Джон Нанс
Полет 6 (42)

41

Зала за извънредни ситуации, Белият дом

Вашингтон, окръг Колумбия

18:10 ч

Един кадър на живо, съответно компресиран, кодиран и предаден по сигурни фиброоптични кабели, а после декодиран и отново събран на екрана с течни кристали в залата за извънредни ситуации, привличаше цялото внимание на събраните хора вече половин час. Началникът на кабинета адмирал Бил Сандерсън се беше уморил да вдига различни телефонни слушалки и беше предпочел леки слушалки с микрофон, пренебрегвайки популярното снобско схващане, че единствено техническият персонал и секретарките носеха подобни неща, но не и сериозните командващи.

„Глупости!“ — беше отсякъл Сандерсън, когато директорът по комуникациите в екипа му беше направил тази забележка преди няколко седмици по време на друга криза, включваща войната с останалите терористични организации в Близкия изток.

— Сър? — обади се тихо директорът на залата за извънредни ситуации. — Президентът на първа линия.

Сандерсън натисна необходимото копче.

— Да, господин президент.

Той закима, докато слушаше, а очите му не се откъсваха от инфрачервения образ на самолета на „Меридиън“ и белите следи на четирите изтребителя МиГ-21, които летяха в свободна формация на осем километра източно от него.

— Знаем… или поне Националната агенция по сигурността ни уверява… че Триполи са подслушали съответното съобщение. Беше умерено интелигентно, но и Муамар е такъв. Във всеки случай четирите изтребителя все още летят във формация и изчакват. Най-близката точка до границата е след около две минути; изчислихме, че при сегашния курс самолетът ще мине на около три километра от нея, но все пак извън въздушното пространство на Либия. Ако се канят да прекосят границата и да го свалят, това е последната им възможност да твърдят, че самолетът на „Меридиън“ е навлязъл в тяхното въздушно пространство.

Адмирал Сандерсън отпусна двуметровото си слабо тяло в един стол и отново закима мълчаливо, докато президентът говореше.

— В момента гледам същия кадър. Няма да затварям.

Той натисна „изчакване“ и огледа стаята, преди да спре пръст на бутона, който щеше да го свърже на живо с тактическата зала на Пентагона, вече пълна с хора. Ако отвлеченият „Боинг 747“ преживееше близката си среща с Либия, на сцената щеше да излезе Шести флот. „За съжаление“ — помисли си той. Много по-добре беше да оставят либийците да унищожат самолета и да понесат бурята от негодувание, отколкото флотът да го направи.

Сандерсън хвърли поглед към един млад майор от ВВС, зачислен към екипа, и се опита да си спомни кога самият той беше с флотския еквивалент на чин старши лейтенант. Понякога беше объркващо, помисли си той, да бъдеш едновременно бивш началник-щаб на ВМС и да трябва да реагираш като цивилен в качеството си на началник на кабинета в Белия дом.

— Сър, доближават го — каза майорът, като посочи екрана.

— На какво разстояние от границата е в момента? — попита Сандерсън.

— МиГ-овете в момента влизат в алжирското въздушно пространство. Боингът на „Меридиън“ все още е на десет километра от тях, но след десет километра ще бъде точно на три километра западно от границата.

— Но все пак извън либийското въздушно пространство, нали?

— Да, сър. Без съмнение. НРС казаха, че са проверявали изчисленията си до припадък и записват всичко.

Компютърното изображение на либийската граница показваше как тя остро завива на запад. Самолетът летеше на север към най-западната й точка. Четирите изтребителя МиГ-21 бързо скъсяваха дистанцията, вече очевидно във въздушното пространство на Алжир, макар че алжирците нямаха достатъчно добро радарно покритие на тази част от Сахара, за да разберат.

— От разузнаването казват, че поне две от бойните глави на ракетите им са в активен режим на търсене — каза майорът от ВВС с осемгодишен опит като пилот на F-15 „Ийгъл“. — Имат сигнал. Иначе казано, една от ракетите вече го е хванала. Ето втора… и трета.

Бил Сандерсън пое дълбоко въздух. Атаката се развиваше твърде бързо.

— Колко време още имаме с този спътник? — попита Сандерсън, като чу как ехото от въпроса му се предава към Шантили, за да последва почти незабавен отговор.

— Четири минути, но няма пауза. Следващият вече е на позиция зад хоризонта.

— Имаме прихващане от пета, шеста и седма ракета… и осма. Осем ракети са на позиция за стрелба.

Изтребителите летяха един до друг в редица, като следяха боинга от 12 километра разстояние.

— Сега е на пет километра от границата и продължава да се доближава — каза майорът. — Най-близката точка е след четирийсет секунди.

— Ще се опитат да направят така, че останките да паднат в Либия — каза Сандерсън. — Мога да се обзаложа, че са се прицелили в десните двигатели, за да го принудят да се завърти надясно след удара. Ще изстрелят четири ракети в дясното крило, а после ще го довършат, когато очевидно прекоси границата.

 

 

В нощното небе на изток от десет минути мигаха червени самолетни светлини, но никой на борда на Полет 6 не ги беше забелязал в първоначалното объркване. Изведнъж една стресната пътничка забеляза другите самолети и каза на съседката си, а после в целия салон плъзна откритието, че не са сами.

Синди първа чу това, наведе се и забеляза светлинките, които мигаха в далечината от дясната страна на боинга. Тя предаде информацията на Джени, която накара Робърт Макнотън да погледне.

— Трудно е да се каже — заключи той. — Има няколко светлини, така че сигурно става въпрос за изтребителите на някоя държава, които ни следят.

Робърт отвори екрана на компютърната карта, за да включи картината. Вторачи се в него, докато картината показа карта на Северна Африка с означения на политическите граници, после тихо подсвирна.

— Боже господи — промърмори най-вече на себе си, без да забележи, че Брайън Логан също е залепил нос на един прозорец от дясната страна.

— Какво? — попита Джени.

Робърт почука по екрана.

— Либия. Намираме се извънредно близо, а това е много опасно. Изобщо не вярвам, че нашият откачен командир се е погрижил да ни осигури разрешение за преминаване през нея.

— А какво ще стане без такова разрешение? — попита Джени.

— Спомняш ли си самолета на корейските авиолинии през осемдесетте, който се заблуди над Курилските острови и съветските изтребители го свалиха? — попита Робърт, като се измъкваше от седалката си.

Джени кимна.

— Онзи самолет също беше „Боинг 747“, а Кадафи е много по-луд. — Робърт посочи към кухненското помещение. — Къде е този интерком?

 

 

В съзнанието на Фил Найт съобщението от салона, че ги следят изтребители, веднага беше изместено от факта, че човекът, който се обаждаше, очевидно беше същият пилот, за когото Логан беше казал, че е готов да поеме управлението.

„Значи не е било блъф“ — помисли си Фил. Човекът беше споменал прекалено много въздухоплавателни термини и процедури, за да не е истински пилот. Беше споменал неща, които можеше да знае само пилот на голям реактивен самолет, и това откритие за няколко секунди забави допълнителния шок, че освен пилот той е и президент на „Инглиш Петролиум“.

„Чакай малко — каза си Фил. — Твърди, че е Макнотън, но това сигурно е лъжа. Очевидно е пилот, а скапаният Макнотън е президент на корпорация и навсякъде го разнасят на ръце. Той сигурно дори не знае да шофира, камо ли да лети.“

И все пак човекът беше притеснен, че летят прекалено близо до Либия. Защо? Дори Либия трябваше да зачита граждански самолет в извънредна ситуация. Досега целият свят трябваше да е разбрал, че Полет 6 на „Меридиън“ е отвлечен и командирът не отговаря за маршрута, по който е принуден да лети.

Фил изви глава надясно, като се опитваше да види мигащите червени светлини, които мъжът беше споменал, но трябваше да разкопчае колана си и да се наведе през празното място на втория пилот, за да успее.

„Ето ги!“ Зад дясното крило и на значително разстояние в източна посока. Които и да бяха тези хора, те очевидно не представляваха непосредствена опасност.

„Вероятно са стандартни придружители за отвлечен самолет.“

Фил включи таблото на ACARS, докато отново се настаняваше на мястото си. Беше същата система, която беше използвал да предаде съобщението за отвличане на компанията, и сега стреснато забеляза, че светлината за пристигнало съобщение свети, а той беше изключил звука, без да провери какво е то. Включи принтера и изчака да свърши, откъсна листчето и запали една лампа.

До командира на Полет 6 от Оперативния център. Лондон е готов да ви приеме и да осигури охрана при кацането, както сте пожелали. Моля отбележете, че нито една кула за въздушен контрол няма контакт с вас и нямате разрешения за аварийно преминаване. Можете ли да ги координирате през нас? Имате ли време да обясните повредата в радиостанцията, за да се опитаме да ви дадем съвет как да я поправите оттук? Моля, отговорете.

Фил погледна зад гърба си към Джуди Джаксън, която беше заспала и тихо хъркаше, с глава, облегната на рамката на левия прозорец. По-добре, помисли си той. Брадвата лежеше на коленете й, а едната й ръка я стискаше, но заплахите му явно бяха успокоили духовете в салона. Засега можеше да я остави да поспи.

Притесняваха го светлините отдясно. От оперативния център бяха прави. Наистина нямаше разрешения за преминаване от въздушен контрол, защото излъчваше международния код за отвличане по транспондера. Щеше да им отговори по ACARS след минута, реши той.

„Къде е тази проклета карта? — помисли си той, като ровеше с ръце по пода и я търсеше. Смътно си спомняше, че картата беше паднала, когато беше започнал да върти самолета, за да не позволи на Логан да влезе. — Ето я!“

Той вдигна картата от пода, отвори я на района, през който летяха, и включи светлината над главата си, като провери географската ширина и дължина в компютъра, преди да потърси точното място на картата.

„Ето. В момента сме точно… тук.“

Фил се облегна назад, като мислеше бързо. Границата между Либия и Алжир беше крива линия, преминаваща грубо от югоизток към север-северозапад. Досега се беше движил плътно от алжирската страна, но точно отпред част от Либия стърчеше навътре в Алжир и изглеждаше, че ще преминат над нея.

Той отново я погледна. Оставаха му само няколко километра. Хвърли поглед надясно, но сега мигащите светлини бяха изчезнали и той се почуди дали са си тръгнали, или просто се бяха отдалечили.

Миналата седмица беше чел нещо за Либия, но всички имена си приличаха. Либия, Чад, Египет, всякакви ги имаше. Висеше в небето над една безбрежна пустиня. Защо някои хора изобщо се интересуваха от граници на това място? В края на краищата вече повече от час летеше над Алжир без последствия.

Но името „Либия“ му звучеше зловещо, а точно пред него имаше либийска територия.

Фил се протегна нагоре към таблото на автопилота и изключи режима, при който самолетът летеше според компютърната система за навигация. Вместо това набра „избор на посока“ и бавно завъртя ключа за курса наляво с около петнайсет градуса.

„Без съмнение“ — помисли си той в този ход нямаше никакъв смисъл, но може би беше по-умно да заобиколи Либия.

 

 

На борда на „Еър Форс Едно“

На 190 километра източно от Бойси, Айдахо

16:12 ч

От десет минути президентът наблюдаваше как ясният и призрачен инфрачервен образ на боинга става очевидна плячка на четирите изтребителя МиГ-21, които го преследваха с активирани и насочени ракети. Мисълта, че на практика е безучастен свидетел на унищожението на американски самолет, почти го бе накарала да преразгледа позицията си, но всеки път се беше връщал към факта, че на борда на самолета по техни сведения няма пътници или членове на екипажа. В действителност имаше всички основания да вярва, че „Меридиън“ 6 е летящо оръжие за масово унищожение, така че защо да не приветства опита на либийците да го взривят във въздуха?

И все пак несъзнателно тръпнеше в очакване на ивичката светлина, която щеше да покаже първата изстреляна ракета от изтребителите.

Но в последната възможна секунда боингът започна да завива наляво, по-далеч от границата на Либия. Изтребителите продължиха да го преследват.

Президентът се наведе напред на стола си и отново вдигна слушалката.

— Бил? Какво прави той?

— Не знам, господин президент… завива, разбира се, но…

— Сега е точно над този издатък на Либия!

— Щеше да го заобиколи на около три километра, но сега… са по-скоро четири и половина — пет. По-важното е, че дори да прострелят десните двигатели, може и да не падне в Либия.

— По дяволите! Още ли го следят?

— Изчакайте… говорим с Шантили. Те казват, че прехващат интензивна комуникация по радиото между пилотите и техния команден център.

Президентът покри слушалката с ръка и се обърна към съветника си по националната сигурност.

— Мислех си, че със сигурност ще го направят. Почвам да се чудя дали това не е либийска операция? Дали цялото нещо не беше нагласено?

Той повтори въпроса си към залата за извънредни ситуации.

— В Шантили все още са шокирани, че зави в последния момент — отвърна Бил Сандерсън. — Добре, изчакайте… МиГ-овете изключват ракетите. И радарите.

— Виждам, Бил. МиГ-овете завиват на изток. По дяволите!

— Е, сър, и най-добрите планове…

— Техните планове, Бил, не нашите.

— Готов ли сте за План Б?

— План А, реално погледнато.

— Разбрано, господин президент.

— Пригответе Седми флот и ми кажете кой е първи.

— „Ентърпрайз“ е пръв с група прехващачи. Сигурен съм, че няма да ни потрябва „Айзенхауер“, но и той е в готовност. Ще нападнат след четирийсет минути. Вие… все още ли искате визуален оглед преди това?

— Освен ако някой не изтъкне сериозна причина, че пилотите ни са в опасност, отговорът е „да“. След като се изплъзнаха на либийците… Дръж ме в течение, Бил.

 

 

„Меридиън“ 6, в полет

00:15 ч

Джими Робъртс се беше свестил от мъглата на безсъзнанието, причинено от кислородния глад. Главата му се пръскаше от болка. Видя съпругата си, просната на мястото до него. Някой беше сложил кислородни маски и на двама им, но тя остана в безсъзнание няколко страшни минути, докато той масажираше лицето и ръцете й и я викаше по име, борейки се с ужаса, че може да я загуби.

Бренда Робъртс най-сетне се съвзе. Осъзна, че и двамата са били в голяма опасност. Сълзите й не спряха, докато той я държеше в прегръдките си, за да изплаче страха си.

— Добре — каза тя, след като избърса очи и си издуха носа. — Не искам да знам нищо повече за този самолет, командира му или каквото и да било. Къде са тапите за уши?

— Слушалките ли имаш предвид, мила? — попита Джими.

— Аха. Източникът на развлечения.

Джими намери слушалките й на пода и своите в отделението на предната седалка и ги включи във вградената система.

— Сигурно щракаш това малкото и то сменя каналите.

— На този екран?

Тя посочи вградения монитор с течни кристали на гърба на предната седалка, на който внезапно разцъфнаха цветове, когато Джими натисна правилното копче. Той провери различните канали, докато Бренда четеше инструкциите.

— Тук пише, че имат Си Ен Ен, Джими. — Тя вдигна очи към него. — Как ти се струва? Си Ен Ен по средата на небето.

— Наистина?

— Предаване на живо… от спътник, така пише. Пробвай трийсет и девети канал.

Той набра цифрите, а шумът в слушалките беше заменен от силно пукане, преди предаването да се стабилизира. Един от водещите на Си Ен Ен в Атланта четеше някаква новина на фона на графично изображение на самолет.

… нямаме подробности от пилота. Нещо повече, според осведомени източници през изминалия час няма връзка със самолета. Да обобщим: бунтът на пътниците на борда на „Боинг 747“ на „Меридиън Еърлайнс“, летящ над Северна Африка тази вечер, очевидно е завършил с това, че пътниците са отвлекли собствения си самолет. Командирът и една стюардеса са се барикадирали в пилотската кабина. Служителите на „Меридиън“ отказват да коментират възможността самолетът да бъде атакуван, а всички пътници — арестувани, когато се приземи в Лондон. Каквото и да става в действителност на борда, вероятността голям брой пътници да бъдат съдени едновременно по обвинение във въздушно пиратство е без прецедент в историята на американската авиация. Въздушното пиратство е углавно федерално престъпление, което се наказва със смърт.

Джими Робъртс усети как вътрешностите му се свиват в момента, в който очите на Бренда широко се отвориха от изненада.

— Джими? Той… той говори за нас, нали?

— По дяволите — изохка Джими и се почувства доста глупаво, че не може да измисли нещо по-адекватно. — Смъртно наказание? За бога, Бренда, той казва, че смятат всички ни за въздушни пирати!