Филип Шелби
Разплата (18)

17.

Полетът сякаш нямаше край. Всичко наоколо я дразнеше, неспирното сумтене на дебелака до прозореца, хленченето на хлапето няколко седалки по-назад, недоволството по лицата на преуморените стюардеси, разнасящи като роботи подноси с ледени напитки в едната посока и същите подноси с празни чаши в обратната посока.

Рейчъл се премести наляво — отчаян опит да се скрие от струята хладен въздух, непрестанно изпускан от климатичната инсталация точно към главата й. Опита се да мисли само за досието на сержант Дън, за най-важното разкритие, което беше намерила сред пожълтелите страници — онзи телефонен номер, на който вече никой не отговаряше. Припомни си предупреждението на Моли да не разчита прекалено на инстинктивните си преценки, защото така може да стигне до изопачено тълкуване на фактите. Но в момента нищо не можеше да разубеди Рейчъл, че този номер не е доказателство за прекия канал между сержант Дън и човека, който беше поръчал убийството на генерал Грифин Норт.

Съвсем друга работа беше как да се добере до човека, който тогава е бил на другия край на линията, чийто телефон е притежавал този номер. Служебната й карта на военен следовател нямаше да трогне шефовете на телефонната компания „Бел Атлантик“. Тя уморено притвори очи. Телефонният номер можеше да почака. Беше като отпечатък от пръсти — неизтриваем и уникален. Човекът, на когото беше принадлежал този номер, не можеше нито да го смени, нито да отрече, че е бил свързан с него.

Стивън Коупланд. За него сега трябваше да се тревожи. Защото именно той в този момент се нуждаеше от подкрепа и от охрана. Рейчъл знаеше, че от първия миг, когато най-после се срещне с него, на нейните плещи ще легнат всички тежести около осигуряването на безопасността му. Ще се наложи да му отказва безцеремонно, ако се опита да я тормози с капризите или със страховете си, да го води за ръка като малко дете, докато се озоват най-после на свидетелската скамейка в съдебната зала.

Тя предпочиташе да не го премества от Атланта, но той вече демонстрираше обезпокоителни признаци на хронична клаустрофобия. Нямаше друг изход, освен да му предложи друго убежище, където той да се чувства удобно и в безопасност. За да го постигне, Рейчъл беше решила да го отведе при Бети Ъндъруд. Присъствието на Бети ще го утешава и успокоява. Същевременно Рейчъл ще разполага в нейно лице с потенциален съюзник, защото Бети беше по-уравновесена и по-добре дори от самата нея ще успее да го убеди да кротува. Ще му помогне също да изтърпи многочасовите монолози пред касетофона на масата. Защото за Рейчъл беше от изключително значение да разполага с автентични свидетелски показания. За да предразположи опърничавия Стивън Коупланд, Рейчъл стигна дотам, че се зае да подготви най-съблазнителните обещания и примамки, с които да го подтикне да сподели с нея всичко, което му беше известно. Разбира се, решаващият довод си оставаше наблягането на инстинкта на Коупланд за самосъхранение — само унищожителните свидетелски показания, неговите и на Бети, подсилени с разкритията на Рейчъл, можеха да осигурят оцеляването на двамата информатори.

От задната част на самолета се чу свистенето на хидравликата, колесниците се спуснаха и след минута самолетът докосна пистата. През люка Рейчъл видя оранжевото сияние от нощните светлини в небето над Атланта. Припомни си за Моли, вледенена, изтерзана, но вече отвъд страданията и сълзите. Рейчъл мълчаливо се зарече да издържи на всичките капризи на Коупланд, но да изтръгне от него истината до последната капка. Но не бива да забравя за другата, още по-едра стръв — куриера. Нямаше да се успокои, докато не го види с белезници на китките и не си получи заслуженото.

 

 

— Всичко е наред, сър. Самолетът от полет 474 на „Делта“ току-що се приземи, точно според разписанието.

Логан Смит едва чуваше накъсания глас в слушалката — неговият самолет, с емблемите на ФБР, още напредваше към края на пистата. Стисна сърдито юмруци, но след минута се овладя и ги отпусна, без да губи от погледа си силуета на самолета, очакващ подвижния ръкав от терминала.

Много се беше разбързал и сега трябваше да си плати за това. Щом излетяха, Смит беше настоял да изберат по-къс маршрут до Атланта. Целта беше да изпреварят с четвърт час полет 457 на „Делта“ от Балтимор през Вашингтон към Атланта. Но неочаквано попаднаха в силна буря, южно от Кейп Хатърас. Изгубиха ценни минути, докато пилотът налучка безопасен въздушен коридор, за да заобиколи засегнатата от бурята зона.

Смит грабна микрофон, свързан към интеркомната уредба.

— Паркирайте отдясно на самолета от полет 457 — заповяда той на пилота.

— Слушам, сър.

— Спуснете ме на пистата, а после продължете към хангарите.

Мъжете от неговата група без суетене напуснаха самолета. Смит изчака да заглъхне воя на турбините, след което позвъни на Люсил.

— Приземих се. Какво ново при теб?

— Абът е на своя пост — рапортува Люсил. — Той получи шестчленен отряд като подкрепление от местната полиция. Трима мъже и три жени. Помоли ме да ти предам, че ти си виновен за тези извънредни дежурства и че трябва да им уредиш компенсациите.

Смит се усмихна. С Крис Абът бяха приятели още от полицейската академия. И двамата постъпиха във ФБР, но оттогава пътищата им се разделиха — единият служеше на Източното, а другият — на Западното крайбрежие. При всяка служебна среща се заричаха да си гостуват взаимно. Във ФБР Атланта Абът беше втори по ранг, но се занимаваше предимно с преследване на фалшификатори на банкноти в южните щати. Неговите агенти, работещи под прикритие, бяха сред най-опитните в страната.

— Кажи му, че след десет минути ще бъда на терминал 23А — рече Смит и побърза да добави: — Страхотна си като куотърбек^[1], Люсил.

— Може би заслужавам повишение? — засмя се тя. — Успех, Логан!

 

 

Самолетът на ФБР бързо се придвижи по пистата към неподвижния пътнически самолет. Достатъчно близо, за да може Логан Смит да огледа лицата на слизащите пътници, особено на тези от тях, които се насочиха към VIP изхода.

В този момент двигателите на самолета на ФБР спряха и Смит изскочи пръв, за да се насочи веднага към цивилния дежурен служител от охраната на летището, който беше предварително предупреден и сега го чакаше, готов да окаже съдействие на отряда му. Двамата мъже се здрависаха и закрачиха енергично към портала на сградата, а после поеха по металната стълба към аварийния изход — това беше най-прекия път към паркинга зад сградата. Полицаят извади своя ключ и дезактивира алармената система, след което отключи вратата. Смит пристъпи към алеята откъм фасадата на сградата.

— Здравей, Логан. Отдавна не сме се срещали. С какво искаш да започнем?

Оплешивяващият Крис Абът беше започнал да прилича на типичен чиновник, натрупал толкова много опит, че повече нищо не може да го изненада. Само погледът на леко присвитите му очи издаваше, че е запазил комбинативния си и остър като бръснач ум.

Смит му стисна ръката.

— Задължен съм ти за това, че се отзова на молбата ми.

— Няма проблем. Цялата работа е там, че Люсил ме улучи точно когато нямах нищо спешно в графика. Искаш ли да узнаеш още нещо за дамата, която преследваш така настървено?

— Моля те!

— Засякохме я на терминала, с помощта на данните за имената и багажите на пътниците от самолета на „Делта“. Тя пътува само с един сак, стандартен армейски модел. Не потърси кола под наем, а направо се запъти към такситата. — Абът погледна часовника си. — След минута би трябвало да потегли по Магистрала I-85.

— Къде води тази магистрала?

— Зависи накъде ще завие таксито. Но най-често пътниците избират маршрута до центъра на града или продължават до отбивката към магистрала I-75.

— А после?

— После се стига до Бъкхед, богаташкия квартал, както го наричаме тук. Предполагам, че тя ще потърси някоя луксозна частна вила. Познах ли?

— Не ми се вярва. Накъде може да се отправи таксито, ако не напусне магистрала I-85?

— Към Дикейтър Уей. Или ще продължи нагоре по шосето към второто летище — „Пийчтрий Дикелб Еърпорт“. Но квартирите там не са по джоба на всеки.

Абът посегна към радиотелефона си, за да отговори на сигнала. Докато разговаряше с един от своите агенти, Смит продължаваше да обмисля какъв маршрут би избрал, ако в този момент беше на мястото на Рейчъл Колинс.

— Твоите хора още ли са по следите й? — попита той.

Абът се засегна от въпроса.

— Мислиш, че ще оставя да шофира таксито някой случен тип? Разбира се, че съм се погрижил предварително да й осигуря надежден водач.

— Наистина ли?

— Прекалено много въпроси задаваш. Не се притеснявай за проследяването. Това е моя грижа, защото тук си на моя територия. Освен това съм пуснал две коли след таксито. В момента процесията се отклонява от магистрала I-85 към Ленъкс Роуд. Оттам, по всяка вероятност, ще се насочат към Ленъкс Скуер или към Фипс Плаза, където е пълно с луксозни бутици — любимото място за пазаруване и разходка на богаташите от Бъкхед.

— Къде другаде се разхождат туристите? — полюбопитства Смит.

— Често се отбиват до „Риц“ за следобедния чай или за коктейла преди вечеря.

Абът забеляза недоволството, изписано по лицето на Смит, затова реши да прекрати обясненията. Махна с ръка да го последва и се приближи към луксозния шевролет. Водачът ги очакваше, дори вече беше включил двигателя.

— Послушай съвета ми. Точно сега тя вече се намира на пет минути път от завоя към Бъкхед и Пийчтрий Роуд. Накъдето и да продължи, към „Риц Карлтън“, „Нико“ или „Радисън“, ние ще я засечем. Разбра ли?

Логан Смит кимна, вече поуспокоен.

 

 

За разлика от Смит, Инженера вече знаеше накъде се бе отправила Рейчъл Колинс.

Пристигна на Международното летище „Хартсфийлд“ в Атланта двадесет и пет минути преди полет 457 на авиокомпания „Делта“. Още щом слезе от самолета, Инженера погледна към изход 23А и веднага разпозна отряда от агенти на ФБР. От набитото му око не убягна и микробуса с антените, придружаван от още две коли за проследяване, паркирани на VIP паркинга, встрани от няколкото лимузини.

Без никакво суетене Инженера попълни документа за наемане на кола под наем пред гишето на агенцията от другата страна на терминала. После постави табелката със символа на агенцията на предното стъкло, измъкна от чантата си тъмносиня шапка, която много подхождаше на костюма му, след което се облегна на вратата, чудесно имитиращ шофьор от агенцията, търпеливо изчакващ своя клиент.

Рейчъл Колинс излезе от сградата на терминала и със забързани крачки се насочи към будката на диспечера, разпределящ такситата от летището към града. В това време Инженера включи двигателя на своята кола и се залепи зад таксито, в което се беше настанила Рейчъл. Той изчака малко, за да провери колко коли ще последват таксито, а после даде газ и се вля в потока след тях.

След тридесет минути таксито навлезе в паркинга пред хотела „Риц Карлтън“ в квартал Бъкхед. Отрядът за проследяване, съставен от хората на Абът, не го последва, а продължи към съседния паркинг, пред „Монарх Плаза“. Този предпазен ход беше извършен по изричното настояване на Смит.

Инженера знаеше, че Смит ще закъснее в преследването. Още преди да кацнат в Атланта, Инженера получаваше от пилотите на самолета на „Уандърленд Тойс“ сведения за координатите на самолета на ФБР, в който пътуваше Логан Смит. Неочакваната буря над бреговете на Северна Каролина още повече го забави. Така че засега Инженера можеше да гледа на Смит като временно излязъл от играта.

Докато Инженера дебнеше таксито на Колинс, той пресметна, че разполага с около тридесет до тридесет и пет минути преднина, след което Смит ще се появи на сцената. Този интервал беше достатъчен, ако Рейчъл Колинс му съдейства да реализира замисъла си — естествено, без самата тя да подозира за ролята, която й бе отредил Инженера в дръзкия си план.

Инженера изчака, докато носачът на хотела извади сака на Колинс от багажника, след което спусна прозореца на колата си и нареди на портиера пред главния вход да изчака тук своя клиент. Разбира се, пъхна десетдоларова банкнота в ръката на служителя, преди да го помоли да паркират колата му до изхода на хотелския паркинг. После забърза по стъпалата към фоайето, за да изпревари Колинс, докато тя още уточняваше с носача къде иска да я очаква нейната кола на излизане от бляскавия хотел.

Оставаше малко до часа за вечерята. Фоайето беше препълнено с гости, оживено бъбрещи, докато минаваха покрай картините от миналия век, с които бяха украсени стените, за да стигнат до залата за коктейли или направо до ресторанта. Инженера видя как Колинс се огледа предпазливо. В очите й проблеснаха искрици, макар и за кратко, което издаде колко е нервна. Инженера знаеше, че от доста време насам нервите на Рейчъл бяха опънати, защото живееше в непрекъснато напрежение. А това рано или късно щеше да я накара да допусне някоя грешка.

Както и стана.

 

 

Рейчъл се приближи към гишето на администратора. Младият служител с късо подстригана коса и следи от екзема по лицето я посрещна със заучена усмивка. С периферното си зрение Рейчъл провери дали няма някой непознат, застанал подозрително близо зад гърба й. Погледна през лявото си рамо и видя само тълпата от преминаващи през фоайето гости. Успокои се и въобще не погледна надясно.

— Търся господин Тод Банистър, стая 1004.

Служителят погледна в списъка на гостите на хотела.

— Да, господин Банистър е отседнал при нас. Може да ползвате вътрешния телефон, ето го там. Желаете ли да проверя дали нашият гост е в стаята си, или сама ще позвъните?

— След малко ще се върна.

Рейчъл се приближи към мраморния плот, върху който бяха монтирани трите бели телефонни апарата. Когато се обади телефонистката на хотела, тя й съобщи псевдонима, за който предварително се бе уговорила със Стивън Коупланд. Рейчъл изчака първите две позвънявания, после третото, а на шестото изгуби търпение, тихо изруга и натисна бутона за повикване на телефонистката, която веднага я попита дали желае да остави съобщение. Рейчъл лаконично отвърна „Не!“ и се върна при администратора.

— Случайно да сте забелязал господин Банистър да е напускал хотела?

— Ключът му е тук, госпожо. Повечето от гостите ни оставят ключовете си, преди да излязат навън.

— Ще го потърся в бара.

 

 

Инженера се приближи към същия телефонен апарат, от който Рейчъл Колинс бе разговаряла само преди пет минути. Дори долови уханието на крема й, докато разговаряше с метрдотела в ресторанта. Оказа се, че в списъка на гостите с резервации в ресторанта не е записан никакъв Тод Банистър. Инженера получи същия отрицателен отговор и при проверката на ресторанта на терасата на най-горния етаж на хотела.

Тогава тръгна към залата. Погледна към барчето в дъното — пред него имаше поне двадесет посетители — после към масите край отсрещната стена. Никъде не видя самотен мъж, сам с чашата пред себе си — навсякъде имаше групи по трима-четирима клиенти. Но щом се увери, че тук няма дори следа от Колинс, Инженера реши, че няма смисъл да търси Коупланд сред посетителите в залата за коктейли.

„Явно тук няма да го открия.“

Но оставаше още едно съмнително място. Инженера с бързи стъпки прекоси фоайето и се озова в кабината секунди преди асансьорът да потегли.

Пътуването до фитнес центъра на хотела му отне не повече от тридесет секунди. Инженера закрачи по дебелия мокет на пода, от който ухаеше на ароматизирани дезинфектанти. Отвори стъклената врата към спортната зала и остана удивен от полъха на влажния топъл въздух. Отляво беше големият басейн, с червени въжета за плувните коридори. На стената в другия край се виждаха ултрамодерни гимнастически уреди, а отдясно, под телевизионните монитори, бяха масите за масаж, стендовете за гребане на място и стойките с апаратура за бързо отслабване.

Инженера изчака до масата край входа. Върху нея бяха натрупани дебели кърпи, прясно огладени, а до тях се мъдреше табелката с надпис: „В момента няма дежурен служител. За специални поръчки, моля, позвънете на вътр. 111“. Гимнастическите уреди бяха замрели в очакване на клиентите. Нито един телевизор не беше включен. Никой не плуваше в басейна. Инженера се разходи чак до другия му край, после надзърна през остъклените стени към зимната градина. Отзад оставаха само още две помещения — сауната и помещението за почивка към нея.

Инженера провери първо това помещение. Мъглата от парата вътре беше доста оскъдна, което свидетелствуваше, че през последните няколко часа помещението не е било използвано. Но над вратата към сауната светеше издайнически червена лампа.

 

 

Рейчъл още веднъж се отби в бара, само за да се увери, че Коупланд не е пристигнал по времето, когато тя обикаляше залите към ресторанта. После се върна в главното фоайе, но за да избегне досадните въпроси на прекалено любезния персонал, се отпусна в един от фотьойлите. Разбира се, избра го, за да може да следи вратите на асансьорите и преминаващия през фоайето поток от хора.

Опита се да убеди сама себе си, че Коупланд би трябвало да бъде някъде наоколо. Може би в този момент е съвсем близо и само след секунди ще се здрависа с нея. Може би е отскочил до някоя от залите за пресконференции. Или до павилионите за подаръци? Не, ако беше там, досега би трябвало да се е появил във фоайето. Или пък е излязъл от хотела. Може да е имал основателна причина — след толкова продължително заточение там горе, в стаята… Да, нуждаел се е от кратка разходка на свеж въздух, защото се е почувствал по-сигурен, след като тя му бе обещала, че ще дойде и ще го измъкне оттук.

„Как можах да попадна на толкова капризен мъж?“

Рейчъл не можа да изтърпи принудителното бездействие. Стана от фотьойла, решена да се качи горе в стаята му. Рано или късно, Коупланд щеше да се появи. Дотогава не й оставаше нищо друго, освен да го чака.

 

 

Стивън Коупланд седеше на третата пейка в сауната, облицована с потъмняло кедрово дърво, само с един пешкир, увит около кръста. Беше съвсем сам в просторното помещение, достатъчно да побере поне петдесет мъже. Дишаше тежко, защото потта струеше от всички пори по кожата му. Когато беше влязъл в сауната преди двадесет минути, той беше залял нагорещените камъни с вода и увеличил настройката на терморегулатора. Искаше топлината да прогони напрежението от тялото му, да успокои нервите му. Искаше да се чувства пречистен и свеж и да възвърне някогашния цвят на лицето си, преди да се срещне с онази жена — следователката от Военната прокуратура. Седеше с отпуснати ръце и глава, клюмнала върху гърдите. Беше много спокоен, сънливо унесен. Тази нощ най-после ще се наспи, след толкова дълги нощи, изпълнени с безпокойство и страх.

Вратата се отвори с леко проскърцване. Коупланд бавно надигна глава — тя му се стори неочаквано натежала. Дробовете му изсвириха, когато заговори:

— Кой е?

— Господин Банистър? Вие ли сте? Аз съм Франк, от администрацията.

Новодошлият остана до полуотворената врата. Коупланд зърна само един черен костюм и неясно очертание на мъжко лице.

— Да, аз съм — отвърна той и се опита да задържи главата си изправена.

— Навън ви търси една млада дама, сър. Съобщи ми да ви предам за военен следовател Рейчъл Колинс.

— Окей. Очаквах я.

Коупланд протегна крака, за да ги намести върху съседната пейка. Дървото се оказа много нагорещено и той бързо ги прибра, но без да пусне веднага стъпалата си върху керамичните плочки на пода. В този миг пешкирът се изхлузи от кръста му и той остана съвсем гол. Стивън сграбчи пешкира, огледа се и забеляза, че служителят от хотела е застанал досами пейката. Вратата зад гърба му беше затворена.

Последва мълниеносен замах и Коупланд усети само как нещо твърдо, но горещо се вряза във врата му. Нагорещените камъни в камината засъскаха. Все пак на Коупланд останаха няколко секунди, за да се запита откъде се взе тази тъмна вода, преди да осъзнае с удивление, че това не беше вода, а собствената му кръв.

Три пръста се впиха в гърлото му. Острието на нож проблесна на милиметри от десния му клепач, а влажните устни на непознатия просъскаха право в ухото му:

— Кажи ми къде се крие Бети. Ако ми го кажеш сега, ще оцелееш. Иначе ще дръпна пръсти и кръвта ти ще обагри стените.

 

 

Изминаха цели петнадесет минути, а все още нямаше и следа от Коупланд. Рейчъл стана, направи десетина крачки и се озова пред бюрото на портиера, точно зад двойните врати пред главния вход. Обърна глава, когато избръмча един от асансьорите. Огледа трите двойки, които се появиха от кабината. Тъй като не очакваше Коупланд да слезе от етажа във фоайето, тя не обърна внимание на хората, които в този момент излязоха от вратите на току-що спрялата кола пред входа. Високият мъж в тъмен костюм и шофьорска фуражка въобще не си направи труда да се регистрира.

Рейчъл се върна към фотьойла. Така изтекоха десет минути. Нетърпението й започна да прераства в страх, когато тълпата във фоайето видимо оредя. В този миг вниманието й привлече служителя на рецепцията, който посочи с ръка към нея, докато разговаряше с някакъв непознат.

— Рейчъл Колинс?

Тя вдигна глава към мъжа, който сякаш безшумно изникна пред нея от земята. Сърцето й подскочи. Никога не беше виждала това загоряло лице, но веднага се досети, може би заради смътната прилика. Или все пак бе виждала някъде това лице?

— Вие… вие сте Логан Смит?

После тя видя още двама мъже зад гърба му. Мигновено разбра, че са федерални агенти и тутакси скочи на крака.

— Успокойте се. Не преследваме вас, разбрахте ли?

Гласът му беше спокоен и приятелски, ала въпреки това Рейчъл успя да долови скритото напрежение. Този мъж бързаше да узнае нещо — нещо, което очевидно много го безпокоеше.

Рейчъл повтори името му, за да бъде напълно сигурна, че не се е припознала.

— От снимките — обясни й той. — Познаваме се от снимките, които ни остави Моли.

— Но… но какво търсиш тук? — изрече смаяно Рейчъл, без да осъзнае, че веднага му бе заговорила на „ти“.

— Същото, което и ти — опитвам се да попадна на следите на Коупланд. Не е в стаята си, нали? Иначе ти нямаше да го чакаш тук. Претърси ли всичко наоколо?

— Той знаеше, че днес ще пристигна — каза Рейчъл. — Длъжен беше да ме чака тук. Изтече почти половин час, а…

Смит се извърна с гръб към нея. Едва не закачи с лакът едрия мъж, който се бе приближил към тях. Смит извади служебната си карта.

— Нещо се е случило?

Служителят от охраната на хотела хвърли бърз поглед към картата на Логан Смит, а после вдигна очи към лицето му. Мъжът отдавна се беше научил бързо да разпознава федералните агенти.

— Имаме злополука. В сауната. Един от нашите гости…

— Кой? — прекъсна го Смит.

— Казвал се е Банистър.

Смит видя как лицето на Рейчъл посивя и веднага подкара мъжа от охраната към асансьорите.

— Каква е злополуката? — прошепна той.

Служителят извърна поглед назад към Рейчъл, през рамото на Смит, и остана сепнат от горящите очи на Рейчъл, впити в неговите.

— Нищо не мога да твърдя със сигурност. Но един от нашите чистачи припаднал, а другият се разкрещял, когато видял цялата сауна опръскана с кръв.