Джон Нанс
Часовникът на Пандора (27)

25

Летище Лас Палмас — Канарските острови

Неделя, 24 декември, 0:10 ч (0010 Z)

Юри Стеблинко въздъхна с облекчение — резервоарите на гълфстрийма бяха вече пълни. Най-сетне любопитният испанец, който надничаше тук-там и си пъхаше носа където не му е работа, щеше да се разкара с цистерната си.

В този миг обаче някаква кола довтаса ненадейно на площадката. Отвътре изскочиха двама мъже, привикаха работника настрани и започнаха оживен разговор. Юри изтръпна — не разбираше бързия им испански, но очевидно се бе случило нещо извънредно, а и оня непрекъснато сочеше към гълфстрийма.

После двамата се качиха отново в колата и изчезнаха тъй светкавично, както пристигнаха.

Цистернаджията се приближи към Юри, попълни набързо една разписка и му я подаде. Юри добави двеста долара над сметката — беше сигурен, че работникът няма да откаже тлъстия бакшиш въпреки явното си презрение към арабите и арогантното им разточителство.

Испанецът преброи парите, измънка „благодаря“ и скъта двестате долара в джоба си. После понечи да си тръгне, но Юри му махна с ръка да остане.

— Senor! Que es el problema con sus amigos?

— Que? — смути се работникът.

— Sus amigos, en el automovil. Que dicen ellos a usted?

Човекът разпери ръце и заклати глава.

— Английски знаете ли? — попита Юри.

— Малко.

— Добре, тогава да опитаме на английски. Вашите приятели изглеждаха доста разтревожени. Станало ли е нещо?

— Приятели ли? Кои приятели?

— Онези в колата.

— А, да — окопити се испанецът. — Имало странно… странна случка в Тенерифе.

— Каква случка?

— Някакъв самолет с болест на борда кацнал без предупреждение. Искал гориво. Виждали ли сте „Боинг 747“?

— Да.

— Знаете, че „Боинг 747“ е с четири двигателя. Е, онзи в Тенерифе имал само три. Единият бил паднал.

Сякаш гръм порази Юри. Притъмня му пред очите, коленете му се подкосиха и за малко да изгуби равновесие. „Боинг 747“ с болни пътници и липсващ двигател, та това можеше да е само „Куантъм“-66! Значи не беше постигнал нищо. Ракетата просто бе откъснала единия им мотор, а те бяха успели да се промушат между радарите и да избягат!

— Сега заплашвали директора на летището, че ако не ги заредят с гориво…

— Да?

— … ще пуснат болните навън да заразят всички на острова.

Юри сграбчи работника за рамото.

— Още ли са там?

— Какво? Не разбирам, сеньор.

— Боингът още ли е на летището в Тенерифе?

— Не знам.

— Имате ли радиотелефон? Можете ли да се свържете с началника си — с вашия jefe?

— Si.

— Обадете му се веднага! — Юри пъхна още двеста долара в ръката му. Испанецът погледна банкнотите и се ококори. — Помолете го да провери дали самолетът вече е отлетял от Тенерифе. Si?

— Si, senor!

Юри запристъпя нервно от крак на крак. Едва се сдържаше да не се метне на гълфстрийма и да отхвърчи към Тенерифе. От картата знаеше, че островът е съвсем наблизо, спомняше си името му от страшната катастрофа на два боинга, сблъскали се на летището през 1986 г.

Можеше да вземе разстоянието за половин час, макар че нямаше представа какво ще прави, след като се озове там.

В едно обаче беше сигурен: щастливото му бъдеще с Аня висеше на косъм. Трябваше на всяка цена да унищожи проклетия боинг.

Испанецът извади портативен радиоприемник от кабината на цистерната, изломоти нещо и изчака началникът му да отговори.

— El jefe чул по радиото, че самолетът вече е с включени двигатели и всеки момент ще напусне летището.

— Muchisimas gracias, senor! — извика Юри и се втурна към отворената врата на гълфстрийма.

Работникът проследи спринта му с любопитство. Работата ставаше все по-интересна. Какво го прихвана тоя, като чу за боинга в Тенерифе, та взе да ръси пари като луд, само и само да разбере дали още е там? За къде се забърза толкова, че чак парцалът на главата му за малко не падна?

Човекът се почеса замислено по темето и се отправи към цистерната си.

 

 

Белият дом, Отдел за екстремни ситуации

Събота, 23 декември, 19:10 ч (0010 Z)

Застанал в обичайната си поза с кръстосани пред гърдите ръце, президентът на САЩ размишляваше напрегнато върху последните тревожни новини. Американският самолет, който по предишни сведения уж бил свален в Атлантическия океан от терористи, изненадващо се бе озовал на Канарските острови. Внезапната поява на това биологическо плашило с американска регистрация на испанска земя предизвика истинско дипломатическо сътресение и шоковите вълни, изригващи от епицентъра в Мадрид, скоро можеха да обхванат целия свят.

В Отдела за екстремни ситуации се бяха събрали висши служители от Държавния департамент, един генерал от Военновъздушните сили и заместник-директорът на ЦРУ Джонатан Рот.

— Господин президент — каза Рот, след като запозна присъстващите с новосъздадената ситуация, — един от нашите С-17 в Мавритания вече е на път за Тенерифе с част от медицинския екип. Командирът, бивш офицер от запаса, сега работи в гражданската авиация и е квалифициран пилот на „Боинг 747“, тъй че в краен случай може сам да поеме управлението на боинга и да го откара в пустинята.

— Джон — прекъсна го президентът. — Да не искаш да кажеш, че командирът на „Куантъм“-66 отказва да лети повече?

— Нищо не знаем, сър — поклати глава Рот. — Екипажът е изключил радиопредавателите и не желае да говори с когото и да било, освен с управата на летището. Заканват се, че ако не ги заредят с гориво, ще пуснат заразените пътници навън. Испанското правителство е в паника.

— Може би командирът иска да получи гориво, за да отлети към пустинята — предположи президентът.

— Сър, изобщо нямам представа какво смята да прави. Твърде вероятно е да реши да се върне в САЩ, а както ви е известно, вече стигнахме до заключението, че единственото безопасно място за самолета е в Сахара. Навсякъде другаде ще изложат на заразата не само местните жители, но и цялото човечество! Предполагам, че помните предишния ни разговор.

— Разбира се, но още не съм научил какви са резултатите от аутопсията.

— Така ли? — смути се Рот. — Съжалявам, сър, мислех, че сте видял бележката, която ви изпратих.

— Нищо, Джон. Запознай ни накратко с медицинските заключения.

— Макар че от Кефлавик тръгна слух, че аутопсията е потвърдила наличието на вируса, заключенията на нашия екип не са категорични. Липсват доказателства, че инфарктът е причинен от вирус, което обаче не изключва възможността професорът да е бил заразен и да е разнасял заразата.

— Тоест?

— Според мен по-добре е все пак да приемем, че в самолета върлува патоген от четвърта степен. Дори Хелмс да не е бил в активен стадий на болестта, пак е могъл да зарази всички на борда. Ако приемем обратната версия, рискуваме да пламне небивала световна епидемия, а ние не можем да си играем със съдбата на милиони хора. Вярно, че не знаем дали има вирус, или не, но окончателните заключения ще бъдат известни едва след три дни, когато приключат изследванията на пробите от Бавария и Исландия с електронен микроскоп.

— И какво предлагаш, Джон?

— Естествено, помолихме испанците да задържат самолета, но…

— А ако той въпреки всичко излети и поеме нанякъде? Какво според ЦРУ трябва да предприемем, за да не избухне епидемия и да не предизвикаме международен скандал? Разчитам на твоето мнение, Джон, тъй като във Военно-изследователския център във Форт Детрик явно си нямат и понятие от характера на този нов вирус.

Рот погледна първо към генерала от ВВС, с когото вече бе обсъдил възможните варианти, а после към президента.

— Сър, ако командирът на полета откаже да ни съдейства и на своя глава отлети някъде другаде, а не в Мавритания, просто не виждам начин да се справим с него, освен да прибегнем до употребата на сила.

— Какво?! — стъписан зина президентът. — Нима предлагаш да го уведомим, че ако не ни се подчини, ще стреляме и ще свалим самолета? Та нали терористите вече се опитаха да го направят и сега цял свят следи подробностите по Си Ен Ен? Искаш да заплашим със същото своите си сънародници, при това, без да сме сигурни, че са заразени?…

— Да, господин президент — кимна бавно Рот. — И не само да ги заплашим. Като вземем предвид реалната биологическа опасност, може да се наложи действително да го сторим.

 

 

Хотел „Хайят“, Вашингтон — 19:12 ч (0012 Z)

След като получи потвърждение, че „Куантъм“-66 се е приземил в Тенерифе, Ръсти Сандърс реши да рискува и позвъни на един стар приятел във Военното разузнаване. Колегата му явно се притесни, че разговаря от работното си място със служител на ЦРУ, преследван от незнайна подмолна групичка в управлението, но все пак записа номера на клетъчния телефон на Шери и обеща веднага да им съобщи, ако научи нещо ново за боинга.

— Не бих го направил дори заради теб, Ръсти, ако не бях сигурен, че интересът ти е оправдан. Разбрах, че от вчера работиш по случая.

— Нямаш представа колко съм ти благодарен, Стан.

— Само вътрешен човек би могъл да знае как ни изиграхте снощи с доклада пред Белия дом. Интересно защо Рот толкова държеше да ни изпревари.

— И аз това се чудя, но явно всичко е въпрос на конкуренция между ведомствата.

— До гуша ми дойде от конкуренти! Добре, Ръсти, ще се чуем пак.

Ръсти се сбогува и затвори телефона. Нарочно не бе споменал, че поддържа връзка с командира на „Куантъм“-66. Сега трябваше да се обади и на Джеймс Холанд, но беше крайно време да напуснат стаята. Семейство Холингсуърт и бездруго чуха прекалено много.

Двамата с Шери им благодариха за съдействието и тихичко се измъкнаха в коридора. Количката на чистачката стоеше отдясно, затова свиха вляво и забързаха към аварийната стълба в другия край.

— Телефонът ти включен ли е? — попита Ръсти.

— Да — отвърна Шери. — Къде отиваме сега? Самолетът е още в Тенерифе, нали? Може би чакат да им дадем някаква информация.

— Трябва да им се обадим и да разберем какво са решили. Последния път Холанд още се колебаеше накъде да се отправи и дали изобщо да напуска острова.

Шери залепи пръст на устните си и подаде глава от стълбището. Някакъв мъж с тъмен костюм излезе от асансьора, подмина количката на чистачката и почука на една врата в отсрещния край на коридора. Постоя малко, огледа се внимателно и едва тогава извади от джоба си ключ и влезе в стаята.

— Какво има, Шери? Мислиш, че сме в опасност ли?

— Да — кимна тя.

— Аз също — каза Ръсти. — Имам лошото предчувствие, че Рот ще се опита да се отърве от нас. Може и да си въобразявам, но…

— Не си въобразяваш. Нали го подозирахме, че е помогнал на „Ал Акба“ да се докопа до боинга? Е, ето че някой вече атакува самолета и се опита да го взриви! Ти си казал на Рот какво знаеш и ако той наистина е отговорен за покушението, двамата с теб се превръщаме в неудобни свидетели. ЦРУ уж отдавна не ликвидира хора, но Рот надали ще играе по правилата.

— Тоест?

— Тоест опасенията ти са съвсем основателни. Всичко може да се случи. Не забравяй, че изпратиха бандити да тършуват в апартамента ти. Давай да вървим.

Бързо заслизаха по стълбите. Ако се бяха забавили още миг, щяха да видят как мъжът с тъмния костюм напусна стаята, в която бе влязъл малко преди това. Отиде до количката на чистачката, почука на отворената врата, за да привлече вниманието на жената, и я попита дали някой на етажа се е заключил в стаята си и отказва услугите й.

На петия етаж Ръсти и Шери взеха сервизния асансьор и слязоха в подземието. Прекосиха зле осветените коридори, изкачиха задните стълби и се озоваха в дъното на хотелския ресторант.

— Кухнята сигурно има отделен вход за доставка на продукти — прошепна Шери. — Оттам можем да се измъкнем на улицата.

 

 

Ръководителят на двучленния екип, изпратен с поръчение да обезвреди д-р Ръсти Сандърс, вече изнемогваше от непосилната задача да наблюдава едновременно фоайето и шестте изхода на хотела.

Безнадеждна работа! — рече си той и се отправи към кухнята за поредната проверка на задните изходи. Точно реши, че пак се е разкарал напразно, когато край него премина самият Сандърс, следван от мистериозната си придружителка.

Агентът се огледа бързо. Всичко беше като по поръчка: в момента наоколо нямаше хора и Сандърс и жената бяха сами в коридорчето към задната врата. Къде ще намери по-идеални условия?

— Извинете! — тръгна подире им. — Господине! Госпожо! Бихте ли почакали един момент?

Ръсти се направи, че не чува, и продължи напред. Последва втори, още по-настойчив вик. Двамата с Шери спряха и се обърнаха. Насреща им с широка, дружелюбна усмивка вървеше около четирийсетгодишен мъж.

— Да, какво има? — попита Ръсти.

В първия миг реши, че сигурно е някой от охраната на хотела.

— Мога ли да видя документите ви за самоличност?

Докато Ръсти си търсеше портфейла, мъжът измъкна от джоба на палтото си револвер със заглушител.

— Ръсти, внимавай! — изпищя Шери, но вече беше късно. Дулото бе насочено право в гърдите му. Той замръзна на място, очаквайки да чуе неизбежния глух изстрел.

Непознатият обаче продължаваше да се усмихва лъчезарно.

— Отдавна ви чакаме, доктор Сандърс.

— Гледай ти! И кои сте вие, дето ни чакате? Преди да ми отговорите, махнете тоя пистолет, ако обичате.

— Не, докторе, няма да го махна — поклати глава онзи. — Доста време си изгубихме, докато ви открием. Уж обещахте да се обадите, а потънахте вдън земя.

Значи е от екипа на Рот, реши Ръсти. Нали Рот му нареди да си намери хотел и после да му съобщи къде се е покрил?

— Добре де, ако сте от управлението, за какво ви е пистолетът?

Агентът включи микрофончето в лявата си ръка и нареди на партньора си да докара колата пред задния вход.

— Ще ви обясним всичко, но сега не му е времето — каза той и посочи Шери. — Коя е тази?

— Аз съм сътрудничката на Джонатан Рот — пристъпи напред тя. — А вие кой сте, по дяволите?

Мъжът се сепна. Цялата му мисия можеше да се провали. Жената говореше авторитетно, явно не се шегуваше. Откъде да знае, че Рот имал сътрудничка?

Ами ако вземе да убие не когото трябва…

Пръстът му неволно се отмести от спусъка и пистолетът се наклони два-три сантиметра надолу. Това не убягна от погледа на Шери, която на свой ред се усмихна подканващо, изпъна ръце над главата си и изпъчи гърди, за да отвлече вниманието му. Изчака го да вдигне очи към бюста й, пое си въздух и го ритна с всичка сила в слабините.

Злощастникът нададе кански писък, преви се в кръста и политна напред. Очите му се изцъклиха от болка. Шери замахна и изби оръжието от ръката му.

— Ръсти, вземи му пистолета!

Ръсти грабна револвера и го насочи към агента, който бе изгубил всякакво желание за борба. Шери го пребърка, измъкна радиопредавателя от джоба му и извика един от кухненските работници.

— Обадете се веднага в полицията! Съучастникът на този тип след броени секунди ще цъфне на задния вход. Заключете вратата, защото и той е въоръжен.

Работникът се вцепени — изглеждаше уплашен до смърт.

— Внимавайте тоя негодник да не избяга! Той е опасен убиец! — нареди Шери и тикна револвера в ръката му. После двамата с Ръсти хукнаха обратно през кухнята, където вече се бе събрал почти целият ресторантски персонал, и за малко не събориха един келнер, изпречил се на пътя им.

На площадката пред главния вход беше спряло свободно такси. Шери скочи на задната седалка и придърпа Ръсти до себе си.

— Тръгвайте! — изкомандва тя шофьора.

— Накъде?

— Накъдето и да е, само да се махнем оттук! Карайте на юг към летището! И по-бързо!

Възрастният негър запали колата, натисна до дупка газта и подкара с шеметна скорост.

— Знаеш ли, Шери — каза Ръсти, след като се поокопити, — ти май осакати оня човек. Направо го скопи.

— А ти пък май въобще не схвана ситуацията, докторе.

— Той щеше да ни отведе някъде…

— Точно така — прекъсна го тя. — И там ние трябваше или да проговорим, или да се простим с живота си, а най-вероятно и двете. Нали ти казах, че от тях всичко може да се очаква? Той сигурно е имал заповед да ни очисти. Два изстрела в черепа, и готово. Няма нужда дори да се цели в сърцето. Агентите от тайните операции непрекъснато се фукат с тия техники, главно за да стряскат останалите си колеги. Само че аз живота си на рулетка не залагам. Насочиш ли дулото към мен, ела да видиш какво става!

— Сериозно ли говориш, Шери?

— Съвсем сериозно. Предполагам, че вече са знаели и къде ще изхвърлят труповете ни. Двамата с теб, драги ми, просто щяхме да се преселим в небитието. Агенцията, естествено, ще вдигне шум до бога и уж ще предприеме разследване на случая, а всъщност ще се погрижи да заличи и най-малката следа от нас.

Ръсти я зяпаше онемял.

— Не се шегувам, Ръсти. Повярвай ми, че дори оная горила одеве да е искала само да ни сплаши, докато не разобличим Рот, животът ни ще е в опасност.

Шофьорът на таксито бе приел предизвикателството присърце и караше като на рали. Поредният остър завой взе с такава главозамайваща скорост, че двамата му пътници едва не изпадаха от седалката.

— По-полека! — тупна го по рамото Ръсти. — Не горим от желание да ни спира полиция!

Таксиджията кимна и се подсмихна. Нали му казаха да кара бързо? На им сега бързо каране!

От чантата на Шери се разнесе познато пиюкане. Тя извади клетъчния телефон и го подаде на Ръсти.

— Предполагам, че е за теб.

Обаждаше се приятелят му от Военното разузнаване. Беше научил нещо много тревожно: Военновъздушните и Военноморските сили получили нареждане да открият и унищожат някакъв обект, който по всяка вероятност бил „Куантъм“-66.

— Да го открият и унищожат? Какви ги говориш? Та самолетът е на летището в Тенерифе — нали го показаха по Си Ен Ен?

— Вече не са там, Ръсти. Отлетели са в неизвестна посока преди двайсетина минути. Подали са полетен план за Исландия, но всички смятат, че това е блъф. Подозират, че пилотът се е отправил на запад, може би към САЩ.

— Боже мой! А кой е издал заповедта да ги унищожат?

— Ръсти, ако ме спипат, че ти съобщавам всичко това, с мене е свършено. Заповедта е дошла от Белия дом — явно някой там съвсем е превъртял! Представяш ли си какви ще са последствията от подобна акция? Същинско безумие! А сега трябва да приключвам. Дано успееш да направиш нещо, за да спасиш ония клетници в боинга.

— Благодаря ти, Стан — каза Ръсти и затвори.

— Пробвай да се свържеш с Холанд — посъветва го Шери. — Надявам се, че още не са почнали да следят този телефон. Нали допреди малко не знаеха коя съм? Само че побързай, защото скоро ще се усетят.

 

 

На борда на Полет 66

Още докато резервоарите се пълнеха с керосин, Джеймс Холанд и Дик Роб уточниха как ще извършат излитането. Внимателно изчислиха способността на боинга да се издигне безопасно във въздуха само с три двигателя и при почти пълен обем гориво. Операцията щеше да е твърде рискована, но не и невъзможна за изпълнение.

Холанд включи трите двигателя и рулира без затруднение до края на пистата. Изви самолета и увеличи мощността само на втория и третия двигател, за да се получи симетрична тяга при засилването. Чак когато скоростта надвиши 80 възела, увеличи мощността и на първия двигател.

Бавно и постепенно боингът набра скорост и достигна необходимата скорост за излитане секунди преди червените лампи в края на пистата да изчезнат под носа му.

На 300 метра височина Холанд хоризонтира и зави надясно съгласно заявения полетен план, но не включи транспондера. Деветдесет километра северно от острова отново снижи самолета на 80 метра височина и пое обратно на запад. Целта бе да заблуди хората от летището, че отива в Исландия, а всъщност да се отправи на запад.

— Реши ли накъде ще летим? — бе попитала Рейчъл Шъруд още преди да влязат в кабината.

— Ако никой не се разболее в следващите десет часа, ще ви отведа или в Барбадос, или на Вирджинските острови.

— На Антилските острови ли? — стъписа се Рейчъл. — Защо там?

— Защото са близо до Маями и само за няколко часа ще накацат всички световни медии. Никой не би посмял да ни докосне пред очите на стотици телевизионни камери и веднага щом стане ясно, че няма разболели се на борда, одисеята ни най-после ще свърши.

— А ще можем ли да се приземим там?

— Мислех си дали да не опитаме да се вмъкнем в Маями, Чарлстън или дори Вашингтон, но крайбрежният радар ще ни засече отдалече и ако властите се паникьосат, току-виж, взели да стрелят по нас. Смятам обаче, че ако снижим преди Барбадос или Вирджинските острови и летим съвсем ниско, ще успеем да ги изненадаме, както стана в Тенерифе.

Телефонът, поставен на прозореца отляво до Холанд, иззвъня. Той предаде управлението на Роб и вдигна слушалката.

— Капитан Холанд? Джеймс? Обажда се Ръсти.

Въпреки смущенията по линията Холанд разпозна гласа му.

— Да, тук е Холанд. Много лошо ви чувам.

Последва какофония от електронни сигнали. Джеймс долови само думичката „…сте?“ в края на въпрос.

— Питате къде сме ли?

— Да.

Линията внезапно се изчисти и Холанд обясни на Сандърс къде се намират и какво възнамеряват да направят.

— Не, Джеймс, не бива да ходите там! Военната авиация и флотът са започнали съвместна операция, за да ви издирят и унищожат! Веднага ще ви свалят, ако тръгнете да се приближавате към Щатите!

От слушалката изведнъж се разнесе ново, неравномерно пиюкане.

— О, господи! — извика Рейчъл, която седеше зад Холанд. — Батерията свършва!

— Ръсти, сигурен ли сте, че са пуснали военните по петите ни?

— Джеймс, тук решенията се взимат от хора, които явно са изгубили разсъдъка си! Те смятат, че представлявате огромна биологическа заплаха за цялото човечество! Не можете ли да отлетите другаде? Ако успеете да се приземите на някое отдалечено място, където да не ви открият, и издържите още двайсет часа, без никой на борда да се разболее, тогава най-сетне ще получите свободата си съвсем официално!

— Къде, по дяволите, да отидем? Не мога да предприема дълъг полет само с три двигателя, да не говорим, че самолетът вече вони непоносимо и храната ни е на привършване! Единствено с вода разполагаме в изобилие.

Предупредителният сигнал на изтощената батерия ставаше все по-настойчив.

— Колко дълго можете да летите без зареждане, Джеймс?

— Имам гориво за около седем хиляди километра полет. Това прави малко повече от десет часа. Почакайте един момент да погледна картата.

Холанд остави слушалката и двамата с Рейчъл разгърнаха навигационната карта. С наличното гориво можеха да стигнат до Исландия, Канада, САЩ, Южна Америка, Антилските острови, някои острови в южната част на Атлантическия океан и повечето страни в Африка и Европа.

— Търсим отдалечено и усамотено място, където няма американска военна техника — промърмори Холанд.

Погледът му спря върху една точица на картата, обозначаваща малък остров в Атлантическия океан — горната част на почти потънал планински връх, намиращ на се хиляди километри от сушата. Премери на око разстоянието — към 6000 километра, напълно в обсега им — и въведе географските координати в бордовия компютър.

Никой на света не би могъл да предположи, че ще кацнат точно там.

— Дик, вкарах координатите на това островче. Потегляме натам.

Роб надникна в картата и кимна. Холанд взе отново телефона.

— Ръсти, отклонявам на юг към остров Възнесение. Трябват ми някои сведения за мястото, разполагат ли с писта, или…

Телефонът не издаваше никакъв звук.

— Рейчъл, имаш ли резервна батерия?

— Всичко ми е в багажа — отвърна тя. — Има ли начин да се доберем до багажното отделение?

— Не. — Холанд поклати тъжно глава. — Край. Загубихме и последния си приятел.

Остави телефона и предаде на Рейчъл и Роб смразяващата новина, че в родната им страна управниците съвсем са се развилнели и са насъскали военните срещу тях.

— Наистина ли могат да направят такова нещо, Джеймс? — ококори очи Дик Роб. — Собственото ни правителство да се опита да ни убие?

Холанд изсумтя и се загледа през прозореца в мрачното нощно небе.

— Дик, в следващите двайсет часа ще сме съвсем сами, без нито един приятел. Ние сме уплашеното мишле, по чиито следи душат цяла сюрия котки…