Майкъл Харви
Свидетелят от влака (11)

11

Федералните ме тикнаха в друга малка стаичка, този път с кана изстинало кафе и заключена врата, през която на всеки десет минути някаква жена с жълтеникаво лице подаваше глава, за да провери дали не съм извършил нещо достойно — например да се обеся. Аз, разбира се, нямах намерение да й доставям тази радост. След още два часа киснене в стаята влезе Родригес.

— Да вървим! — каза той.

— Толкова скоро?

Той направи гримаса и ми подаде палтото. Двамата мълчаливо напуснахме сградата и заговорихме едва когато се озовахме на безопасно място в колата му.

— Не са никак радостни — каза Родригес.

— Друго не съм и очаквал — отвърнах аз.

— Не са в състояние да установят каквато и да била закономерност между двете убийства. А и обстоятелството, че оня се е свързал с теб, определено не им харесва.

— На всичко отгоре труповете се увеличават.

Родригес не обърна внимание на думите ми.

— Ще ти дадат нов мобилен телефон със стария номер. Ако се обади отново, ще могат да го проследят. Рудолф обаче се притеснява, че можеш да се разприказваш пред медиите.

— Рудолф е кретен. Не чак като профайлъра, но е доста тъп.

— Хубаво, тъй да бъде. Добрата новина е, че според Лосън ще си държиш устата затворена, а нейната дума явно се чува. Все пак имаш си работа с Бюрото. Тия хора нямат доверие на никого. Особено на човек, който е вътре.

— Кой каза, че съм вътре?

— Не си. А това е още една точка в твоя полза. Или поне беше.

— Какво искаш да кажеш?

Родригес въздъхна и завъртя волана. Тежката кола се вля със свирене на гуми в движението по Холстед Стрийт.

— Рудолф е решил, че ако не хванат убиеца, Бюрото не бива само да опере пешкира.

— Нека да отгатна: сформират работна група?

— Току-що говорих по телефона с кмета и с шефа ми. Правят смесена работна група от полицейски служители на местно, щатско и федерално равнище. Лосън ще я ръководи.

— Не се съмнявам, че кметът е на седмото небе.

— Аз съм изкупителната жертва от градската полиция.

— Още по-добре.

— Майната ти, Кели! В края на разговора се намеси и Лосън: искала да бъдеш привлечен в разследването.

— Като какъв?

Родригес отби и спря колата до бордюра, пред пожарния кран на ъгъла на „Холстед“ и „Адамс“.

— Това я попита и кметът. Хайде, да вървим!

Родригес изскочи от колата и пресече улицата. Намирахме се в сърцето на гръцкия квартал — истински магнит за командировани, дошли да се разтушат на чашка узо с агнешки флейки в компанията на някоя палава танцьорки.

Шмугнахме се в някаква таверна на име „Санторини“. Около бара беше душно от телата на мургави мъже с колосани бели ризи, които не вършеха нищо. Родригес им показа кожения калъф със значката си. Барманът се ухили и кимна към стълбището. Родригес се обърна към мен и каза:

— Той е на една маса на горния етаж.

— Кой?

— Ти кой мислиш? И не му се прави на интересен!

 

 

Изкачих се сам по стълбите и се озовах в голяма почти празна банкетна зала. От лявата ми страна се чу цвърчене, избухнаха пламъци. Двама дребнички гърци танцуваха около една маса, пляскаха с ръце и подвикваха: „Ооо-пааа!“, докато трети се опитваше да овладее огъня, който сам бе запалил. Насред цялата тази суматоха намръщено седеше самият кмет — Джон Уилсън. Ястието в чинията пред него се наричаше саганаки — по същество прясно сирене, залято с алкохол и запалено. Когато се приближих, той бе набол на вилицата си голямо парче и го поднасяше към устата си. В този момент ме видя и ми направи знак да седна на празния стол срещу него.

— Харесва ли ти тая гадост, Кели?

Вдигнах рамене.

— Пържено сирене. Какво му е, та да не ми харесва?

— Дай му и на него една порция — нареди Уилсън.

Келнерът се усмихна и запали още един дебел резен сирене. След като получих своята чиния, Уилсън изгледа момчетата и те изчезнаха надолу по стълбите. Останахме сами: аз, кметът и двете порции саганаки.

— Дразнят ли те федералните, Кели?

— Да, донякъде.

Кметът посочи с вилицата си към мен.

— Как, дявол да го вземе, се накисна в тая история?

— Не знам.

— По случайност, а?

Вдигнах рамене.

— Може би…

— Лъжеш! — Уилсън си отряза ново парче от мезето и задъвка усмихнато. — Но в това няма нищо лошо. Всички лъжат.

— Смятате ли?

— Смятам, я! Но по някакъв начин всичките тия тъпанарски лъжи ми помагат да възстановя доверието си в човешката природа.

— Колко успокоително.

— Доколкото схващам, федералните полагат големи усилия, за да ти повярват. Онази агентка… как й беше името?

— Лосън. Катрин Лосън.

— Да, Лосън. Та тя си мисли, че ти си свързан по някакъв начин с тази история. Само дето не знае как. Така или иначе, иска да си й подръка. Да те наглежда. Смяташ ли да дояждаш това?

Поклатих глава. Кметът набоде саганакито ми и го прехвърли в чинията си, без да спира да говори:

— Идвам тук по два-три пъти седмично. Понякога за да обядвам. Или пък просто за да се завра някъде. Да послушам тия смахнати копелета как подвикват: „Ооо-пааа, ооо-пааа!“ и тъй нататък. Да пийна чаша вино. Тук правят хубава риба. Ти ядеш ли риба?

— Разбира се.

— И аз. Чикаго е град на пържолите и аз ги обичам. Нищо обаче не може да се сравни с една хубава риба. Както и да е. И така, от Бюрото искат да си им подръка, но без да им се пречкаш.

— Мисля, че разбирате защо.

— Естествено, че разбирам! Ти си костелив орех. Не ти пука с кого се бъзикаш. Или защо. С теб не може да се спори, не ти увира главата и тъй нататък, и тъй нататък. Не ме карай да почвам. Вече и без това имам киселини. Искаш ли да вечеряш?

— Не, благодаря.

— Хубаво, на мен и без това не ми се вечеряше с теб. Виж сега как стоят нещата. Федералните смятат да те ползват като чирак и накрая да си измият ръцете с теб. А това никак не ти харесва. Ама никак! Прав ли съм?

— Поставено по този начин…

— Междувременно някакво нагло копеле убива хора в обществения транспорт. Без причина, ей така, за да си направи кефа. И докъде ще стигнем така?!

Докато кметът говореше, бузите му бяха станали морави — грапавата му кожа беше набраздена с лилави кръвоносни съдове.

— Не знам докъде — отвърнах аз.

— И аз не знам. — Той посочи с широк жест празния ресторант. — Огледай се. Бях тук само преди две вечери и кръчмата беше пълна. А след една седмица кой може да каже какво ще бъде? Хората вече се боят да си подадат носа от прага на къщата.

— Или на хотелската стая.

— Именно. Ти знаеш ли колко може да ни струва тоя педал само като загуби от туризъм? — Уилсън отпи от водата в чашата си и схруска бучка лед.

— Какво точно искате от мен, господин кмете?

Докато дъвчеше леда, Уилсън обходи с поглед празното помещение.

— Я се изправи за момент.

Станах. Кметът заобиколи масата, застана зад мен и ме претърси със завидна сръчност.

— Не си мисли, че си толкова специален. Напоследък претърсвам и жена си за микрофони, преди да си легнем вечер.

— Блазе ви…

— Да, бе! Сядай. — Аз седнах. Уилсън се наведе през масата и за миг провеси челюст така, че видях кътните му зъби. — Искам да работиш по случая за мен, но без да те усетят. Без официални взаимоотношения с кметството.

— Само ние двамата?

— Плюс Родригес. Той ще се оглежда и ще слухти около федералните, които, ако трябва да се обзаложим, няма да постигнат нищо с работната си група.

— Нямате добро отношение към Бюрото, така ли?

Уилсън презрително махна с ръка.

— Майната му на Бюрото. Тъпи чиновници, които само седят и се съвещават с единственото желание час по-скоро да си вдигат чукалата за Вашингтон. А междувременно тия гадове стрелят по хора. По моите граждани. В моя град. В нашия град, дявол да го вземе!

— Знам.

— Като знаеш, действай! Ако си надушил нещо, тръгни по следата. Щом не искаш да ми кажеш какво те свързва с тази история, не настоявам. Ти само действай, а аз ще те прикривам. Родригес ще ми снася всичката информация, която работната група успее да изрови.

— Какво разбирате под „прикривам“, сър?

— Много добре знаеш какво имам предвид.

— Бих желал да го чуя.

Уилсън се надвеси още по-напред; гласът му сякаш пълзеше по масата.

— Искаш да го чуеш, така ли, Кели? Е, добре, слушай. Открий тоя тип, или типове, няма значение. Спипай ги и ги очисти. Никакви арести, никакви съдебни процеси. Няма да те питам нищо.

— И вие не можете да намерите полицаи, които да ви свършат тази работа?

— Това не е операция на градската полиция.

— А с работните групи нещата излишно се усложняват.

— Именно. Позволи ми да ти задам един въпрос. Ще успееш ли да ги откриеш?

— Може би.

— Ти имаш нещо предвид, хитрецо.

— Може би.

— Федералните са пълни некадърници, нали?

Вдигнах рамене.

— Не бих се изразил точно така. Федералните ще използват свои методи, както обикновено. Понякога методите им вършат работа…

— … но обикновено не вършат. Ако не желаеш да си цапаш ръцете с кръв, няма проблем. Само ми ги посочи кои са, и приключваме. Готов съм дори да ти върна значката, но ти си прекалено нафукан, за да я приемеш, прав ли съм?

— Да.

— Тъй да бъде. Ще ти измислим нещо друго за награда. Само ги открий. А сега ми се разкарай от главата, за да си поръчам вечерята на спокойствие.

Понякога колкото по-малко се каже, толкова по-добре. Инстинктите ми подсказваха, че случаят е точно такъв. Обърнах се и си тръгнах, оставяйки кмета и офертата му да блуждаят в полумрака на гръцката таверна.