Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Pandora’s Clock, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2015)

Издание:

Джон Нанс. Часовникът на Пандора

Американска. Първо издание

ИК „Обсидиан“, София, 1995

Редактор: Димитрина Кондева

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

Консултант: инж. Красимир Иванов

Художник: Кръстьо Кръстев

ISBN: 954-8240-29-7

История

  1. — Добавяне

3

Близо до летище Хийтроу, Лондон

Точно в 16:48 ч английско време, когато „Куантъм“-66, пропъден от унизителния официален отказ на британските власти пое курс към Франкфурт, обитателят на малък апартамент в невзрачен тухлен блок на пет-шест километра от летището позвъни в лондонското бюро на Си Ен Ен.

Докато чакаше да го свържат, младият човек нагласи спирачката на инвалидната си количката и буквално се разтрепери от вълнение — едва ли друг следеше и документираше радиокомуникациите на Хийтроу по-внимателно от него! Разполагаше с повечето преки телефони на Си Ен Ен и Би Би Си, тъй като от години им предоставяше поверителна информация от летището и им продаваше записи на разговори въздух-земя.

Гордееше се, че успя да се добере до честотата на управлението в Маями преди командира на полет 66. Направи бърза сверка със Световния авиационен справочник, обади се в офиса на „Куантъм“ в Далас, настрои приемника си на съответната честота и вече записваше, когато пилотът се свърза с въздушния контрол.

Погледна касетата в ръката си и се усмихна доволно. Кой ли ще предложи най-много за нея? Ситуацията беше уникална: цял самолет хора, изложени на някакъв страшен вирус, ще бъдат принудително поставени под карантина! Истинска сензация — Си Ен Ен ще я грабне веднага! Изгаряше от нетърпение да види как водещият в Атланта ще оповести на цял свят новината, която не друг, а той ще им съобщи пръв!

 

 

На борда на Полет 66

Посланик Лий Ланкастър барабанеше с пръсти по кожената облегалка на седалката и размишляваше над получената откъслечна информация. Не намираше нищо странно в това, че се отклоняват към Лондон заради критично болен пътник. Последвалото съобщение обаче, че се връщат във Франкфурт, за да получат по-добра медицинска помощ, му се стори направо абсурдно.

Беше проследил усилията за спасяване на болния и знаеше, че животът на нещастника виси на косъм и всяка секунда е фатална. Кой нормален пилот ще лети цял час обратно до Германия, след като Хийтроу е само на няколко минути път?

Ясно, че нещо не бе наред. Обзе го тревога — колкото и да е невероятно, може именно той да е причината за цялата бъркотия. Та нали половината арабски свят искаше главата му! Дали връщането във Франкфурт не е всъщност опит за отвличане?

Усети, че Рейчъл Шъруд го наблюдава. Почти винаги успяваше да разчете мислите му, от което дори му ставаше приятно. Бивша стипендиантка на Роудс, тя бе невероятно интелигентна и умееше да пише такива блестящи речи, че заслужаваше да работи в президентския екип, а не в неговия.

Но Рейчъл не познаваше лютата ярост на шиитите и дивия фанатизъм на враговете му, тъй че този път трудно би разгадала мислите му.

Отвличане! Не, това е просто абсурдно! — каза си. И все пак…

Пред погледа му за сетен път изплува зловещата картина на онази взривена кола в Мадрид миналата година. Въпреки предупрежденията да бъде извънредно предпазлив в Испания, свежият пролетен ден и собствената му самонадеяност го подмамиха да се поразходи из града. Помоли един служител от посолството да закара колата до резиденцията и тръгна пеша. Та нали все пак напук на всички заплахи бе оцелял без драскотина цели десет години! Вярваше, че благодарение на упорството си вече е станал неуязвим.

Минути по-късно експлозията достигна до ушите му. Мощната бомба, поставена под таблото, разкъса на парчета и шофьора, и колата. Поредният протест срещу испанското правителство, гласеше последвалата официалната версия, без въобще да споменава името на Ланкастър. Ала никой не се съмняваше, че именно той е бил набелязаната жертва.

Погребението беше същински кошмар: вдовицата изпадна в истерия и обвини лично него за трагедията.

Ланкастър изтръпна от ужасния спомен. Разтърси глава, потърка слепоочията си и погледна към Рейчъл. Колко е красива, помисли си. Дори строгото й облекло не може да прикрие подобно съвършенство. Компанията на хубави жени винаги му доставяше физическо удоволствие и близкото им присъствие го изпълваше с приятна топлина.

Самолетът промени леко курса си и той отново се замисли над сегашния проблем. Американският посланик Лий Ланкастър, известен с усилията си за постигане на примирие между Израел и арабските страни и за подобряване на икономическите взаимоотношения между тях, отдавна беше заклеймен като кръвен враг на исляма. За шиитите нямаше никакво значение, че е признат учен и специалист по исляма. Самият той трудно можеше да изброи всички терористични организации, националности, отцепнически групировки и какви ли не други, зарекли се да го убият. Но въпреки високата цена той отказа да стане пленник на мерките за сигурност. Ходеше по ръба на бръснача, постоянно се оглеждаше и знаеше, че всеки момент може да се подхлъзне.

Семейството му някак свикна с опасността, ала това не бе спокоен живот. Джил Ланкастър не се чувстваше удобно в ролята си на типична съпруга на дипломат, вечно усмихната, без да се оплаква от нищо. Беше й противно вечно да прикрива страха си, че следващия път съпругът й ще се прибере у дома в ковчег, покрит с националното знаме.

Той въздъхна и се огледа наоколо.

И така, спипаха ли ме най-сетне, или тая параноя ще ме доведе до лудницата?

Не, терористите не залагат на непредвидими случайности като сърдечни кризи, реши той.

Но ако не е отвличане, тогава какво, е? Възможно ли е някаква друга заплаха да го очаква във Франкфурт?

— Би ли ми направила една услуга? — обърна се към Рейчъл.

— Разбира се, Лий.

Наведе се към нея и се опита да потисне възбудата, предизвикана от уханието на парфюма й.

— Тук има нещо гнило — прошепна в ухото й. — Трябва да узнаем какво точно се е случило и дали няма нещо общо с мене. — Видя тревогата в тъмнокафявите й очи и реши да я поуспокои: — Не вярвам аз да съм причината, но това връщане във Франкфурт ми се струва доста странно.

— Да отида ли да разговарям с пилотите?

— Първо намери старшата стюардеса, обясни й кои сме и се постарай да разбереш какво става.

Рейчъл прикри уплахата си с несигурна усмивка, откопча предпазния колан и се изправи на стройните си крака.

 

 

Джеймс Холанд покри с длан слушалката на сателитния телефон и се обърна към другия пилот.

— Дик, явно сме в центъра на дипломатическа престрелка, искаш ли да поемеш разговора с компанията?

Като сянка на отминаващ облак мигновена паника пробягна по лицето на Роб и също така бързо изчезна.

— Кажи ми само какво искат от нас — отвърна той и веднага осъзна, че е изтърсил глупост. Естествено, че Холанд ще му предаде нарежданията от Далас дума по дума.

Холанд довърши разговора по телефона и поклати глава в почуда.

— Тия, нашите, съвсем са се оплели. Според директора на управлението германското правителство е поискало да се върнем във Франкфурт, а пък немците твърдят, че не са карали англичаните да ни отказват кацане. Държавният департамент също разследва инцидента, но и оттам не обясняват нищо, погрешно сме били разбрали.

Кой какво е разбрал погрешно?

— От страна на англичаните имало само препоръка, а не отказ за приземяване.

— Ама че препоръка!

— Така реагирах и аз. Лошото е, че не ни казват нищо със сигурност. — Холанд се намръщи и започна да изброява на пръсти. — Никой не знае какви мерки смятат да вземат във Франкфурт, какво лечение ще приложат, ако има други заразени, и доколко е опасен този грип. А вицепрезидентът на компанията, вместо да се занимава със случая, дреме на ранчото си край Тексаркана с изключен телефон. Директорът обеща да ни се обади, щом научи нещо ново.

Интеркомът иззвъня и стресна Роб.

— Командирът ли е? — попита разтревожен глас.

— Кажи-речи. Тук е инспектиращият командир. — Усети объркването на стюардесата и погледна Холанд, който се правеше, че не чува нищо. Глупаво ще е точно сега да й обяснява разликата, реши Роб и намести слушалката на ухото си. — Вторият пилот е. Какво има?

— Обажда се Ди от първа класа. С нас пътува един американски посланик. При мен е сътрудничката му и задава въпроси, на които не мога да отговоря. Да я доведа ли при вас?

— Разбира се. — Роб натисна бутона, който отключваше вратата. Знаеше много добре, че само командирът има право да разреши влизане в кабината. Телефонът на Холанд беше включен, значи бе чул разговора. Искаше да види реакцията му, но реакция не последва.

Потънал в дълбок размисъл, Холанд само се размърда и го погледна безизразно.

Намираха се на 10 000 метра височина над Ламанша, съвсем близо до Холандия. Имаха разрешение от тамошната контролна кула да продължат към Франкфурт. Нищо друго не можеха да направят в момента.

— Та къде отиваме? — наруши неловкото мълчание Роб.

Холанд сви рамене и мълчаливо посочи напред. И на двамата им беше ясно, че Франкфурт е единствената им възможност.

 

 

Бон, Германия

Само за петнайсет минути новината плъзна из коридорите на властта: предприемаха се спешни мерки във връзка с опасна заразна болест, а никой от правителството не беше уведомен. Дребен чиновник от Министерството на здравеопазването на име Цайтнер си позволил да ангажира националната полиция в безплодно издирване на някакъв човек — евентуален носител на опасна зараза, а после помолил министъра да окаже натиск върху англичаните, за да не разрешат кацане на полет 66. Министърът последвал съвета му, без да се консултира дори с канцлера, и в резултат се създала едва ли не политическа и дипломатическа криза. Тревогата, че правителството ще бъде злепоставено, ако пресата надуши гафа, накара канцлера да свика спешно заседание, на което въпросният Цайтнер и неговият разтреперан началник да дадат обяснения.

Цайтнер намести синята си вратовръзка на райета и се изправи като пред инквизитори. Край масата в заседателната зала, облицована с пищна тъмна ламперия, седяха министрите от кабинета на канцлера, а самият той, подпрял с ръка брадичката си, гледаше застрашително човека, предизвикал поредното сътресение в и бездруго нестабилното правителство.

— Слушам ви, хер Цайтнер — процеди през зъби канцлерът с леден глас.

— Преди два дни в Бавария американският професор Хелмс, преподавател в Хайделберг, е бил заразен с изключително опасен грип след директен контакт с болен служител на лабораториите „Хауптман“. Бяхме уведомени за случая от директора на баварския клон. — При вида на строгите лица насреща си Цайтнер се почувства още по-неуверен. — Надявахме се да открием професора, преди да е стигнал до някое летище или населено място, за да го поставим под пълна карантина. Смятахме, че ще успеем да овладеем положението, но усилията ни се провалиха и сега цял самолет с пътници е изложен на заразата.

— Професорът показал ли е вече признаци на заболяването?

— Той е тежко болен и според нас симптомите му се дължат на грипа, който е причинил и сърдечната криза.

— Грип да причини сърдечна криза?! Добре ли чух, че става дума за грип? — Канцлерът не отместваше пронизващия си поглед от него.

— Доколкото разбрах, този вид грип така натоварва организма, че ако човек е предразположен към сърдечни заболявания, стресът може да предизвика инфаркт — измънка Цайтнер.

— А как се е заразил професорът?

— От кръвта на един изследовател от „Хауптман“, който се опитал да разбие колата на Хелмс, счупил прозореца и се порязал на стъклото. Пилотът на служебния хеликоптер видял колата и успял да запише номера й. Предполагаме, че професорът е бил в пряк контакт с кръвта на лаборанта и така е прихванал вируса.

Канцлерът се размърда в стола си и махна с ръка, за да отклони предлаганата му чашка кафе.

— А лаборантът още ли е болен?

Цайтнер се поколеба, преди да продължи. Спомняше си разговора с директора на „Хауптман“ в Бавария.

— Починал е от усложнения на болестта.

Навъсеното лице на канцлера се смръщи още повече.

— Цайтнер, искам да сме наясно: доколкото си спомням, „Хауптман“ е фармацевтична фирма, която се занимава с биологически изследвания, нали така?

Цайтнер кимна.

— Оттам ви уведомяват, че един човек трябва да бъде поставен под карантина, защото е бил в контакт с техен болен служител, който по-късно умира, и въпреки всичко твърдят, че става дума просто за по-тежък грип?

— Точно така.

— Не ви ли звучи подозрително, Цайтнер? На мен лично ми звучи доста подозрително. Хората от „Хауптман“ не бяха ли силно разтревожени?

— Не, бяха само загрижени. Сигурен съм, че ни казаха цялата истина.

Канцлерът потропа с пръсти по масата и смущаващо дълго мълча, вперил поглед в Цайтнер.

— Има ли други, за които се предполага, че може да са заразени? — попита най-сетне държавният глава.

— Ами… да… Изолирахме няколко души от мотела, където бил отседнал Хелмс. Не знаем обаче дали сме открили всички, с които е имал пряк контакт на летището във Франкфурт, преди да се качи на самолета. Мисля, че да, но не сме съвсем сигурни.

— И къде сте ги настанили?

— В една военна база близо до Битберг. Изолирани са напълно и засега никой не се е разболял.

Двама души в залата разговаряха напрегнато. Единият, навярно съветник на вътрешния министър, ненадейно се обади:

— За бога, хер Цайтнер, хората току-тъй не умират от грип! Ако грипът, за който говорите, е толкова страшен, не се ли боите, че вече сте изтървали положението? Ами ако не изолирате навреме всички, с които е контактувал професорът, какво ще стане? Може да избухне епидемия!

Хорст Цайтнер вдигна ръка.

— Вярвам, че сме изолирали всички до един, но все пак не смея да се закълна. Професор Хелмс може да е спирал на някое място, за което не знаем.

— Проследихте ли целия му път? — попита канцлерът.

Цайтнер кимна.

— И продължаваме, по-точно полицията продължава да проверява. Всеки магазин, всеки мотел, всеки крайпътен ресторант, където може да се е отбил. Хайделбергският университет ни предостави негова снимка.

— А какво ще правите, ако някой ви се изплъзне и разпространи заразата, преди да го открием?

Цайтнер преглътна. Ето въпроса, от който се страхуваше най-много. Как да им каже, че всъщност не знае?

— Всяка епидемия крие опасност да пламне като горски пожар, докато не е ясно каква е — отговори неохотно. — За съжаление не знаем почти нищо за конкретния вирус. Поискахме допълнително информация, но засега…

Министърът на вътрешните работи се наведе напред с уплашено изражение.

— Всъщност не знаете нищо за болестта, така ли?

— Вижте, казаха ми…

— Дадоха ли ви точни сведения от „Хауптман“?

Цайтнер поклати глава.

— Значи може и да е нещо много по-лошо от грип, а те да не искат да си признаят — продължи министърът.

— Не, увериха ме…

— Уверенията не са достатъчни. Боже мой, Цайтнер, ами ако е онзи ужасен африкански вирус?

Цайтнер отново поклати глава.

— Африканският патоген е нишковиден. Вирусите марбург и ебола например са хеморагични и много опасни. Тъканта на органите бавно се разпада и настъпва мъчителна смърт от вътрешни кръвоизливи. В случая става дума за по-обикновен вирус. Лошото е, че е мутирал във форми, срещу които повечето от нас нямат изработен имунитет.

Канцлерът въздъхна и се обърна към останалите.

— Значи трябва да разбираме, че ако вирусът причинява нещо по-лошо от грип, вече не сме в състояние да го овладеем.

— Точно така, хер канцлер.

— Цайтнер, а какво ни очаква, ако се случи най-лошото и болестта се разпространи в цялата страна?

Цайтнер пое дъх. Налагаше се да импровизира с надеждата, че няма да го разпитват по-подробно. Притесняваше се, че не се опита да научи повече от директора на концерна и прибързано му се довери, но пък нали „Хауптман“ бяха огромна, благонадеждна фирма?

— Съдейки по описанието на вируса, ако избухне епидемия в населено място, хиляди стари и по-слаби хора ще загинат. Изчислено в производствени загуби, това би нанесло огромни щети на немската индустрия.

Министрите бяха стъписани.

— Германия не може да поеме риска да разпространи болестта и в други държави — продължи Цайтнер, — особено като се има предвид, че заразата се предава и чрез влагата във въздуха. Ето защо предприех незабавни мерки, преди дори да съм получил съответното разрешение. Нямаше време за губене. Когато разбрах, че Хелмс е отпътувал с по-ранен полет, ми стана напълно ясно, че не бива да оставим самолета да кацне в Лондон, без да сме уведомили британското правителство. Англичаните сами решиха да му откажат приземяване.

— Но вие им подсказахте това решение, нали?

— Да, хер канцлер — отвърна Цайтнер след дълго колебание.

Канцлерът вдигна вежди, погледна към министрите и отново заби очи в Цайтнер.

— Предлагате да изолираме триста души само защото един от тях може да е вирусоносител?

— Да, тъй като въздухът в самолета се рециклира и заразата може да се разпространи из целия боинг за броени минути. Логично е да приемем, че всички там вече са заразени.

— И колко време ще трае карантината?

Цайтнер трескаво взе да пресмята.

— Не знаем точно. Може би пет дни, а може и повече. Всеки, който не се разболее през това време, няма да представлява опасност.

— Последен въпрос — започна канцлерът и направи дълга пауза. — Щом сте решили да докарате на наша земя този самолет с потенциално заразени хора, навярно вече сте взели необходимите мерки за поставяне на близо триста души под карантина. Осигурили сте им изолатори, както при случай на биологическа зараза. Сформирали сте екип, който да организира и контролира комуникациите? Назначили сте групи за връзка с радиото, телевизията и пресата, които да се справят с бурната реакция по света и с близките на карантинираните. Уведомили сте съответните служби в нашето правителство, които ще се занимават с дипломатическите, правните, финансовите, военните и вътрешните последствия. Вече сте уредили всичко това нали, хер Цайтнер? — Той се изсмя изкуствено и махна с ръка. — Иначе защо ще ги връщате тук? Не би било разумно. — Канцлерът вирна глава и повдигна вежди въпросително, а Цайтнер усети как краката му се подкосяват.

— Е, хер Цайтнер, взети ли са всички тези мерки?

Цайтнер се опита да запази самообладание, но едва успя да изграчи:

— Не, хер канцлер, още не. Нямаше време.

Канцлерът кимна бавно като професор, който се е наслушал на един и същ нелеп отговор от едни и същи неподготвени студенти. Въздъхна тежко, изправи се и впи смазващо неодобрителен поглед в Цайтнер.

— Ясно. Излиза, че в малкото време, което ни остава, трябва да свършим доста работа, преди тази крилата кутия на Пандора да се озове отново в наши ръце. — Обърна се към министъра на външните работи: — Карл, моля те, ела с мен в кабинета да се свържем с американския посланик.

Канцлерът млъкна и демонстративно започна да събира книжата си от масата — изпитан и ефикасен смразяващ номер. После рязко вдигна глава, отправи последен убийствен поглед към Цайтнер и пак заговори на външния министър:

— Дължим голямо извинение на американците.

Министърът кимна и последва канцлера, а Цайтнер усети, че се задушава. Имаше чувството, че всеки момент ще припадне.

Здравата бе загазил.

 

 

Бавария

Трепкащите монитори в мрачната контролна зала на лабораторията „Хауптман“ показваха само празни помещения. Директорът нямаше нужда дори да ги поглежда. В съседните изолационни камери двама негови служители — дългогодишни колеги — завършиха живота си по ужасяващ начин, а той скри причината за смъртта им.

Проведеният преди двайсет и четири часа мъчителен разговор с генералния директор в Берлин не излизаше от ума му. Беше настоял пред началството, че е време да обяснят на правителството пред какво са изправени.

Но ръководството на компанията бе решило да излъже и да обяви болестта за грип.

Грип? — Той едва не се развика. Вирусът причиняваше ускорен пулс, висока температура, невъобразими болки и гадене, последвани от дезориентация, истерия, паника и параноични пристъпи, понякога придружени от халюцинации. Ролф Бронкман, вторият лаборант, който се зарази, им бе дал подробни описания. — Тая болест действа на психиката, засяга ума, променя личността! Какъв ти грип!

Но указанията от Берлин бяха строги и категорични: никой, освен най-доверените хора в „Хауптман“ не бива да знае истината, докато тя все още може да се потули.

Той посегна към телефона. Знаеше номера на правителствения човек в Бон, но също така знаеше, че подобно обаждане ще сложи край на кариерата му.

Дилемата го довеждаше до полуда.