Джон Нанс
Полет 6 (19)

18

Анаполис, Мериленд

6:56 ч

Дейвид Бърд спря в началото на кей 18 и вдигна очи към ескадрилата от чайки, които бяха привлекли вниманието му с внезапния си хор от остри крясъци. За момент остана неподвижен, като наблюдаваше как без усилие се накланят и завиват в оранжевата светлина на утрото и следеше фините движения на крилете и опашката им с вниманието на опитен пилот, потънал в безкрайното удоволствие да разгадава тайните на летенето.

Утринният въздух бавно се затопляше. Вече беше пропит с букет от благоухания, които се издигаха като естествен парфюм от блестящите зелени води на пристанището. Лек бриз разроши косата му, когато затвори очи и вдиша смесеното ухание на солен въздух, кафяви водорасли и риба — удоволствие, което едва не беше развалено от внезапната атака на дизелови пари от близката яхта, която запали двигателя си.

Дейвид погледна часовника си. До седем часа оставаха две минути. Генерал Овърмайър го беше предупредил, че Джон Блейлок е непредвидим, странна смес от бохем и маниак по отношение на дисциплината, който често пристигаше на срещи на най-високо равнище с точност до секундата, облечен в измачкана униформа и с обувки, които не са лъскани от датата си на производство.

Дейвид пристъпи на палубата от тиково дърво и вдигна ръка, за да почука на вратата, но се изненада, защото тя внезапно се отвори. В пролуката се появи мъжко лице, което мълчаливо и подозрително се взря в посетителя.

— Здравейте — каза Дейвид.

Вратата се затръшна без отговор. Той отново вдигна ръка, за да почука, но тя се отвори широко и пред него се появи мъж с униформената шапка на полковник от ВВС, инкрустирана със светкавица — но облечен само с боксерки с Мики Маус.

— Полковник Блейлок? — попита Дейвид.

Високият над два метра Блейлок пресилено отдаде чест, преди да протегне ръка.

— Добре дошъл на борда, полковник Бърд. Оценявам хора, които идват точно навреме.

Блейлок се обърна и даде знак на Дейвид да го последва към кухнята. Дейвид пристъпи по пода, покрит с дъбови дъски, и затвори вратата зад гърба си. Джон Блейлок все още имаше гъста тъмна коса, почернели от слънцето лице и тяло и умерено шкембенце. Лицето му се отпусна в усмивка.

— Кафе? — попита Блейлок.

— Да. Само сметана, без захар.

— Разбрано. Дръпни си един стол ей там.

Дейвид се подчини, като наблюдаваше как Блейлок изпълнява сутрешния си ритуал по изваждането и смилането на кафе от кутия на „Старбъкс“, преди да зареди професионалната машина за еспресо, облицована с месинг и прекалено голяма за яхтата му.

Джон Блейлок свали шапката си и я плъзна по плота с една ръка. С другата се почеса по косматите гърди. Машината за еспресо очевидно беше център на вниманието в кухнята. Домакинът кимна към нея.

— Най-голямата ми страст — обясни той. — Не, чакай! Най-голямата ми страст след съществата от противоположния пол.

— Всички същества от противоположния пол ли? — ухили се Дейвид в отговор. — Или само тези от човешката раса?

Веждите на Джон Блейлок се повдигнаха неестествено високо.

— Ей, впечатлен съм! Пикльо от Пентагона с истинско чувство за хумор!

— Да се отбележи, че не съм пикльо от Пентагона — отвърна Дейвид.

— Да се отбележи — повтори Блейлок, — че се въздържам от отношения с женските представители на други раси освен човешката.

— Хубаво, защото според мен има точка в устава на ВВС, която го забранява.

— Аз не съм много по уставите — каза Блейлок, като присвиваше очи срещу циферблатите на машината за еспресо. — Аз съм запасняк. Запасняците по определение са подозрителни към уставите, обитателите на Пентагона или полковниците, които обикалят по доковете и търсят сведения.

— Сведения ли търся? — попита Дейвид.

Блейлок се ухили.

— Добре де, кафе и сведения. И като стана дума, какво точно мога да направя за теб?

— Ами като начало това е официално посещение.

— Предположих — отвърна Блейлок, като се помъчи да си придаде сериозно изражение и посочи шапката. — Затова бях с униформа тази сутрин.

— Аха. Само дето съм почти сигурен, че боксерките с Мики Маус не са по устава.

— Глупости! Колко пъти в кариерата си, полковник Бърд, си си казвал, че работиш за герой от анимационно филмче?

Дейвид се засмя.

— Добре. Схващам идеята.

— Но ти се канеше да ми обясниш защо си дошъл.

Докато Блейлок наливаше кафето, Дейвид му разказа за специалната комисия, която беше оглавявал, и страховете на разузнавателните агенции от евентуално манипулиране на ядосаните пътници с терористична цел. Докато свърши, домакинът му беше поставил пред него гигантска чаша невероятно добро кафе, беше облякъл хавайска риза и се беше настанил на столчето от другата страна на плота.

— Това ли е? — попита накрая.

— Общо взето — каза Дейвид. — Има ли вълшебен отговор?

Блейлок изсумтя.

— Аз дори не виждам вълшебния въпрос.

— Лично аз — подсказа Дейвид — не разбирам как заплахата от въздушен троянски кон изобщо се връзва с напрежението сред пътниците.

— Не се връзва — каза Блейлок. — Ето защо се притесняват.

— Как така? — попита Дейвид.

Джон Блейлок остави чашата си и театрално махна към тавана.

— Това е принципът за запазване на параноята. Предполагам, че не си чувал за него.

— Не.

— Сигурно защото току-що го измислих. Не, сериозно, какво става, когато разузнавателните агенции попаднат на два подобни проблема, които някак си не се връзват помежду си? Целият им инстинкт за конспирации се включва на максимум, аналитичната им машина заработва на високи обороти и те започват да търсят как да отговорят положително на въпроса: „Дали пък точно това не искат да си помислим?“. Особено когато сме във война.

— А „те“ в случая са неназована, неидентифицирана…

— Точно така. Мрачна сила от враждебни конспиратори, които винаги са на една крачка пред нас.

— Ти вярваш ли?

— Разбира се, че не. По-голямата част от кариерата ми премина в упражнението да се връщам от разни екзотични места, да влизам с танцова стъпка в Пентагона или в Лангли и да докладвам, че мрачната, основополагаща, революционна среща на високо равнище на колумбийски наркобосове, предизвикала ураган от свръхсекретни предупреждения и зловещи сценарии, всъщност се е оказала градинско барбекю парти, което някой от членовете на картела е организирал за стар приятел от Лима. Нали се сещаш, ония от Лангли търчат до Белия дом, за да получат разрешение за военен удар, а колумбийците просто се наливат с текила до басейна.

— С това ли се занимаваше?

— Е, пийнах малко текила, но не съм прекалявал. Всъщност играех ролята на тъпия американец с прекалено много свободно време, който изучава местните хора и екзотичните им шарени костюми. Ще се изумиш какви работи ще чуеш, ако си направиш труда да слушаш. Стига да пиеш бира, да се хилиш и да се оригваш, когато трябва.

— И така, като използваме твоя принцип за съхранение на параноята, тук всъщност има връзка, така ли?

Джон Блейлок присви очи към него.

— Питаш се дали има връзка между напълно похвалната тенденция на ядосаните пътници да изпитват желание да сритат авиокомпаниите по задните части, защото продължават да предлагат ужасяващи услуги, и нашите кръвни врагове, любителите на терора, които искат да създадат един огромен недвижим имот от Ла Джола до Кенебънкпорт, светещ в тъмното без нужда от електричество?

— Моля?

— Да изчезнат в ядрен облак. Съединените щати.

— О. Да, нещо подобно.

— Не. Няма планирана връзка.

— Което оставя отворена възможността за…

Блейлок драматично присви очи и се хвана за главата.

— Чакай да видя сега. Дали пък не може да е непланирана връзка?

— Добре де, отговорът е очевиден. — Дейвид вдигна ръка. — Виж, какво все пак би могъл да откриеш в тази мъглява картина?

— Отвличане на вниманието. Да кажем, че ти си новият шеф на терористите и си убеден, че твоя любим бог Велзевул иска смъртта на двеста и осемдесет милиона американци. Имаш голям проблем, защото информация за всяка твоя операция вероятно ще изтече по хиляда различни канала и армийката ти от наемни плъхове ще бъде заловена или избита. Всъщност американците здравата те нервират, защото толкова са се ядосали, че предшественикът ти е пробивал големи дупки във военните им кораби и е подкрепял групи, които използват граждански самолети, за да унищожават американски сгради и гражданите в тях, че са си направили труда да ти обявят война и сега, изглежда, знаят с подробности какво и къде планираш. Докато те гледат толкова внимателно и гонят плъховете ти навсякъде из земното кълбо, на практика не можеш да мръднеш. И какво правиш тогава?

— Нямам представа.

— Планираш удар срещу слабо защитена цел, после си сядаш на четирите букви, не правиш нищо и чакаш Аллах — според твоите представи — да ти даде удобен случай, така че вниманието на всички да е отклонено достатъчно дълго от теб, за да се промъкнеш през мрежата им за сигурност.

— Не схващам.

— Чакаш да се случи нещо достатъчно важно, за да отклони вниманието им от твоята подготовка за атака. Докато все още са в истерия заради случка Б, за която изобщо не си отговорен, но те не знаят това, ти стартираш план А.

— И някой инцидент с ядосани пътници на граждански самолет би могъл да стане случка Б. Но как? Повечето такива инциденти просто изнервят екипажа и довеждат до извънредно кацане и арести.

— Изследваш молекулната структура на кората на едно дърво и забравяш гората.

— Е, кое е гората в случая?

— Искаш ли закуска? Яйца, пържено прасе, такива работи?

— А, разбира се.

— Бъркани, на очи, варени?

— Бъркани. И… имаш ли тоалетна?

— Даже две. Иди в малката, отдясно.

— Благодаря.

— Телефонът ти звъни — каза Блейлок.

Дейвид погледна към колана си, откачи телефона и натисна един клавиш.

— Просто гласова поща.

Той го остави на плота и се измъкна към тоалетната.

Когато се върна, Джон Блейлок вече бе започнал да събира необходимите съставки за закуската, като с демонстративна липса на усилие чупеше яйцата в голяма купа и хвърляше черупките с една ръка, без да спира да говори:

— Самият ти едва вчера свидетелства, че ако не ликвидираме причините за нарастващото напрежение и ярост на пътниците, един ден ще се случи нещо далеч по-лошо.

— Откъде…

— Едно малко нещо, на което викам правителствена кабелна телевизия.

— А, да. Разбира се. Радвам се, че си го гледал.

Дейвид забеляза как по лицето на Джон Блейлок пробяга усмивка, когато вдигна очи към него, преди отново да се съсредоточи върху храната.

— Колкото повече си мисля, толкова съм по-сигурен, че военните и ЦРУ не се притесняват за това, за което говорихме преди минута. Искам да кажа, че те наистина се тревожат от непланирани инциденти, но се обзалагам, че всъщност са в паника от възможността за въздушен троянски кон. След атаките срещу Световния търговски център дори комарите привличат вниманието им, когато се отклонят от курса, а над Вашингтон все още летят изтребители. Естествено, че проявяват параноя, но както казва старата поговорка: „Това, че си параноичен, изобщо не означава, че лошите не се опитват да те спипат“.

— Съгласен съм.

— Те не знаят откъде би могъл да дойде този троянски кон, но са убедени, че идва. Вероятно са получили няколко предупреждения от оперативни работници. Така че се хващат за всяко нещо, опитват се да елиминират всичко, което би могло да доведе до подобен кошмар. Засега мога да разсъждавам свободно върху проблема, защото нямам непосредствена секретна информация по въпроса. Само инстинкт и опит.

— Добре.

— И те правят същото.

— И това ти е работата?

Блейлок вдигна очи и се усмихна.

— Е, всъщност не. Прекарах доста години, като се опитвах да държа параноята под контрол. Нали се сещаш, изправях се в подходящия момент, шумно се прокашлях и изтъквах, че очевидно кралят е гол.

Той обърна няколко цвърчащи дебели парчета пушен бекон, сложи хляб в тостера и изсипа яйцата в пълния с масло тиган, преди да продължи:

— Не трябва да забравяш и разузнавателния еквивалент на принципа за неопределеността, допълнен от закона на Мърфи.

— А, чакай да позная. Ще ми го разкажеш подробно, нали? — попита Дейвид, като се преструваше на разтревожен.

— Разбира се. Принципът е прост. Независимо колко невероятна е една теория, действителността е още по-откачена, непредвидима, неочаквана и невъзможна.

Джон Блейлок приключи с яйцата и с лекота ги раздели в чиниите, добави бекона и препечения хляб и сложи чинията на Дейвид пред него.

— Впечатляващо. Моите комплименти за готвача.

— Готвачът ти благодари и приема пари в брой или златни наполеони. Искаш ли и малко шабли? Имам една каса в избата.

— Имаш изба на лодката?

— Не. Звучи обаче толкова симпатично претенциозно, нали? Все едно подушваш пластмасова тапа на винена бутилка. Всъщност избата ми е в един от шкафовете навън. Дори имам някои отлежали вина, реколта… — Той погледна часовника си. — … четирийсет и трета.

— Не, но благодаря. Това е страхотно.

От лявата му страна тихо се отвори врата и Дейвид погледна навреме, за да види млада жена с гарвановочерна коса, чието облекло се състоеше единствено от сънливото й изражение. Тя се появи на прага, като търкаше окото си с една ръка и държеше вратата с другата.

— Добро утро, красавице! — каза Джон Блейлок с такъв тон, все едно това се случваше всяка сутрин.

— Добро утро, Джон — измърка тя.

— Запознай се с един колега полковник, бебче. Дейвид, това е Джил. Джил, това е Дейвид.

Джил спря да търка окото си и бавно се огледа, сякаш едва сега осъзнаваше факта, че е гола. После вдигна очи към Дейвид с леко засрамена усмивка и захапа палеца си.

— О! — възкликна тя тихо и му махна с ръка, преди отново да изчезне в спалнята.

— Е — продължи Джон Блейлок, без да нарушава ритъма на разговора, — какво друго мога да направя за теб?

Дейвид кимна с глава към затворената врата.

— Освен ако тя няма сестра там, вътре, един студен душ ще свърши работа.

— Няма сестра. Но можеш да скочиш в залива. Достатъчно студено е.

— Може ли да попитам на колко години си, полковник?

— Бих могъл да отговоря „достатъчно“.

— Но това щеше да е тъпа шегичка и…

— Да, никога не бих използвал подобна реплика. На шейсет и четири съм, чувствам се на двайсет и девет и преди да попиташ, синко, тайната е просто да се отнасяш добре с дамите.

— Да бе.

— Изглеждаш смаян.

— А… извинявай за въпроса, но не трябва ли да седиш на върха на някоя планина в Тибет и да преподаваш това познание на целия свят?