Майкъл Харви
Свидетелят от влака (36)

36

Рейчъл Суенсън се събуди в тъмното, седнала на студения под. Едната й китка беше прикована с белезници към нещо, което можеше да бъде само водопроводна тръба. Вдигна ръка пред лицето си, но не я видя. После се заслуша. Отнякъде идваше шум от улично движение, може би бяха автомобилни клаксони, но звучаха далечни, приглушени. По-близо до себе си чу звук на капеща вода. И накрая — едва доловимо стържене на подметки по пода. Стъпки. Една, после втора.

Тя опипа около себе си за нещо, което да ползва като оръжие, но не намери нищо. Сви свободната си ръка в юмрук и зачака. Стърженето престана. Вдигна глава. Чу дишане — забързано и близко. Нещо щракна и сноп светлина обля лицето й. Нечия ръка я стисна за устата, друга я прикова с гръб към стената. Тя отвори очи и видя пред себе си чернокожо юношеско лице, което й се хилеше. Зад него от мрака изплува второ. Не кой знае колко по-възрастно от първото. И също ухилено.

— Викай си колкото щеш, госпожа. — Гласът на първия младеж беше тих, но в него имаше закачлива нотка. — Никой няма да те чуе.

— Я скив, тя била вързана за тръбата! — Вторият дръпна грубо китката на Рейчъл и тя примижа от болка, но не извика.

Единият от чернокожите запляска с ръце, а другият заподскача в див танц около нея. Тя сякаш видя с очите си трескавата размяна на мисли между двамата, клокочещия възторг в душите им. Две деца, разтреперани от вълнение пред прага на възмъжаването.

Вторият се приближи до нея и приклекна.

— Недей! — извика Рейчъл.

Той разкъса блузата й до кръста и я цапардоса с юмрук в челюстта. Главата й се удари в стената и тя се свлече на пода.

Първият я притисна под себе си и задърпа останалото от дрехите й. Но изведнъж изчезна от полезрението й, изтласкан встрани от приятеля си. По-силният имаше право на първи опит. Панталонът му беше вече наполовина разкопчан. Той свали ципа до долу и се приближи. Рейчъл лежеше по гръб, едното й око беше замъглено, от устата й течеше кръв.

— Ще те оправим, хич не се съмнявай. — Младокът посочи с палец зад гърба си. — И двамата ще те прекараме. Затова по-добре си трай.

— Не! — Самата тя не разбра откъде й дойде тази дума и защо. Но знаеше, че не се шегува.

Хлапакът наклони глава на една страна и сбърчи нос.

— Ха, така ли предпочиташ?

Тя поклати глава. Не разбираше какво иска да й каже. Хлапакът изчезна за миг. После се върна с тухла в ръка.

— Искаш ли да го усетиш или не?

Този път тя отвори уста, за да извика. Момчето вдигна тухлата и всичко потъна в сива мъгла.