Джефри Арчър
Опасно наследство (6)

Шеста глава

Адам излезе от събеседването почти сигурен в успеха си. Накрая председателят го беше попитал дали ще е на разположение след седмица за пълен медицински преглед. Адам беше отговорил, че не вижда какво може да му попречи. Надяваше се, че възможността да служи в Министерството на външните работи ще се сбъдне.

В чакалнята Уейнрайт му върна листа.

— Много благодаря — каза Адам и без да го погледне го сложи във вътрешния си джоб, за да изглежда безразличен към съдържанието му.

— Как беше, приятелю? — нетърпеливо попита новият му познат.

— Без затруднения за човек, който има в снаряжението си немски, френски, испански и италиански — увери го Адам. — Все пак, успех!

— Господин Уейнрайт — каза секретарката, — комисията ви очаква.

Адам взе асансьора до партера и реши да се прибере пеша. Спря само на ъгъла на Уилтън Плейс да си купи пакет ябълки от едно момче, което непрекъснато се оглеждаше за полиция. После продължи напред и започна да прехвърля в ума си въпросите на комисията и своите отговори — докато реши, че е безсмислено, въпреки че все още беше уверен в доброто си представяне. Внезапно спря така неочаквано, че пешеходецът зад него едва не го блъсна. Вниманието му беше привлечено от табелата: „Немски център за хранителни стоки“.

На касата до входа седеше привлекателно момиче с приятна усмивка и засмени очи. Адам влезе в магазина и отиде направо при нея.

— Но вие не сте купили нищо! — каза тя с лек акцент.

— Тъкмо се каня — увери я Адам, — но се чудя дали говорите немски.

— Всички момичета от Майнц говорят немски — отвърна с усмивка тя.

— Да, предполагам, че е така — каза Адам и я разгледа още по-внимателно. „Сигурно е към двадесетгодишна“ — реши той. Беше привлечен от дружелюбната й усмивка и обноските й. Блестящата й тъмна коса беше вдигната на опашка и вързана с голяма червена панделка.

Всеки мъж би се загледал в белия й пуловер и спретнатата плисирана пола. Стройните й крака бяха подвити под стола.

— Ще бъдете ли така любезна да ми преведете един кратък откъс?

— Ще опитам — каза тя все така усмихната.

Адам извади плика, в който беше последната част от писмото, и й го подаде.

— Стилът е малко старомоден — каза тя сериозно. — Може да се позабавя.

— Ще отида да напазарувам — каза й той и бавно тръгна около дългите отрупани рафтове. Избра малко салам, кренвирши, бекон и немска горчица, като от време на време поглеждаше дали момичето напредва. Разбра, че е успяла да преведе само няколко думи, защото често бе прекъсвана от купувачи. Изминаха почти двадесет минути, докато я видя да оставя листа встрани. Веднага отиде до касата и сложи покупките на щанда.

— Една лира, два шилинга и шест пенса — каза тя.

Адам даде две лири и тя му върна рестото и листчето.

— Считам, че преводът е „суров“, но смисълът е ясен.

— Не знам как да ви благодаря — каза Адам.

Зад него на опашката се нареди възрастна жена.

— Можете да ме поканите на кренвирши — засмя се момичето.

— Хубава идея! — каза възрастната жена.

— И аз така мисля — усмихна се Адам.

Още един човек застана на опашката и възрастната жена зад него започна да става нетърпелива.

Адам взе една рекламна брошура от щанда, върна се в магазина и записа името, адреса и телефона си. Изчака двамата купувачи пред него да платят и й подаде предложението.

— Какво е това? — попита невинно момичето.

— На вътрешната страница е името и адресът ми — каза Адам. — Ще ви очаквам за вечеря днес към осем. Поне знаете менюто.

Тя изглеждаше несигурна.

— Аз наистина само се шегувах.

— Няма да ям вас — каза Адам. — Само кренвиршите.

Тя погледна брошурата в ръката си и се засмя.

— Ще си помисля.

Адам излезе й си заподсвирква. Лоша сутрин, добър следобед и може би — още по-добра вечер.

Върна се в апартамента навреме за новините в пет и четиридесет и пет. Госпожа Ганди, новият министър-председател на Индия, преживяваше открит бунт в кабинета си и Адам се зачуди дали Великобритания изобщо ще има някога жена министър-председател. Отборът „Инглънд“ биеше, но „Уест Индис“ все още бяха твърдо на върха. Той въздъхна и изключи телевизора. Сложи храната в хладилника и отиде в стаята си да сглоби текста на писмото. Изчете трите листа, извади тефтерчето си и започна да преписва преводите поред: първо абзаца, направен от момичето от Немската християнска младежка асоциация, после ръкописа на Уейнрайт и накрая частта, преведена от прекрасното момиче от Майнц.

Пълният текст на писмото гласеше:

Нюрнберг

15 октомври 1946

Уважаеми полковник,

През изтеклата година ние се опознахме доста добре. Вие никога не сте скривали вашата антипатия към националсоциалистическата партия, но през цялото време се държахте като достоен офицер и джентълмен.

През изминалата година не може да не сте забелязали, че един човек от охраната редовно ме снабдяваше с хавански пури — едно от малкото разрешени ми удоволствия, въпреки че съм в затвора. Самите пури служеха и за друго, тъй като във всяка от тях имаше капсула с малко количество отрова. Като я имах, бях спокоен по време на процеса, защото знаех, че ще умра, когато го поискам аз, а не палачът ми.

Съжалявам единствено за това, че вие като дежурен офицер отговаряте за караула по времето, когато вероятно ще умра, и може да ви държат отговорен за нещо, в което нямате никакво участие, за да компенсирам това, прилагам документ на името на Емануел Розенбаум. Това ще помогне при евентуални Ваши финансови затруднения в близко бъдеще.

Всичко, което се изисква от Вас…

— Вкъщи ли си? — извика Лорънс.

Адам сгъна листите, отиде бързо до етажерката и ги сложи при оригиналното писмо в Библията секунди преди Лорънс да надникне от вратата.

— Отвратително движение — каза Лорънс весело. — Просто нямам търпение да стана директор на банката и да получа луксозния апартамент на най-горния етаж, да не говорим за шофьора и колата.

Адам се засмя:

— Още един труден работен ден, скъпи? — имитира той покорна съпруга, влезе след приятеля си и започна да вади покупките си от хладилника.

— „Познай кой ще дойде на вечеря“ — обади се Лорънс, докато наблюдаваше появата на деликатесите.

— Надявам се да бъде едно доста привлекателно немско момиче — каза Адам.

— Какво значи „надявам се“?

— Е, поканата не беше съвсем официална, така че се съмнявам дали изобщо ще се появи.

— Щом е такава работата, аз може да се навъртам тук, в случай че се отметне и се наложи някой да ти помогне в яденето на всичко това.

— Благодаря за гласуваното доверие, но мисля, че днес ти ще трябва да изчезнеш или да се престориш на умрял. Между другото, какво става с Каролин? — каза Адам.

— Каролин беше „момичето от вчера“, ако цитираме почитаемия Харолд Уилсън. Как попадна на твоята gnadiges Fraunlein^[1]?

— Работи в един хранителен магазин на Найтсбридж.

— О, вече сме изпаднали до продавачки!

— Нямам представа каква е и дори как се казва — отвърна Адам, — но се надявам да разбера тази вечер. Както казах, твой ред е да изчезнеш.

— Naturlich!^[2] Както виждаш, можеш да разчиташ на мен, ако трябва да превеждам.

— Само сложи виното в хладилника и подреди масата.

— Няма ли по-сериозна работа за човек с моите способности? — подсмихна се Лорънс.

Когато удари осем часът, масата беше сервирана и всичко се вареше. В осем и тридесет и двамата спряха да се преструват и Адам поднесе две чинии с кренвирши, салам и салата — марули и варени картофи със сок от кисело зеле. После закачи престилката си зад кухненската врата и седна срещу Лорънс, който наливаше виното.

— O, mein liebes Madchen^[3], изглеждаш очарователно в сакото си от туид от „Харис“ — каза Лорънс и вдигна чаша.

Адам тъкмо щеше да му го върне с лъжицата за салата, когато на входната врата се почука силно.

Двамата се спогледаха и Адам скочи да отвори. Пред него стоеше мъж, висок почти два метра и с рамене на професионален бияч. До него момичето, което Адам бе поканил за вечеря, изглеждаше съвсем дребничко.

— Това е брат ми Йохен — обясни тя.

Адам бе поразен от красотата й. Беше облечена в тъмносиня блуза и синя плисирана пола. Дългата й тъмна коса сега бе пусната свободно, изглеждаше току-що измита и блестеше дори на четиридесетватовата крушка в коридора.

— Заповядайте — малко стреснато каза Адам.

— Йохен само ме доведе.

— Разбирам — каза Адам. — Влезте да пийнем, Йохен.

— Не, благодаря. Аз също имам среща, но ще взема Хайди към единадесет часа, ако ви устройва.

— За мен е идеално — каза Адам.

Поне научи името й. Великанът се наведе и целуна сестра си по двете бузи. После се ръкува с Адам и ги остави на прага.

— Съжалявам, че закъснях — усмихна се Хайди. — Брат ми се върна от работа чак след седем.

— Няма нищо — каза Адам и я въведе в апартамента. — Ако беше дошла по-рано, нямаше да съм готов. Запознай се със съквартиранта ми Лорънс Пембъртън.

— В Англия мъжете също ли се нуждаят от компаньонка? — каза Хайди.

— Не, не — засмя се Лорънс. — Тъкмо излизах. И аз като брат ти имам среща. Както виждаш, масата е сервирана за двама. Ще се върна към единадесет, Адам, само за да се уверя, че си в безопасност.

Той се усмихна на Хайди, облече си сакото и затвори вратата, преди да се опитат да го задържат.

— Надявам се, че не го изпъдих — каза Хайди.

— Не, не — каза Адам и зае мястото на Лорънс до масата, — той вече закъснява за срещата с приятелката си. Чаровно момиче, казва се Каролин и е социален работник.

Той бързо допълни чашата й с вино, сякаш още не беше налято.

— Значи ще ям собствените си кренвирши — каза тя и се засмя.

Смяха се много през цялата вечер и Адам научи за живота й в Германия, за семейството й и за работата й в Лондон през ваканцията. Хайди беше студентка в Майнц.

— Родителите ни ми разрешиха да дойда в Англия само защото брат ми вече е в Лондон — това помага на езиковата ми подготовка. А сега, Адам, бих желала да разбера с какво се занимаваш, когато не „хващаш“ момичета от магазина за хранителни стоки.

— Бях девет години в армията, а сега се надявам да постъпя във Външно министерство.

— С каква правоспособност, ако това е точният израз? — попита Хайди.

— Изразът е точен, но не съм сигурен, че знам точния отговор — каза Адам.

— Когато някой каже така за Външните служби, обикновено се разбира, че е шпионин.

— Наистина не знам какво се разбира, ще ми кажат чак следващата седмица. Във всеки случай не вярвам от мен да излезе много добър шпионин. А ти какво ще правиш, когато се върнеш в Германия?

— Ще приключа последната си година в университета и после се надявам да си намеря работа като телевизионен журналист.

— А Йохен? — попита Адам.

— Като се върне вкъщи, ще работи с баща ми като юрист.

— Докога ще сте в Лондон? — неочаквано за себе си попита той.

— Още два месеца — каза тя. — Ако понеса работата.

— Защо продължаваш да работиш, щом е толкова неприятно?

— Няма по-добър начин да провериш английския си, отколкото с нетърпеливи купувачи, които говорят с различни акценти.

— Надявам се да останеш целите два месеца — каза Адам.

— Аз също — отговори с усмивка тя.

Когато Йохен дойде — точно в единадесет — Адам и Хайди миеха съдовете.

— Благодаря за интересната вечер — каза тя, докато изтриваше ръцете си.

— Неточна дума — смъмри я Йохен. — Мисля, че не „интересна“. Може би прекрасна, възхитителна, приятна, но не интересна.

— Беше всичко това — каза Адам, — но също беше и интересна.

Тя се усмихна.

— Мога ли да дойда да купя още кренвирши утре?

— Ще се радвам — каза Хайди, — но този път не задържай повече кисели стари жени заради преводите си. Впрочем не си ми казал защо ти трябваше превода на този странен откъс. Кой е този Розенбаум и какво и на кого е оставил?

— Може би следващия път — малко смутено каза Адам.

— Следващия път можете сам да доведете сестра ми вкъщи — каза Йохен и здраво разтърси ръката му.

След като Хайди си замина, Адам седна и допи последната чаша вино. Отдавна не беше прекарвал такава прекрасна, щастлива, възхитителна, приятна и интересна вечер.

 

 

Черната лимузина, паркирана в зоната за високопоставени личности на летище Цюрих, беше с тъмни стъкла и неосветени номера. Взискателните швейцарски полицаи идваха на два пъти да проверят документите на шофьора. Най-сетне майор Романов и Анна Петрова се появиха от митническия отдел и седнаха отзад.

Колата спря пред хотел „Сен Готар“ и единствените думи, които Романов каза на шофьора, бяха:

— Ще се върна в Москва с полета във вторник сутринта.

Жак Понтен, управителят на хотела, стоеше до вратата и чакаше да поздрави новопристигналите. Той се представи веднага, регистрира ги и докосна с длан един звънец. След миг се появи юноша със зелена ливрея. Той щеше да им помогне с багажа.

— Апартамент седемдесет и три и стая седемдесет и четири — инструктира го Жак Понтен и пак се обърна към Романов. — Надявам се престоят ви да бъде плодотворен, господин Романов. Не се колебайте да ми се обадите, ако ви трябва нещо.

— Благодаря — каза Романов и тръгна към пиколото, който стоеше изпънат до отворената врата на асансьора. Направи път на Анна и всички влязоха в кабината. Асансьорът спря на седмия етаж и пиколото ги поведе по дълъг коридор към апартамента в ъгъла. Превъртя ключа и покани двамата гости да влязат преди него. Както Романов бе очаквал, апартаментът беше от съвсем различна категория — по-луксозен от апартаментите в най-добрите хотели, които бе посещавал в Москва или Ленинград. Като видя внушителния брой уреди в мраморната баня, той си спомни, че дори преуспяващите пътници, които често посещаваха Русия, знаеха да си носят свои собствени запушалки за ваната.

— За вашата стая оттук, мадам — каза пиколото и отключи една междинна врата.

Въпреки че стаята на Анна бе по-малка, тя излъчваше същата скромна елегантност. Пиколото се върна при Романов, подаде му ключа и го попита дали има нужда от нещо друго. Романов го увери, че всичко е наред и му подаде банкнота от пет франка. Пиколото се поклони още веднъж, затвори врата зад себе си и остави Романов да разопакова багажа си. Анна Петрова отиде в собствената си стая.

Романов се съблече и влезе в банята. Започна да се изучава в огледалото. Беше суетен и по отношение на дрехите си, но още повече държеше на фигурата си. Въпреки че беше висок метър и осемдесет, на двадесет и девет години все още беше под седемдесет и пет килограма, а мускулите му бяха яки и твърди.

Когато се върна в спалнята, чу и в съседната стая да плиска душ. Промъкна се до вратата и я открехна. Виждаше доста ясно очертанията на Анна под парата на душа. Усмихна се, безшумно мина по дебелия килим, мушна се под чаршафите в леглото й и зачака горещият душ да спре.

 

 

Адам се измъкна от ледения душ. След минута беше облечен и отиде в кухнята при Лорънс.

— Все още не мога да ти взема пари за топла вода, нали? — каза Лорънс, докато Адам надничаше през рамото на съквартиранта си и се мъчеше да прочете последните резултати от състезанията по крикет.

— Защо не можем да създадем наистина свестни играчи, които подават топката? — риторично попита той.

— Не мога да остана да си бъбря с разни безработни — каза Лорънс и взе куфарчето си. — Шейхът на Иран иска да обсъжда финансовите си проблеми с мен. Съжалявам, че се измъквам, преди да си изял попарката си, но не мога да си позволя да карам Негово Императорско Величество да чака.

Останал сам, Адам си свари едно яйце, препече си хляб и разгърна вестника, откъдето научи за последните жертви във Виетнам и за намеренията на президента Джонсън да направи обиколка в Далечния изток. Прегледа по-надолу и реши, че няма да спечели състезанието на „Дейли Мейл“ за домакиня на годината. После прибра в кухнята, оправи леглото си и подреди след Лорънс — след деветте години армейска дисциплина не можеше бързо да промени старите си навици.

Реши, че не може повече да избягва вземането на решение. Седна отново до бюрото си и започна да обмисля как да преведе официалния документ, без повече да предизвиква подозрения.

Измъкна Библията от полицата и извади писмото, което беше чел предната вечер. Последният абзац все още го озадачаваше. Той обмисли още веднъж превода на Хайди:

Всичко, което се изисква от вас, е да се представите на адреса, напечатан в горния десен ъгъл на приложения документ, и да носите някакво доказателство, че сте полковник Джералд Скот. Паспортът ви ще е достатъчен. Тогава ще получите наследство, което съм ви оставил на името на Емануел Розенбаум. Надявам се да ви донесе добро състояние.

Адам насочи вниманието си към документа. Все още не можеше да отгатне какво би могло да бъде наследството и дали представлява някаква ценност. Размишляваше над факта, че такъв зловещ човек може да извърши добро дело часове преди да умре — една постъпка, която също го принуждаваше сега да се замеси.

 

 

Романов дръпна одеялата и с едно движение ги хвърли на пода. Анна спеше свита като дете, коленете й почти докосваха гърдите. Ръката й затърси слепешком чаршафа, за да покрие голото си тяло.

— Закуска в леглото? — прошепна с надежда тя.

— Или се обличаш за десет минути, или никаква закуска — дойде отговорът.

Анна внимателно стъпи на дебелия килим, почака докато стаята спре да се върти пред очите й, и се отправи към банята. Романов я чу как пуска водата, чу и жалния й стон. Усмихна се — беше оставил индикатора на тъмносиньо.

Докато закусваха в ресторанта на хотела, обсъждаха поведението му в банката, ако Петрова потвърдеше, че иконата наистина е оригиналният шедьовър на Рубльов. Романов гледаше разсеяно над масата, после изведнъж каза:

— Ставай!

— Защо? — Анна тъкмо отхапваше от препечената си филия.

Романов стана от масата и без да обяснява излезе от ресторанта и тръгна право към асансьора. Петрова настигна шефа си миг преди вратата да се затвори.

— Защо? — попита тя отново, но Романов не проговори, докато не влязоха в апартамента. Той бързо отвори големия прозорец, който гледаше към железопътната гара, и се наведе навън.

— Ах, тя е до твоята стая!

Хукнаха покрай разхвърляното двойно легло. Романов дръпна най-близкия прозорец и прекрачи навън. Петрова се втренчи към паважа от седмия етаж. Зави й се свят. Романов стигна до най-долното стъпало на пожарната стълба и се втурна към минаващия трамвай. Петрова едва успя да го настигне.

Силната му ръка я издърпа на площадката.

— Какво има?

— Не съм сигурен — каза Романов и погледна през задното стъкло на трамвая. — Знам само как изглежда местният агент на ЦРУ.

Сътрудничката му се обърна към хотела, но видя само тълпа непознати хора по тротоара.

Преди да стигнат следващата спирка, Романов скочи от трамвая и махна на едно такси.

— „Бишов и сие“ — чу задъханата му асистентка.

Таксито пое обратно към хотела, промушваше се през потока коли. Спря пред голяма кафява сграда от гранит, която заемаше цял квартал. Романов плати и се изправи пред внушителната врата от плътно стъкло и ковано желязо, наподобяващо клоните на дърво. В камъка до нея бяха вдълбани почти незабележимите инкрустирани с позлата думи: „Бишов и сие“. Нищо друго не указваше какво учреждение се намира вътре.

Романов завъртя облата дръжка от ковано желязо и двамата руснаци влязоха в просторно фоайе. Елегантно облечен млад мъж седеше зад едно бюро вляво.

— Guten Morgen, mein Herr^[4] — каза той.

— Добро утро — отговори Романов. — Имаме среща с господин Дитер Бишов.

— Да, господин Романов — каза служителят, като провери списъка с имена пред себе си. — Бихте ли взели асансьора до петия етаж, където ще ви посрещне секретарката на господин Бишов.

Като излязоха от асансьора, ги поздрави една дама в спретнат класически костюм.

— Следвайте ме, ако обичате — каза тя без никакъв акцент и ги поведе през коридор с картини по стените.

Влязоха в една удобна стая, която приличаше повече на гостна в провинциална къща, отколкото на приемна в банка.

— Господин Бишов ще дойде след малко — каза дамата и се оттегли.

По-голямата част от отсрещната стена бе заета от три черно-бели снимки, поставени в рамки. От тях гледаха сериозни възрастни господа в сиви костюми. На другите стени висяха скромни, но приятни картини с градски и селски пейзажи от Швейцария пред деветнадесети век. В центъра на стаята имаше великолепна кръгла маса в стил Луи XIV, заобиколена от осем махагонови стола с дърворезба. Романов почувства нотки на завист, че няма вероятност никога да живее в такъв стил.

Вратата се отвори и в стаята влезе мъж към шейсетте, последван от трима други в тъмносиви костюми. Един поглед към господин Бишов беше достатъчен за Романов да разбере чия ще е следващата фотография на стената при тримата сиви сериозни господа.

— Каква чест за нашата малка банка, господин Романов — бяха първите думи на господин Бишов, след като се поклони и се ръкува с руснака.

Романов кимна и представи асистентката си, която получи същия почтителен поклон и ръкостискане.

— Позволете и аз да ви представя сина си и двама от съдружниците ми — господин Мюлер и господин Вайцкопф.

Тримата мъже се поклониха едновременно, но останаха прави, докато Бишов зае мястото си на масата и покани с жест Романов и Анна да седнат до него.

— Ще ми позволите ли да проверя паспорта ви — попита Бишов, сякаш да подчертае, че започва деловата работа.

Романов извади от вътрешния си джоб малкия син паспорт с меки корици и му го подаде. Бишов го проучи отблизо, както филателист би изследвал стара марка, и го намери безупречен.

— Благодаря — каза той и го върна на притежателя му.

После вдигна ръка и един от тримата по-млади мъже веднага излезе.

— Синът ми ще донесе само след минута иконата, която съхраняваме в сейфа — увери ги той. — А междувременно малко кафе? Руско — добави той.

След секунди кафето бе донесено от друга елегантно облечена дама.

— Благодаря — каза Петрова, очевидно доста впечатлена.

Романов не каза нищо, докато не се появи синът на Бишов с малка кутия, която подаде на баща си.

— Разбирате, че трябва да се отнесем много внимателно с този предмет — довери им възрастният мъж. — Може да се окаже, че това не е иконата, която търси вашето правителство.

— Разбирам — каза Романов.

— Това великолепно произведение на руското изкуство е при нас от 1938 година, депозирано в банката на името на господин Емануел Розенбаум.

Двамата посетители бяха шокирани.

— Невъзможно — обърна се Анна към шефа си. — Той никога не…

— Предполагам, че точно затова е избрано неговото име — каза рязко Романов, ядосан на неблагоразумието й. — Не разбираш ли? Идеално е замислено. — После се обърна към директора на банката. — Може ли да видя иконата.

Господин Бишов сложи касетката в центъра на масата. Тримата мъже в сиви костюми пристъпиха напред. Романов вдигна очи.

— Според швейцарските закони при отваряне на касетка на името на някой друг трябват трима свидетели — обясни директорът.

Романов кимна рязко.

Господин Бишов отключи едната ключалка с ключ, който извади от джоба си, а синът му — другата с друг ключ. След като тази малка церемония завърши, господин Бишов вдигна капака и обърна касетката към гостите. Романов бръкна вътре като нетърпеливо дете в кутия с подаръци и се втренчи в красивата икона. Малък дървен правоъгълник, на който в червено, златно и синьо бе изобразена фигура на мъж, понесъл сякаш върху плещите си всички неволи на света. Лицето му беше тъжно, но излъчваше спокойствие и ведрина. Иконата, която Романов държеше в ръцете си, беше красива като тези, които бе виждал в Зимния дворец. Никой в стаята не беше сигурен какво ще последва, защото Романов не изразяваше мнението си.

Накрая заговори Анна.

— Наистина е шедьовър — каза тя — без съмнение от петнайсети век, но, както виждате, не е „Свети Георги и змея“.

Романов кимна в знак на съгласие, неспособен да откъсне очи от малката икона.

— А знаете ли произхода на тази точно икона? — попита Романов.

— Да — отговори Анна, доволна да я оценят за първи път. — Това е икона на Свети Петър, виждате, че държи ключовете… нарисувана е от Дионисий през 1471 година и въпреки че е една от най-хубавите му работи, не е Царската икона.

— А принадлежи ли на руския народ? — попита Романов с надежда да компенсира неприятностите си.

— Не, другарю майор — категорично каза сътрудничката. — Принадлежи на Мюнхенската галерия, но е изчезнала оттам, когато Хитлер беше избран за райхсканцлер.

Господин Бишов записа нещо върху листа си. Поне една банка в Мюнхен щеше да има щастието да работи с него в бъдеще.

Романов без желание му върна иконата и неохотно каза:

— Благодаря.

— Няма за какво — невъзмутимо отговори Бишов, прибра иконата в касетката и завъртя ключа си. Синът му извърши същата операция със своя ключ и отнесе иконата, за която нямаше никакви претенции.

Романов стана. Срещата не можеше да донесе нищо повече. Но въпреки това той вярваше, че е открил псевдоним на Гьоринг — или поне един от тях.

— Ще може ли да поговорим насаме, господин Романов? — попита възрастният банкер.

— Разбира се.

— Въпросът е доста деликатен — каза Бишов — и мисля, че ще предпочетете колегата ви да ни остави сами.

— Не е необходимо — каза Романов, защото не мислеше, че Бишов ще му каже нещо, което после да не трябва да обсъжда с Петрова.

— Както желаете — каза Бишов. — Любопитен съм да узная дали има и някаква друга причина за молбата ви да се срещнем.

— Не разбирам какво имате предвид — каза Романов.

— Помислих, че знам истинската причина, поради която сте избрали точно тази банка за начало на издирванията си.

— Не съм ви избрал аз — каза Романов. — Вие бяхте единствената банка, която…

— Разбирам — каза Бишов. Сега и той изглеждаше малко объркан. — Тогава ще ми разрешите ли да ви задам няколко въпроса?

— Да, щом трябва — каза Романов, нетърпелив да излезе.

— Вие сте Александър Романов, нали?

— Трябва да сте повярвали в това, щом стигнахме толкова далеч.

— Единственият син на Пьотр Николаевич Романов?

— Да.

— И внук на граф Николай Александрович Романов?

— Това урок за родословното ми дърво ли е? — попита Романов, очевидно раздразнен.

— Не, просто исках да се убедя в моите факти и съм уверен, че ще постъпите мъдро, ако колегата ви ни напусне за момент — предложи нерешително възрастният мъж.

— Разбира се, че не — каза Романов. — В Съветския съюз всички сме равни — добави той важно.

— Както искате — каза Бишов и погледна бързо Анна, преди да продължи. — Баща ви през 1946 година ли умря?

— Да — каза Романов. Започваше да се чувства неудобно.

— И вие сте единственото му останало живо дете?

— Да — потвърди с гордост Романов.

— В такъв случай тази банка притежава… — Бишов се поколеба. Един от мъжете в сиво постави пред него някаква папка. Той сложи на носа си очила със златни рамки — опитваше се да се забави колкото е възможно повече.

— Не казвайте нищо друго — бавно каза Романов.

Бишов вдигна поглед.

— Съжалявам, но имах всички основания да вярвам, че посещението ви е планирано.

Петрова седеше на стола си и се наслаждаваше на всеки миг от развиващата се драма. Вече бе разбрала какво ще се случи и се разочарова, когато Романов се обърна и й каза:

— Ще чакате отвън.

Петрова се намуси и неохотно стана.

Бишов изчака да се увери, че вратата е затворена, и плъзна папката през масата. Романов я отвори нетърпеливо. Отгоре на първата страница стоеше името на дядо му, подчертано три пъти. Под името бяха напечатани ред след ред неразбираеми цифри.

— Виждате, че сме изпълнили указанията на дядо ви да поддържаме подробни справки за влоговете му в налични средства.

Бишов се наклони през масата и посочи една цифра, която показваше, че банката е постигнала средно увеличение от 6,7 процента годишно за последните четиридесет и девет години.

— Какво показва цифрата в края на страницата? — попита Романов.

— Общата стойност на вашите акции, ценни книжа и пари в брой в девет часа тази сутрин. Тази сума се осъвременява всеки понеделник, откакто дядо ви е открил сметка в банката през 1916 година.

Възрастният мъж погледна с гордост трите снимки на стената.

— Боже мой! — каза Романов, като видя последната цифра. — Но в каква валута е това?

— Дядо ви имаше доверие само на английската лира — каза Бишов.

— Боже мой! — повтори Романов.

— Мога ли да предполагам от коментара ви, че сте доволен от нашето разпоредителство?

Романов остана безмълвен.

— Мога също да привлека вниманието ви с акта, че притежавате няколко касетки, чието съдържание не ни е известно. Баща ви също ни посети по един повод след войната. Той остана доволен и ме увери, че ще се върне, но повече не чухме за него. С тъга научихме за неговата смърт. При тези обстоятелства може би ще предпочетете да видите съдържанието на касетките някой друг път — продължи банкерът.

— Да — каза бавно Романов. — Сигурно ще се върна днес следобед.

— Банката е винаги на вашите услуги, Ваше Превъзходителство — отговори Бишов.

Никой никога не се беше обръщал към Романов с титлата му отпреди революцията. Той помълча известно време, после стана и се ръкува с Бишов.

— Ще се върна днес следобед — повтори той, преди да излезе в коридора при асистентката си.

Излязоха пак на улицата. Мълчаха. Романов все още беше толкова погълнат от току-що наученото, че пропусна да забележи мъжа, от когото така умело се бе отървал при хотела. Сега непознатият стоеше на опашката за трамвая на отсрещния тротоар.