Майкъл Харви
Свидетелят от влака (6)

6

Родригес бе дошъл по Лейк Стрийт до ъгъла със „Стейт“ и ме чакаше там.

— Хайде да пием кафе някъде — каза той.

Кимнах. Двамата пресякохме платното.

— Защо ли не съм изненадан да те видя тук? — подхвърли той.

Вдигнах рамене.

— А ти какво очакваше?

— Точно това. Е, какво мислиш?

— За кое? — попитах аз.

— За медиите.

— Че са в истерия, както обикновено. Може би повече от друг път.

— Истинска менажерия.

— Прав си.

Влязохме в един „Старбъкс“ и дадохме поръчките си на бара. После седнахме до прозореца и се загледахме към улицата.

— Стрелецът е един и същ, Винс.

Родригес ме изгледа над ръба на чашата си.

— Сигурен ли си?

— Натам сочи логиката.

Полицаят отпи от кафето си.

— В единия случай имаме близък изстрел с пистолет. В другия — със снайперска карабина.

— И ти смяташ, че не са свързани?

Родригес поклати глава.

— Не съм казал такова нещо. Просто не ми се връзват нещата. Няма ясен почерк.

Вдигнах рамене.

— Убиецът е един и същ.

— Или убийците — каза той. — Да поговорим малко за онази уличка.

Полицаят разгъна една салфетка на масата пред себе си и начерта план на квартала около „Корнилия“.

— Значи, завиваш зад ъгъла и виждаш отпечатъци от стъпки, които продължават напред по пряката. Така ли?

Кимнах.

— Хубаво. Снегът вали, да речем, от десетина минути. Така ли?

— Максимум — отвърнах аз.

— И отпечатъците са от един човек?

— Само от един.

— Но когато тръгваш по тях, той те причаква. Скрит зад контейнер, горе-долу по средата на отсечката.

— Може да се е върнал назад? — предположих аз.

— Тогава щеше да има два чифта отпечатъци.

— Не и ако е стъпвал в собствените си следи.

— Като индианец от комиксите, а? Ти майтап ли си правиш с мен!

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че въпросният тип, стрелецът, е изтичал напред по уличката и е свил зад ъгъла. — Родригес начерта една дълга извита стрелка, за да обозначи маршрута. — Но е имал съучастник, който те е причакал зад контейнера.

— В засада, така ли?

— Точно така.

Поклатих глава.

— Мъжът, който опря пистолета в главата ми, беше убиецът от „Саутпорт“.

— Няма как да си сигурен в това.

— Имаше пръски от кръв по палтото си. Сто на сто е бил той.

Родригес погледна още веднъж чертежа си.

— Хубаво, а какво ще кажеш за този вариант? Съучастникът чака в уличката. В момента, когато нашият убиец свива зад ъгъла, той хуква напред.

— И убиецът заема мястото му зад контейнера — добавих аз. — Положително така е станало. Няма друг начин.

— Може би — каза Родригес. — Но сега идва трудната част.

— Мотивът?

— Именно. Защо му е било нужно на убиеца да остави съучастник в тази уличка, за да причака теб или когото и да било? Освен ако това не е целта на цялото упражнение, причината за стрелбата на станция „Саутпорт“.

— Ако аз съм бил крайната му цел, защо не ми пръсна черепа, когато имаше тази възможност? Защо ме остави жив? Няма логика.

Родригес въздъхна и изхвърли чашата от кафето си в кофата за боклук.

— Ти какво, от такива лайнари логика ли чакаш?

Щях да му отговоря, но телефонът ми звънна. Вдигнах го до ухото си и чух отговора. Беше лайнарят.