Джон Нанс
Полет 6 (20)

19

„Меридиън“ 6, в полет

15:01 ч

Джуди Джаксън избърса една капчица пот от челото си. Температурата в салоните на самолета беше твърде висока и тя вече беше помолила втория пилот да пусне климатика по-силно. Оплакванията на пътниците не й правеха впечатление, но зачестяваха.

— Виждате ли това малко нещо над главата си, което прилича на оченце? — беше попитала последния недоволен пътник. — Според вас защо сме ги сложили там? Ей, нека да помисля… — Тя завъртя очи към тавана и подпря бузата си с показалец, сякаш се опитваше да мисли сериозно. — О, може би за да охлаждат пътниците? — Тя завъртя вентилатора на включено и с усмивка го насочи към лицето на мъжа. — Ето, видяхте ли? Проблемът е решен.

Сега обаче самата Джуди Джаксън не се чувстваше добре, затова издърпа микрофона от поставката и нареди на пилота да засили охлаждането. После пристъпи към завеската, която разделяше бизнес и първа класа от останалите пътници и внимателно я дръпна, за да отвори малък процеп. Трийсет-четирийсет души бяха прави. Нямаше усмивки. Виждаше две от стюардесите си сред тях, които разнасяха напитки и добро настроение, но беше очевидно, че недоволството все още е високо след закъснението на „Хийтроу“ и намесата на доктора от първа класа.

Тя потръпна от отвращение при мисълта, че ще й се наложи да се справя с цял салон мърморещи пътници. В днешно време си купуваха билети за жълти стотинки, но винаги искаха повече и на нея й беше дошло до гуша.

А тук трябваше твърда ръка.

Двама спортно облечени мъже я забелязаха и поеха към нея. Джуди понечи да се оттегли зад завесата, но промени решението си. Изглеждаха ядосани, но не можеше да са по-ядосани от нея.

— Вие ли сте началник стюардесата? — започна един от мъжете.

— Аз съм старшата стюардеса, да. — Тя посочи към тавана. — Забелязахте ли светещия надпис за коланите и факта, че все още е включен?

— Да, както и да е — каза вторият. — Вижте, мис, поне три пъти се оплакахме на екипажа ви, че отзад е твърде горещо, а на жена ми вече й стана лошо.

— Вече се погрижих, сър. А сега и двамата седнете на местата си.

Мъжете се спогледаха.

— Не ме ли чухте? Надписът свети. Седнете по местата си.

— Знаете ли — започна по-едрият мъж, — дотук ми дойде от вашето нагло отношение.

Тя застана на няколко сантиметра от лицето му.

— И на мен ми дойде до гуша от пътници, които нарушават федералните закони, като отказват да се подчиняват на нарежданията ми. Заемете… местата… си… веднага!

— Хайде, Джим — каза вторият мъж, като дърпаше приятеля си за ръкава.

— Ще подам оплакване, жено — извика Джим с почервеняло лице.

— Внимавай да не ми объркаш името, ако изобщо можеш да пишеш, мъжо! — отсече Джуди и едновременно с това взе микрофона.

Драги пътници, говори старшата стюардеса. Слушайте внимателно. Ще обясня нещо на тези от вас, които не забелязват светещия надпис или не разбират какво означава. А именно, че веднага трябва да седнете на местата си и да закопчаете предпазните колани. Знам, че според някои от вас имате рождено право да мърморите и да се оплаквате от всичко, но започнахте да ставате смешни. Вече охлаждаме пътническия салон, така че не искам да чувам нищо повече по този въпрос. Вече летим към крайната си цел, така че темата за закъснението в Лондон е приключена. Ще ви сервираме храна след малко, ако спрете да мрънкате. Честно казано, изобщо не ме интересува какви оплаквания ще напишете, когато слезете от този самолет, но междувременно, ако видя още някого прав на пътеката без изричното ми разрешение, ще накарам да го арестуват, обвинят и изправят пред съда, защото е попречил на екипажа ми. Затворът в Кейптаун няма да ви хареса. А сега, момчетата отпред, седнете на местата си! Веднага!

В салона отекна малък хор от подсвирквания и ядосани възгласи и Джуди се канеше да не им обърне внимание, но вече беше набрала скорост. Посочи към един младеж, който викаше „Ууу“ и стоеше прав на няколко метра от нея.

Добре, умнико, ти на място… 26-F… Знам името ти от списъка на пътниците и можеш да се смяташ за арестуван. И ти с червената риза. Имаш три секунди, за да седнеш и да млъкнеш. Говоря сериозно. Няма да толерирам бунтове.

Джуди видя как останалите пътници бавно сядат, а пътеките се опразват от поне дузина сърдити хора. Накрая забеляза един мъж в съседния салон, който чакаше да се върне на мястото си. Той вдигна очи към нея и дори през двайсетината метра, които ги разделяха, тя видя лицето му — лицето на баща й.

Джуди усети прилив на адреналин. Бързо закрачи по пътеката, като не обръщаше внимание на враждебните погледи и промърморените оплаквания. Профуча през коридора между втория и третия салон и започна да оглежда лицата на пътниците в салона, където беше изчезнал. Баща й беше мъртъв от цяло десетилетие, а в списъка на пътниците нямаше нито едно име, което дори да напомня за нейното, така че човекът не можеше да е някакъв отдавна изгубен брат.

Тя си спомни, че беше видяла лицето му през прозореца на чакалнята още в Лондон, и осъзна, че е забравила да го издири. Къде бе сега? Джуди спря в средата на салона. Отблизо изглеждаше някак различен.

— Извинете, сър, може ли да попитам как се казвате? — извиси глас тя, като се наведе през двамата съседни пътници, които я гледаха недоволно със стиснати зъби.

Човекът вдигна поглед.

— Мислех, че знаете имената на всички ни.

— Ъъъ, да, но вие как се казвате?

— Това не е ваша работа! — отсече мъжът. — И преди да ми дръпнете малката си реч за арестите, нека ви предупредя, че съм пенсиониран полицай от щата Мериленд.

— Добре, но моля ви, трябва да разбера дали не сме роднини.

Мъжът невярващо се вторачи в нея.

— Какво?

Десетина пътници вече открито ги зяпаха и тя внезапно осъзна това, борейки се с вълната от неудобство.

— Приличате… на един мой роднина.

— Опазил ме бог — каза той жлъчно. — И все пак, как е моминското ви име?

— Джаксън.

— Не сме роднини, слава богу.

— Семейството ви случайно да е от Ню Джърси?

Мъжът се изправи на седалката си, като се подпря на предната.

— Имам цяла дузина свидетели на факта, че упражнявате тормоз върху мен, млада госпожо. Оставете ме на мира или аз ще ви дам под съд!

Джуди потърси отговор, но не успя да измисли нищо. Трябваше да са роднини. Това беше лицето на баща й, колкото и да го мразеше.

Тя се отдръпна, като се опитваше да не показва объркването си, и тръгна по пътеката, повтаряйки си номера на мястото му: „Трийсет и осем-В… Трийсет и осем-В…“.

Щеше да провери името. Трябваше да е Джаксън.

 

 

Бреговата ивица на Африка изплува от синьо-сивата мъгла на хоризонта и образува ясна разделителна линия между синьото на Средиземно море и изпечената суша на Сахара отвъд.

Вторият пилот хвърли поглед наляво, но Фил Найт беше забил нос в наръчника за управление, а последния път, когато му беше посочил нещо, командирът беше отговорил рязко и студено.

Гарт въздъхна нечуто и се премести малко по-напред към таблото, като почти опря брадичка на стъклото, и се заслуша в постоянното свистене на въздуха, който фучеше край тях с 81 процента от скоростта на звука.

— „Меридиън“ шест — обади се испанският диспечер с отегчен тон и силен акцент, — прехвърлете се на алжирския въздушен контрол, едно-две-шест-точка-пет.

Гарт натисна малкото ключе на щурвала, за да отговори:

— Разбрано, едно-две-шест-точка-пет. Buenos tardes.

Испанският диспечер се изключи, без да отговори, и Гарт смени честотата, преди отново да включи предавателя.

— Алжир, тук е „Меридиън“ шест. Височина на полета три-седем-нула.

— Разбрано, „Меридиън“ шест, височина на полета…

Останалите думи на диспечера внезапно бяха удавени от силен звън, който изпълни кабината и за момент накара Гарт да загуби ориентация. Някъде отляво светна червена светлина, но той беше седнал прекалено напред и не разбра веднага, че идва от една от пожарните ръчки на двигателите.

— Какво става? — извика Найт и блъсна наръчника от коленете си.

— Не знам… Чакай! Имаме предупреждение за пожар в четвърти двигател! — изкрещя Гарт, за да надвика шума, докато се протягаше да натисне бутона, с който се изключваше мощната аларма.

Фил се вторачи в него с широко отворени очи.

— Четвърти?

— Да. — Гарт погледна през десния прозорец, макар че трудно можеше да види външния двигател от пилотската кабина.

Вниманието му беше привлечено от рязко движение отляво и той долови как ръката на командира се стрелва към дросела на четвърти двигател и го премества на празни обороти. Самолетът веднага се люшна надясно, преди автопилотът да успее да компенсира.

— Фил… — започна Гарт, но дясната ръка на командира се стрелна този път към пожарната ръчка на четвърти двигател.

— Не! — чу се да изкрещява. — Не я дърпай!

Фил Найт ядосано изгледа помощника си.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш с това „не я дърпай“? Има пожар!

Беше напълно шокиран от намесата на Гарт, но все пак спря.

— Не, няма. Това е фалшива тревога.

— Какви ги говориш, Абът?

— Този двигател вечно дава фалшива тревога за пожар, Фил. Всъщност няма нищо страшно.

Найт се колебаеше, като междувременно обираше луфта на щурвала наляво, за да компенсира загубата на реактивна сила от дясното крило.

— Откъде знаеш?

— Периодично прави така през последните три месеца — дава фалшиви тревоги за пожар. Докладвах ти още в Лондон, когато не можехме да стартираме двигателя. Помниш ли?

— Не си спомням да си ми казвал нищо за това.

— Казах ти! Бях точно тук и ти казах, че четвърти двигател дава фалшива тревога за пожар във въздуха, а механиците не могат да разберат защо, така че… неофициално караме с повредата.

— Няма значение. Предупреждението за пожар си е предупреждение за пожар.

— Фил, не го прави! В момента, в който спреш този двигател, ще трябва да кацнем аварийно. Чувал ли си за поддържащи индикации?

Фил Найт се обърна към втория пилот.

— Не смей да ми говориш снизходително, Абът.

— Не говоря така, Фил, просто…

— Аз съм командирът. Когато ми трябват проклетите ти съвети, ще ги поискам.

— Фил, компанията казва, че трябва да слушаш съветите ми. Виж проклетото табло.

Вторият пилот посочи към уредите на централното табло.

— Виждаш ли температурата на изгорелите газове? Нормална е. Притокът на гориво е нормален. Оборотите в минута са стабилни. Всичко е наред, освен индикатора за пожар.

Найт също гледаше уредите. „Обнадеждаващ знак“, заключи Гарт, като издърпа интеркома от поставката.

— Нека да се обадя в салона и да ги питам дали виждат нещо да гори.

Фил Найт кимна със стиснати челюсти, приковал очи в уредите.

След половин минута Гарт остави слушалката.

— Там не виждат нищо необичайно, Фил. Нито огън, нито дим. Нищо. Просто фалшива тревога.

Фил Найт объркано изгледа Гарт и внезапно се облегна назад.

— Не мога да летя така. Обяви извънредно положение, Абът. Помоли за незабавен коридор до — той хвърли поглед към бордовия компютър — Международно летище Алжир.

— Алжир? Не! Господи, Фил, Алжир е кофти. Имат голямо летище, но това е опасно място и ти гарантирам, че компанията ще ни накаже. Спомни си, че вече знаят за тази повреда.

— Наредих ти да ми дадеш извънреден коридор.

— Фил, моля те, чуй ме. Ако отклониш натам и обявиш пожар в двигателя или го изключиш, ще заседнем в Алжир и полетът ще свърши. Там нямаме наземен екип.

— Ако имаме индикация за пожар, трябва да кацнем на най-близкото подходящо летище, дори и да не изключим в момента двигателя. Нали не си забравил правилата? — отсече Фил.

— В реалния живот, капитане, трябва да съобразяваме правилата с действителността! Зад нас са Испания, Гибралтар и други, много по-подходящи за нас летища от Алжир, ако държиш да кацнеш и да застрашиш кариерата и на двама ни, особено след като проклетият двигател не гори!

Прекъсна ги звънът на интеркома и Фил Найт рязко вдигна слушалката до ухото си.

— Да?

— Командире, самолетът току-що потрепери и зави наляво. Какво става?

— Имаме пожар в двигателя и ще направим аварийно кацане в Алжир.

— Наистина ли? Ти ли ще им кажеш? — попита Джуди.

— Не. Ти го направи. — Той прекъсна връзката и остави слушалката, докато се обръщаше към Гарт. — Алжир е най-близкото подходящо летище. Няма място за спорове.

— Няма никакъв пожар, Фил, и няма причина за извънредно кацане. Не разбираш ли? Няма никакъв пожар! — Гарт отчаяно се опитваше да запази спокойствие. — Фил, чуй ме. Знам, че си ходил на същите курсове, на които и аз. Нищичко ли не си спомняш?

— Казах млъкни, Абът. Чух те и отхвърлям предложението ти.

Но Гарт видя, че отмества ръка от лоста.

— Не ме слушаш, Фил. Компанията изисква от теб да вземаш на сериозно предложенията на втория пилот, а вторият ти пилот най-сериозно те съветва да не се отклоняваш към Алжир заради несъществуващ проблем.

За момент Гарт се зачуди дали да не поеме контрол върху самолета. Но нямаше начин Найт да се откаже от командването, така че просто щяха да се сбият във въздуха. Не, беше по-добре да изпълнява нарежданията му, независимо колко идиотски бяха.

Той погледна към сателитния телефон за връзка с компанията.

— Фил, трябва да се обадим на шефовете, преди да направим нещо драстично.

— Защо? Аз командвам.

— Защо ли? Ами може би не сте забелязали, капитане, че и двамата работим за „Меридиън Еърлайнс“, а не за авиокомпания „Фил Найт“. Ако се отклоним, ще побеснеят. Става дума за международни полети, Фил. Тук не е като по вътрешни линии.

Фил Найт запази мълчание.

— Добре тогава — заяви Гарт. — Да се отбележи, че се опитах да те посъветвам.

Фил рязко погледна надясно.

— Това пък какво беше?

— Кое? — объркано го изгледа Гарт.

— Това „да се отбележи“.

Вторият пилот посочи към микрофона за записване на разговорите в кабината над главите им, после отпусна ръка.

— Нищо. Забрави.

Гарт издърпа сателитния телефон от поставката и набра номера. Фил продължаваше да го гледа ядосано. От оперативния център в Денвър отговориха и той набързо изложи проблема. Вече чуваше гласа на Джуди Джаксън по уредбата в салона, която обясняваше на пътниците, че се отклоняват към столицата на Алжир.

— Повтори, Полет шест — нареди диспечерът от Денвър.

— Казвам, че имаме индикация за пожар в четвърти двигател — повтори Гарт. — Нямаме поддържащи индикации, но според командира трябва да обявим извънредно положение и да се отклоним към Алжир.

Последва шум и Гарт чу как спешно предават слушалката на друг човек. Гласът на новия му събеседник беше твърд и остър:

— Говори директорът на полетите. Каквото и да правите, не се отклонявайте към Алжир.

— Само секунда, сър. Тук е вторият пилот. Ще ви дам командир Найт. — Гарт протегна телефона към лявата седалка. — Директорът на полетите иска да говори с теб.

Фил грабна слушалката от ръката му с неподправено отвращение.

— Говори командир Найт.

Той се заслуша и кимна няколко пъти, после лицето му почервеня като цвекло.

— Но аз все пак имам индикация за пожар.

Гарт чу, че отсреща повишават тон. Не разбираше какво се говори, но репликите на командира бяха достатъчни.

— Не, казах ви, че имахме тревога за пожар. Исках да спра двигателя, а Алжир е най-близкото подходящо… Да… да, разбирам, но правилата са ясни. Добре. Но няма да летя с повреден двигател чак до Кейптаун. Тогава къде предлагате да отида? Обратно в Лондон?

От другата страна на линията се изля порой от думи, произнесени с още по-силен глас, и Гарт ясно видя как Фил Найт се бори да не закрещи.

— Добре. Ако не се оправи, ще се върнем в Лондон.

Той въздъхна и разтърка слепоочието си със свободната ръка. После прекъсна връзката.

— Не можа да изчакаш и секунда, преди да им се обадиш, нали? — заяви командирът след няколко минути мълчание.

— Господи, Фил, казах ти, че идеята няма да им хареса.

— Не го пипай повече.

— Моля?

Фил Найт се извърна и изгледа Гарт, а вените на врата му бяха почти пурпурни от напрежение.

— Не пипай повече проклетия сателитен телефон! Само аз ще се обаждам. Ясно?

— Искаш ли разрешение да обърнеш? — попита Гарт.

— Да — отвърна командирът.

 

 

Джуди Джаксън стоеше на изхода на кухненското помещение в първа класа и оглеждаше изумените лица на пътниците. Видя как две от стюардесите й се приближават не по-малко уплашени от съобщението за аварийно кацане. Джуди отново набра пилотската кабина и с изненада чу гласа на Гарт Абът.

— Да ги накарам ли да седнат в положение за аварийно кацане? — попита.

— Не, Джуди. Няма пожар и ние няма да ходим в Алжир, но очевидно командирът възнамерява да ни върне в Лондон, въпреки че вероятно става въпрос за фалшива тревога.

— Вече им казах, че отиваме в Алжир — възрази тя.

— Ами кажи им, че си сбъркала — каза Гарт. — Мога и аз да го направя, ако…

— Не! — отсече Джуди. — Аз ще се справя. Значи Лондон?

— Опасявам се, че да.

— По дяволите! — Тя прекъсна разговора и включи уредбата:

Дами и господа, отново говори старшата стюардеса. Командирът току-що ми каза, че е потушил пожара и вместо да отидем в Алжир… който със сигурност щеше да се хареса на всички ви… сега ще обърнем и ще се върнем в Лондон. Съжаляваме за неудобството, но трябва да изпълняваме правилата за безопасност, просто се налага. Надявам се да имаме достатъчно гориво, за да се върнем живи и здрави в Лондон.

Тя едва успя да потисне усмивката си. Малкият творчески намек за горивото щеше да предизвика напрежение и да ги държи уплашени и послушни, реши тя.

Последва незабавен взрив от гласове, въпроси и позвънявания. Джуди посочи към Ел в дъното на салона. Щяха да се справят с оплакванията и без нея.