Филип Шелби
Разплата (9)

8.

Принуден да изчака началото на срещата, израелският министър-председател седеше в салона за високопоставени гости, преструвайки се, че слуша внимателно безобидното бърборене на първата дама.

В Овалния кабинет беше включена конферентната линия — по нея звучеше поредното, изпълнено с надути фрази изявление на говорителя на Камарата на представителите относно наложените ограничения в правителствените разходи, с оглед предстоящите корекции на предвидените в бюджета на страната дотации за фермерите. Президентът го слушаше с половин ухо, като използваше всяка възможност, за да хвърли бегъл поглед на шестте страници, оставени на бюрото му.

Когато най-после изчете всичко, той погледна към Саймън Естърхаус, наведе се напред и понечи да изключи бутона на интеркома.

— Франк, запомних всичко по-важно от твоя доклад — хладнокръвно излъга той. — Но сега очаквам разговор с Москва. Ще се чуем отново след тридесет минути — обеща президентът и натисна бутона.

Сега можеше най-после да завърти високия си стол по посока на дивана, където чакаше съдията.

— Този тип е способен да ме довърши с дърдоренето си!

— Съжалявам, господин президент, но предположих, че е разумно да докладвам лично на вас.

— Да, да, така е, но сега въпросът е дали още някой знае? — Президентът кимна към документа на бюрото. — Колко копия има от тези бележки?

— Това е оригиналът. Ако майор Смит е била толкова предпазлива, колкото ми я описаха, би трябвало да се е погрижила за резервно копие. Но не го намериха нито в нейния компютър, нито в апартамента й.

— А в някой банков трезор?

— Сега проверяват банковия й сейф. До един час ще знаем резултата.

— Ти лично ли извърши проверките?

— От записките й личи, че става дума за въпрос, свързан с националната сигурност. Готов съм да подпиша постановление за съдебно дирене.

— Искам да не се протака, Саймън.

— Ще направим всичко, което е по силите ни, сър. Но сега най-важното е да демонстрираме, че разследваме енергично и решително обстоятелствата около смъртта на майор Моли Смит. Не бива да се оставим да ни изненадат неприятно — ако някой успее да се добере до нейните бележки и ги публикува…

Президентът нервно прокара ръка през косата си. Макар че наскоро беше навършил шестдесет и две, тя все още беше гъста и лъскава. Подчинените му често го ласкаеха, като я сравняваха с буйната коса на Линкълн.

— Енергично и решително… За бога, Саймън, да не би тази жена да е по-опасна и от чумата?

— Все още не знаем това, сър. Или поне не можем да го твърдим категорично.

Естърхаус рядко повишаваше тон. Може би защото беше сред онези облагодетелствани от съдбата мъже, които умеят да привличат всеобщото внимание, въпреки че не притежават нито красив външен вид, нито внушителна фигура, нито изразително лице. Наистина дрехите му бяха подбрани с безупречен вкус, ала това все пак бе само една обвивка. Петдесет и пет годишен, той изглеждаше чудесно и с лекота можеше да мине за десет години по-млад. Ала тайната на силата му се криеше другаде — може би в тъмносините му, почти виолетови очи, които никога не трепваха. Или в непоколебимата увереност, която излъчваше, сякаш си бе осигурил свише невидимо, тайнствено покровителство, което го правеше неуязвим. Може би именно затова изпитваха респект към него. И страх.

Президентът, син на фермер от Луизиана, отрасъл сред фъстъчената плантация на баща си, беше един от малкото, които оценяваха по достойнство влиянието на съдията Естърхаус, макар че винаги бе избягвал да се съобразява сляпо с препоръките му. Искаше му се това могъщо влияние да бъде впрегнато за подобряване дейността на Върховния съд. Президентът бе твърдо убеден, че там напоследък цари пълен хаос и ненужни търкания. Именно Естърхаус би могъл да внесе ред, като оглави тази толкова важна институция.

— Знаем със сигурност, че Моли Смит е била убита — натъртено произнесе президентът. — От неизвестен убиец. Или убийци. Въпросът е дали е изпратила този пакет, защото се е опасявала за живота си? И ако е така, защо го е изпратила тъкмо на теб.

Естърхаус уморено кръстоса крака.

— Сър, никога не съм се срещал с майор Смит. Не бях чувал дори името й до тази сутрин, когато това — посочи той големия бял плик — беше оставено на бюрото ми в кабинета.

— От кого?

— Моята секретарка ми каза, че бил някакъв куриер. Той не се е подписал за доставката на пакета, но тя успя да си припомни името на компанията за куриерски услуги. Моите хора веднага разучиха, че става дума за малко известна компания със седалище в Александрия. Тамошният служител помни само, че пакетът е бил предаден от някаква жена. Платила в брой, така че не можем да я проследим чрез кредитната й карта. Показали му снимка на майор Моли Смит, обаче служителят от гишето в Александрия не посмял да гарантира, че е била тя. Така че се налага да приема единственото правдоподобно обяснение, господин президент — майор Моли Смит е избрала тъкмо мен като получател на този пакет, защото аз оглавявах сенатската комисия по разследването около смъртта на генерал Грифин Норт.

— И ето, сега тя е мъртва — глухо заключи президентът. — Без никакви следи, че е била заплашвана или измъчвана… Хм, не ти ли се струва, че тук има нещо странно? Една жена ти изпраща подробно описание на резултатите от своето разследване, проведено тайно, без никой друг да знае за него, а после загива. И то точно в деня, в който си получил бележките й?

— Напълно сте прав, сър. Моли Смит не е била жертва на случайно покушение. Може би думите ми ще прозвучат прекалено коравосърдечно, но за нас е добре, че медиите поддържат тъкмо тази версия.

— Само защото засега не разполагат с нищо по-добро. Но в момента, в който се доберат до някаква информация, ще започнат като хрътки да душат наоколо!

— Не е необходимо да се стига дотам, сър. Разполагаме с няколко алтернативни варианта за действие.

— Тогава да се заемем с тях. Но не мога да разбера защо тя говори за някакви информатори, без да посочва имената им, щом е била толкова изплашена, че е решила да ти изпрати бележките си за съхранение?

— Майор Смит е била доста опитна, неведнъж награждавана, един от най-добрите ни военни следователи. Не вярвам да се е подплашила от сянката си. Може би не е осъзнавала напълно размера на заплахата. Не е изключено да е надценила опасността. — Съдията въздъхна замислено. — Може би не е имала време да добави последните, най-важните подробности. Няма да се изненадам, ако последното нейно действие се окаже изпращането на този плик.

— Да не допуснем някой гаф, Саймън? Можем ли да очакваме, че двамата информатори на тази Смит също са застрашени? Но нали не знаем имената им…

— Няма да допуснем сериозна грешка, сър.

Президентът се надигна от стола си зад масивното писалище, прекалено рязко и нервно, но Естърхаус не помръдна от мястото си. Само изчака президента да направи няколко крачки към високия прозорец с бронирани стъкла. Следобедното слънце осветяваше Пенсилвания авеню и хвърляше отблясъци от немигащите очи на охранителните камери.

— Трябва да се разровиш, Саймън, преди да са го сторили противниците ни. Те само това чакат — някакъв повод, за да ме изритат завинаги от този кабинет — недоволно изръмжа президентът, внезапно заговорил с позабравения си южняшки акцент. — Когато Грифин Норт умря, чернокожите граждани на нашата страна проляха реки от сълзи, дори и онези, които преди това го упрекваха, че се е продал на белите. Възвеличиха го, като че ли беше някакво езическо божество, макар с нищо да не беше заслужил тази чест. — Той се замисли за миг. — Знаеш колко лесно става това. Мъртвият герой не е принуден повече да се бори за идеалите си, да доказва, че е съвършен. И никого повече не може да разочарова. Примерът на Кенеди е достатъчно убедителен.

С нервни крачки президентът се върна до писалището.

— А сега, тъкмо когато започна да затихва истерията по Норт и твоята комисия обяви, че всичко е само един злощастен инцидент, изневиделица изскочи тази… да, майор Смит. И то защо? За да се опита да ни внуши, че всичко е било лъжа. Лъжа и заблуда. На всичкото отгоре тя настоятелно поддържа хипотезата, че Норт е бил ликвидиран от заговорници, макар да не посочва имената им. Разполагала с доказателства, за които твоята комисия въобще не подозирала. Имала и информатори, които никой не познава. Нищо не разбирам…

Президентът се изпъна назад и столът леко се завъртя.

— Знаеш ли какво според мен се крие на дъното на цялата тази история? Някой иска да раздуха огромен пожар, който може да погълне цялата нация. Чернокожите ще престанат да се надяват на интеграция и ще се ориентират към сепаратизма. Няма да ни стигнат затворите, за да приберем непокорните. Вече нямаме под ръка водач като Мартин Лутър Кинг, който да им въздейства и ги обуздае. Генерал Норт беше единствената им надежда. Така че ако сега узнаят, че някой е заговорничил, за да го отстрани от политическата сцена, и на всичкото отгоре е успял, мисля, че ни очакват сериозни проблеми. Всички бели мъже в нашата страна могат да станат мишена на черните. Защото поне едно е ясно в цялата тази бъркотия — този краен акт не може да е дело на чернокож!

— Ще ми позволите ли един наивен въпрос, господин президент?

— Ти да задаваш наивни въпроси? Не мога да повярвам на ушите си, Саймън!

— Наистина ли смятате, че на някой бял мъж може да му хрумне да убие Норт, след като той може да стигне до същите изводи? Защото генерал Грифин Норт беше републиканец, а не някакъв дърдорещ либерал от Източното крайбрежие. И следваше доста прагматична политика, ако се съди по публичните му изяви. В тях нямаше никаква заплаха за статуквото.

Президентът се подсмихна.

— Ако въобще имаш някакви слабости, Саймън, може би най-голямата сред тях е вярата ти, че и другите, също като теб, са способни да се съмняват във всяко твърдение, преди да бъде необоримо доказано. За съжаление, повечето хора съвсем не са като теб.

Президентът се замисли и отново вдигна глава.

— Ако наистина е имало заговор за убийството на Норт, той е бил организиран и заплатен от могъщи политически кръгове. Защо са се страхували от него — ето, това е загадката, която навярно няма да узнаем, докато не ги разкрием. Но има една подробност — списъкът на заподозрените няма да е много дълъг.

— Защо?

— Защото те са се опитали да те използват, Саймън. Нали ти си подписал доклада на комисията по разследването? Колко са хората, които могат да те заблудят, а? Отговори ми откровено, без да се притесняваш.

Естърхаус се замисли и сбърчи чело.

— Не са много.

— Което означава, че ако тази Смит не ни заблуждава — а заради факта, че е била убита, съм склонен да го вярвам — излиза, че сред нас действат невидими, мрачни сили на злото!

Естърхаус не реагира на избухването на президента, защото съсредоточено обмисляше кой може да стои в дъното на тази толкова мистериозна афера.

Президентът отново се загледа през прозорците.

— С изявлението си за изгубените спестявания и за провалените кредити вицепрезидентът само наля масло в огъня — рече той. — Принуден бях да поискам от Пит да се оттегли от преговорите по този въпрос, за да ми бъдат развързани ръцете за преговори с Грифин Норт. Двамата с него седнахме тук, в този кабинет, както сега сме ти и аз, за да разменим мнения относно това какво може да спечели той, и какво аз, ако обединим усилията си. Някой може да ме упрекне, че съм отишъл твърде далеч, че съм предпочел да защитавам обеднелите длъжници, а не богатите заемодатели. Но само така можех да си осигуря още четири години в този кабинет. За целта обаче Грифин трябваше да овладее перфектно тънкостите на висшата политика. И да подготви своя администрация. А за това винаги се изискват месеци.

Той бе вперил очи като хипнотизиран в мигащата лампа на пулта с телефоните. Естърхаус предположи, че се обажда шефът на протокола, притеснен от факта, че израелският министър-председател чака вече доста дълго в салона за гости.

И точно в този миг президентът неочаквано смени тона:

— Аз го харесвах, Саймън. Не само го ценях и одобрявах, но дори смятах, че е един от най-способните политици, които съм виждал. В някой отношения дори ме превъзхождаше.

Той отново се настани на стола си и погледна напрегнато към съдията Естърхаус.

— Затова трябва да се провери има ли някаква истина в твърденията на майор Смит. Не е изключено да е била убита именно защото е знаела прекалено много. Искам ти да се заемеш с разследването, Саймън. Ще разполагаш с неограничени пълномощия. Но особено много държа всичко да остане в тайна. Ако някой те запита защо още се занимаваш с генерал Грифин Норт, отговори му, че си изпълнен с уважение към делото му. По дяволите, ако искаш, кажи им, че си решил да опишеш живота му! А сега искам да чуя за какви алтернативни варианти ми спомена преди малко.

Естърхаус изгледа предпазливо президента.

— Имах предвид възможностите ни да контролираме разследването — тихо започна той. — Длъжен съм да го заявя още сега, сър — аз бях този, който нареди да се приключи с проверката на уликите, предоставени на сенатската комисия. Ако се натъкнем на нови сведения, ще се наложи отново да свикаме комисията, но този път заседанията ще бъдат посветени на търсенето на загадъчните конспиратори. Тогава ще бъда длъжен да поема цялата вина за пропуските в досегашното разследване. Нямам друг изход, освен да помоля да бъде оттеглена кандидатурата ми за член на Върховния съд.

— Никой не иска да си слагаш главата на дръвника! — сряза го президентът. — Това не е игра на криеница. Ти не си виновен, че следователите не са забелязали някаква си дребна улика или каквото и да е там, по дяволите! Няма да приема оставката ти.

— Благодаря ви, господин президент. — От притеснение Естърхаус облиза пресъхналата си горна устна. — Тогава мога да ви предложа само едно решение — да поискате от ФБР да изпратят на помощ Отряда за борба с тероризма. Ще говоря още днес с неговия шеф. Ще го задължа да ми обещае под клетва, че ще пази пълна тайна и че ще докладва само на мен. — Естърхаус млъкна за миг. — Ще има само един ръководител на операцията, от съображения за максимална сигурност. Информацията ще бъде предназначена само за двама получатели — за вас и за мен. По-надеждна схема не мога да ви предложа, сър.

— Звучи ми разумно. Но защо избра тъкмо шефа на антитерористите?

След като изслуша обяснението на Естърхаус, президентът поклати глава и заяви:

— Хм, изглежда, че по-добро решение няма да намерим. Но сигурен ли си, че по-късно той няма да се обърне против теб?

— Абсолютно. Освен че е професионално задължен, той има и личен интерес да се заеме с това разследване. Да намери убиеца, за него ще означава да открие истината за убийството на Моли Смит. А в момента той не би желал нищо по-силно. Дали става дума за заговор или само за непредумишлено насилие — това ще бъде главния въпрос за него — въпрос, чийто отговор повече не бива да бъде отлаган. Макар че за нас е ясно какъв ще бъде този отговор.

— Тогава действай! — нервно заповяда президентът. — Когато свършиш предварителните разговори с него, доведи ми го. Искам лично да му обясня какво се иска от него. Аз сам ще му разясня заповедите.

— При тези обстоятелства, господин президент, няма друг изход, освен той да получава заповедите директно от вас.

 

 

На излизане Естърхаус видя през открехната врата как израелският министър-председател енергично разтърси ръката на президента. Съдията продължи по коридора, покрай агентите от специалните служби, за да се озове в приемната. Кимна още от прага и веднага повикаха по радиотелефона шофьора на лимузината му.

Докато чакаше колата, Саймън Естърхаус се опита да потисне пристъпа на прилошаване. Нервният му стомах и този път му погоди коварен номер. Представянето на доклада на сенатската комисия беше заключителният акт от дългото, неприятно и досадно разследване. Ала съдбата сякаш беше решила да му се подиграе, като отново протягаше ръце към него, за да го дръпне обратно в пропастта. Опасенията, които го бяха измъчвали месеци наред, отново го налегнаха, тежки като надгробни плочи.

Изтръпнал, Естърхаус започна да си повтаря: „Можеш, все още можеш да овладееш ситуацията. И няма да загубиш позициите си. Ето, днес успя да се справиш. Като по чудо“.

Знаеше, че откъслечните сведения, които беше поднесъл в Овалния кабинет, действаха на президента като наркотик. Така се стигна до трагикомедия, достойна за епохата на Борджиите^[1] — заговорникът беше натоварен да се заеме с разследването, а на помощ му се притичваше самият убиец.

 

 

Поканите за приемите на Памела Естърхаус бяха чест за мнозина. Менюто беше винаги подбрано и пълно с екзотични изненади, а публиката — изискана. В салоните на госпожа Естърхаус можеха да се чуят най-новите и пикантни клюки от живота на висшето общество.

Тази вечер сред поканените бяха посланикът на САЩ в ООН, един от най-нашумелите телевизионни коментатори, изпълнителният директор на водеща автомобилна корпорация, както и авторът на последната пиеса, пожънала шумен успех на Бродуей. Памела Естърхаус огледа изпитателно подредбата на дългата маса, с всичко необходимо за дванадесет души. Масивните сребърни прибори топло проблясваха.

— Памела, къде си скрила Саймън? Нали ни обеща, че ще го заварим тук — подхвърли Дуейн Гарет, шефът на автомобилната корпорация.

Памела знаеше, че дребният Гарет беше доста чувствителен към всичко, което според него можеше да го засегне. В кабинета си беше наредил да монтират специален подиум, така че всеки посетител беше длъжен да гледа отдолу към грамадното писалище и високия стол, на който се пъчеше изпълнителният директор. Тя знаеше защо Саймън задържа в сейфа си няколко преписки по дела срещу тази автомобилна корпорация и не ги възлага на подчинените си съдии. Естествено, Гарет изгаряше от нетърпение час по-скоро да узнае имената им.

Памела реши да изясни този въпрос.

— Предполагам, че още беседва с президента, Дуейн. Трябва да решат кой ще поеме мястото на Саймън, след като той получи назначение във Върховния съд. Но се надявам скоро да се появи. Нали и президентът трябва да седне на масата за вечеря.

— Да. Но не съм сигурен, че Саймън все пак ще седне на масата.

Шумен смях обиколи масата. Не се засмя само посланикът на САЩ в ООН, Ленор Кан.

— Смяташ ли още да го чакаш да се присъедини към нас, Пам? — попита тя. — Да не би да има някакви проблеми около преназначаването на Саймън?

— Ако имаше проблеми, щях да бъда уведомена — отвърна Памела с леден тон. — Отивам до телефона, за да проверя кога ще се появи съпругът ми.

— Защо ми се струва, че някои от нас не са много желани тук? — подхвърли коментаторът.

— Всеки е добре дошъл, Артър — не му остана длъжна Кан. — Съвсем друго е положението с неандерталците.

Така започна поредният рунд от вечните спорове между либерали и консерватори. Памела отдавна беше усвоила изкуството да мисли за едно, докато разговаря вежливо за нещо съвсем различно. В момента се наслаждаваше на изненадата, предизвикана от новото назначение на съпруга си. Нямаше нищо по-приятно за нея от това да бъде заобиколена от свои хора. Някои от присъстващите познаваше още от колежа, други бяха грижливо подбрани и опитомени с течение на годините. Всички бяха галеници на съдбата и отлично помнеха двете неписани, но най-важни правила за особи от техния ранг: първо — протягай ръка за помощ само когато си сигурен, че няма да се наложи да затънеш до колене в чуждите проблеми; и второ — ако се налага да предприемеш мерки, за да спасиш кожата си, удряй бързо, здраво и точно.

Дъщеря на дългогодишен висш правителствен служител, Памела Естърхаус беше наясно с тези правила още от детските си години, засукани едва ли не с майчиното й мляко. Благодарение на стриктното им спазване, сега тя можеше да се радва на всеобщо уважение. Неведнъж беше ставала свидетел — без да се трогва от това — на провалите на мъже и жени, по-способни от нея, които си бяха позволили да ги нарушат. Светът, обичаше да повтаря баща й, винаги се е подчинявал само на едно — тежестта на дадена личност в обществото. Памела Естърхаус превърна този извод в свой ръководен принцип и не беше престанала да се учудва и да се разочарова, когато познатите й, колкото и да бяха умни и надарени, не съумяваха да разберат тази проста истина. Което, разбира се, й позволяваше така лесно да ги манипулира и да ги използва за целите си. Докато не срещна един мъж, който се различаваше от всички останали…

Инстинктивно усети, че някой е застанал зад гърба й. Може би уханието на одеколона издаде чуждото присъствие. Отпусна глава назад, така че икономът да може да прошепне на ухото й:

— Съпругът ви пристигна, госпожо.

Памела се надигна и се извини пред гостите си. Озова се в преддверието тъкмо когато Саймън затваряше външната врата. Тя не пропусна да забележи приведените му рамене и лекия тик в левия му клепач. Много добре познаваше тези признаци, знаеше и как да се справи с тях.

— Скъпи…

Но не го целуна. От години беше изоставила този ритуал. Кожата по бузите му винаги беше прекалено груба за нежните й устни.

— Как мина с президента?

Не откъсваше поглед от него, докато той хапеше изпръхналите си устни — навик от ученическите години, когато се беше налагало да признае, че не си е научил урока.

— Всичко ще се уреди — чу тя дрезгавия му шепот. — Ще има разследване, но президентът натовари именно мен да го ръководя. Никой няма да пострада. Гарантирам ти.

— Но това е чудесно! — въздъхна успокоена Памела. — Хайде, ела с мен.

Хвана го под ръка, без да обръща внимание, че Саймън леко тътри крака. Искаше да го качи на горния етаж, за да премахне следите от страха и опасенията му. Умееше го чудесно.

— Приятели мои, искам да ви представя следващия нов член на Върховния съд!

Гласът й заглъхна сред шумните ръкопляскания и викове на гостите, станали на крака. Памела поведе съпруга си към отредения за него стол на почетното място на масата. Докато той с усмивка приемаше поздравленията, тя пристъпи към бара с напитките. Приготви си едно питие с повече уиски и с по-малко лед. Не забрави и чаша за Саймън — няколко глътки щяха да му помогнат да се отпусне. Но ако сложеше повече, щеше да извика сама демоните в къщата.