Джон Нанс
Часовникът на Пандора (16)

14

Киев, Украйна

Събота, 23 декември, 4:28 ч (0228 Z)

Кой знае откога звънеше телефонът в мразовитата ранна утрин, та да прекъсне сладките сънища на Юри Стеблинко: най-сетне беше станал космонавт и летеше в Космоса към… Е, вече нямаше значение къде. Образите бързо избледняха и се изпариха.

Още не се бе зазорило, когато отвори очи. Лежеше по гръб в непрогледния мрак, затоплен от пухкавото тяло на Аня. Косите й галеха лицето му, парфюмът й гъделичкаше ноздрите му. Резкият пронизителен писък на телефона почти заглушаваше тихичкото й хъркане. Той се опита да стане от леглото, но телата им още бяха слети. С нежна усмивка внимателно я обърна настрани, зави я грижливо и застана гол в леденостудената стая.

Ослуша се с надеждата, че досадният телефон най-после ще млъкне, но той най-нахално продължи да дрънчи. Кой би могъл да го търси по това време? Всъщност дали въобще него търсеха? Връзките бяха направо ужасни и телефоните често звъняха погрешка. Истинско чудо бе да попаднеш на човека, когото търсиш.

Аня още спеше и той се изкуши за миг да се върне в прегръдките й, но любопитството му надделя. Отиде на пръсти в хола и вдигна слушалката.

— Ало? — каза тихо.

— Юри Стеблинко ли е на телефона? — попита на руски мъжки глас със силен акцент.

— Да, аз съм. Кой се обажда?

— Един приятел. И евентуален работодател.

— Трябва сам да се сетя, така ли?

— Да, но без имена.

Юри разтърси глава, за да се разсъни. Трепереше от студ.

— Почакайте една минутка. — Запали нощната лампа, взе халата на Аня от стола и се загърна в него. — Добре, значи ще си играем на гатанки. Все пак бихте ли ми подсказали малко?

— Спомняте ли си Владивосток, приятелю? А човека от хотел „Метропол“? Е, същият човек сега би могъл да ви възложи задача, която бързо ще ви издигне в кариерата.

Рефлексите, придобити от двайсет години стаж в КГБ, тутакси се задействаха и мисълта му заработи трескаво. Нещата явно бяха сериозни, щом човекът не иска да се споменава името му.

За последен път Юри пътува на изток преди две-три години по поръчение на военните. Всъщност това май беше последната му изява като полковник от руските Военновъздушни сили. Но във Владивосток бе ходил един-единствен път, и то по лична работа.

— Вие ли сте въпросният човек? — попита.

— Точно така. Ако не се лъжа, сам ме издирихте във Владивосток.

Изведнъж си спомни всичко. Беше преди две години. По онова време Съветският съюз се разпадаше и кариерата му във ВВС беше под въпрос. Но ако тогава просто проучваше възможностите, сега вече бе на ръба на отчаянието — нямаше нито работа, нито пари.

— Помня, разбира се! Помня и вас, и Владивосток. Мислех, че вие сте забравили. Почти бях изгубил надежда, че ще се обадите.

— Ни най-малко, Юри. Продължавате ли да летите? Още ли имате достъп до същите съоръжения?

— Да, летя като изпитател на разни самолети. В момента съм главен летец изпитател на новия свръхзвуков „Сухой“.

— Прекрасно. В такъв случай мога да ви направя едно интересно предложение, само че не по телефона.

— Добре, при вас ли искате да дойда?

— Не, няма време.

Юри притегли един стол и седна. Халатът се разтвори и зейна, но той вече не усещаше студа.

— Ако все още сте заинтересован от сделката, която обсъждахме във Владивосток, моята организация може да уреди въпроса, но при условие, че първо свършите нещо изключително важно за нас. Ще трябва да осигурите и необходимото оборудване в рамките на няколко часа.

— Къде искате да отида?

— Ще ви дам един адрес в Киев. Бъдете там точно в девет часа ваше време. Един руснак, който ще се представи като „Александър“, ще ви обясни всичко. Ако приемете предложението, ще ни съобщите чрез него какви финансови средства са ви необходими и ние ще ви ги осигурим за два-три часа. Можете ли веднага да заминете?

— Да, разбира се!

— Отлично. Разполагате само с няколко часа за подготовка.

Преди години такъв разговор би бил невъзможен, помисли си Юри. Никой агент не би дръзнал да спомене подобни неща по домашен телефон.

Записа бързо адреса и връзката прекъсна без познатото от едно време второ прещракване от подслушвателния пост.

Върна се в спалнята и мушна ледени ръце под одеялото, за да събуди Аня. Тя изписка и отскочи назад. Русите коси се разпиляха по голите й рамене.

— Какво има, Юри? — Ококорените й очи сякаш питаха дали не се е побъркал.

Докосна устните й с пръст, за да я успокои, наведе се над нея и я целуна.

— Току-що получих чудесни новини по телефона. Трябва да вървя. Може да се върна още днес, а може и след седмица-две, но ако всичко мине по план, като си дойда, ще се махнем от тая дупка.

— И къде ще отидем?

Той я целуна пак, после смъкна завивката и целуна гърдите й една по една.

— На онова прекрасно местенце, за което отдавна си мечтаем! — Погали нежно косите й. — Там, където ще можем да живеем истински, да се оженим и да си имаме дечица.

Радостна усмивка озари лицето й.

— Само че, любов моя — Юри отново постави пръст на устните й, — нещата са както навремето: не знаеш къде съм, какво правя, нищо. Помниш си урока, нали?

 

 

На борда на Полет 66

Бренда Хопкинс отвори очи и видя командира, надвесен над нея.

— Бренда, извинявай, че те събудих, но имаме нужда от твоята помощ.

Тя замижа.

— Да?

— Трябва да изнесем тялото на професора — обясни Холанд. — Нали разбираш, по-добре е тази работа да свършат същите хора, които се погрижиха за него и преди.

Бренда кимна. Нямаше смисъл да излагат на опасност онези, които не се бяха докосвали до Хелмс.

 

 

Стълбата вече беше закачена на задната врата на самолета. Бренда привърши унило с опаковането на трупа в найлонови чували и слезе долу при пътниците.

Надписът „Затегнете коланите“ светна в салона и гласът на Джеймс Холанд прокънтя по уредбата.

— Драги пътници, тук е командирът на полета. Моля всички да седнат на местата си. Още не сме готови да потеглим, но трябва да отворим една от вратите, за да получим допълнително храна и да предадем тялото на починалия пътник на отговорните власти.

Съобщението бе посрещнато с неодобрително мърморене. Група подпийнали мъже, застанали по средата на пътеката в туристическата класа, отказаха да се върнат на местата си. Един пътник, седнал наблизо, им направи забележка да изпълнят заповедта на капитана.

— Абе, я си… — изръмжа най-пияният и за по-убедително му показа среден пръст. — Ти ако искаш да си послушна овчица, твоя си работа! Мен пък ми писна да ме разиграва някакъв си капитанчо, дето само гушка парички и чака нареждания!

Спорът привлече един поддръжник на пияницата и двама гласовити опоненти.

— Ще ви запозная с най-новите събития в странната ни одисея — продължи Холанд. — Надяваме се след час-два да напуснем Исландия…

Какофонията от аплодисменти, подсвирквания, радостни възгласи и презрителни дюдюкания почти заглуши последните му думи.

— … но за съжаление няма да отлетим направо за вкъщи. След консултации с правителството авиокомпанията е изпратила транспортни самолети с медицински персонал и оборудване за полева болница, в случай че някой от нас наистина се разболее от вируса. Още не знаем къде точно ще кацнем, но поне ще е на по-топло място от Исландия и най-сетне ще можем да излезем от самолета.

Този път аплодисментите бяха значително по-слаби.

— Непрекъснато ме питате дали ще успеем да посрещнем Коледа у дома. Колкото и да е неприятно, отговорът е „не“. Ще останем заедно поне още няколко дни, но веднага щом свърши карантината, ще отлетим за Щатите.

Четиримата бунтари сновяха по пътеката и ругаеха стюардесите. Бренда стоеше отзад до кухничката. Когато видя, че не е по силите на момичетата да се справят с нарастващата суматоха, грабна интеркома и се обади в пилотската кабина. Холанд се озова долу за по-малко от четирийсет секунди. Грубияните бяха преградили пътя на стюардесите в предната част на салона. Разгневена, Барб се опитваше да надвика мъжкия хор. Холанд измъкна мегафона от шкафчето над главата си и пристъпи напред.

— Тишина! Всички да си седнат по местата! Това е заповед на командира!

Двама от мъжете млъкнаха и се оттеглиха, но подстрекателят и най-ентусиазираният му поддръжник продължиха да викат и тръгнаха към Холанд. Той запази самообладание и почака да се приближат, но Барб инстинктивно препречи пътя им и единият замахна с ръка и я цапардоса. Барб залитна назад и се стовари върху количката за сервиране.

Холанд сграбчи бабаита за яката, напъха го в кухничката и го заби в стената. Барб се изправи, опипа тила си и застана срещу стъписания побойник.

— Барб, преспокойно можеш да дадеш това лице под съд — рече Холанд.

— Ще си помисля! — отговори тя, сдържайки гнева си.

— Името! — изрева Холанд и разтресе мъжа. — Казвай си името веднага!

— Чет… Чет… Уолтърс… Чет Уолтърс — запелтечи онзи. От устата му се разнесе воня на алкохол: — Съжалявам… наистина съжалявам…

— Сега слушай внимателно, Уолтърс — изсъска Холанд. — От тук нататък ще си мълчиш, не искам да чуя и гък! Ако не ти е известно, ти току-що извърши федерално престъпление: нападна служебно лице и попречи на екипажа да изпълнява задълженията си. Една дума да обелиш до края на пътуването, и ще те предадем на ФБР! Плюс това старшата стюардеса мис Ролинс може да те съди отделно и аз с удоволствие ще й свидетелствам. Ясно ли е?

— Да, сър! Ясно, сър!

— Ще оставя на мис Ролинс да реши дали да те предадем на властите. А сега се върни на мястото си и нито дума повече!

— Да, сър! Добре, сър!

Холанд пусна яката му и той се изниза навън засрамен. Другият смелчага отдавна се беше покрил някъде.

— Благодаря ти, Джеймс — каза Барб. — Бяха цяла банда, но тоя им беше главатарят.

— А ти как си? Зле ли се удари?

— Нищо ми няма. Е, после може да ми излезе цицина. — Тя потърка удареното място. — Джеймс, по-лошото е, че хората се бунтуват. Знаеш ли какъв вой нададоха, докато им говореше по уредбата? Те са озверели, тук скоро може да стане истинска джунгла!

— Светът поначало е джунгла, Барб. — Холанд я потупа по рамото, прибра мегафона и напусна кухничката.

Извървя пътеката, обърна се с лице към пътниците и включи уредбата.

— Дами и господа, в сполетялата ни беда всички сме еднакво потърпевши, но аз съм законният командир на полета и ви заявявам, че няма да допусна никакви нарушения на реда. Ако някой все още има възражения, нека веднага дойде при мен да ги изложи. Съжалявам, че съм толкова рязък. Знам, че повечето от вас са съзнателни граждани и наистина се опитват да помогнат на екипажа да се справи с положението, за което искрено ви благодаря. Има и такива обаче, които ни пречат да си вършим работата, и те ще бъдат дадени под съд. А сега моля всички да останат по местата си.

Млада жена скочи от мястото си до прозореца. Мъжът до нея се опита да я възпре, но тя се отскубна и с обезумял поглед се затича към Холанд. Божичко! — изтръпна той. Сега пък какво?

— Госпожо, бихте ли…

Тя профуча покрай него, сякаш не го забеляза. Той моментално се втурна след нея. Чу стъпки зад гърба си.

— Капитане, това е жена ми Лиза. Тя не е добре. — Кийт Ериксън го следваше запъхтян.

Настигнаха я в първа класа, но преди Холанд да успее да я задържи, Гарсън Уилсън скочи и застана на пътя му.

— Джеймс, трябва незабавно да говоря с вас! — избоботи свещеникът.

Лиза се добра до една от вратите и рязко я дръпна. Оказа се, че води към сервизно помещение. Отчаяна, тя се завъртя и се втурна в обратна посока. Уилсън я пресрещна, бързо прецени положението и я прегърна покровителствено.

— Какво има, моето момиче?

— Дечицата ми! Трябва веднага да отида при тях! Трябва да сляза! — Лиза посочи с ръка навън. В същото време забеляза съпруга си, сгуши се в Уилсън и уплашено изпищя: — Не!

— Оставете я на мира, сър! — Уилсън властно протегна ръка, за да възпре Кийт. — Виждате, че се страхува от вас.

— Но това… това е жена ми. Много е разстроена — проплака Кийт Ериксън. — Иска да слезе от самолета!

— Нищо чудно! — изсумтя Уилсън. — И аз искам да сляза!

— Моля ви, моля ви! — виеше Лиза. — Той ще ми отнеме децата! — Пое дъх, придърпа Уилсън по-близо и зашепна в ухото му: — Ще ми скрои номер! Иска да се отърве от мен, за да ми отнеме дечицата!

Внезапно в салона нахлу студен въздух. Бяха отворили задната врата на самолета. Лиза потръпна, огледа се панически и видя втората пътека между седалките. Отскубна се от прегръдката на Уилсън и хукна натам.

Кийт се втурна да я задържи, но Уилсън го избута и с учудваща пъргавина понесе туловище към задния изход. Холанд и Ериксън разбутаха пътниците между двете пътеки и хукнаха след Лиза. В един момент Лиза се спъна и двамата с Уилсън се изравниха по успоредните пътеки, а Холанд и Ериксън все повече изоставаха, тъй като четирийсет реда пътници вече следяха с любопитство надпреварата и им се пречкаха в краката.

Задната врата зееше. Отвън някакъв човек в защитен бял костюм стоеше на най-горното стъпало на стълбата и подаваше пакети с храна, а Бренда и две други стюардеси ги поемаха. Неочакваната поява на Лиза, която направо връхлетя върху тях, следвана от внушителната фигура на Гарсън Уилсън, ги стъписа. Лиза се поколеба пред вратата, но Уилсън я подкани гръмогласно:

— Хайде, мила, сега или никога! Бягай навън, аз съм след теб.

Лиза се шмугна между стюардесите и мъжа на стълбата и се стрелна надолу. Уилсън понечи да направи същото, но тутакси се закова на място: множество фигури в защитни костюми тичаха насреща им с насочени автомати М-16. Онзи от горното стъпало го хвана за раменете и го натика обратно вътре. В този миг се появиха Ериксън и Холанд. Холанд избута Уилсън настрана и застана на вратата. Ериксън се опита да го последва.

— Стой там! — изрева Холанд. — Никой не може да излиза навън!

Холанд прелетя край мъжа с храната, който беше вече на средата на стълбата и крещеше на Лиза да се върне. Спря на най-долното стъпало. Виелицата го удари в лицето и той се разтрепери. Лиза Ериксън крачеше бавно и неуверено към някакво червено въже, проснато на земята на десетина метра пред нея. Беше скръстила ръце пред гърдите си и се тресеше от студ. Оттатък зоната, опасана от въжето, отляво и отдясно прииждаха хора в защитни екипи. Холанд се огледа и видя, че кордонът обгражда самолета в радиус от стотина метра.

Лиза продължаваше да върви напред. Холанд добре знаеше какво може да очаква от охраната: засега само предупреждаваха, но пресече ли някой линията… Слезе от стълбата и мигом се чу пукотевица. Няколко куршума отскочиха от площадката пред него. Въоръжените му махнаха с ръка да се прибира и се опитаха да привлекат вниманието на Лиза — строиха се в две редици и насочиха оръжие към нея. Явно се готвеха да стрелят така, че да не засегнат самолета. Защитните им шлемове и воят на вятъра пречеха на Холанд да чува гласовете им, но жестовете им бяха недвусмислени. Даваха му знак да се връща обратно. Той събра ръцете си във фуния и извика:

— Недейте! Тя не е на себе си! Болна е!

Вятърът отнесе думите му. Той пристъпи напред и нова серия куршуми надупчиха бетона пред носовете на обувките му. Отскочи назад. Двама отляво бяха приклекнали и се прицелваха в него, а един отдясно се целеше в Лиза. Четвърти отзад бе свалил скафандъра си и държеше мегафон.

— Спрете, или ще стреляме! Останете на място — и вие, госпожо, и господинът до стълбата! Още една крачка, и ще сме принудени да стреляме на месо!

Повтори и потрети предупреждението, но Лиза продължи да пристъпя към въжето като сомнамбул. Холанд размаха ръце и отново се развика, че жената е болна, луда, разстроена… Още два автомата отдясно се прицелиха в нея. Той се отмести встрани и дулата отляво проследиха движението му. Пръстите на стрелците заиграха върху спусъците.

— Лиза, моля те, спри! — изкрещя той с все сила. — Децата ти са при нас в самолета!

Тя продължаваше да върви бавно и невъзмутимо. Вече беше на два-три метра от въжето. Всеки един от охраната можеше да я хване и да я задържи, но никой не посмя. Холанд знаеше, че няма да рискуват. Бяха им казали, че пътниците на боинга пренасят зараза — докоснеш ли ги, умираш!

Гласът от мегафона ревеше вече неистово. Нова пукотевица раздра въздуха. Един куршум изсвистя над главата й.

Сякаш нищо не бе в състояние да я спре. Застанал на горното стъпало на стълбата, Кийт отчаяно я умоляваше да се върне.

Командирът на отряда свали мегафона и издаде някаква заповед. Един от автоматите се прицели в краката й.

— Не! — изкряска Холанд. — Не стреляйте! Тя е луда!

На метър от въжето Лиза внезапно спря, обърна се с гръб към охраната и погледна вяло към самолета. Трепереше от студ в тънката си рокля. Вятърът шибаше лицето й и развяваше косите й назад.

Трите автомата отдясно се снижиха и насочиха цеви в земята.

Холанд я подканваше нежно с ръка, без да е сигурен, че тя го вижда.

Кийт Ериксън заслиза по стълбата.

— Лиза, миличка! Моля те! — извика той през сълзи. — Обичам те! Върни се при мен и при децата! Моля те, Лиза!

Тя го гледаше втренчено. Той стъпи на земята и понечи да се затича към нея, но Холанд го сграбчи за раменете. Още няколко куршума изсвистяха до тях.

— Това е жена ми! Не стреляйте! — изпищя Ериксън.

Лиза се сепна, обгърна с длани главата си, после бавно разпери ръце встрани и застина в тази поза. Полицаите отново се прицелиха в нея. В същия миг тя се завъртя и се втурна напред с истеричен писък.

Полицаите се стъписаха. Една и съща мисъл минаваше през ума на всички: жената идва от самолета и носи сигурна смърт. Имаха заповед — прекоси ли някой въжето, да го застрелят.

Кийт Ериксън се опита да се отскубне и отново да хукне подир Лиза, но Холанд го повали на земята. Изстрелите отекнаха в ушите им почти в същия миг.

Простреляното тяло на Лиза Ериксън се свлече на бетонената настилка, плъзна се по леда и спря във въжето. Наоколо постепенно се разля алена локва. Ужасени от гледката, стрелците се вцепениха, после един от тях пристъпи към мястото, клекна и побутна безжизнената купчинка с автомата си.

Човекът с мегафона заповяда на Холанд и Кийт веднага да се приберат в самолета.

— Боже мой, божичко! — хлипаше Кийт, обезумял от ужас. Вперил поглед в трупа на Лиза, той взе да се боричка с Холанд.

— Недей, и теб ще застрелят! Помисли за децата си! Децата ти имат нужда от теб, чуваш ли?

Повлече го нагоре по стълбата, предаде го на грижите на Барб и започна да обяснява какво се е случило.

— Знам — прекъсна го Барб. — Всички знаят.

— Заведи го на втория етаж — каза тихо Холанд.

— По дяволите, къде ви е командирът?! — стресна ги непознат глас.

Един от полицаите се бе изкачил до най-горното стъпало. Думите му, макар и заглушени от защитния шлем, се чуваха ясно и отчетливо.

Холанд подаде глава през отворената врата.

— Мръсни копелета! — изрева той на сантиметър от маскираното лице. — Тази клета женица ли ви уплаши? На терорист ли ви приличаше? Защо я убихте? Оставихте децата й сираци!

— Вижте какво, капитане, много добре знаехте, че никой не може да излиза. — Полицаят като че ли бе разстроен. — Заповядали са ни да стреляме по всеки, който се опита да пресече линията. Дадохме и на двама ви достатъчно възможност да се приберете! Ако бях изпълнил стриктно заповедта, трябваше да разстрелям и вас!

Холанд поклати отчаяно глава.

— Не видяхте ли, че тя е психично болна?

— Трябваше да я спрем, сър. Имахме изрична заповед. Не можехме да я оставим да избяга. Предупредихме я, а и вас също!

Холанд го погледна тъжно. Нямаше смисъл да спори.

— А какво ще стане с тялото й?

Няколко души вече покриваха с платнище дребната фигурка на пистата.

— Не знам, не зависи от мене, сър. Ще ви информираме своевременно. А сега да приключим с товаренето на храната, да изнесем трупа от самолета и да затворим вратата. И моля ви, кажете на пътниците си, че ако още някой припари навън, ще го разстреляме на място без предупреждение.

Холанд кипна. В гърдите му се надигна неудържим гняв. Вкопчи пръсти в гащеризона на полицая и го придърпа към себе си. Противно на очакванията му онзи не оказа съпротива.

— Нищожество! Жалко дребно роботче! А какво ще направиш, ако всички излезем оттук накуп? Ще ни избиеш до един, така ли?

Полицаят се поколеба, после кимна утвърдително.

— Така, капитане — ще настане истинска сеч. Сигурно до края на живота си ще се измъчваме от угризения, но заповедта е ясна и категорична. Опитахме се да ви предупредим.

* * *

С неимоверни усилия Барб Ролинс продължи да изпълнява задълженията си и след убийството. Изчака да изнесат трупа на Ърнест Хелмс и да приключат с доставката на храната, после затвори вратата и се качи горе. Обгради с въженце леглото на професора, дръпна завеската, настани младежа със счупения крак на друго легло и слезе обратно в салона.

Бренда я пресрещна със съкрушен вид.

— Барб, щом толкова се страхуват от нас, че чак са готови да ни разстрелят, значи положението наистина е много сериозно!

— Успокой се, мила, всичко ще се оправи. Нали знаеш, че тревогата е фалшива!

— Не, Барб, май въобще не е фалшива!

Барб я прегърна през раменете.

— Виж какво, ония навън явно са се паникьосали, ние тук обаче знаем, че Хелмс умря от сърдечен удар.

Бренда затвори очи и поклати глава.

— Бренда, чуй ме. Те смятат, че пренасяме зараза, която е в състояние да погуби човечеството, но според Джеймс това е невъзможно.

— А той откъде знае? Опитва се да ни успокои, но няма как да знае със сигурност.

— Ти пък да не би да знаеш? — попита Барб доста по-остро, отколкото възнамеряваше.

Бренда я погледна печално и кимна.

Барб отмести ръце от раменете й. Студените тръпки на страха отново я полазиха. Беше се примирила, че няма да посрещне Коледа у дома с мъжа си и че ще трябва да отложат празненството с ден-два. Но вече се питаше дали въобще някога пак ще го види.

Бренда се бе вторачила в пода. Когато проговори, гласът й бе толкова тих, че едва се чуваше.

— Май мисис Ериксън извади най-голям късмет.