Филип Шелби
Разплата (11)

10.

Джесъп постави слушалката на телефона.

— Обадиха се от Сан Франциско.

— Сигурни ли са, че тя е там? — попита Дейвс.

— Съобщиха ми, че вчера е позвънила в яхтклуба в Монтерей, за да провери какво ще бъде времето в Северна Калифорния.

Дейвс и Джесъп се спогледаха замислено.

Накрая Дейвс наруши тишината:

— Може да уредим след един час излитане от базата „Андрюс“ с военен самолет, от онези, товарните С-5. Ще бъдем в Сан Франциско някъде към четири и половина следобед. А оттам до Кармел се стига само за час, час и десет минути. Но само при условие, че аз съм зад волана.

 

 

Рейчъл се спря до външната врата и се обърна. Телефонът в стаята зад гърба й беше иззвънял, но вероятно от другия край на линията прекъснаха връзката, защото не светна лампата на телефонния секретар. Очакваше да я потърсят от Форт Белвоар или да й позвъни майор Джесъп. Или някой от помощниците в отряда, натоварен с разследването на смъртта на Моли Смит. Но тя нямаше намерение да им се обажда, нито да вдига слушалката. Защото не очакваше нищо добро за себе си от подобен разговор.

Но те не я потърсиха и тя започна да се безпокои, макар и поради съвсем друга причина. Вероятно вече са преровили всички данни за нея, във всички компютри и папки. Добрали са се и до информацията за къщата й в Кармел. И са я взели за офицер, който си е позволил да се самоотлъчи. В подобни случаи незабавно се възлага на някой от подчинените да позвъни на домашния телефон на издирваното лице.

„Но защо досега не ми позвъниха?“

Рейчъл се опита да се постави на мястото на началниците си и да разсъждава като шефа на отряда, който ръководи разследването. Защо той не бе позвънил в дома на Рейчъл Колинс в Кармел, Калифорния?

„Защото въобще не му е до това да се опитва да ме открие… Не може да си пилее времето. Убит е старши офицер от Военната прокуратура. Никой от шефовете не е наясно каква е моята роля в този мистериозен случай. Може би е по-добре да се прекали с подозрителността, вместо да се позволи на виновните лица да прикрият следите си…“

Рейчъл знаеше, че шефовете й във Форт Белвоар разсъждават точно по този начин. После си спомни за обаждането си в яхтклуба в Монтерей, за да се осведоми за прогнозата за времето. Следователно, началниците й биха могли да научат къде е сега — нали търсените номера на всички обаждания от Форт Белвоар се записват автоматично. Какво ще им попречи да я издебнат тук, в къщата?

От тази мисъл косите й настръхнаха. Ръката й инстинктивно се протегна към кобура, скрит под лявата й мишница. Допирът до пистолета я успокои. Веднага отиде до таблото на алармената система зад вратата. Промени кода и включи системата, убедена, че в близките дни няма да престъпи този праг.

Подкара наетия под наем форд мустанг към центъра на градчето. Успокои се, когато след последния завой пред нея се възправи сградата на библиотеката в Кармел от червени тухли и с дървени колони, проектирана от виден калифорнийски архитект. В нея имаше доста мощна компютърна система. Един млад библиотекар с очила и дълга руса коса, стегната в плитка, показа на Рейчъл кой терминал е свободен, попита я нуждае ли се от помощ, след което я остави сама пред екрана.

Рейчъл много добре знаеше как да се свърже с компютъра в кабинета на Моли във Форт Белвоар. Вероятно началниците вече бяха наредили на сътрудниците от компютърния отдел да прекъснат връзките отвън до файловете на Моли Смит, но на Рейчъл й бе известен начин, по който да се добере до интересуващите я данни.

Първо набра компютърния адрес на базата данни на една от туристическите агенции, която неведнъж беше използвана и от военните за уреждане на пътувания по Източното крайбрежие. После въведе името и чина на майор Моли Смит. След броени секунди на екрана се появи списък с резервациите на името на Моли. Рейчъл не обърна внимание на служебните командировки. Интересуваха я само частните пътувания на Моли.

Компютърът й предложи подробни данни за шест адреса. Рейчъл включи принтера, след което повтори търсенето, този път обаче с името на генерал Грифин Норт. Накрая се върна на данните за Моли и още веднъж ги провери. Намери три адреса, които й бяха познати — всичките във Флорида — където Моли беше посещавала един от колегите си. Останалите три представляваха по-голям интерес. Защо Моли бе отсядала в тези три хотела: „Хоумстед“, Хот Спрингс, Източна Вирджиния, „Грийнбриър“, Уайт Сълфур Спрингс, Западна Вирджиния и накрая „Пайнхърст“, Северна Каролина.

Единствено благодарение на страстта на покойния си баща към голфа Рейчъл се досети, че има нещо общо между тези три адреса. И трите бяха прочути като любими места на почитателите на голфа.

Но Моли не играеше голф.

Рейчъл протегна ръка към втория лист, на който принтерът беше разпечатал адресите, посещавани от генерал Норт. Веднага я порази съвпадението — Норт беше пътувал до същите три места. Очевидно той, за разлика от Моли, се е увличал по голфа.

„Така… засега се справям добре. Но не бива да се вълнувам толкова. Още съм само в началото. Може да съм улучила право в целта, но може и да се окаже напразна надежда.“

Следващата проверка се отнасяше до датите. Но се оказа, че посещенията на Моли и Норт съвпадаха само частично. В някои от случаите Моли първа беше пристигала на резервирания адрес и последна беше отпътувала. Но имаше и обратният вариант: Норт пристига пръв и остава още ден-два след заминаването на Моли. Все пак имало е дни, когато и двамата са нощували в един и същ хотел.

Рейчъл се облегна на стола, затвори очи и се замисли. Може да са били случайни съвпадения. Но не й се вярваше. Опитът я беше научил винаги да се съмнява в съвпаденията по време и място.

Защо все пак Моли и Норт са избирали тези доста скъпи и усамотени курорти? Рейчъл си спомни как Моли й беше разказала с въодушевление за пътуването си до „Хоумстед“, където беше пълно със старинни сгради от XVIII век. Моли обичаше такива места.

А генерал Норт? Дали и той е обичал да обикаля историческите местности от периода преди Гражданската война? Местности, където обикновено гъмжи от туристически групи и екскурзоводи? Рейчъл внезапно осъзна, че за Норт навярно е било много по-приятно да се усамоти в някой тих курорт, за да обикаля хълмовете в цивилни дрехи като един от многото преуспяващи чернокожи бизнесмени. Персоналът в тези хотели е добре обучен и хората там отдавна са забравили расовите предразсъдъци — в днешно време е от значение портфейлът на клиента, а не цветът на кожата му. Срещу подобаващо заплащане всеки посетител може да се наслаждава на басейните и тенискортовете, на сауните и на игрищата за голф. Да, най-вече на игрищата за голф.

Тъкмо там Норт би се чувствал най-добре. Но двамата с Моли заедно? Рейчъл се опита да си представи Моли и Норт, седнали в сепарето на някой коктейлбар, разговарящи оживено, като стари приятели, споделящи последните си преживявания. На пръв поглед не правят нищо особено. Но нито веднъж ръцете им не се докосват. Не ги издават дори погледите им, нито интонацията им. Защото и двамата бяха прекалено опитни, за да знаят как да се владеят. Да не разкриват пред околните чувствата, скрити в сърцата им. Сигурно е било цяло изпитание, каза си Рейчъл. Особено вечер, когато са се отправяли към едната от двете стаи, оглеждайки се крадешком, за да са сигурни, че никой не ги следи по коридорите. А на следващата сутрин единият от тях е бил длъжен да се измъкне много рано и много тихо през вратата, да се прокрадне до стаята си, да вземе един душ и да поразхвърля няколко влажни кърпи наоколо, колкото за пред персонала на хотела.

Рейчъл сгъна и напъха в джоба на джинсите си листата, разпечатани от принтера, след което отиде до телефонния автомат. Първо набра номера на хотел „Хоумстед“, Хот Спрингс, Вирджиния.

— Обажда се младши военен следовател втори ранг Рейчъл Колинс, от кабинета на майор Смит във Форт Белвоар. Майор Смит ме помоли да проверя нейните резервации, но забрави да ми запише датите.

— Няма проблем — отговори й служителката на рецепцията. — Момент да проверя. Да, имаме записана резервация на името на майор Моли Смит.

По същия начин Рейчъл провери и в „Пайнхърст“, Северна Каролина. Моли е била там, но без резервация за връщане. С предусещането, че отново ще се разочарова, Рейчъл се обади на последния адрес — „Грийнбриър“, Западна Вирджиния.

Но сега попадна на по-словоохотлив събеседник. Младежкият глас за броени секунди я осведоми, че след десет дни очакват майор Моли Смит. Резервацията била потвърдена още през юли, при последното й гостуване в хотела. Да не би майор Смит да е променила плановете си?

Този въпрос подейства на Рейчъл като убождане с игла. Но успя да се овладее и успокои служителя на хотела, че всичко е наред. Майорът ще пристигне точно в уговорения ден. Рейчъл не беше толкова наивна, за да си въобрази, че само тя може да се досети за пътуванията на Моли. Не трябваше да забравя за куриера, а също и за шефовете си във Форт Белвоар.

Сега започваше трудната част. Рейчъл реши, че служителят изглежда добродушен, изпълнителен и необикновено услужлив. Ако успее да изиграе ролята си както трябва, може би той няма да се паникьоса и няма да докладва веднага на шефа си.

— Майор Смит ми нареди да ви запитам пазите ли документите, които ви е оставила при предишната си визита? Става дума за документи, оставени на отговорно съхранение при управата на вашия хотел.

Тишината, настанала от другия край на линията, я накара да предположи, че връзката се е разпаднала. Но най-накрая чу почукването по клавиатурата на компютъра.

— Хм… да, има нещо оставено. Почакайте да проверя… Да, ето го. Майор Смит наистина е оставила при нас нещо на съхранение.

— О, чудесно. Много добре се справяте…

Рейчъл се замисли какъв подход да избере. Заговори припряно, сякаш наистина очакваше всеки момент майор Смит да й потърси сметка как се е справила със задачата. Постара се в интонацията й да прозвучи и леко небрежна нотка:

— Майор Смит ми нареди да ви посетя и да се погрижа за документите.

Рейчъл нямаше представа какви бяха документите. Навярно бяха оставени в плик, може би залепен, подпечатан, скрит в стара кутия.

— Опасявам се, че не е възможно да ги получите, госпожо. Относно ценните вещи имаме правило да ги връщаме само на лицето, което се е подписало при оставянето им на съхранение.

— Моля, не ви разбрах?

Служителят не разбра какво иска да чуе Рейчъл и затова още веднъж повтори добре заучената фраза.

— Слушайте! — кипна Рейчъл. — Аз съм най-доверения сътрудник на майор Моли Смит. Тя изрично ми заповяда още днес, щом поема дежурството в кабинета й, да се погрижа за тези документи.

— Съжалявам, госпожо, но нашите правила по отношение на личните вещи на гостите ни са много строги.

— Тогава ще ви донеса писмо, с което ще ви докажа, че съм упълномощена от майор Смит да прибера книжата й — продължи Рейчъл, малко разколебана.

Нямаше да има проблеми при подправянето на подписа на Моли.

— Хм, страхувам се, че и това няма да се окаже достатъчно. Желаете ли да разговаряте с нашия управител?

— Не, благодаря. Ще се опитам да се свържа майор Смит и да я помоля лично тя да ви се обади.

Рейчъл не искаше да настройва служителя на хотела срещу себе си. Не знаеше дали отново няма да й се наложи да разговаря с него, затова беше по-разумно да не я запомнят с лошо.

— Все пак много ви благодаря за помощта, господин…

— Кларк. Кларк Стентън.

— Благодаря ви, Кларк. Ще ви потърся пак.

Рейчъл постави слушалката и слезе в барчето на долния етаж на библиотеката. Взе си чаша кафе без кофеин и се зае да обмисли следващите си ходове. Наближаваше пет следобед. Можеше да потегли за Сан Франциско и да върне колата на агенцията за автомобили под наем на летището. После да излети за Вашингтон. Ще изтегли пари от автоматите на аерогарата.

А от летище „Дълес“ ще вземе такси до най-близкия търговски център. Не може да се яви с тези дрехи в „Грийнбриър“, Западна Вирджиния. Най-добре ще е да спре за кратко в някой попътен мотел, за да вечеря, да вземе душ и да се освежи. И да обмисли плана как да действа по-нататък във Вирджиния.

Рейчъл допи кафето си и напусна библиотеката. Беше паднала есенна мъгла и бе станало по-хладно. Тя се огледа в двете посоки, за да провери за самотен мъж, който да се разхожда безцелно наоколо. Но не забеляза нито едно подозрително лице по протежение на цялото Оушън авеню.

„Той няма да пристигне толкова скоро. Навярно още е някъде по Източното крайбрежие.“

Но въпреки това тя неволно ускори крачка. По-сигурно беше час по-скоро да се махне от Кармел. Реши да не използва кредитните си карти, за да не бъде открита с помощта на банковите компютри. Тя не знаеше колко далеч се простират възможностите на преследвача й. Далеч не всеки можеше да разчита на достъп до банковите компютри, но с помощта на вътрешни хора по този начин можеше да се разбере от коя точка кое лице е изтеглило пари. Методът беше много полезен, ако ловецът не искаше преследваната жертва да разбере, че е вече по следите й. Така можеше да я издебне в най-неочаквания момент.

— Не, няма да го допусна!

Рейчъл разбра, че неволно е заговорила на глас, едва когато един възрастен джентълмен се спря пред нея на тротоара и я изгледа изумено.

 

 

Логан Смит зае мястото си в салона първа класа в самолета на „Юнайтед Еърлайнс“. След като се издигнаха във въздуха, лампите в салона постепенно загаснаха и започна кинопрожекция. Логан светна малката лампа над седалката, спусна масичката, постави отгоре преносимия си компютър и се залови за работа.

Мъчителната болка в гърдите му не намаляваше. Струваше му се, че някой е пробил със свредел широк отвор право към сърцето му, и не спира да го остъргва, чак до кървящите нервни окончания. През раната струеше ужасяващо леден вятър, който не му даваше покой, както разяден зъб с оголен нерв. Именно затова се стараеше да не си позволява нито минута бездействие. Не можеше да си позволи да мисли непрекъснато за Моли, сега, когато нея вече я нямаше. Но как да изтрие от паметта си кошмарните кадри от онзи видеозапис? Докато не бъде абсолютно сигурен какво се е случило, няма да може да се успокои, за да се потопи в скръбта си като всеки опечален. Но след началния пристъп на мъка, Логан твърдо реши сам да се заеме с разкриването на убиеца. Защото само така ще може да застане лице в лице с него. На всяка цена искаше да го залови жив, но само при условие, че дотогава още не е станало ясно защо е загинала Моли.

Логан Смит въведе кода за свръзка с кабинета на Люсил Паркър. Зарадва се, когато разбра, че пръстите му вече бяха престанали да треперят и уверено намираха клавишите на компютъра. Наоколо цареше тишина. Само проблясъците на киноекрана в салона на самолета нарушаваха полумрака. И той се зае с това, което най-добре умееше да прави — да издирва и залавя престъпници.

Беше започнал кариерата си във ФБР преди двадесет години, веднага след колежа. За него онези времена си оставаха незабравими. Постепенно отмираше мрачната епоха на Хувър^[1], изпълнена с подозрителност и вътрешни интриги. Тогава пред Логан Смит се разкриха неочаквани възможности, особено когато той, за свое искрено удивление, откри у себе си талант на детектив.

Инструкторите в школата в Куонтико забелязаха необикновените способности на младежа и го посъветваха да постъпи в Криминалния отдел към ФБР. Логан прекара две години в Централата на Бюрото, в масивната сграда на Пенсилвания авеню, използван като дясна ръка на заместник-директора, което доста спомогна за възхода му. Тогава се случи онзи трагичен инцидент с опита за отвличане на самолет на международното летище в Балтимор. Смит беше сред първите, пристигнали на пистата, изпреварил дори специалния отряд. Шефът на отряда нямаше право да се разпорежда в терени, които са федерална собственост, затова Логан Смит грабна първия снайпер, попаднал пред очите му, прицели се и простреля гумата на колесника под носа на самолета. След четиричасова обсада, след дълги и мъчителни преговори с похитителите, агентите на ФБР превзеха самолета и измъкнаха отвътре изплашения счетоводител, който беше задигнал половин милион долара от сметката на шефа си и отчаяно се опитваше да напусне страната.

Агентите, довели преговорите до успешен край, привлякоха вниманието на медиите, но героят на деня беше Логан Смит. Той започна бързо да се издига в служебната йерархия, като се специализира в изкуството да овладява кризисни ситуации, при които се изискваше пълна мобилизация на всички умствени и физически сили. През следващите седем години му се наложи да преследва десетки престъпници от най-различен калибър. Логан вече сам не помнеше колко пъти беше кръстосал страната от Източното до Западното крайбрежие. Точно на тридесетия си рожден ден обаче, при поредната засада в Питсбърг, един куршум го улучи в гърдите и тогава за първи път се замисли за преходността на живота.

След раняването го повишиха с още един чин, връчиха му медал и го прехвърлиха към ЦРУ, в контраразузнаването.

Сега задачата на Логан Смит беше да залавя чужди шпиони. Предпочитаното средство срещу противниците вече не бяха пистолета и белезниците, а неколцината доверени лица в Министерството на финансите, по-специално — в управлението за държавни приходи. Той се зае да изучи всички съмнителни случаи още от 1919 година, когато е било учредено това управление. Особено интересни за него бяха разследванията срещу нацистките агенти през войната, а след нея — борбата с агентите на КГБ и с местните врагове като ку-клукс-клан и Бялата гвардия. В повечето от случаите решаващата роля при разкриването на престъпниците изиграваха документните улики, най-често банкови книжа.

„Тръгни по следите на парите“ — това правило беше станало ръководно в дейността на Логан Смит. Защо някой държавен служител внезапно се сдобива с луксозен ягуар? Защо решава да прехвърли децата си от скромната общинска гимназия в скъп частен колеж? Защо плаща огромна сума в брой за великолепно имение в околностите на столицата? Откъде има пари съпругата му да пазарува само в скъпите бутици на Неймън-Маркъс, а не в масово предпочитаните супермаркети на Мейсис, където за абонаментни покупки смъкват цените с 10 процента? И кой може да си позволи разходки посред зима до Карибските острови, в първокласни салони на чартърни самолети, до най-луксозните курорти на островите?

Логан упорито търсеше следите на парите, като се възползваше от слабостите и алчността на лицата, за които охолството винаги беше по-важно от всичко останало. С годините той разбираше все по-добре, че макар хората да бяха способни на удивителни по сложността си планове за ограбване на фирмите, в които работят, при най-строга тайна и безупречно алиби, накрая често се изкушават и допускат детински, банални грешки. Които понякога се оказват фатални. Например, да се полакомят и да си купят златен „Ролекс“. На няколко пъти му се наложи да работи в един отряд със сестра си Моли, когато трябваше да се разследват крадци с пагони…

„Не, сега не трябва да мисля за това.“

С усилие на волята той отново се взря в екрана на компютъра. Люсил му изпращаше по електронната поща последните резултати от паралелните разследвания на вашингтонската полиция и на Военната прокуратура. За съжаление, всички сведения можеха да се резюмират с две думи: нищо ново. Но поне най-после разполагаше с копие от официалния доклад след аутопсията.

Той си пое дълбоко дъх. Ноздрите му се издуха като на жребец, надушил опасност. Сълзите замъглиха погледа му. Моли беше умряла бързо, без да се мъчи. Според фармакологичните изследвания в кръвоносните й съдове били открити следи от опиати, така че по всяка вероятност е издъхнала петнадесет секунди след инжектирането им. Всички останали следи по тялото й са резултат от въздействия след смъртта.

Смит за втори път прочете рапорта на фармаколога. Беше чувал, че са измислени какви ли не смъртоносни коктейли, но за пръв път — такава ефикасна разновидност. Но все пак не беше трудно да се досети, че толкова силни опиати се прилагат само с една цел — когато се налага да се изтръгнат показания от жертвата. Водещият разпита не е бил аматьор — успял е да дозира прецизно сместа, но не е подозирал, че сърцето на Моли няма да издържи.

„Дали не го познавам? Дали не е някой от старите врагове? Или от сегашните ми противници? Възможно ли е да е отвлякъл Моли само защото тя е знаела нещо… Например, за да разбере какво зная аз за него? От какво се е ръководел убиецът — от страх или е търсел отмъщение?“

Логан Смит се наведе напред и пръстите му започнаха яростно да удрят клавишите. Искаше да прочете имената от списъка на все още незаловените престъпници, а след него и списъка на вече заловените през последните две години. Два часа погледът му не се отдели от екрана на компютъра. Прегледаните досиета и фотографии на десетки мъже и три жени бяха предостатъчни, за да се отврати от човешкия род. Отличителен белег беше отчаянието, изписано по лицата им, въпреки опитите да го прикриват под подигравателно наглите си усмивки. На Логан му бяха познати техният гняв и презрение към нормалните хора. Помнеше терористи, взривили обществени сгради, пълни с жени и деца. Знаеше колко бяха жертвите от откосите на автоматите на обезумели, подивели от злоба психопати.

Отново, за кой ли път вече, го завладя съмнението, което го мъчеше от години: „Защо все още има хора, които изпитват толкова дълбока, яростна омраза към себеподобните си?“.

Още дълго Логан Смит продължи с проверките на досиетата на престъпниците, които беше арестувал през многогодишния си стаж във ФБР. Люсил, останала в сградата на ФБР в Лос Анджелис, беше с една крачка пред него, защото именно тя трансферираше информацията към неговия преносим компютър, като черпеше сведения от компютърната зала в подземията на централната картотека на ФБР. Ровенето из стотиците архивни записи с телефонни заплахи за бомбени атентати причини на Люсил Паркър доста главоболия. Но най-много трудности създаде издирването на роднините и близките на заловени терористи — Логан не изключваше вероятността някой от тях да е причинил смъртта на сестра му, за да отмъсти за присъдата срещу своя брат, син или друг роднина. До началото на деветдесетте никой не обръщаше внимание на специалния отряд за борба с тероризма. Но после се заредиха заплахите от бомбени атентати — като Юнабомбър^[2] и Уейко^[3] — и отделът на Логан Смит внезапно стана по-популярен от моден шлагер. Тогава на Логан неведнъж му се налагаше да се среща не само с терористите, но и с техните роднини и близки.

Той отново прегледа списъка с подозрителните лица, като елиминира почти всички, с изключение на две имена, които му се струваха най-вероятни. На този първоначален етап от разследването Логан беше длъжен да проявява изключителна предпазливост, защото от опит знаеше до какви фатални заблуди може да доведе изграждането на невярна хипотеза за убиеца. Но имаше и факти, неподлежащи на съмнение — убиецът е притежавал някакви медицински познания, разбирал е от фармакология и е умеел да комбинира лекарства, познавал е вътрешния служебен ред във Военната прокуратура. Най-важното обаче беше умението му да забърква смъртоносни коктейли от опиати и стимуланти.

Смит изпрати по електронната поща обратно на Люсил двете имена, след което стана и се отправи към кабината на летците. Пред входа на сервизните помещения той видя стюардесите, седнали около масата с подносите с напитки, готови да бъдат поднесени на пътниците в двата салона. Едно от момичетата го забеляза преди другите и веднага се надигна, за да го обслужи, но Логан поклати глава и сам си наля чаша сода. Взе чашата и бутилката сода и ги отнесе до мястото си.

Сега идваше по-трудното — да изчака два часа. Не можеше да се заеме с нещо друго, защото не знаеше какви вести ще му изпратят от Вашингтон.

Моли беше мъртва. Президентът беше пожелал да разговаря с него. Зад президента всъщност стоеше съдията Саймън Естърхаус. Смит не познаваше добре този съдия, наскоро предложен за член на Върховния съд. Помнеше само, че беше председател на сенатската комисия, разследваща загадъчната смърт на генерал Грифин Норт.

Връзката между Естърхаус и Норт беше очевидна за Логан Смит. Можеше да разбере и повишения интерес на президента към доклада на сенатската комисия. Но какво общо е имала сестра му с всичко това? Доколкото знаеше, тя никога не се беше срещала нито с Естърхаус, нито с Норт. Но очевидно е имало някаква връзка — и то толкова сериозна и опасна, че за нея не се споменава никъде нито дума. Освен зад плътно затворените и строго охранявани врати на Белия дом.

„В какво си се забъркала, Моли? Кога си се препънала в някакво заспало чудовище, толкова ужасно и кръвожадно, че щом си го събудила, то се е надигнало и те е погълнало?“