Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Pandora’s Clock, 1995 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Андрей Андреев, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,9 (× 9 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2015)
Издание:
Джон Нанс. Часовникът на Пандора
Американска. Първо издание
ИК „Обсидиан“, София, 1995
Редактор: Димитрина Кондева
Технически редактор: Людмил Томов
Коректор: Петя Калевска
Консултант: инж. Красимир Иванов
Художник: Кръстьо Кръстев
ISBN: 954-8240-29-7
История
- — Добавяне
4
На борда на Полет 66
Петък, 22 декември, 18:20 ч (1720 Z)
Бренда Хопкинс намести кислородната маска върху лицето на Ърнест Хелмс и разтревожено се обърна към лекаря. Той я потупа успокоително по рамото. Вече няколко пъти й бе повторил, че нищо повече не могат да направят. Сърдечният ритъм на болния почти се беше стабилизирал.
— След колко време ще се приземим? — попита докторът.
— Предполагам, до трийсет минути. — Бренда посочи с глава Хелмс. — Мислите ли, че ще издържи?
Той избегна погледа й.
— Може би. — Не искаше да я отчайва.
Рейчъл Шъруд последва стюардесата Ди по малката стълбичка и сетне по дългия коридор към пилотската кабина. Ди почука два пъти, отвори вратата и въведе Рейчъл. Джеймс Холанд я покани да седне на високото столче зад двамата командири.
Дик Роб се представи като втори пилот, ръкува се с нея и нагло плъзна поглед по бюста й, но тя се бе извърнала към Холанд и не забеляза интереса му. Роб се зае отново с приборите, а Холанд отмести стола си назад, за да не седи с гръб към нея.
— Джеймс Холанд. Приятно ми е да се запознаем, мис Шъруд.
Та това бе снажният пилот от летището! Протегнатата й ръка потъна в топлината на голямата, но нежна мъжка длан, а тъмносините му очи събудиха в нея внезапен вътрешен трепет. Има нещо особено в него, помисли си тя, нещо изключително чувствено, но и някаква тъга.
Същите онези вибрации, които я завладяха във Франкфурт, я разтресоха отново, но вече с вулканична сила. Тя преглътна разтревожена, че гласът й ще прозвучи като на оглупяло от любов девойче, вместо да вдъхва респект, както подобава на една сътрудничка на посланик. Без да отмества поглед от Холанд — и да искаше, нямаше да може — предаде притесненията на посланика.
— Не, не, и дума не може да става за отвличане — увери я той. — Но тъй като сте от Държавния департамент, искам да ви попитам: няма ли да избухне дипломатически скандал, при положение че чужда държава нарежда на американски самолет, превозващ американски граждани, да се върне на нейна територия, за да постави всички под карантина?
Рейчъл замръзна на място. Каква карантина? По уредбата им бяха съобщили само, че се връщат във Франкфурт, за да осигурят на болния по-добра медицинска помощ.
— Извинявайте, забравих, че не знаете. — Холанд долови стъписания израз на лицето й и обясни, че човекът с инфаркта се качил на самолета болен от опасен грип и всички на борда може да са заразени.
— Всички? — Рейчъл изблещи очи в уплаха.
— Така изглежда. — Холанд сви рамене и посочи към долния етаж на самолета. — Вашият шеф, посланик…
— Ланкастър. Лий Ланкастър. — Тя потръпна, сякаш излизаше от шок.
— Той може да ни помогне да уредим нещата на правителствено равнище, тъй като въпросът засяга и вас двамата, наред с всички останали.
— Колко време ще трае карантината? — Зави й се свят при мисълта за евентуално закъснение. Имаха строго определена програма: очакваха ги във Вашингтон, а после посланикът трябваше да държи реч пред Националния пресклуб.
Холанд сви рамене и погледна към Роб, който се правеше, че не слуша разговора.
— Не зная, мис Шъруд.
— Рейчъл — поправи го тя малко прибързано.
— Добре, Рейчъл — кимна той с усмивка, сякаш я виждаше в нова светлина. Явно карантината я тревожеше повече, отколкото опасността от самата зараза. — Нямам представа колко време смятат да ни държат, що за лечение имат предвид и как по законен път ще изолират чужди граждани. Тия неща не са ми познати и ще ми е от полза да получа съвет от дипломатическо лице.
Рейчъл стана и почти несъзнателно сложи ръка на рамото му.
— Моля ви, не казвайте нищо на останалите пътници — продължи той. — Дори екипажът още не знае…
— Не се безпокойте. — Гласът й беше тих и смутен. — Ще помоля посланика да дойде при вас.
Рейчъл се върна в първа класа, без да забележи обитателя на място 3В. Високият среброкос мъж разпалено обсъждаше по сателитния телефон промените в деловата си програма с някой на другия край на света. После тресна слушалката и гневно натисна звънеца, с който викаха стюардесата. Преподобният Гарсън Уилсън — широко известно име в средите на американския евангелизъм — се обърна към слисания си секретар Роджър и възмутено размаха ръце.
— Не можело да променим часа на интервюто с Ен Би Си, представяш ли си? Току-що говорих с продуцента им — Кейси не знам кой си — и това копеленце… — Последната дума изрече тихичко, почти заговорнически.
Роджър ококори очи и постави пръст на устните си.
— Заблуден млад негодник повече ли ти харесва? — прошепна преподобният Уилсън.
— По-хубаво е. Нали знаете, и стените имат уши.
— Добре де, заблуден млад кретен! — театрално провлече Уилсън с прословутия си южняшки акцент, произнасяйки думите с особен сарказъм, сякаш усещаше на езика си тяхната жлъчност. — Бил ангажирал някаква си филмова звезда за шоуто в четвъртък. Ами ако не пристигнем навреме довечера? Ще изтървем предаването!
— Не се притеснявайте, сър, ще заминем с по-късен полет. Ще се обадя да сменя билетите.
Уилсън ядосано тръсна глава.
— Не можем да си позволим да висим във Франкфурт, Роджър. Искам, още щом кацнем, да хванеш когото трябва и да му обясниш кой съм аз, та да уреди да духнем начаса. Запази места за Лондон с конкорд. Нямам никакво намерение да изтърва това предаване по телевизията. Публиката е много голяма, а и сега е моментът да почнем рекламата на новата книга.
Роджър въздъхна и нервно потри ръце. Мразеше да спори с шефа си, но в случая нямаше избор.
— Все пак, това интервю нещо ме притеснява. Знаете, че могат да ви хванат натясно за данъците на болницата в Канзас.
— Знам, знам, но все ще се оправя. Нали с Божията помощ вече четирийсет години се оправям?
— Сър, а не ви ли минава през ум, че сам Бог може да ни е пратил точно на този полет, за да ви предпази от участие в предаването? — Подобни доводи по-рано въздействаха успешно на пастора.
Уилсън изсумтя. Вбесяваше се, когато помощникът му се окажеше прав. Кой знае повече — преподобният Гарсън Уилсън или тоя дипломиран мърльо до него? Но дали все пак не е станал жертва на жаждата си за слава? Ако телевизията надуши скандала и насочи общественото внимание към данъчните облекчения на веригата болници „Уилсън“, делата му ще пострадат сериозно. А основното ми дело е да спасявам човешки души, напомни си той. Не биваше да забравя, че хората вече имат изградена представа за него.
Изпъна гръб в луксозното кресло и си придаде строг вид. Видя се как стиска Библията и с най-праведно изражение говори пред гора от микрофони, тикнати в лицето му. Моето дело, господа, е да разпространявам Божието слово чрез Светото писание. Както винаги фразата му прозвуча великолепно. В края на краищата той е свещеник, а не счетоводител, и служи на Бога, а не на данъчната инспекция.
Сега не му се слушаха чужди възгледи. Искаше само да се добере по-скоро до Ню Йорк.
На трийсетина седалки разстояние зад тях Кийт Ериксън подаде телефонната слушалка на жена си Лиза и прехапа устни. Децата бяха добре, а пък балдъза му прие спокойно новината, че ще пристигнат със закъснение. Сигурно ще изпуснат самолета от Ню Йорк за вкъщи.
Лиза поговори първо с двегодишния Джейсън, а после с петгодишния Томи. Третото им дете беше още бебе, но Лиза настоя да извикат и него на телефона, за да си погукат. Кийт си представи как балдъзата се пули с досада.
Дали ще успеят да настанят пътника с инфаркта в болница, та да си продължат полета? Цяла година уговаря Лиза, докато я придума да заминат на почивка без децата.
— Естествено, децата се нуждаят от майчини грижи, но аз пък се нуждая от любов! — убеждаваше я той.
— А защо чак в Европа? — възрази тя.
Помнеше много добре отговора си.
— За да не им се обаждаш всеки ден.
Но тя пак им се обаждаше всеки ден, сякаш обхваната от някаква мания за отмъщение. Още от самото начало пътешествието се оказа пълен провал. На летището в Де Мойн тя забави полета с безкрайна прощална сцена — обляна в сълзи, прегръщаше ту едното, ту другото дете, докато накрая ги разрева и тях. По целия път до Франкфурт не спря да се тюхка и вайка, а на летището се лепна за телефона и два часа чака майка й и децата да се върнат от обичайната си вечерна разходка. Ала най-ужасна бе реакцията й, като разбра, че самолетът ще закъснее. Той вече се плашеше от сълзливите й сцени, от мрачните й настроения и от яростното й негодувание, че я е откъснал от дома.
В продължение на две седмици, вместо да разглежда забележителности, тя непрекъснато сновеше и търсеше телефон да се обади на децата. Не я интересуваха нито исторически паметници, нито секс, камо ли пък той самият. Принудителната раздяла с децата заемаше изцяло мислите й. В хотелската стая в Париж му кресна, че го мрази, задето я накарал да ги изостави. „Ти си виновен за всичко! — викаше с подивял поглед и подскачаше около леглото. — Искаш да ми отнемеш децата! Нарочно си го намислил!“
Всъщност още в Де Мойн бе осъзнал, че реакциите й не са нормални. Инстинктивно усещаше, че й е нужна професионална помощ, но вкъщи странното й поведение все някак се търпеше.
Във Франкфурт той тихичко се измъкна от хотела, позвъни на един психиатър в Де Мойн и назначи преглед за следващата седмица. Докторът го изслуша внимателно и го предупреди, че не изключва възможността да се наложи хоспитализация.
Лиза най-сетне престана да гука на бебето, избърса сълзите от очите си и поиска да говори отново с Джейсън. Кийт Ериксън подпря брадичката си с ръка и се опита да не мисли за бързината, с която сателитният телефон гълта доларите му.
Но вече си знаеше урока и нямаше да я прекъсва.
Холандски център за ръководство на въздушното движение, Амстердам
Вестта пристигна в Амстердам с обикновен телекс, последван от телефонно обаждане от Франкфурт. Озадачен, дежурният, отговарящ за полет 66, включи веднага микрофона. Нямаше време за размисъл. „Куантъм“-66 се намираше на 10 000 метра над холандския град Тилбург и на около 90 километра от германската граница.
— „Куантъм“-66, тук контрола Амстердам. Уведомяваме ви, че управлението във Франкфурт току-що отмени разрешението за влизане в германското въздушно пространство. Трябва да ви пренасочим в друго направление. Какво бихте желали?
Думите изтрещяха в пилотската кабина, сякаш вътре избухна ръчна граната.
— Как така отменят разрешението? — попита Роб с недоумение. — Първо англичаните, а сега и германците! Нали именно германците забъркаха цялата каша?! — Веднага натисна бутона на предавателя. — Контрола, „Куантъм“-66 лети към Франкфурт по изрични указания на германското правителство. Имаме спешен случай на борда.
Отговорът последва със смущаваща бързина.
— „Куантъм“-66, съгласно полученото съобщение ви е наложена забрана да влизате в германското въздушно пространство. Ако не поискате друго направление, ще трябва да останете в зоната за изчакване.
Джеймс Холанд даде знак на Роб да мълчи и трескаво заобмисля съществуващите възможности. Дали от Главното управление на „Куантъм“ не са променили първоначалния план, а после да са забравили да им съобщят? Може би диспечерът е определил друго направление и е информирал Франкфурт, но е пропуснал дребната подробност да уведоми екипажа.
Ала думата „забрана“ продължаваше да кънти в ушите му. Нямаше да използват точно нея, ако ставаше въпрос за обикновена промяна.
Усети, че настръхва. Изведнъж му се прииска да кацне където и да е, при това възможно най-скоро, както заради болния пътник, така и заради самия себе си. Тревогата му нарасна: времето си течеше, трябваше да действа светкавично.
— Контрола, насочете ни за кацане на летище Шипхол, Амстердам.
— Разбрано — отвърна дежурният с облекчение. — Завийте наляво до 290 градуса, снижете и поддържайте 1800 метра. Поставете на транспондера код 3457.
Роб повтори указанията, а Холанд изключи автопилота, плавно наклони огромната машина наляво и премина в снижение с отнети двигатели до малък газ.
Виж, на холандците може да се разчита за помощ, мислеше си Холанд. Защо не се обърнах към тях от самото начало? Те никога не биха върнали граждански полет, изпаднал в тежка кризисна ситуация.