Джефри Арчър
Опасно наследство (25)

Двадесет и пета глава

Той бутна портата и се отправи бавно по пътеката в непрогледната тъмнина. Стигна ъгъла на къщата и напипа третия камък вляво. Винаги оставяше резервния си ключ тук. Вдигна камъка и зашари с пръсти в мръсотията под него. Ключът си беше на мястото. Той го пъхна внимателно в ключалката.

Вмъкна се в коридора тихо като крадец, затвори вратата, запали лампите и се качи по стълбите. Стигна площадката, запали лампата в коридора, хвана бравата на спалнята си и я натисна.

Стъпи вътре и внезапно една ръка го сграбчи за гърлото и го хвърли на земята с огромна сила. Едно коляно го натисна по гърба, ръката му беше извита отзад. Той лежеше по очи на пода и не можеше да помръдне, не можеше дори да диша.

— Не ме убивайте, капитан Скот, не ме убивайте — примоли се „полковникът“.

— Нямам намерение да го правя, господин Томкинс — каза студено Адам. — Първо кажете къде е в момента любезният ви работодател.

Без да отслабва натиска с коляно в гърба на „полковника“, Адам изви ръката му още малко. „Полковникът“ изпищя:

— Върна се в посолството, щом разбра, че момичето няма да се прибере в апартамента.

— Точно както предполагах — каза Адам, но не пусна ръката на „полковника“, а спокойно и подробно му обясни какво иска от него.

По лицето на „полковника“ се изписа недоверие.

— Но това е невъзможно — изпъшка той. — Предвид, че той сигурно няма да… Ааах! Ще ми счупите ръката.

— Можеш да изпълниш всичко за по-малко от десет минути и той никога няма да разбере — каза Адам. — Все пак мисля, че ще е честно да бъдеш възнаграден за усилията си.

— Благодаря, сър — каза раболепно Томкинс.

— Ако успееш да направиш това, което искам, и изпълниш докрай инструкциите ми, ще ти върна паспорта, шофьорската книжка и документите, ще ти дам и гаранция, че няма да те дадат под съд за измяната ти. Но ако, от друга страна, не се появиш утре сутринта до девет и тридесет с желания от мен предмет — каза Адам, — всички тези документи ще бъдат сложени тридесет минути по-късно на бюрото на господин Лорънс Пембъртън във Външно министерство заедно с моя доклад за останалите източници на доходите ти, които си пропуснал да декларираш.

— Няма да направите това с мен, нали, капитан Скот?

— Точно в десет — каза Адам.

— Но помислете какво ще ми се случи, Скот, ако изпълните заканата си! — изпъшка „полковникът“.

— Вече съм помислил — каза Адам. — И стигнах до два извода.

— Какви?

— Шпионите — продължи Адам, без да отпуска хватката, — доколкото знам, получават от осемнадесет до четиридесет и две години в зависимост от желанието на Нейно Величество, така че можеш, при добро поведение, да бъдеш на свобода преди края на века — тъкмо навреме, за да получиш телеграмата си от кралицата.

— А другият извод?

— О, можеш да информираш Романов за нощното ми посещение и той в замяна ще ти уреди да прекараш останалата част от дните си в някоя скромна дача в подходящо затънтено предградие на Москва. Защото, както разбираш, скъпи мой Томкинс, ти си много дребен шпионин. Лично аз не съм сигурен, ако се изправя пред такава алтернатива, кое от двете ще посрещна с по-голям ужас.

— Ще направя каквото искате, капитан Скот, можете да разчитате на мен.

— Сигурен съм в това, Томкинс. Защото ако посветиш Романов в нашата малка тайна, ще бъдеш арестуван незабавно. Така че в най-добрия случай можеш да опиташ да избягаш в Москва със самолет на „Аерофлот“. Проверил съм — има такъв рано вечерта.

— Ще ви го донеса до девет и тридесет точно, сър. Можете да бъдете сигурен. Но, за бога, пригответе вашето за размяна.

— Ще го направя — каза Адам. — Ще се погрижа и за документите ти.

Адам вдигна бавно „полковника“ от земята, избута го към площадката и го заблъска надолу по стълбите, докато стигнаха входната врата.

— Ключовете — каза Адам.

— Но моите ключове са у вас, капитан Скот.

— Ключовете на колата, глупако.

— Ама това е кола под наем!

— И аз имам намерение да я наема.

— А как ще стигна обратно до Лондон навреме, сър?

— Нямам представа, но имаш на разположение остатъка от нощта. Все някак ще успееш. Можеш дори да стигнеш пеша. Ключовете — повтори Адам и изви ръката на „полковника“ още по-силно.

— В левия ми джоб — изохка „полковникът“ почти с една октава по-високо.

Адам бръкна в новото му сако, извади ключовете на колата, отвори външната врата, бутна Томкинс на пътеката и го придружи до тротоара.

— Ще отидеш на отсрещния тротоар — каза Адам — и няма да се връщаш в къщата, докато не стигна до ъгъла. Ясно ли се изразих, Томкинс?

— Съвсем ясно…

— Добре — каза Адам и го отпусна за първи път. — Още едно нещо, Томкинс. Ако замисляш двойна игра, имай предвид, че вече съм уведомил Външно министерство да постави Романов под наблюдение и да осигури двама допълнителни наблюдатели близо до руското посолство, инструктирани да докладват незабавно, щом се появи някой подозрителен преди девет утре сутринта.

Надяваше се, че гласът му звучи убедително.

— За всичко сте помислили, нали, сър? — каза скръбно „полковникът“.

— Да — каза Адам. — Дори намерих време да изключа телефона ти, докато те чаках да се върнеш.

Блъсна го през улицата, влезе в наетата кола и смъкна прозореца.

— Довиждане до утре сутринта в девет и тридесет. Точно — натърти той и включи на първа.

„Полковникът“ стоеше треперещ на отсрещния тротоар, и разтриваше дясното си рамо. Адам стигна до ъгъла и зави наляво към центъра на Лондон.

За първи път след смъртта на Хайди почувства, че преследваният вече е Романов.

 

 

— Каква голяма чест за малката ни банка — каза господин Бишов, доволен да седи в кабинета си на следобеден чай с най-важния банкер на изток.

— Не е така, скъпи Бишов — каза Посконов. — След всичките тези години честта е изключително моя. Много любезно от ваша страна да отворите банката в неделя. А сега — на работа. Успяхте ли да накарате Романов да подпише документа за отказ от права?

— О, да — каза делово Бишов. — Направи го, без дори да прочете стандартните клаузи, да не говорим за трите допълнителни, които ни помолихте да включим.

— В такъв случай наследството му автоматично се връща на руската държава?

— Така е, господин Посконов, а ние на свой ред…

— … ще ни представяте при всички наши парични сделки със Запада.

— Благодаря — каза господин Бишов. — Ние с удоволствие ще ви помагаме и при най-малката нужда, но какво ще стане, когато Романов се върне и поиска да знае какво се е случило с наследството му?

— Няма да се върне — натърти руският банкер. — Имате думата ми. Сега бих желал да видя какво има в онези касетки.

— Да, разбира се — каза Бишов. — Бихте ли ме последвали, моля?

Двамата директори на банки взеха личния асансьор на Бишов до сутерена и отидоха до трезора.

— Ще отключа петте кутии от ваше име с ключа на банката, а вие ще си ги отворите с вашия ключ.

— Благодаря — каза Посконов и го изчака да се върне до входа на трезора.

— Бавете се колкото желаете — каза господин Бишов, — но в шест часа голямата врата се затваря автоматично до девет утре сутринта и може да се отвори само с ядрено оръжие. В шест без петнадесет ще чуете предупредителен сигнал, който ще ви напомни, че ви остават само петнадесет минути.

— Отлично — каза Посконов.

През дългогодишната си кариера като банкер никога не беше предупреждаван цели петнадесет минути предварително за каквото и да било.

Господин Бишов подаде на другаря Посконов плика, в който се намираше ключът на Романов.

Веднага щом масивната стоманена врата се затвори, руснакът погледна часовника на стената. Имаше повече от два часа, за да отбере какво може да се транспортира в Бразилия и какво трябва да остане тук. Държавната пенсия и орденът „Ленин“ (втора степен) не бяха равностойна алтернатива.

Той превъртя ключа, отвори първата от малките касети и намери книжата за земите, които съветската държава притежаваше вече половин век.

Втората касета съдържаше дяловете на компании, които навремето бяха жънали блестящи успехи, но сега отдавна бяха разорени. Посконов с разочарование откри, че третата касета съдържа завещание, в което се посочваше, че всичко принадлежи на бащата на Романов и неговите преки наследници. Дали беше чакал толкова години, за да открие, че всички разкази на стария Романов за злато, бижута и перли са просто измислица? Или пък Романов вече ги беше взел?

Посконов отвори първата от големите кутии и се втренчи в дванадесетте малки отделения. Нетърпеливо махна капака на първото и краката му се подкосиха при вида на блестящите скъпоценни камъни. Бръкна с две ръце в кутията и пусна скъпоценностите през пръстите си като дете, което си играе на плажа с мидички.

Втората кутия съдържаше перли, а третата — златни монети и медальони. Очите на стария банкер заблестяха. Дълго разглежда останалите кутии и когато предупредителния сигнал спря, той беше на пет хиляди километра от трезора, унесен в мечти. Наслаждаваше се на новооткритото си богатство. Погледна часовника. Имаше предостатъчно време да върне всичко на мястото му и утре да дойде и да вземе веднъж завинаги това, което бе спечелил през петдесетгодишната си служба на държавата.

Когато и последният капак бе на мястото си, Посконов погледна часовника на стената: шест без шест. Достатъчно време, за да погледне и в последната голяма касета и да види дали може да очаква същото и там.

Превъртя ключа и облиза устни в очакване. Щеше да хвърли само един бърз поглед. Вдигна капака, видя разлагащото се тяло със сива кожа и изтекли от орбитите очи, хвана се за сърцето и залитна назад.

Двата трупа бяха открити на другата сутрин точно в девет часа.

 

 

Телефонът иззвъня и Адам грабна слушалката, преди пронизителният звук да проглуши ушите му за втори път.

— Събуждане по телефона, господине — каза нежно млад женски глас. — Осем часът е.

— Благодаря — каза Адам и затвори.

Позвъняването се беше оказало ненужно, защото той вече почти час седеше буден в леглото и обмисляше подробностите на плана си. Беше измислил как точно ще довърши Романов.

Скочи от леглото, дръпна завесите и погледна надолу към съветското посолство. Чудеше се откога ли са будни руснаците.

Върна се до леглото и вдигна телефона да набере номера, който беше дала Робин. Телефонът иззвъня няколко пъти, преди да се чуе гласът на възрастната госпожа Бересфорд.

— Добро утро, госпожо Бересфорд. Казвам се Адам Скот, приятел съм на Робин. Исках само да разбера дали снощи се е прибрала благополучно вкъщи.

— О, да, благодаря — каза майката на Робин. — Бях изненадана приятно да я видя преди края на седмицата. Тя обикновено прекарва нощта в апартамента, когато се прибира толкова късно. Боя се, че още спи. Искате ли да я събудя?

— Не, не, не я безпокойте — каза Адам. — Само позвъних, за да уточним среща за обед. Можете ли да й кажете, че ще позвъня по-късно?

— Разбира се — отговори тя. — Благодаря, че се обадихте, господин Скот.

Адам затвори телефона и се усмихна. Всяко парченце от мозайката идваше на мястото си, но без помощта на „полковника“ все още липсваше жизненоважната част. Адам започна да слага всичко за Томкинс в един голям плик, включително паспорта, личните документи и портфейла. После извади иконата от джоба на сакото си, обърна я и внимателно разгледа малкия фамилен герб на царя. Отвори джобното ножче на „полковника“ и се зае с бавната и деликатна задача да извади коронката.

След половин час слезе с асансьора във фоайето на хотела, излезе и тръгна към мястото, където рано сутринта беше паркирал зелената „Кортина“.

Хвърли старото сако на полковника върху седалката, после заключи колата и провери всички врати, преди да вземе обратно асансьора до първия етаж. Магазинът в безистена току-що беше отворил и Адам си избра бяла риза, сиви вълнени панталони и син блейзър; изпробва ги в малката съблекалня.

В девет и двадесет и три уреди сметката си в хотела, помоли портиера да докара зеления форд на паркинга и зачака на входа.

Времето минаваше и той започна да се притеснява — „полковникът“ не се появяваше. Беше му ясно, че ако не успее, следващият разговор по телефона ще е с Лорънс, а не с Романов.

Мислите му бяха прекъснати от клаксона на спрелия до входа форд.

— Колата ви е готова — каза портиерът и му подаде ключовете.

— Благодаря. — Адам му подаде последната банкнота от лирите на „полковника“, после пусна и портфейла в големия плик, залепи го и отново погледна часовника си.

Изчака нетърпеливо още две минути и после забеляза полковника, който пухтеше нагоре по наклона към входа на хотела. Носеше малка найлонова торбичка.

— Успях, капитан Скот, успях — каза Томкинс още преди да стигне до Адам. — Но трябва веднага да я върна, защото той няма как да не забележи, че е изчезнала.

Подаде бързо торбичката на Адам. Той я отвори и погледна съдържанието й.

— Ти държиш на думата си — каза Адам, — и както ти обещах, ще намериш всичко нужно тук.

Подаде на Томкинс плика, връчи му и ключовете на колата и без да каже дума, посочи зеления форд.

Полковникът хукна към колата, скочи вътре, запали и изчезна.

Адам погледна часовника си: девет и тридесет и пет.

— Бихте ли ми извикали такси? — попита той портиера.

 

 

Шофьорът смъкна стъклото и го изгледа въпросително.

— Чизъм Плейс, югозападен район 1. Там има дърводелска работилница.

Следващите двадесет минути Адам прекара около работилницата, докато майсторът изпълняваше необикновената поръчка.

Изгледа със задоволство резултата, плати му с две монети от половин крона и после се върна на Кингс Роуд, откъдето нае друго такси.

— За къде, господине?

— Тауър.

 

 

Всички от отдела бяха по местата си за срещата в девет и тридесет и Буш започна атаката, още преди Лорънс да успее да седне.

— Как, по дяволите, успяхте да го изпуснете този път?

— Поемам сам вината — каза Лорънс. — Имахме наши хора на всяко пристанище от Нюхейвън до Харуич. Но когато моят човек видя Романов и помощникът му да напускат кея при Дувър и да преследват автобуса по пътя, предположил, че са видели Скот. Вече бях наредил на граничния офицер на пристанището да позволи на Скот да слезе без много шум. Възнамерявах да го вземем веднага щом мине през митницата. Нямаше причини да променям плана, докато Романов беше под зорко наблюдение. Скот обаче излъга както Романов, така и нашия човек.

— Но имахме и втора възможност, когато се качи на влака — настояваше Буш.

Лорънс се вгледа в американеца и изчака да види дали той ще признае, че двамата му агенти от ЦРУ също са изпуснали Скот в Дувър.

— Моят агент беше във влака — натърти Лорънс, — но имал само една възможност да се свърже със Скот, докато той бил сам, и точно в този момент бил сграбен и пребит много лошо от банда пияни хулигани, които се връщали от еднодневна екскурзия до крайбрежието.

— Може би подбираме агентите си от неподходящи среди — каза Матюс и се втренчи в записките си.

Лорънс не отговори нищо.

— И така, доколкото разбирам, Скот, Царската икона и Романов все още са някъде в Лондон? — попита Снел.

— Така изглежда — призна Лорънс.

— Може би тогава не всичко е загубено — предположи Снел. — Скот може все още да се опита да се свърже отново с вас.

— Мисля, че не — каза бавно Лорънс.

— Как може да сте толкова сигурен? — попита Буш.

— Защото Скот знае, че един от нас в тази стая е предател, и мисли, че съм аз.

 

 

— Добро утро. Съветското посолство.

— Казвам се Адам Скот и искам да се свържа с майор Романов.

— Добро утро, господин Скот. В посолството не работи майор Романов — отвърнаха му любезно.

— Естествено.

— Но ако желаете, можете да оставите номера си. Ще видя какво мога да направя.

— Ще чакам така. Няма да се изненадам, ако го намерите много бързо, след като разбере кой се обажда.

Последва дълго мълчание. Адам дори си помисли, че шилингът, който бе пуснал в автомата, няма да стигне. Най-после се чу щракване.

— Кой е? — попита Романов, неспособен да прикрие недоверието си.

— Знаеш много добре кой е — каза остро Адам. — Искам да направим сделка.

— Сделка? — повтори Романов и гласът му премина от недоверие в изненада.

— Ще разменя с теб моята икона, за която ти толкова ясно изтъкна, че няма стойност за мен, срещу твоето копие, за което все мога да получа нещо. Но искам и документите, които доказват невинността на баща ми.

— Откъде да съм сигурен, че не лъжеш?

— Няма как да си — каза Адам, — но просто нямаш избор.

По линията се чуха сигнали.

— Кажи ми номера си — каза Романов.

— 738–9121 — отговори Адам.

— Чакай ме там. Ще ти се обадя — каза Романов и линията прекъсна.

— Колко бързо мога да разбера къде се намира 738-9121? — попита Романов местния оперативен работник от КГБ, който седеше срещу него.

— За десет минути — отговори той. — Но може да е капан.

— Вярно, но имаме само деветнадесет часа, след което иконата трябва да е в Америка. Какво е уличното движение в петък сутринта в Лондон?

— Един от най-натоварените дни от седмицата. Защо питате?

— Защото ще ми трябва един мотор и превъзходен моторист — каза само Романов.

 

 

Адам не можеше да направи нищо с дамата на средна възраст, която беше заела телефонната кабина. Той беше излязъл нервно, за да провери моста, и в този миг тя се вмъкна вътре. Сигурно беше озадачена защо младият мъж не използва съседната празна кабина.

Той нетърпеливо погледна часовника си: десет и четиридесет и пет. Знаеше, че не може да рискува да се обади и минута след единадесет, но беше сигурен, че дълго преди този час Романов ще е открил откъде се е водил разговорът.

Приказливата жена дрънка още дванадесет минути, накрая затвори, излезе и му се усмихна топло.

Още три минути и ще трябва да се обади на Лорънс и да се откаже от първоначалния си план. Започна да наблюдава как охраната на Тауър патрулира пред портата на предателите. „Портата на предателите. Колко подходящо!“ — помисли Адам. Беше избрал това място, защото оттук пътят към подвижния мост се виждаше ясно и в двете посоки и не можеха да го изненадат.

За първи път в живота си Адам откри колко дълги могат да бъдат пет минути. После телефонът иззвъня, сякаш че беше алармен сигнал. Той го вдигна нервно, без да изпуска от погледа си главната улица.

— Скот?

— Да.

— Виждам те ясно, съвсем близо съм. Ще бъда в края на Тауър Бридж до една минута. Ела там с иконата. Ако не, ще изгоря пред теб документите, които доказват невинността на баща ти.

Линията прекъсна.

Адам беше доволен — още една част от мозайката дойде на мястото си. Излезе от кабината и провери пътя в двете посоки. Един мотор, марка БМВ, зави и спря в края на моста. Мотористът, облечен в черно кожено яке, беше възседнал мотора, но, изглежда, се интересуваше само от потока коли, минаващи покрай Тауър. Мъжът зад него гледаше право в Адам.

Адам тръгна бавно към тях. Пъхна ръка в джоба си, за да се увери, че иконата е на мястото си.

Беше на около тридесет метра от края на моста, когато Романов слезе от мотора и тръгна срещу него. Погледите им се срещнаха. Романов спря и вдигна малък квадратен пакет. Адам не направи същото, а само потупа с ръка страничния си джоб и продължи към него. Приближаваха се един към друг като на дуел, докато помежду им останаха само няколко крачки. Спряха.

— Дай да я видя — каза Романов.

Адам изчака, после бавно извади иконата от джоба си и я вдигна до гърдите си.

— Обърни я! — нареди Романов.

Адам се подчини и руснакът не можа да скрие задоволството си при вида на малката царска сребърна корона, поставена отзад.

— Сега ти — каза Адам.

Романов замахна с иконата като със сабя. Шедьовърът блесна под яркото слънце.

— И документите — каза Адам. Мъчеше се да говори спокойно.

Руснакът извади един плик изпод якето си и бавно го отвори. Адам за втори път се вгледа в официалната съдебна присъда.

— Иди до парапета — каза той, посочи с лявата си ръка точно къде — и постави иконата и документите върху него.

Романов се подчини, Адам се отмести на няколко метра, остави своята икона на другия парапет и викна:

— Пресичай бавно!

Двамата мъже пресякоха моста, без да се приближават един към друг, после всеки тръгна към иконата на другия.

Веднага щом стигна иконата, Романов я грабна, изтича и скочи на мотора, без да се обръща назад. След секунди БМВ-то изчезна в гъстия трафик.

Адам не помръдна. Оригиналът не беше у него само за малко повече от час, но той още не можеше да се успокои, че си го е върнал отново. Провери документите, които щяха да възстановят невинността на баща му, и ги пъхна във вътрешния си джоб. Не обръщаше внимание на туристите, които бяха спрели и го наблюдаваха. Изведнъж почувства остро мушване в гърба и стреснато подскочи. Едно малко момиче се беше втренчило в него:

— Ще давате ли пак представление тази сутрин с твоя приятел?

 

 

Моторът спря пред съветското посолство на Кенсингтън Палас Гардънс. Романов скочи, изтича по стъпалата и влезе в кабинета на посланика, без да чука.

— Мина точно както бях предвидил. Просто го изненадахме — каза Романов и подаде иконата на посланика.

Посланикът я обърна и видя малката сребърна царска корона. Всички съмнения изчезнаха.

— Наредено ми е да я изпратя незабавно във Вашингтон с дипломатическата поща. Няма време за губене.

— Бих желал да я връча лично — каза Романов.

— Не, другарю Романов. Вашата част от операцията беше дотук и вие я изпълнихте образцово. Поздравявам ви.

Посланикът натисна едно копче отстрани на бюрото си. Незабавно се появиха двама мъже. Единият държеше отворена куриерска чанта, другият стоеше неподвижно до него.

Посланикът им даде иконата и те я прибраха в чантата. Имаха такъв вид, че Романов си представи как без особени усилия биха изнесли огромното бюро на посланика.

— На „Хийтроу“ ви чака самолет, с който и двамата заминавате направо за Вашингтон — каза посланикът. — Цялата необходима документация за митническите власти е уредена. Ще кацнете във Вашингтон в пет часа местно време, така че другарите в Америка ще могат да изпълнят своята част от договора още днес.

Двамата куриери кимнаха, запечатаха дипломатическата поща в присъствието на посланика и тръгнаха. Романов отиде до прозореца и проследи как колата им потегли по Кенсингтън Хай стрийт към летище „Хийтроу“.

— Водка, другарю майор?

— Благодаря — каза Романов, но не помръдна от прозореца, докато колата не се загуби от погледа му.

Посланикът отиде до хладилника и извади бутилка водка, взе две водни чаши и ги наля догоре.

— Няма да е преувеличено да се каже, че изиграхте важна роля за утвърждаването на Съветския съюз като най-могъщата нация на земята — каза той и му подаде едната чаша. — Затова нека пием за репатрирането на гражданите от Алеутските острови като пълноправни граждани на Съюза на съветските социалистически републики.

— Как е възможно това? — попита Романов.

— Мисля, че е дошло време да узнаеш важността на твоята придобивка.

И той разказа на Романов какво му бяха съобщили от Москва тази сутрин.

Романов дори се зарадва, че не бе знаел какъв е залогът.

— Определил съм среща с външния министър за днес следобед в три, за да го уведомя. Можем да разчитаме, че британците ще се заинтересуват от едно честно споразумение — продължи посланикът. — Казаха ми, че той изобщо не бил доволен, защото се надявал да бъде в избирателния си район, за да открие някакъв благотворителен базар — британците си имат странни начини за поддържане на партийната система.

— За Алеутските острови — засмя се Романов и вдигна чашата си. — Но какво става в този момент във Вашингтон?

— Нашият посланик вече поиска среща с американския държавен секретар, определена за осем часа тази вечер. Урежда се и пресконференция в посолството след срещата. Може да ви се стори забавно, но президентът Джонсън е отменил посещението си в Тексас този уикенд и е помолил радиото и телевизията да му отделят време за „обръщение към нацията“ в понеделник във върховните часове по въпрос от национално значение.

— Значи успяхме в последния момент — каза Романов и си наля още една водка.

— Както биха казали англичаните — крайно рисковано. Да бъдем благодарни и на часовата разлика между Европа и САЩ, защото иначе нямаше да спазим крайния срок.

Романов потрепери при мисълта, че всичко е било на косъм, и пресуши на един дъх втората си водка.

— Трябва да обядвате с мен, другарю. Въпреки че заповедите са да се върнете в Москва незабавно, моята секретарка ме увери, че първият самолет от „Хийтроу“ е чак в осем вечерта. Завиждам на посрещането, което ще ви устроят като се върнете утре в Кремъл.

— Трябват ми хиляда лири за…

— А, да! Приготвил съм ги — каза посланикът, отключи едно малко чекмедже в бюрото си и подаде на Романов тънка пачка банкноти, опаковани в целофан.

Романов ги пусна в джоба си и тръгна с посланика на обед.

 

 

Буш се втурна в кабинета на Лорънс.

— Романов е взел иконата — извика той.

Челюстта на Лорънс увисна. На лицето му се изписа отчаяние.

— Откъде си толкова сигурен?

— Току-що получих съобщение от Вашингтон. Руснаците са поискали официална среща с държавния секретар за осем тази вечер.

— Не вярвам — каза Лорънс.

— А аз вярвам — каза Буш. — Винаги сме знаели, че проклетият ти приятел е същият отвратителен изменник като баща си. Няма друго обяснение.

— Може да е мъртъв — каза тихо Лорънс.

— Надявам се. По-добре ще е за него — каза Буш.

Телефонът върху бюрото на Лорънс иззвъня. Той го сграбчи, сякаш от това зависеше животът му.

— Доктор Джон Ванс иска да говори с вас, сър — каза секретарката му. — Каза, че сте го помолили да се обади.

— Ванс? Ванс? — Лорънс си спомняше името, но не се сещаше за човека. — Свържете го.

— Добър ден, господин Пембъртън — каза гласът.

— Добър ден, доктор Ванс. Какво мога да направя за вас?

— Казахте ми да се обадя, след като прегледам Скот.

— Скот? — повтори Лорънс. Не вярваше на ушите си.

— Да, Адам Скот. Не си ли спомняте? Искахте да мине на медицински преглед за вашия отдел.

Лорънс стоеше безмълвен.

— Дадох му медицинско свидетелство — продължи докторът. — Има някои наранявания и отвратително ожулване, но всичко ще заздравее за няколко дни.

— Рани и ожулвания? — попита Лорънс.

— Да, рани и ожулвания. Но не се безпокойте. В достатъчно добра форма е да започне работа, когато и да поискате. Ако още го искате?

— Ако още го искам — повтори Лорънс. — Случайно господин Скот да е при вас в момента?

— Не — каза Ванс. — Излезе от кабинета ми преди десетина минути.

— Случайно да ви е казал къде отива?

— Не, не уточни. Само каза, че трябвало да изпрати някакъв приятел на летището.

 

 

След като изпиха кафето, Романов погледна часовника си. Имаше достатъчно време да отиде на срещата и да хване после самолета.

Благодари на посланика за оказаната помощ, изтича надолу по стъпалата на посолството и се качи отзад в дискретната черна кола.

Шофьорът потегли, без да каже нищо, тъй като вече бе инструктиран къде иска да отиде майорът.

Никой от двамата не проговори по време на краткото пътуване. Шофьорът стигна Шарлот стрийт и паркира на една отбивка. Романов слезе, прекоси бързо улицата и натисна звънеца до входната врата.

— Член ли сте? — чу се глас по домофона.

— Да — каза Романов, чу металното щракване на бравата, бутна вратата и слезе надолу по тъмната стълба. Трябваха му само няколко секунди, за да привикне към светлината в клуба.

Ментор седеше сам на една масичка до колоната отсреща.

Романов му кимна и Ментор стана, пресече дансинга и мина покрай него. Романов го последва. Ментор влезе в тоалетната. Романов също влезе и провери дали са сами. После доволен поведе агента към една от кабините и обърна ключалката на „заето“. Извади хилядата лири от джоба си и му ги подаде. Ментор, седнал на капака на тоалетната чиния, алчно разкъса опаковката, наведе се напред и започна да брои. Изобщо не видя как Романов вдигна ръка. Страхотният удар по врата го повали напред и той се стовари на мозайката.

Романов го вдигна на тоалетната чиния, бързо събра разпилените банкноти и ги натъпка в джоба му. После разкопча едно по едно копчетата на панталона му и го дръпна надолу до глезените му. Вдигна капака и нагласи Ментор върху чинията. Накрая разтвори широко краката му, колкото позволяваха панталоните, и ги намести както трябва. После се измъкна под широкия отвор под вратата, като остави кабинката заключена отвътре. Бързо провери работата си. Отвън се виждаха само краката и смъкнатите панталони.

След шестдесет секунди Романов беше в колата на път за „Хийтроу“.

 

 

Адам пристигна на летище „Хийтроу“ два часа преди полета на „Аерофлот“. Настани се така, че да вижда идеално петдесетметровото разстояние, което Романов трябваше да измине, за да се качи на руския самолет. Беше сигурен, че съперникът му изобщо няма да стигне стълбичката на самолета.

Романов си купи билет от касата на „Бритиш Еъруейз“ малко след шест. Не можа да устои на желанието да пътува със западен самолет, вместо с машина на „Аерофлот“, въпреки че знаеше как ще се намръщи Заборски при такова нахалство — никой друг агент не би си позволил това.

След като получи бордната си карта, той взе асансьора до фоайето за заминаващи и седна в очакване да го извикат. Винаги беше същото — щом завършеше дадена операция, веднага му се искаше да е у дома. Надигна се, за да си налее кафе, и на минаване покрай една маса в средата на помещението зърна заглавието в лондонския „Ивнинг Стандард“: „Специална дописка. Уикендът на Джонсън в Тексас отменен. Загадка“. Грабна вестника от масата и прочете първия абзац, но не откри повече информация от тази, която и той самият можеше да им даде. Никое от предположенията, които следваха по-долу, не се доближаваше и най-малко до истината.

Не можеше да дочака първа страница на „Правда“ от следващия ден, макар да знаеше, че там истинската случка ще е преувеличена. По западните стандарти това също щеше да е сензация.

— Съобщение на „Бритиш Еъруейз“. Полет 117 заминава за Москва. Моля всички пътници да се явят на изход 23.

Романов излезе от фоайето и измина почти половинкилометровия коридор до самолета. Малко след седем без десет се отправи бавно към пистата към чакащия самолет. Самолетът, в който бе иконата, щеше да кацне във Вашингтон, а той щеше да пристигне в Москва точно навреме за срещата между „Динамо“ и „Спартак“ на стадион „Ленин“ във вторник. Чудеше се дали ще известят пристигането му по високоговорителите, както постъпваха винаги, когато някой член на Политбюро присъстваше на мач. Изкачи стълбичката и влезе в самолета; докато сядаше настъпи пътника откъм пътеката. Беше благодарен, че мястото му е до прозореца.

— Бихте ли желали нещо за пиене преди излитане? — попита стюардесата.

— За мен едно силно кафе — каза съседът му.

Романов кимна и поръча същото. След малко стюардесата се върна с двете кафета и помогна на мъжа до Романов да издърпа масичката си. Романов разпъна своята. Стюардесата му подаде кафето. Той отпи една глътка, но беше доста горещо и той го постави на масичката. Видя как съседът му изважда от джоба си пакетче с таблетки захарин и пуска две в димящото кафе.

„Защо ли си прави труда — помисли Романов. — Животът и без това е твърде кратък.“

Погледна през прозореца и проследи как самолетът на „Аерофлот“ заема място на пистата. Усмихна се при мисълта колко по-удобен ще е собственият му полет. Опита пак кафето си: беше точно както го обичаше.

Отпи една голяма глътка и почувства как го наляга дрямка — това не му се стори толкова странно, защото през последната седмица почти не бе имал време за сън.

Облегна се назад и затвори очи. Сега би приел всички почести, които можеше да му предложи държавата. Валчек беше отстранен от пътя му, така че можеше дори да заеме мястото на Заборски. Ако това не станеше, дядо му му беше осигурил алтернатива.

Напускаше Лондон и съжаляваше само за едно нещо: не успя да убие Скот. Но предполагаше, че американците ще се погрижат за това. За първи път през тази седмица не се налагаше да сдържа съня си.

След няколко минути пътникът до Романов взе чашката му и я сложи до своята. После сгъна масичката му, зави краката на руснака с вълненото одеяло и бързо спусна специалната козирка над челото му, за да покрие изцъклените му очи.

Вдигна глава и видя, че стюардесата го гледа.

— Мога ли да ви помогна? — попита тя с усмивка.

— Не, благодаря. Каза, че не иска да го безпокоят по време на полета, защото имал трудна седмица.

— Разбира се, господине — каза стюардесата. — Излитаме след няколко минути — добави тя, взе двете чашки от кафето и ги отнесе.

Мъжът нетърпеливо забарабани по масичката. След миг се появи главният стюард.

— Викат ви спешно от работата ви, сър. Трябва незабавно да се върнете в Уайтхол.

— Знаех си аз! — промърмори недоволно спътникът на Романов.

 

 

Адам проследи с поглед как руският самолет се издига и завива на изток. Не можеше да разбере защо Романов не се качи. Дали не бе предпочел полета на „Бритиш Еъруейз“?

Дръпна се в прикритието си, веднага щом го видя. Не вярваше на очите си. Лорънс се връщаше през пистата.

На лицето му грееше доволна усмивка.