Филип Шелби
Разплата (19)

18.

Сладникаво блудкавата миризма на опърлена коса беше позната на Рейчъл още от армейските учения, при които се налагаше да се симулират разгорещени сражения и често се използваха огнепръскачки. Тя не успя да разпознае другата миризма, не по-малко силна и също така неприятна и отблъскваща, докато най-после не видя през полуоткрехнатата врата тялото на Стивън Коупланд, проснато във ваната. Краката и ръцете му се опираха на пода, но коремът беше точно в огнището, където нажежаваха камъните за сауната. До слуха на Рейчъл достигна някакво съскане и тя с ужас осъзна, че така цвърчи мазнината, когато се топи. Подкожната мазнина от човешка плът.

Сега в сауната имаше четирима души. Чистачът, латиноамериканец на средна възраст, коленичил до ръба на плувния басейн, полюшкващ се напред-назад, докато повръщаше във водата. Пазачът от охраната на хотела нахлу в сауната заедно с Рейчъл и Смит, но се вцепени още на прага, сякаш се бе сблъскал в невидима стена. След това се извърна, преви се надве и побърза да притисне кърпичка към устата си. Рейчъл чу как Логан Смит въздъхна тежко, преди да изтича навътре, за да изтегли трупа на Коупланд от огнището и да го пусне върху опръсканата с кръв теракота.

Той бързо се върна при нея.

— Рейчъл, да не ти прилошее? По-добре излез!

Смит се надвеси над нея, с лице, зачервено от горещия въздух, лъхащ от огнището. Стори й се, че гласът му звучи уверено и загрижено, като на обръгнал санитар сред окопите на фронтовата линия.

— Добре съм, нищо ми няма — чу тя собствения си глас, но трябваше да вдигне очи към лицето на Логан, за да повярва, че всичко това не е кошмарен сън.

— Иди да заключиш вратата към фитнес центъра. Сега не се нуждаем от зрители. После се обади в спешното отделение на най-близката болница. Не забравяй да позвъниш и на рецепцията. Ще търсиш Крис Абът, специален агент от ФБР. Би трябвало Крис сега да е някъде във фоайето. Обади ми се, когато го намериш.

Рейчъл кимна мълчаливо, отстъпи крачка назад, но се спря. Не можа да се стърпи да надникне още веднъж зад гърба на Смит, към обвитата в пара сцена, напомняща гледка от кланица.

— Ти стори за него всичко, на което беше способна — понечи Смит да я успокои. — Ако още искаш да му помогнеш, направи точно това, което ти казах. Мисля, че това тук е станало преди броени минути. Следователно, този кучи син няма да е много далече.

— Куриерът… — прошепна Рейчъл. — Така го наричаше Моли.

Тя усети как ръката на Смит се отпусна върху рамото й и побутна да излезе от сауната.

— Хайде, тръгвай.

Щом я изслуша, служителят на рецепцията веднага посегна към телефона на гишето, за да повика охраната. Рейчъл го спря и му нареди само да потърси Абът във фоайето, след което да й остави телефона. Докато чакаше, слухът й машинално отчиташе хаотичния шум във фоайето. Отнякъде в слушалката отекваше неясна мелодия, може би изпълнявана на пиано. Когато най-после Абът се приближи към нея, тя му обясни ролята си в разследването и му предаде молбата на Смит да се свърже с него.

— Веднага се погрижи за чистача и за човека от охраната — нареди Смит на Абът по телефона. — Приберете ги в залата за фитнес… Онази, която е зад басейна. Възможно е чистачът да не говори добре английски. Как си с испанския?

— Ще се справя.

— Добре. Провери какви показания може да ни предложи чистачът.

Смит сниши тон. Искаше Абът спешно да доведе технически отряд, за да снемат отпечатъци от предметите в сауната. Особено твърдо той настоя нищо да не се докосва, преди да е приключил огледа на местопрестъплението. Спомена му, че вече някой почукал на отсрещната врата към помещението с басейна. Необходимо било да се отклони наплива на желаещите сред гостите и персонала на хотела да ползват басейна и сауната. Накрая Смит възложи на Абът да организира разпитите на персонала. Но внимателно, за да не плъзнат слухове в хотела. Възможно е портиерът или носачът да си спомнят как е пристигнал убиеца, дори може да опишат външността му. За целта трябвало да споменат всички новодошли, които са изглеждали по-нервни от останалите. Или за тези, които са бързали да напуснат хотела през последния половин час.

След това Смит нареди на Абът да позвъни в полицейското управление на Атланта, за да поиска помощ от колегите от отдел „Убийства“. Смит искаше да проучи дали може да разчита на достатъчно полицаи, ако се наложи да се възпират репортерите, които може би щяха да се появят във фоайето преди следователите.

Накрая Абът трябваше да поиска от полицията в Атланта да изпратят съдебен лекар.

Рейчъл стоеше на няколко крачи от чистача, който не беше помръднал, коленичил край басейна, докато мълвеше някаква молитва на испански. Тъкмо се готвеше да го докосне по рамото, когато си спомни нещо, потръпна и се втурна към Смит. Той още разговаряше с Абът, притиснал клетъчния телефон към ухото си.

Рейчъл бръкна в джоба си и измъкна смачкания лист хартия.

— Ето, това е той!

— Почакай малко — каза Смит на Абът, погледна листа в ръката й, после вдигна очи към нея.

— Кой е този?

— Не зная името му. Но този лист ми предаде дежурният сержант на пропуските в сградата на полицията в Балтимор. Тук е скициран мъжа, който се е представил за куриер. Същият, който успя да задигне касетата, на която балтиморският отряд за бързо реагиране беше записал операцията по обезвреждането на сержант Дън. Не зная дали това ти говори нещо. Но Моли вярваше, а също и аз, че той преследва Коупланд и Ъндъруд.

— Обаче не си напълно сигурна.

— Нали никога не съм го виждала!

Рейчъл се ядоса, че гласът й затрепери. Трябваше да се овладее, и то веднага. Очевидно Смит не беше запознат с цялата информация, с която разполагаше тя, но сега моментът не беше подходящ да го занимава с детайлите.

— Това е единствената скица, с която разполагаме, нарисувана от единствения човек, който го е виждал отблизо, който е разменил няколко реплики с него. Но съм длъжна да ти призная нещо… Сержантът от Балтимор подозираше, че куриерът е бил дегизиран. Може би е използвал перука. Тези мустаци и тази брада никак не ми вдъхват доверие.

— Ако включа скицата в бюлетина, рискуваме да изпратим нашите хора по грешна следа.

— Затова да махнем кичура над челото, да се постараем да отстраним всичко от образа му, което го представя като служител от агенция за доставки по домовете. Не вярвам в действителност да изглежда толкова запуснат.

Смит се обърна и се загледа в басейна.

— С това трябва ти да се заемеш — рече той и отново заговори по телефона: — Крис, чуваш ли ме? Разполагаме с вероятното описание на убиеца, съставено по свидетелско показание. Изпратено е от Балтимор. Събери хората си, за да го покажат на персонала на хотела. Започни с хората пред главния вход. Може някой да го е видял да влиза или да излиза от хотела. Ще разпитаме останалите, когато пристигне подкреплението. Готов ли си да записваш? Заподозреният е мъж, бял, около тридесет и пет до четиридесетгодишен, метър и осемдесет, тегло от осемдесет до осемдесет и осем килограма, очи кафяви, коса също кафява. Спретнат на вид, добре облечен. Не ме питай как е напуснал хотела. Очевидно не е рискувал да обикаля наоколо, за да хване първото такси, изпречило се пред очите му. Ако попаднем на следа, изпрати някой от помощниците си да провери квитанциите за престой по паркингите. Така ще научим номерата на всички таксита, които са потеглили преди двадесет или по-добре преди двадесет и пет минути.

Рейчъл чу последните заповеди на Смит, но не откъсна поглед от чистача, който се бе отпуснал на един от шезлонгите зад басейна. Занесе му чиста кърпа от купчината на масата до вратата и бутилка минерална вода от хладилника в ъгъла. След малко към тях се присъедини и мъжът от охраната.

— Как ти е името?

Мъжът от охраната се настани на седалката на спортния уред и вдигна очи към Смит.

— Хоган. Боби Рей Хоган.

— Всички изживяхме трудни минути, Боби Рей, но въпреки това искам да ми помогнеш.

Рейчъл бе удивена. Как ловко само Логан Смит бе сменил темпото на разговор, за да бъде в тон с настроението на Хоган! Тя знаеше, че Смит не беше южняк, но едва сега научи, че когато се налагаше, можеше чудесно да имитира южняшки говор.

— Колко бяхте на смяна, Боби Рей?

— Шестима.

— И ти вдигна телефона, нали? Във фоайето ли беше тогава?

— Не, сър. Бях в помещението за охраната на хотела, точно зад гишето на администратора. Там е нашият диспечерски пулт с мониторите, свързани с камерите. Довършвах вечерята си, оставаше ми да си изпия кафето. Изведнъж светнаха аварийните лампи и аз веднага зарязах вечерята.

— Видя ли нещо необичайно, когато излезе оттам? Някой забързан посетител? Или някой изнервен тип?

— Не, сър. Но тогава по радиоканала на охраната някой закрещя като полудял. — Боби Рей посочи с кимване към чистача. — Той викаше, че с един от гостите се е случило нещо ужасно, че всичко наоколо било в кръв… — Той погледна към сауната отвъд басейна и потръпна.

— Но когато ме намери долу във фоайето, ти ми съобщи, че името на жертвата било Банистър. Откъде знаеше името му?

Боби Рей Хоган отново погледна към чистача.

— Той ми го каза… макар че бърбореше толкова несвързано, че едва го разбирах. — После посочи към списъка на гостите, окачен на стената над масата с кърпите. — Сигурно го е прочел в списъка.

— Познаваше ли жертвата, Боби Рей?

Хоган поклати глава.

— Не, за мен Банистър беше само едно от многото имена в списъка на гостите.

— Никога ли не си разговарял с него? Не ти ли е създавал някакви проблеми, не е ли имал специални изисквания?

— Не, сър.

— Никой ли не е разговарял с него? Или някой да го е търсил?

— Чух някакви слухове, че Уенди Прайс, онази дама от агенцията за недвижими имоти, веднъж или може би два пъти излизала някъде с него. Но къде са ходили… това не зная.

Рейчъл забеляза недоверието, изписано по лицето на Смит. Защо, по дяволите, Коупланд е напускал хотела? Какво е могло да го съблазни да се отдалечава от убежището си? Но ако това се е случило, защо му е трябвало на убиеца да го причака в хотела? Защо е решил да го убие вътре в сградата, след като е имал много повече възможности навън? Нали в околностите на предградието Бъкхед имаше толкова усамотени и мрачни местности…

Рейчъл чу настойчиво потропване на вратата. Смит потупа Боб Рей Хоган по рамото и тръгна към вратата.

— Почакай ме тук. След малко при теб ще дойде един от моите хора.

Рейчъл последва Смит. Той отключи вратата и през нея се шмугна някакъв непознат, озъртащ се предпазливо. Приличаше на счетоводител. Рейчъл помисли, че е управителят на хотела, но се оказа, че е сгрешила.

— Успяхте ли да откриете някаква следа с помощта на описанието, което ви предоставих? — попита той.

— Засега няма с какво да се похвалим. И може би никога няма да можем. Долу е истински цирк. Надали някой си спомня как е изглеждала родната му майка, да не говорим за някакъв непознат. Но за медиите позна — пристигнаха много по-рано от полицията.

— А ти как се разбра с местните полицаи? Колегите от Атланта не обичали някой да се прави на по-умен от тях. Особено когато външни хора си пъхат носовете в тяхната територия.

— Момчетата от отдел „Убийства“ са много разбрани. Ще се сработим с тях.

Абът долови неприятната миризма, изсумтя, но след по-малко от минута превъзмогна отвращението си, заобиколи басейна и надникна в сауната. Когато се върна, изразът на лицето му беше мрачен и сериозен, сякаш излизаше от изповедалня.

— Никой няма да прояви желание за тази „територия“, Логан — промълви той. — Какъв е планът?

Смит кимна към чистача и към мъжа от охраната.

— Трябва да им вземат показания. Нека полицаите от отдел „Убийства“ проверят останалата част от персонала, с изключение на портиера и носача. Все още се надявам да попаднем на нещо интересно.

Абът отвори вратата на залата и извика две имена. Вътре влязоха един мъж и една жена, размениха няколко думи с Абът и се заеха с чистача и с мъжа от охраната. Абът извади радиотелефона и нареди нещо на своите хора във фоайето. Рейчъл отново погледна към Смит, който беше застинал до стената, с ръце в джобовете, загледан в пода.

— Искам да видя какво е сторил с Коупланд — внезапно предложи тя.

— Защо?

— Защото досега той е като някакво привидение, като неуловим дух, който сее само смърт около себе си. Ако видя как го върши, това ще… ще бъде причина да мисля другояче за него. — Тя облиза пресъхналите си устни. — Ако огледам жертвата, може би по-ясно ще проумея каква участ е подготвил и за мен.

— Няма ли да повърнеш?

— Вече се погрижих. Взех хапче против повдигане.

Смит кимна и се насочи към вратата на сауната. Тя го последва, но си пое дълбоко дъх, когато се приближи към него. Сега трябваше да диша само през устата.

Като заобиколи локвата от засъхнала кръв, Смит й посочи разреза на врата на Коупланд.

— Твоят човек е действал светкавично. Срезът е нанесен изключително точно, но не е достатъчно дълбок, за да причини мигновена смърт.

— Това не е било проблем за него — замислено процеди Рейчъл. — Да пререже докрай врата му. Защо се е спрял?

— Защото е искал Коупланд да повярва, че може да оцелее. Държал е двата си пръста притиснати върху раната, за да го подлъже.

— Коупланд може би му е повярвал — въздъхна тя. — Не е знаел, че минутите му са били преброени.

— Въпросът е защо го е държал жив още няколко минути? Това е ужасен риск. Вратите пред басейна не са били заключени. Чистачът е можел да се появи по-рано. Или да влезе някой от гостите на хотела…

— Куриерът се е нуждаел от нещо — прекъсна го Рейчъл. — От нещо, което само Коупланд е можел да му съобщи.

В мозъка на Логан Смит сякаш прещрака някакъв механизъм.

— Коупланд знаеше ли къде се укрива втория информатор?

Пребледняла, Рейчъл затвори очи и само кимна. Въобще не оказа съпротива, когато Смит я хвана с две ръце и я притегли към себе си:

— Къде се крие?

— В Аризона. Там, където исках да отведа Коупланд.

Смит я сграбчи за лакътя и забърза към другия край на басейна. Блъсна настрани плъзгащите се врати и те двамата излязоха на терасата. Хладната нощ се оживяваше от подвикванията на множеството, струпано около паркинга на хотела. Мигащите светлини на полицейските автомобили озаряваха лицата на струпалите се зяпачи миг преди да изгаснат и да се спусне мрак. След части от секундата сцената се повтаряше.

— Сега искам да ми кажеш всичко, докрай — започна Смит с решителен тон, вкопчил двете си ръце в парапета. — Кой е вторият информатор на Моли, и къде се укрива.

— Името й е Бети Ъндъруд. Сега се намира в едно малко, затънтено селище… Нарича се Кеърфрий, в щата Аризона.

Смит кимна, повече на себе си, че приема сведението като достоверно.

— Говори ли с нея? Знаеш ли дали е още жива, сега, в този момент?

— Не можах да разговарям с нея. Звъних един път, но линията се оказа заета. Тя е разговаряла с Коупланд…

Рейчъл се спря. Имаше много подробности, за които Смит не беше осведомен… Прекалено много, за да може да я разбере изцяло.

— Тя е жива — убедено заяви Рейчъл. — Трябва да е жива.

Когато Смит я изгледа недоверчиво, за миг долу на паркинга светлините на фаровете угаснаха и тя зърна само блясъка в очите му, а когато заговори, видя как зъбите му се бялнаха:

— Защо? Защо си толкова сигурна, че този куриер е избрал хотела на Коупланд като първата спирка по пътя си?

 

 

Смит забърза обратно към басейна. Рейчъл видя как размени няколко думи с мъжа от охраната на хотела. Тя още разсъждаваше върху въпроса на Смит, когато той пак се появи при нея на терасата.

— Току-що онзи мъж ми обясни, че имало резервен изход от помещението с басейна — каза той и размаха някакъв ключ пред лицето й.

Логан отключи вратата в отдалечения край на терасата и Рейчъл видя метална стълба. По нея тя и Смит се спуснаха до партера, където със същия ключ той отключи следващата врата. Пред тях се показа машинното отделение на хотела, в което бяха монтирани масивните оросителни камери на климатичната инсталация. Тя последва Смит по бетонната пътека, водеща към изхода, зад който се простираше хотелският паркинг. Рейчъл видя, че изходната алея беше задръстена от полицейски автомобили. Под навеса пред страничния вход на сградата бяха паркирани хаотично микробусите на телерепортерите. Никой от гостите на хотела не можеше да се измъкне с кола от паркинга.

— Остави ли нещо в хотела? — попита я Смит, докато двамата бързаха към ъгъла на паркинга.

— Пристигнах тук с един сак… Оставих го във фоайето още когато пристигнах от летището.

— Има ли нещо ценно в него?

— Папката с досието на сержант Дън. Предполагах, че ще поискаш да му хвърлиш един поглед.

Без да забавя крачки, Смит измъкна клетъчния телефон от сакото си и нареди на Крис Абът да донесат въпросния сак на паркинга, и то незабавно. Щом стигна до шевролета, той отвори на Рейчъл предната дясна врата, после се настани зад волана и се обърна към нея.

— Защо вярваш, че Ъндъруд е още жива?

— Защото ако куриерът знаеше къде я бе скрила Моли, той отдавна щеше да е приключил с Коупланд и сега нямаше по всяка вероятност да пътува към убежището на Бети Ъндъруд. Стивън Коупланд се криеше тук от три денонощия и през цялото това време е играл ролята на примамка за него.

— Излиза, че доскоро куриерът не е знаел къде се е намирал Коупланд…

Рейчъл погледна отражението си в прозореца. Навън автомобилите — осветени от оранжевите отблясъци на примигващите полицейски прожектори — приличаха на гигантски насекоми.

— Куриерът не е разполагал с друг начин да се добере до скривалището на Коупланд, освен да ме проследи. Не, това е глупаво. Той е пристигнал тук преди мен. Защото предварително е знаел за къде съм потеглила.

От тази мисъл сърцето й замря. Всяка жена усеща, когато върви по улицата, дали я оглеждат или не. Няма значение по каква причина. Обикновено това усещане трае само няколко секунди. Нима куриерът отдавна се навърта около нея? Тя никога не бе подозирала, че е бил наблизо, никога не бе усещала присъствието му.

Сега Смит я питаше за същото — дали някога е долавяла, че е обект на наблюдение, дали е зървала, макар и само за миг, как нечие лице се извръща подозрително бързо, срещайки погледа й. Рейчъл трябваше да се пребори със страха, преди да му отговори, че не помни такъв епизод.

— Нали и ти си вършил същото, и то през цялото време? — попита тя и го погледна в очите. — Нали и ти си следил всяка моя крачка? Ето как се озова тук, в Атланта.

Смит не й отговори, а тя не се реши да настоява повече. Поне засега.

— Е, тогава не ни остава нищо друго, освен да допуснем, че е решил първо да се справи с Коупланд — въздъхна той.

— Което означава, че ако куриерът е изтръгнал от него това, което го е интересувало, сега той лети към Аризона, докато ние тук умуваме какво да предприемем.

Горчивината, скрита в думите й, разколеба Смит. Той неведнъж беше виждал как по-силни от нея мъже прибягваха от отчаяние към крайности, което неминуемо ги проваляше. На Рейчъл Колинс й стигаше ужасната гледка на изпечения, обезобразен труп на Коупланд. Имаше опасност да стане подвластна на жаждата за отмъщение, а това щеше да застраши живота й още при първата рискова ситуация.

— Все пак можем да сторим нещо за нея, въпреки че сме чак в Атланта — промърмори Смит. — Какъв е адресът на госпожица Ъндъруд?

Рейчъл не можа да се сдържи и вдигна очи към лицето му.

— Зная само номера на някаква пощенска кутия. Предполагам, че Бети Ъндъруд е обяснила на Моли къде точно е къщата й, когато са кацнали във Финикс. Не е изключено и Коупланд да е знаел този адрес.

— Защо?

— Защото той и Ъндъруд бяха заедно още от самото начало. Имаха връзка…

— Искаш да кажеш, че са били любовници — равнодушно добави Смит.

Рейчъл кимна.

— По-късно ще ми разкажеш за това — добави Смит. — Обади ли се на Бети Ъндъруд? От телефонната компания ще открият къде се намира този телефонен пост. Останалото остави на мен.

— Още сега трябва да се обадим на Бети — каза му Рейчъл, — но не бива ти да разговаряш с нея. Искам само да чуя гласът й. Поне ще бъдем уверени, че е жива.

Смит поклати глава.

— Така само ще я изплашим. Точно сега не мога да измисля как да я предупредим, без да я хвърлим в паника. Разбираш ли в каква безизходица се намираме? След по-малко от час всички телевизионни мрежи ще излъчат най-подробни репортажи за ужасната смърт на Коупланд. Но може и да имаме късмет… Ако Ъндъруд не притежава сателитна антена или не е абонирана за някоя от кабелните телевизионни мрежи.

Рейчъл го изгледа в упор.

— Искам да се уверя, че тя е невредима. Моля те…

Смит още се колебаеше, но накрая отстъпи:

— Окей. Дай ми номера на телефона й.

Рейчъл го гледаше замислено, докато той набираше цифрите. Логан Смит дръпна апарата леко настрани от ухото си, за да може Рейчъл също да чува позвъняванията. След шестото позвъняване Рейчъл затвори очи и отчаяно поклати глава.

— Това още нищо не означава. Може би не притежава телефонен секретар. Освен това там сега е късно следобед. Може да е излязла някъде. Или пък да е решила да вечеря навън.

Тя се опитваше да прогони кошмарните видения, които неспирно пропълзяваха в съзнанието й.

— Някой идва — предупреди го тя.

Смит погледна в огледалото за обратно виждане.

— Това е един от хората на Абът. Ще му помогнеш ли?

Тя изскочи от колата и се затича към агента, който държеше сака й в ръка.

— Благодаря. Аз ще го взема.

Агентът смаяно примигна, когато тя грабна сака, рязко отвори задната врата на колата и го метна на седалката. Смит я изгледа през рамо, без да отлепва клетъчния телефон от ухото си. Но го затвори само след десет секунди, убеден, че няма да може да се свърже с Бети. Рейчъл отново се настани на предната седалка до него.

— Моли ми беше споменала, че работиш към Отдела за борба с тероризма. Само че сега нямаме работа с терорист. Сега не действаме с останалите членове на специалния отряд, макар че преследваме изключително опасен престъпник. — Тя се смути. — Господи, не зная как да го кажа… искам… искам да разбера какво всъщност става.

Смит уморено разтри слепоочия.

— Това е извънредна задача. Моли… След смъртта на Моли възникнаха някои усложнения, които…

— Но за кого работиш? — нетърпеливо го прекъсна Рейчъл.

— За Белия дом.

— Мили боже!

— Изслушай ме. Точно сега трябва да направя нещо, за да спася живота на госпожица Ъндъруд. Но искам да ми обещаеш, че това, което сега ще ти кажа, веднага ще го изтриеш от паметта си. И то завинаги.

Рейчъл кимна. Той набра някакъв номер по телефона и си пое дълбоко дъх, преди да заговори:

— Люсил, ти ли си? Не, не ме питай. Сега ще стане горещо в Аризона. Коупланд е мъртъв. Който е решил да прочисти информаторите, е попаднал първо на него. С Колинс всичко е наред. Сега тя е до мен, в колата. Налага се спешно да се свършат няколко неща. Готова ли си? Бети Ъндъруд се укрива в Аризона, в едно село, наречено Кеърфрий. Сега ще ти продиктувам точния адрес и номера на телефона й. Не си прави труда да й звъниш — аз се опитах, но не успях да се свържа. Остава ми само надеждата, че е излязла, за да си купи мляко. Вдигни по тревога, по защитената линия, дежурния тричленен отряд от Отдела за борба с тероризма. Кажи им да използват за прикритие самолет на „Локхийд“. Не искам да се появят със значки на федерални агенти в толкова затънтено селце, където хората са способни да повярват дори на слуховете, че правителството се опитва да ги спечели за каузата на демократите, като им ремонтира водопровода.

Рейчъл не пропусна нито дума от разговора, но не разбра какво му отговори жената, към която той се бе обърнал с името Люсил. Вероятно тя го бе затрупала с въпроси, защото Логан се зае да й обяснява най-подробно.

— Не. Не разполагам с описание. Но за разлика от мен, Рейчъл притежава такова. Сега ще ти я дам.

Смит подаде телефона на Рейчъл и рече:

— Искам да се запознаеш с Люсил.

— Ало? — започна Рейчъл.

— Моля те, говори без предисловия — отвърна тих женски глас.

Рейчъл си припомни сцената от паркинга на летище „Нешънъл“ край Вашингтон. Бети Ъндъруд излезе от синия фолксваген на Коупланд. Спомни си я как изглеждаше по-късно, в салона на самолета, шепнеща нещо на ухото му. Да, вече беше готова да разговаря с тази непозната — Люсил.

— Бети Ъндъруд е висока около метър и седемдесет и осем. Има едра фигура, но без излишни тлъстини. Дълга, светлокафява коса, тук-там леко, съвсем леко прошарена, бадемовидни очи, едва забележим белег от рождение под долната устна. Когато я видях за последен път, носеше светлокафяви панталони, зелена фланелка и светлосиньо сако.

Рейчъл за миг се замисли дали да продължи, но накрая поклати глава и върна телефона на Смит.

— Бети Ъндъруд е работила като секретарка във Вашингтон — заяви Смит. — Трябва да се надникне в професионалното й досие. Свържи се с архивната картотека на ФБР. Не е зле да се провери също във Вирджиния и Мериленд. А също и в Аризона. Изпрати по факса копие от снимката й на тактическото поделение. Не забравяй да ми изпратиш копие и на мен в самолета. Ако колегите от тактическото първи успеят да я открият, да не се опитват да установяват контакт с нея. Искам пълно покритие, но засега нищо повече, поне докато съм още на път.

Той се замисли, но за не повече от двадесетина секунди:

— Люсил, предупреди момчетата да бъдат много предпазливи. Онзи тип, който преследва Ъндъруд, е от негодниците, които с един замах помитат всичко от масата. Ако нашите хора забележат някой да се прокрадва към къщата, в която се укрива Ъндъруд, да го арестуват. Ако откаже да се подчини, да го ликвидират!

Имаше още много въпроси, но Смит не искаше да се проточва разговора.

— Трябва да побързам за летището. Ще уточним подробностите, докато трае полетът. Може би има и други възможности за действие, но в момента не се сещам за тях.

Той прекъсна връзката и включи за презареждане батерията на клетъчния телефон към гнездото на арматурното табло. После измъкна колата от паркинга и потегли по алеята към Ленъкс Роуд. Едва там спусна прозореца, за да постави синята полицейска лампа върху покрива на колата. Сирената зави почти веднага след момента, в който около тях се разпръснаха първите заслепяващи отблясъци. Когато поеха по магистрала I-85, Смит позвъни на пилота на самолета, след което реши да отдели цялото си внимание на Рейчъл.

— Настъпи мигът на истината — започна той и се извърна към нея с лека усмивка, но веднага отново отклони глава към натоварения трафик по магистралата.

На Рейчъл не й се искаше да се подчини на настояването му, защото предчувстваше какво би могло да се случи. Ако сподели с Логан Смит всичко, което й беше известно, той повече нямаше да се нуждае от нея. Но не можа да устои.

Започна с операцията в Балтимор. Разказа му всичко за сержант Дън, за предсмъртните му думи, за ефекта от това признание върху поведението на Моли. Младата жена положи всички усилия, на които бе способна, за да не изтъкне своята роля, дори се опита да подчертае, че през цялото време не е била повече от третостепенен наблюдател на събитията. На два пъти успя да улови замисления поглед на събеседника си, въпреки високата скорост на колата — първия път, когато му описваше какво се бе случило в „Грийнбриър“ и след това при епизода с измъкването на досието на Дън. Когато привърши разказа си — до последния си разговор по телефона със Стивън Коупланд, в далечината пред тях вече се очертаваха светлините на летището „Атланта Интернешънъл“.

Смит веднага насочи колата към изхода за частни самолети. Спря пред вратата на терминала, размаха служебната си карта под носа на мъжа от охраната, след което профуча покрай хангарите, където техниците преглеждаха самолетите на босовете на най-богатите корпорации. Зад наредените по алеята таксита Рейчъл видя малък самолет, с включени двигатели и със светещи лампи. Вторият пилот ги очакваше на пистата, в подножието на стъпалата.

Смит вече посягаше към вратата на колата, когато тя отпусна ръка на рамото му.

— Почакай, нека да се разберем. Аз ти разказах абсолютно всичко, което ми е известно, нали? Сега ти ще се качиш на самолета, а на мен ми остава да се върна във Форт Белвоар, за да ме изритат от Военната прокуратура, тъй като не съм се подчинила на заповедите на командирите си. Такава ли участ заслужавам?

Той се размърда неспокойно на седалката. Гласът му обаче остана любезен, макар че за миг му се прииска никога да не се бе срещал с нея.

— За пръв път те видях на снимките в апартамента на Моли — промърмори той. — Помня и това, което Моли ми беше разказала за теб. Ти се оказа въвлечена в тази жестока игра по случайност, но после прехвърли всякакви граници, превиши пълномощията си, и то на своя глава. Сигурен съм, че онзи тип ще продължи да те преследва. Не е изключено да е бил по следите ти, без ти изобщо да си подозирала. Всички вече се убедихме, че той е ненадминат професионалист. Досега не е допуснал нито една грешка. Но и ти си много добра… Бих казал прекалено добра, за да му предоставиш последната дума. Освен това ти върви, Рейчъл. А това никак не е за подценяване в нашия занаят.

— Не ме изоставяй! — тихо изрече тя. — Разказах ти всичко, не защото ме помоли, а защото вярвах, че така ще помогна за залавянето му. Не искам и ти да ме използваш, както ме използва той. Позволи ми да ти помогна да довършиш това, с което Моли не успя да се справи.

И чак сега се реши да сподели с него последната от тайните си.

— Ти си начело на преследването, защото в Белия дом вярват или поне подозират, че генерал Грифин Норт е бил убит. Това е мръсна политическа игра, за която аз пет пари не давам. Но си длъжен да узнаеш защо Моли беше убита. Защото е била любовница на Норт. Тя умря, защото първа заподозря, че онази самолетна катастрофа не е била нещастен случай.

Рейчъл осъзна каква болка му бе причинила, едва когато видя как лицето му се сгърчи, а погледът му се замъгли от шока. На Логан Смит никога не би му хрумнало, че между сестра му и загиналия национален герой може да има нещо.

 

 

Самолетът се насочи към пистата за излитане, преди Рейчъл да стигне до седалката. Поне беше благодарна на Логан за това, че не се опита да я спре, когато тя се отправи към тоалетната. Опита се да отключи вратата, но в следващия миг новият, още по-силен тласък, разтърсил корпуса на стоманената птица, я запрати на пода. Зашеметена, Рейчъл остана така, докато самолетът не се откъсна от бетонната писта. Тя усети как опашката на самолета увисна надолу — сигурен признак, че бяха започнали да набират височина.

За щастие, аптечката беше добре заредена. Тя глътна четири аспирина и ги прокара през пресъхналото си от уплахата гърло с чаша вода. После разкъса целофановата обвивка на новата си четка за зъби. Привърши тоалета си с измиването на лицето и с вчесването. Последният бърз поглед в огледалото й подсказа, че изглежда добре, така, както й се искаше.

Смит в това време нервно прещракваше клавишите на преносимия си компютър, поставен върху спусната масичка между двете редици кресла. Рейчъл надникна през рамото му и видя как по екрана заплува от долу нагоре някакъв файл от архивната картотека на ФБР.

— Седни на някое от местата зад мен — измърмори той. — След малко ще приключа.

Седалката срещу задната преграда на салона се оказа с размерите на средно голям диван. Рейчъл се настани върху възглавниците, после изпъна крака и се отпусна назад. Не й се искаше да прекара целия полет в легнало положение, ала облегалката за ръцете, тапицирана с две възглавнички, можеше да послужи за опора, на която да отпусне за малко глава. Освен това монотонният тътен на реактивните двигатели хипнотично я отнасяше в царството на съня. С изключение на нощната лампа, която Логан Смит бе включил над своята седалка, целият салон на самолета беше затъмнен. За малко тя се взря в нощния мрак навън през люка, въздъхна при вида на огромната оранжева луна, която след първия завой на самолета галантно отстъпи място на блещукащите звезди.

Смит не откъсна поглед от екрана на своя компютър още петнадесет минути, макар че отдавна беше намерил това, което го интересуваше. Не искаше да помръдне от мястото си, преди да се увери, че Рейчъл вече спи. Най-после се надигна, съвсем тихо, и се огледа. Все пак откъм вратата към пилотската кабина се прокрадваше достатъчно светлина, за да види, че тя е заспала дълбоко. Гърдите й се повдигаха и спускаха в равномерен ритъм.

Той посегна към одеялото, метнато на съседната седалка, когато го озари по-добро хрумване. Припомни си, че военните бяха свикнали да спят леко, за да са готови да скочат посред нощ при първия сигнал за тревога. И никак не се дразнеха, че в повечето случаи тревогата се оказваше учебна. Затова, вместо да издърпа одеялото и да стресне заспалата жена, той се зае да регулира отоплението в салона. Успокои се, едва щом се убеди, че Рейчъл продължава да диша равномерно и плавно. Затопленият въздух може би щеше да замени липсата на одеяло.

Логан се прокрадна към най-предната седалка в салона, натисна бутона за нощната лампа и набра номера в Лос Анджелис.

— Звучиш ми малко уморено — констатира неуморимата Люсил. — В колко кацаш във Финикс?

— В три и тридесет.

— Да не се окаже, че си безнадеждно закъснял?

— Не е изключено.

Още преди излитането, Смит беше наредил на пилота да форсира самолета с максималната скорост, разрешена при параметрите на конкретния полет, като подбере най-прекия маршрут към целта. Естествено, възникнаха проблеми при прелитането през забранени за цивилни полети въздушни пространства. На Смит му се наложи спешно да се свърже с щаба на противовъздушната отбрана на Щатите, скрит дълбоко в недрата на планината Шайен, и да чака с трепет разрешението за пряк въздушен коридор, което задължително трябваше да се съгласува с Центъра за координиране на полетите във Вашингтон.

— Къде са колегите от тактическото поделение? — попита той.

— И те пътуват към Финикс. Ще се приземят на Скай Харбър след тридесет минути. Не забравяй, че аз първа те предупредих — с тях може да имаш усложнения.

— Какво стана с аварийната картотека?

— Не е зле да си провериш факс апарата.

Смит се върна към импровизирания комуникационен пулт върху масата в предната част на салона. Откъсна листа с цветната снимка, отпечатан от послушната машина. Фотографията не беше от най-високо качество, но женското лице върху нея определено напомняше на описанието, което Рейчъл Колинс бе продиктувала на Люсил Паркър.

— Е, изглежда задоволителна — изръмжа Смит, — но това е копие от шофьорска книжка. Издадена е във Вашингтон. Нямаш ли вести от Аризона?

— Натрупах доста сведения за Бети Ъндъруд, но никой от разпитаните не е бил особено близък с нея. Най-малкото, може да се очаква нашите хора от тактическото поделение да се затруднят, поне в първите часове.

— Може би няма много да се разтакават, особено ако ги притиснем по-здраво. Свържи се с ФАА^[1] и изискай от дежурните диспечери всички сведения, с които разполагат за полети от Атланта към Скай Харбър. Както редовни, така и на частни самолети.

На Люсил й беше потребна секунда-две, за да асимилира новата задача.

— Искаш да кажеш, че нашият човек може да се опита да ти скочи?

— А ти помисли върху следното: Коупланд е бил мъртъв от двадесет и пет, да кажем тридесет минути, преди Колинс и аз да го открием. Междувременно убиецът вече е пътувал към „Атланта Интернешънъл“. Въпросът е: дали ще се качи на първия редовен полет, независимо от авиокомпанията, или ще предпочете собствен превоз? Не мисля, че ще рискува с първия вариант. Педантични маниаци на гишето за регистрация, липса на свободни места, проблеми с авиомеханиците, евентуално закъснение на полета — това са все елементи, които дори и най-опитният убиец не може да контролира. Нито пък да предвиди.

— Не вярвам да има тази нощ кой знае колко оживен трафик в небето между Скай Харбър и Атланта. — Люсил реши да рискува с още един въпрос: — Искаш ли да ти организирам малка суматоха, там долу, на летището, в твоя чест?

— Хм… Не, забрави за този вариант. Ще се наложи да ангажираме прекалено много хора. Ако пък нашият човек усети нещо необичайно, веднага ще побегне. Или ще стане нещо още по-лошо.

— Тогава ще осигуря резервен отряд, за да покрие летището. Ще им изпратя описанието на нашия човек, което получих от теб.

— Не вярвам много на това описание. Кой знае как всъщност изглежда този тип! Ако колегите от тактическото поделение се нахвърлят не върху този, който ни трябва, онези от местната полиция ще ни скъсат от подигравки.

— Окей. Така че, ако изскочи нещо подозрително, веднага да го запишем с камерите. Може пък да претърсим самолета, след като пътниците слязат. И няма да го изпускаме от поглед, защото нашият човек ще отлети от Финикс именно с частния си самолет. Нали все трябва да се върне, след като посети госпожица Ъндъруд? Е, как ще се измъкне, освен през летището?

— Дори можем да използваме самолета му като примамка… — Смит вече беше обмислял и тази възможност, макар и да му се струваше малко вероятна. — Това ще ни облекчи. Но трябва да обмислим този план по-внимателно. Междувременно, не е зле да ми прехвърлиш данните от компютрите на ФАА за полетите към летището във Финикс.

— Ще ги получиш след двадесет минути. — Люсил се поколеба за миг, преди да го запита: — Логан, що за човек е той?

— Колинс го нарича куриер, но всъщност го смята за призрак. Но може би няма да остане за дълго в тази роля.

— Колинс е с теб, нали?

— Тя е запозната с играта, Люсил. И то по-добре от нас двамата. Знае неща, за които аз дори не подозирах. Така че не мога да я изоставя сама.

— А пък аз ще заявя на Джесъп или на който и да е там дежурен в Белвоар, че с нея всичко е окей. И че е задържана от федералните власти като ценен свидетел по следствието. Така хем ще я измъкнем от лапите на Военната полиция, хем ще ги принудим да зачеркнат името й от списъка на самоотлъчилите се офицери.

— Ти си незаменима, Люсил!

— Тогава мога ли да те помоля за нещо?

— Каквото и да е то…

— Когато потеглиш към къщата на Ъндъруд, дръж Колинс на задни позиции. Иска ми се, наистина ми се иска някой ден да се запозная с това момиче.