моят чичо. Той е търговец на книги в Единбург, но за съжаление не съм го виждала, откакто бях малко дете.

Планинецът се плъзна надолу, отпускайки се мързеливо в стола и погледна към ножа, който й беше дал да използва за вечерята си.

— Винаги ли си била толкова смела? — попита той. — Толкова дръзка?

— Да.

Ъгълчето на устните му се изви нагоре в лека и съблазнително чаровна усмивка.

— Намирам те за изключително интересна, Елизабет Къртис. Никоя жена досега не ме е нападала с такава… страст.

Не можа да спре смеха, който предизвикаха думите му.

— Внимавайте, сър. Казах ви, че съм жадна за мъст и ако въпросите и намеците ви ми дотегнат, може и да реша да ви атакувам отново.

Протягайки ръце напред от двете си страни, той отвърна с широка усмивка:

— Добре си дошла, но не забравяй, че ти спасих живота на бойното поле. Носих те до гората и откраднах един от конете на краля ви заради теб, след което те държах в скута си миля след миля, докато прекосявахме реки и бързеи. Ако не друго, то си ми повече от задължена.

Елизабет го погледна косо.

— Да не би да флиртуваш с мен?

Тогава нещо приятно и непознато сгорещи кръвта във вените й.

Алекс се приведе напред.

— И какво, ако е така? Ще бъде ли достатъчно да те накара да обещаеш да не използваш ножа, който държиш в ръцете си? Или, опазил Господ, онзи остър като бръснач щик?

— Щикът ми не е в мен — отвърна тя, оглеждайки се наоколо за него. — Нямам нищо.

— Не, девойче, това не е вярно. Имаш разум, а и си сравнително приятна за окото.

— Сравнително приятна? — Тя се засмя отново. Явно се дължеше на уискито. — Какъв чаровник си само.

Светлината от огъня се отразяваше в дълбините на зелените му очи, и тя прокара език по устните си, чудейки се как можеше да продължава да се държи по такъв начин с мъжа, който беше неин враг и завоевател.

— Брат ми беше убит от планинец — каза бързо тя, като отново стана сериозна. — Затова, моля те, не ме гледай така.

— Как?

— Сякаш искаш да ме върнеш обратно в онова легло и да направиш нещо дивашко с мен.

Той се засмя.

— Очевидно тази вечер си имала доста непокорни мисли, девойче, но бих те помолил да имаш малко уважение към мен. Нямам никакво намерение да ставам роб на похотливите ти нагони. Не бих допуснал подобно нещо.

Тя се засмя отново.

— Днес ми разби главата! Затова мога да те уверя, че в нея не се въртят никакви похотливи мисли. Нито една даже.

— Защо тогава продължаваш да ги споменаваш?

Трябваше да се почувства обидена. Трябваше да се изправи, да го зашлеви и да се върне в другата стая, но нещо я държеше като в плен. Дори облечен в карираната униформа на врага, с оръжията си, които бяха като мрачно подсещане за вродената му планинска свирепост и за смъртта на брат й, той възбуждаше сетивата й и подпалваше кръвта й. Предполагаше, че се дължи на мощната му мускулатура или озадачаващият факт, че беше спасил живота й, въпреки че се беше опитала да го убие.

— Защо ми помогна? — попита тя. — Можеше просто да ме оставиш да умра.

За момент той се вгледа в нея в притихналата нощ, докато пламъците танцуваха диво в огнището, след което най-накрая проговори.

— Защото беше най-красивото видение, което някога съм имал.

Стомахът й се сви от вълнение, когато изведнъж вратата се отвори рязко и двама брадати планинци нахлуха в стаята с мускети, насочени към главата й.

Елизабет скочи на крака, събаряйки стола си, и се притисна към най-отдалечената стена.

Бавно и спокойно, Алекс се изправи и се обърна към тях.

— Свалете оръжията — каза, като протегна ръце напред в опит да успокои внезапното напрежение в стаята. — Не е въоръжена. Просто е гладна.

— Ако питаш мен, може да умре от глад — каза по-високият.

— Да — добави другият, — по-лошо е, отколкото мислехме, Алекс. Не победихме в битката.

— Какво искаш да кажеш с това, че не сме победили? — попита той. — Видях как английските офицери наредиха отстъпление. Преследвахме ги чак до Дънблейн.

— Да, сразихме ги с десния си фланг, но левият ни се пречупи. Кавалерията на Аргил поведе стотици в река Алън. Много от тях се удавиха и той обяви крал Джордж за победител.

Без да сваля оръжието си, по-високият отмести косата от лицето си.

— Мар се оттегля от Пърт и на сутринта, въпреки победата ни, Аргил ще се провъзгласи за повелител на бойното поле.

Алекс сведе глава и стисна върха на носа си с пръсти.

— Всичката тази смърт, всички тези седмици в бродене през блата и скитане под ледените дъждовни капки… бяха за какво? Все още сме без крал, без управа. Без свобода.

Елизабет не смееше да продума — не и докато другите двама шотландци кипяха от гняв и я държаха на мушка със заредените си мускети.

— Каза ли ти нещо? — попита високият, оглеждайки я заплашително през дългата цев на оръжието си.

Алекс погледна към нея.

— Каза ми достатъчно и прецених, че не представлява заплаха за нас.

— Не вярвам. Попита ли я за съобщението?

Горещите огньове на паниката избухнаха във вътрешността на Елизабет.

— Обяснете, сър — настоя тя. — Какво съобщение? Не знам за какво говорите.

Алекс й хвърли извинителен поглед.

— Щях да те питам за това веднага щом приключеше с вечерята, девойче. Ела тук.

Помаха й с ръка да се приближи към масата, след което даде знак на другия шотландец да подаде малкия пергамент.

— Намерихме това в таен джоб в палтото ти — обясни той с нисък глас. — Виждала ли си го?

Тя го взе от ръката му и прочете написаното.

— Това е бележка за Аргил, в която се обяснява, че цял отряд бунтовници са на път към Дъмфърлин. Препоръчват му да изпрати кавалерията си, за да ги срази.

Алекс кимна.

— Брат ти ли е предал тази информация?

Тя вдигна поглед.

— Как бих могла да знам?

— Значи казваш, че не знаеш нищо за това? — Той й хвърли поглед, окуражавайки я да кимне в съгласие.

— Разбира се, че не знам нищо. Свалих униформата от тялото му, след като го убиха.

— Но защо ти беше да го правиш, девойче? — попита високият. — Смяташе да шпионираш ли?

— Разбира се, че не — тросна се тя, — исках единствено да се бия.

Той й се намръщи.

— Това е странно желание за една жена. Как да сме сигурни, че казваш истината?

— Истина е — настоя Алекс. — Казах ти, че вече я разпитах, и съм готов да заложа живота си, че тя не е шпионин.

Елизабет го погледна в очите и въпреки че не разбираше защо го прави, му беше изключително благодарна, че я защитава.

Той върна вниманието си върху двамата шотландци.

— Сега свалете оръжията, момчета, и се нахранете. Утре ще яздите до Пърт и ще откриете какъв ще е следващия ход на Мар.

Неохотно те освободиха спусъците на оръжията си и се преместиха по-близо до огъня.

— Ами жената? — попита тихо ниският. — Какво ще правиш с нея тази вечер?

Зелените очи на Алекс обходиха тялото й, а сърцето й заби лудо в гърдите.

— Все още не съм решил — отвърна той.

 

 

Мъждукащото пламъче на единствената свещ изпълваше стаята с мека, златна светлина, докато Елизабет придърпваше завивките до брадичката си.

— Спи спокойно, девойче — каза Алекс, като се приближи и застана до леглото. — Няма да допусна нищо да ти се случи в тази нощ.

Можеше да чуе как мъжете от другата страна на завесата разговаряха тихо, докато вечеряха.

— Защо си толкова мил с мен? — прошепна тя. — След всичко, което се случи между нас тази сутрин…

Той седна на ръба на леглото.

— Срещнахме се на бойното поле, на което воювахме за двете противоположни страни. Не мога да те виня, задето се изправи срещу мен. В замяна и аз се бих сурово срещу теб.

Тя докосна бузата си с длан.

— Определено го направи.

Той се загледа в нея в продължение на един дълъг и изпълнен с тишина момент, докато мислите в главата й започваха да натежават.

— Съжалявам, че те нараних — каза той. — Бих върнал времето назад, ако можех.

— Защото съм жена ли?

— Една от многото причини.

— Като например?

Пламъкът се отразяваше в очите му като малки огнени искри.

— Вярвам, че си страдала предостатъчно, моме.

Внезапно се сети за брат си; как се беше опитала да го разубеди да воюва в тази война и как не беше постигнала целта си. Затова го беше последвала.

— Сещаш се за брат си — прошепна Алекс.

— Да, как позна?

— Мога да го видя в очите ти.

Благодарение на успокоителното присъствие на планинеца я обзе странен и приятен уют. Вероятно беше заради интуицията му и ясната проницателност за нейната печал. Или може би всичко се дължеше на войнствената му сила, тъй като тя не се и съмняваше, че тази нощ той щеше да я опази.

— Понякога се чувствам така, сякаш светът се е разпаднал. — Загледа се в силните черти на лицето му и линията на рамото му под тартана. — Разбираш ли за какво ти говоря? Губил ли си някога някой?

— Да, губил съм. Брат като твоя. Беше твърде млад, за да се бие, но инатливо настояваше да ме последва, затова му позволих. Мислех си, че ще мога да го предпазя, но оттогава разбрах, че Господ има своите планове. Всичко, което можем да направим, е да продължим да живеем живота, който ни е отреден, и да се справяме с болката.

Елизабет се замисли за мъдростта в думите му.

— Иска се сила и кураж, за да направиш подобно нещо.

— Да, а ти си много смела. Доказа го тази сутрин, затова съм сигурен, че ще преодолееш всичко това.

Елизабет се размърда в леглото.

— Но нямам никакво семейство, освен чичо ми, който ми е напълно непознат. Съвсем сама съм.

— Вярвам, че скоро това ще се промени — отвърна той. — Един ден ще срещнеш някой добър мъж, ще се омъжиш за него и ще си направите много деца, а всичко това ще бъде само един далечен спомен. — Той дръпна завивката и зави раменете й. — Сега заспивай, девойче. Ще те събудя на сутринта.