Джон Нанс
Полет 6 (27)

26

„Меридиън“ 6, в полет

19:44 ч

Гарт Абът затвори вратата на малката тоалетна зад пилотската кабина, плъзна табелката „заето“ и си позволи няколко минути наслаждение в относителната тишина на малкото помещение. Вездесъщото фучене на стратосферата по металната кожа на боинга продължаваше да се чува, но много по-тихо.

Бяха във въздуха вече повече от шест часа и Гарт беше решил да си почине в тоалетната, защото, изглежда, никъде другаде не можеше да се отпусне. Напрежението в пилотската кабина беше изтощително, а салоните за пътници се бяха превърнали във военна зона за членовете на екипажа. Джуди Джаксън беше заспала на сгъваемата седалка, а повечето от останалите стюардеси се криеха в помещението за почивка на екипажа над задната кухня и не се показваха. Брояха часовете до края на мъчението, когато щяха да кацнат в Кейптаун.

Гарт провери дали капакът на тоалетната чиния е чист и седна за няколко секунди със затворени очи, като си представи какво ли ще е да имаш частна тоалетна на частен самолет. Общо взето, същото, заключи, поне по отношение на шума. Каквото и да бяха направили от „Боинг“, за да изолират малкото помещение с две легла зад пилотската кабина, то не беше достатъчно.

Той отново се замисли за Каръл и сгърчи лице от болка. Разговорът, който беше провел преди десет минути, беше потвърдил страховете му, че тя иска да се разделят. Да живеем отделно, а може би да се разведем, беше казала тя ядосано, още по-разгневена, че не беше послушал молбата й да почака да се прибере, преди да го обсъдят. Не, не се среща с никого, не спи с никого и точно това е част от проблема. И да, наистина иска да знае какъв би бил животът без постоянно отсъстващ съпруг пилот.

Фил Найт се беше престорил, че не забелязва нищо. Просто зяпаше през прозореца.

— Ти поиска, Гарт. Ти настоя! — беше отсякла тя. — Не можеше да изчакаш. Добре тогава.

Той огледа стените на миниатюрното помещение и се зачуди дали още има шанс да запази брака си невредим и дали изобщо го иска. Какво изпитваше освен безчувственост? С ужас осъзна, че не може да отговори на този въпрос.

Гарт въздъхна и се изправи. Реши да свърши рутинната физиологична работа, заради която се предполагаше, че изобщо е напуснал пилотската кабина. Току-що беше измил ръцете си и посягаше за салфетка, когато някъде вдясно избухна приглушен рев, последван от силно разтърсване.

Втори взрив и още едно разтърсване.

„Разпадане на компресора!“ — помисли си Гарт.

В ума му тревожно проблесна фактът, че командирът му имаше склонността да изключва двигателите при най-малкия повод. Трябваше да се върне в пилотската кабина. Найт и преди се беше опитвал да спре двигателя без потвърждение. Със сигурност нямаше да направи същата грешка… бяха над средата на африканския континент, а нощта приближаваше.

Гарт рязко отвори вратата на тоалетната и грабна интеркома, като натискаше бутоните на цифровата ключалка.

— Фил! Пусни ме вътре!

Ключалките започнаха да се отварят, той завъртя дръжката и блъсна вратата. Фил Найт се извърна със стреснато и разтревожено лице. Гарт видя, че е изключил автопилота и е на ръчно управление. И четирите групи индикатори за двигателите даваха стабилни показания освен…

Очите на Гарт се плъзнаха по дроселите и осъзнаха, че четвърти е на празен ход. Той беше усетил люшването надясно, а показателите за четвърти двигател на предното табло бързо падаха, докато двигателят — същият външен двигател на дясното крило, който вече им беше създал толкова проблеми — губеше обороти.

Очите на Гарт подскочиха към Т-образните ръчки за аварийно изключване на двигателите по време на полет. Светеше абсурдна червена светлина, показваща пожар в четвърти двигател, въпреки че ръчката беше завъртяна.

— Какво става? — попита той, докато бързо сядаше на дясната седалка и я избутваше напред.

— Казах ти, че не бива да летим с този двигател — изръмжа Найт.

Гарт му хвърли поглед и видя стиснати зъби и напрегнато изражение, докато командирът местеше щурвала напред-назад, а нервността и паниката очевидно предизвикаха повече нестабилност.

— Спрял си четвърти двигател? — попита Гарт невярващо.

Фил Найт погледна втория пилот със смразяваща комбинация от уплаха и невъздържано доволство.

— Не усети ли как се опита да падне от проклетото крило?

— Какво?

— Компресорът се задави.

— Просто започна да се задавя… самичък?

— Не. Първо получих предупреждение за пожар, а после започна да се задавя.

Очите на Гарт подскачаха между различните индикатори, превключватели и табла.

— И… тогава ти го изключи?

— Не. Включи се противопожарната аларма, аз издърпах дросела и тогава двигателят започна да бумти, сякаш се кани да експлодира. Така че дръпнах лоста.

— Господи, Фил!

— Дори не си мисли да ми казваш, че не е имало проблем.

— Издърпал си дросела рязко на голяма височина, нали?

— Точно така, по дяволите! Компресорът не трябва да се задавя!

— Съгласен съм, но ако го издърпаш по този начин, можеш да предизвикаш разпадане на компресора, ако дюзата за налягането заяжда, а…

Уредбата зазвъня в пилотската кабина и Гарт вдигна слушалката.

— Да? Пилотската кабина слуша.

— Обаждам се от задното кухненско помещение. Тук имаме пътници, които искат… да ви кажат, че един от двигателите сякаш гори.

— Какво искаш да кажеш? Пламъци ли виждат?

— Да. Видели са пламъци. На дясното крило.

Слушалките на Фил Найт бяха включени към уредбата и той слушаше. Започна да кима агресивно, като се протегна и със замах набра няколко команди на клавиатурата на бордовия компютър.

На екрана мигновено се показаха най-близките летища.

Гарт Абът се беше привел над щурвала, а умът му препускаше, докато се опитваше да получи ясни сведения отзад.

— А сега, в момента, виждат ли пламъци?

Гарт погледна нагоре към индикатора за пожар в четвърти двигател. Светеше в червено, точно както над Средиземно море. Но сега имаше нещо като потвърждение от салона.

— Те… казват, че горял — докладва напрегнато стюардесата.

Гарт усети, че Фил накланя самолета наляво и започва спускане. Той погледна бордовия компютър на командира и стомахът му се сви, когато видя списъка на летищата за аварийно кацане.

„О, боже, той пак иска да каца.“

— Чакай… чакай — каза Гарт на стюардесата, преди да се обърне към Фил. — Не слизай още, Фил. Намираме се над централната част на проклетия континент, помисли малко.

От лявото място нямаше отговор и Гарт отново видя същото решително изражение на лицето на Фил Найт, което вече познаваше.

Той отново се съсредоточи върху екрана. Картината от задната част на самолета беше всичко друго, но не и ясна.

— Виж, трябва да отидеш и ти да погледнеш номер четири — каза той.

— Номер… кой? Кой двигател е това? — попита тя.

„Господи, защо не учат стюардесите поне на основните неща?“ — помисли си той.

— Външният двигател от дясната страна. Не дясната страна, ако застанеш и погледнеш назад, а дясната страна на самолета. Разбра ли?

— Да. За какво да гледам?

— Огън, пламъци, всичко нередно. Побързай.

В слушалката настъпи тишина, когато стюардесата я остави да падне на пода.

Гарт се обърна към лявото място.

— Фил? Накарах я да провери за…

— Чух — отсече той. — Но вече отворих бутилките.

Гарт усети как тялото му се вкаменява, когато отново погледна към предното табло и забеляза жълтите светлини, които беше пропуснал по-рано. Фил беше избързал и беше отворил и двете пожарогасителни бутилки на дясното крило към четвърти двигател. Жълтите светлини потвърждаваха, че вече са празни. В момента, в който кацнеха някъде, те нямаха законно право да излетят.

— Все още гори — каза изведнъж Фил, като кимна към алармената светлина.

— Проверявам го, Фил. Може би не гори.

— Такова нещо трябва да се провери на земята.

— Не, виж…

— Кацаме, дявол да го вземе. На около двеста километра пред нас има гражданско летище, в Нигерия.

— Фил, не започвай пак. Моля те, нека първо установим дали наистина има пожар.

Главата на Фил рязко се завъртя надясно.

— Ами задавянето на компресорите? Да не искаш да ми кажеш, че и това е нормално?

— Не, но… не означава, че двигателят гори. Ако имаш залепнала дюза и изведнъж дръпнеш дросела на голяма височина, може да предизвикаш разпадане на компресора, а хората отзад за момент ще видят пламъци. Ако това е всичко, можем да стигнем до по-добро летище с три двигателя.

— Започна се с второ предупреждение за пожар — отвърна Фил, — крилото за малко не се разцепи и ти все още искаш да не обърнеш внимание на факта, че този двигател е опасен? Няма да водим този спор отново, Абът.

— Ще го водим, Фил, и още как! — Гарт се пресегна към сателитния телефон и натисна бутона за автоматично избиране на диспечерския център в Денвър. Не очакваше, че ще изтръгнат телефона от ръцете му.

— Казах ти да не пипаш този телефон — нареди Фил.

Гласът на стюардесата отново прозвуча по интеркома:

— Чувате ли ме?

— Да — успя да каже Гарт.

— Не виждам никакви пламъци отзад, но някои от пътниците настояват, че имало.

— Ти какво виждаш?

— Не… не знам. Изглежда май тлее.

Гарт измърмори едно „благодаря“ и се зачуди дали да не изтича долу и да провери сам. Беше дошъл решителният момент. Командирът беше твърдо решен да ги приземи на непознато летище в Централна Африка точно преди падането на нощта, когато около пистата дебнеха бог знае какви опасности. Дори да се закълнеше, че четвърти двигател не гори, нямаше никаква вероятност Фил да го послуша. В действителност Гарт беше убеден, че Найт автоматично ще посрещне на нож всяко негово предложение.

В крайна сметка командирът имаше известни основания. Предупреждението за пожар отново беше включено, разпадането на компресора беше истинско и положението се беше променило изцяло.

„Ами ако е прав? — помисли си Гарт. Несигурността му растеше. — Знам, че е пълен кретен, но ако точно този път е прав? Ще ме уволнят и ще изгубя всичко. В «Меридиън» винаги трябва да има изкупителна жертва и този път ще съм аз. Не — заключи той. — По-добре да остана тук и да внимавам Найт да не ни пребие при кацането.“

Той издиша на пресекулки и се наведе, за да прочете името на летището от бордовия компютър на командира.

— Катсина, Нигерия.

— Точно така.

— Фил, нека да продължим до Абуджа в Нигерия. Това е новата столица. Имат голямо летище, а е само на неколкостотин километра на юг.

— Имаме пожар в двигателя. Ще използваме Катсина. Не желая да го обсъждаме повече.

Гарт се поколеба, докато умът му яростно проверяваше всички възможности, но достигаше все до един и същ отговор.

— Добре — каза накрая. — Нека обявя аварийна ситуация. После ще намеря инструкциите за захождане.

Гарт включи радиостанцията и започна да предава S. O. S. Нигерийският диспечер се обади почти незабавно, за да попита каква е аварията.

— Изключили сме един двигател и имаме индикация, че все още гори. Трябва ни екип за аварийно кацане. Правим извънредно спускане и ни трябва незабавно разрешение за кацане на Катсина.

— А… Разбрано, Полет шест. Насочете се на едно-две-нула и слезте на хиляда и петстотин метра. Знаете ли, че на Катсина няма екип за аварийно кацане?

Стомахът на Гарт вече беше с размерите на фъстък, но се сви още повече.

— Не знаехме. Има ли контролна кула?

— О, да. Но сега имат някакви проблеми. Нямаме връзка с тях. Ще трябва да се свържете сами по радиото.

— Разбрано.

— Две-едно-нула и хиляда и петстотин метра — повтори Фил, докато набираше височината и посоката на предното табло.

Гарт измъкна кафявата кожена книга, в която бяха таблиците с инструкции за захождане, и започна да търси. Ръцете му леко трепереха и той се зачуди защо командирът изглеждаше толкова спокоен.

— Намери ли таблиците? — попита Фил рязко.

— Търся ги. Не знам дали изобщо имат инструкции за заход на това летище.

— Мисля, че виждам летището отпред.

— То е по средата на джунглата, Фил, ако не ме лъже паметта.

— Бил ли си там? — попита Найт обнадеждено.

— Не, минавал съм над него. Ето! — Гарт измъкна таблицата от книгата и я подаде на Фил. — Има само… заход по радиомаяка. Освен това летището има само една писта, която е дълга хиляда и осемстотин метра.

— Ще ни стигне.

Гарт дълбоко си пое въздух и се обърна към командира:

— Фил? Чуй ме внимателно. Това, което ще кажа, ще се запише в черната кутия, така че компанията и целият свят ще разбере, ако нещо се обърка. Това е грешка. Чуваш ли? Това е голяма, потенциално фатална грешка. Ние сме огромен „Боинг 747“. Ако ще кацаш, нека да отидем в столицата Абуджа, където могат да се справят с такъв самолет и имат необходимите екипи. Не искам да участвам в тази авантюра!

— Достатъчно! — извика Фил с вдигнати вежди и маниакално изражение. — Разбра ли ме? Аз съм… — Той заговори по-тихо, но гласът му все още трепереше от ярост. — Аз съм командирът, по дяволите. Винаги се противопоставяш на всичките ми решения. Това трябва да престане веднъж завинаги.

— Фил, не е вярно, аз…

Гарт спря по средата на изречението, стреснат от забития в лицето му показалец, който леко се тресеше, докато собственикът му изплюваше следващите си думи като отрова на кобра в очите на жертвата й.

— Прочети… проклетия… контролен списък… или напусни кабината ми!

Гарт се вторачи в мъжа вляво, а яростта му срещу безкрайната поредица от глупави решения на командира отстъпи пред неоспоримата истина: сега безопасността на пътниците зависеше само от него, а физическата битка в пилотската кабина нямаше да помогне.

— Добре, Фил — каза Гарт тихо. — Добре. Успокой се.

Той извади списъка. Първо щеше да проведе проверката на операциите по спускането и захода за кацане. После щеше да съобщи какво става по уредбата, независимо дали това се харесва на Найт.

И накрая щеше да направи всичко възможно да не се разбият.

* * *

Силното разтърсване, предизвикано от разпадането на компресора в четвърти двигател, беше разтреперило не само машината. Ефектът върху пътниците беше повече от отрезвителен. Изведнъж всички разговори замряха и дори когато тракането на двигателя спря, в салона не се чуваха гласове, защото собствениците им бяха твърде заети да стискат облегалките на седалките си и да се чудят какъв е проблемът. Шумовете отвън започнаха да се променят необяснимо, воят на двигателите намаля, носът се наведе напред, а целият самолет се наклони първо наляво, после надясно. Пътниците разбраха, че се спускат, а повечето от тях знаеха, че се намират някъде над Централна Африка късно вечерта. Но от пилотите така и не идваше нито дума и докато минутите отминаваха в мълчание, тревогата започна да се трансформира в сърдито мърморене и недоволство. Хората започнаха да викат стюардесите, няколко мъже станаха и започнаха гръмогласно да настояват за внимание от страна на екипажа. Избухването им засили мрачното чувство, че на борда на „Меридиън“ 6 се води битка, която се свежда до простото уравнение: екипажът срещу пътниците.

Робърт Макнотън включи подвижната карта на малкия дисплей на мястото си в първа класа. Познаваше тази част на Африка твърде добре, защото през шейсетте беше служил като пехотинец в ескалиращата кампания за издирване на забутаните места, в които природата беше скрила суровото масло, към което човечеството беше безнадеждно пристрастено. Робърт знаеше, че южната част на Нигерия не е толкова опасна, колкото страните от Екваториална Африка, но въпреки това не е подходящо място за приземяване на пътнически самолет.

Макнотън погледна наляво, като за секунда улови погледа на Брайън Логан. Лекарят поклати глава и посочи нагоре към пилотската кабина.

— Ако този клоун не се обади по уредбата до трийсет секунди, за да ни каже какви ги върши, аз ще се кача.

Почти веднага в салона отекна измъченият глас на втория пилот:

Драги пътници, говори пилотската кабина. Трябваше да… изключим външния десен двигател като предохранителна мярка заради шумовете от разпадането на компресора, които сте чули по-рано, и се отклоняваме към едно летище в Нигерия, за да го проверим. Моля, закопчайте предпазните колани. Стюардеси, подгответе салона за кацане.

Джими Робъртс невярващо посочи към колоните над главата си и погледна първо жена си, а после двойката зад тях.

— И това е всичко? Само това ли ще ни кажат?

— Какво е разпадане на… каквото там каза? — попита Бренда с извънредно широко отворени очи.

— Технически термин, предполагам. Сигурно значи, че моторът се е закашлял. На мен ми прозвуча точно като кашлица — усмихна се Джими, като се опитваше да скрие нарастващата си нервност.

— Тогава що не ни каже… — започна Бренда.

— Защо не ни каже — поправи я той, преди да размисли.

Знаеше, че не трябва да го прави. Тя осъзнаваше, че говори неправилно, и болезнено се срамуваше от това. Приемаше забележки от съпруга си, но той трябваше да бъде по-внимателен.

— Пак ме захапа, Джими Рей — въздъхна тя огорчено.

— Извинявай, миличка.

— Аз съм момиче от село. Не говоря хубаво.

— Нито пък аз, бебчо. Извинявай.

Тя вдигна към него очи, блестящи от напиращи сълзи.

— Опитвам се да говоря правилно. Наистина. Защо, а не що. Избяга, а не избега. Когото си искам, а не който си искам. Наистина се опитвам, Джими.

— Знам, скъпа.

Тя се облегна на рамото му и се опита да се усмихне.

— Можеш да ме облечеш хубаво, не можеш обаче да ме заведеш никъде, а?

— Не, защо мислиш така?

— Що мислиш така? — подразни го тя и той се засмя, като потърси ръцете й и ги стисна.

— Е, Джими, защо този пилот не ни каже какво става наистина? — попита тя.

— Защото си мисли, че сме прекалено глупави да разберем.