Джефри Арчър
Опасно наследство (14)

Четиринадесета глава

Професор Брунвелд рядко получаваше нужното уважение. Отдавна се беше примирил с мисълта, че съдбата на академиците е такава. Затова сега се чудеше дали да вярва, когато му казаха кратко: „Президентът“. Измъкнаха го, разбира се, посред нощ от леглото и мълчаливо го придружиха до Пентагона. Увериха го, че се иска неговото, на Брунвелд, мнение на експерт. След Куба и Далас нищо вече не можеше да го изненада.

Навремето беше чел, че в Пентагона има толкова етажи под земята, колкото и отгоре. Сега вече можеше да твърди, че това е установен факт.

Подадоха му документа и го оставиха сам. Искаха да им отговори само на един въпрос. Той проучва повече от час клаузите и после ги повика. Каза им, че според него документът е автентичен и ако руснаците още притежават своето копие, подписано също през 1867, то на втората му родина — как беше онзи ужасен американски израз? А да — лошо й се пише.

Осъзна колко сериозно е всичко, когато му казаха, че не може да напуска Пентагона до понеделник. Вече беше видял датата в края на договора и затова не се изненада. Имаше пред себе си три дни самота, далеч от взискателните студенти и бъбривата съпруга. Нямаше да има по-добра възможност от тази, за да остане сам и прочете събраните съчинения на Пруст.

 

 

Романов знаеше, че повече не може да рискува да стои до колата. Облеклото му беше твърде подозрително — все някой щеше да го забележи на излизане от хотела. След три минути той хвърли сивата шапка на задната седалка и инструктира Валчек да се отърве от колата и да се върне в консулството.

Валчек кимна. Вече бе изпълнил нареждането на Романов да убие двамата британски агенти — сякаш че го бяха помолили да поправи спукана водопроводна тръба. Всичко вървеше по план, докато не се наложи Валчек да закопчае прекалено тясната униформа на мъртвия шофьор. За миг на Романов му се стори, че по лицето на Валчек прибягна самодоволна усмивка, когато се разбра кой трябва да е шофьорът.

Романов се шмугна под сенките, изчака още половин час и се увери, че планът им е провален от агента им в Лондон. Махна на едно такси и помоли шофьора да го закара до съветското консулство, без да забележи недоверието, с което шофьорът огледа униформата му.

Възможно ли е два пъти да изпусне Скот? Дали не го е подценил? Ако се случеше още веднъж, Заборски щеше да му иска убедителни обяснения.

Докато пътуваше към консулството, в спомените му пробягваше някакъв образ, но той не можеше да го осмисли. Нещо се беше случило пред хотела, нещо, което не пасваше. Беше сигурен, че ако помисли малко на спокойствие, ще си го изясни. Продължаваше да си припомня последните тридесет минути, сякаш пренавиваше лентата на стар филм, но някои от кадрите оставаха все още неясни.

Щом се върна в консулството, Валчек му подаде голям плик и го информира, че току-що са го донесли с дипломатическата поща от Москва.

Романов прочете за втори път дешифрирания телекс, но не успя да проумее в какво се състои важността му.

Открита е информация за покойния полковник Джералд Скот, Орден за особени заслуги, кавалер на Ордена на Британската империя, IV степен, Кръст за храброст, която може да се окаже полезна, когато пак влезете във връзка с информатора. Всички документи ще получите най-късно до утре сутринта, АЛ.

Романов се зачуди какво ли са открили в центъра за бащата на Скот. Какво ново, което да заинтересува него самия. Все още беше твърдо решен да прати сина на оня свят при бащата много преди да получи някакво друго официално съобщение от Москва.

Замисли се за собствения си баща, за възможното бягство при оставеното му огромно богатство и как заради собствената си кариера бе предал баща си. А сега заради по-нататъшното си издигане трябваше да убие Скот и да върне иконата в страната. Ако се провалеше… Той пропъди мисълта за двамата бащи.

— Или е много хитър, или просто има късмет — говореше Романов и се разхождаше из малката канцелария, която бяха приспособили за него.

Валчек, който го бе последвал, се въздържа от коментар, а само попита какво да прави по-нататък.

— Кажи ми какво видя, когато бяхме пред хотела?

— Какво имаш предвид? — попита Валчек.

— Не задавай въпроси — каза Романов, докато обличаше собствените си дрехи. — Отговаряй. Кажи ми всичко, което видя от момента, когато спряхме пред хотела.

— Пристигнахме пред „Ричмънд“ малко преди десет — започна Валчек, — паркирахме мерцедеса на отсрещната страна на улицата и зачакахме да се появи Скот. Чакахме дори няколко минути след десет, но от Скот нямаше следа.

— Не, не, не. Дай подробности. Не искам просто да обобщаваш. Например не си ли спомняш да се е случило нещо необичайно, докато чакахме?

— Нищо особено — каза Валчек. — В хотела непрекъснато влизаха и излизаха хора, но съм сигурен, че Скот не беше сред тях.

— Голям щастливец си, щом можеш да си толкова сигурен. Какво стана после?

— После? После ми нареди да се върна в консулството и да те чакам там.

— В колко часа стана това?

— Трябва да е било десет и седем минути. Помня точно, защото погледнах часовника, когато автобусът тръгна.

— Автобусът? — каза Романов.

— Да, дето го товариха с музикални инструменти. Тръгна към…

— Инструменти — точно това е! — възкликна Романов. — Сега си спомням какво ми направи впечатление. Виолончела, цигулки и един контрабас, който не беше занесен в багажника. — Валчек изглеждаше озадачен, но не каза нищо. — Позвъни веднага в хотела и открий кой пътува в автобуса и за къде пътуват.

Валчек изтича навън.

Романов погледна часовника си: единадесет без пет. Трябваше да се действа, и то веднага. Той натисна бутона на вътрешния телефон и каза:

— Искам бърза кола и, което е по-важно, великолепен шофьор.

Валчек се върна и Романов затвори телефона.

— Автобусът е нает от Кралския симфоничен оркестър, който е на европейско турне…

— Коя е следващата спирка? — попита Романов.

— Франкфурт.

 

 

Той излезе бавно от селото. Беше огледал внимателно всичко с професионалното око на войник. Главната улица бе пуста. Само някакво малко момче безмилостно риташе гумената топка в един изкоп на склона, който му служеше за врата. Момчето видя Адам, обърна се и ритна топката към него. Адам я ритна обратно, момчето я хвана с ръце и се усмихна широко. Усмивката му изчезна, като видя как Адам бързо продължава нагоре по склона. На пътя имаше само няколко стари къщи. От едната страна зееше дълбока пропаст, в далечината зад нея се издигаха хълмове, обрасли с дървета. От другата страна се простираха зелени ливади, по които пасяха щастливи крави с хлопки на вратовете. При вида им Адам усети, че е гладен.

Продължи нагоре по пътя и стигна до един остър завой. Оттук можеше да вижда цяла миля надолу, без да го забележат. Трябваха му само няколко минути, за да се научи да разпознава от неколкостотин метра британските коли или колите с британски номера. Скоро разбра, че чужденците, които си купуват британски коли, са много малко.

През следващите двадесет минути той с надежда вдигна ръка на седем коли с английска регистрация, които пътуваха към Лозана, но никой не му обърна внимание. Спомни си колко лесно ставаше преди, когато беше в кадетската униформа. В онези дни почти всеки щеше да спре. Още три коли префучаха, без да спрат, а четвъртата намали и когато Адам се затича към нея, даде газ и отмина.

Към единадесет и двадесет Адам реши, че вече не може да рискува да го видят на пътя. Втренчи се в далечните хълмове и осъзна, че няма друга възможност, освен да върви пеша. Сви рамене и започна да се спуска по една от стръмните пътеки към долината. Надяваше се скоро да стигне другия път, който ясно бе маркиран на картата.

Изпсува, като видя голата местност, която го делеше от безопасността. Ех, да беше тръгнал час по-рано.

 

 

— Антарктик става излишен.

— Защо?

— Защото знаем, че баща му е помогнал на Гьоринг да умре по-лесно.

— Не разбирам.

— Не се учудвам, въпреки че е съвсем просто. Този ваш англичанин, който се прави на патриот и не пада духом, всъщност е син на негодника, който е внесъл тайно капсулата с цианид в килията на Гьоринг в Нюрнберг. Ще рече, че Царската икона е награда за услугите му.

— Всички от отдела са убедени, че той е единствената ни надежда.

— Пет пари не давам какво мисли отделът ви. Щом бащата се е съюзил с германците през войната, защо синът да не отиде при руснаците в мирно време?

— Какъвто бащата, такъв и синът.

— Точно така.

— В такъв случай какво да правя?

— Просто ни информирай за намеренията на министерството. Останалото ще направят агентите ни в Швейцария.

 

 

— По-бързо — каза Романов, макар да знаеше, че това е невъзможно дори за шофьора на посланика, който се оказа съвършен професионалист. Досега не бе пропуснал възможност нито да мине на зелено, нито да изпревари, нито да засили на прав участък. Ако увеличаха скоростта с още пет километра, сигурно щяха да се озоват в пропастта. Движеха се със запалени светлини — шофьорът непрекъснато натискаше клаксона, а стрелката не падаше под сто и тридесет километра в час. „Трябва да ги настигнем преди границата“ — повтаряше Романов и удряше с юмрук по коженото табло на колата.

Бяха минали сто километра само за петдесет и пет минути и тримата мъже се взираха напред за автобуса, но чак след още тридесет километра Валчек вдигна ръка и извика:

— Те са! Ето ги горе на склона!

— Засечи ги! — заповяда Романов.

Шофьорът на посолството изпревари автобуса и рязко намали пред него — шофьорът на автобуса бе принуден да натисне спирачки и да отбие встрани. Валчек повелително му махна и онзи спря на самия ръб на пропастта.

— Няма да си отваряте устата. Оставете всичко на мен — каза Романов. — И стойте близо до шофьора в случай на опасност.

После скочи от колата и хукна към автобуса, като следеше дали някой не се опитва да слезе от него. Заудря нетърпеливо по вратата, докато шофьорът не натисна бутона и двете крила не се отвориха. Романов се метна вътре, а другите двама го следваха само на една крачка. Той извади паспорта от вътрешния си джоб, завря го в лицето на уплашения шофьор и изкрещя:

— Кой е ръководителят?

— Аз съм менажерът и… — зафъфли Стивън Грийг.

— Швейцарска полиция — каза Романов.

Грийг понечи да продължи, но Романов го прекъсна:

— Когато напуснахте хотела в Женева, взехте ли извънредни пътници?

— Не — каза Грийг. — Романов се намръщи. — Освен ако не броим брата на Робин Бересфорд.

— Братът на Робин Бересфорд? — въпросително вдигна веждите си Романов.

— Да — каза менажерът. — Адам Бересфорд. Но той пътува с нас само до Солотърн. Слезе там.

— Кой от вас е Робин? — каза Романов, оглеждайки морето от мъжки лица.

— Аз — обади се един глас от дъното на автобуса.

Романов бързо мина по пътеката, видя калъфа на контрабаса и всичко дойде на мястото си. Винаги се притесняваше, когато нещо не се връзваше с цялото. Да, точно това му се беше сторило необичайно. Защо не беше сложила контрабаса в багажника при другите големи инструменти? Той се вгледа в едрата жена, която седеше зад огромния инструмент.

— Вашият брат ли се казва Адам?

— Да — каза Робин.

— Какво съвпадение!

— Не разбирам какво имате предвид — каза тя. Мъчеше се да не издава нервността си.

— Човекът, когото търся, също се казва Адам.

— Често срещано име — каза Робин. — Може би не сте чели първата книга на Библията.

— Висок метър и осемдесет и шест или и осем, тъмна коса, тъмни очи, елегантен и добре сложен. Не е убедително описанието за ваш брат — добави Романов, изучавайки външността й.

Робин отметна назад червената си коса, но не стана. От нервните изражения на останалите Романов разбра, че Скот е бил в автобуса.

— Къде възнамеряваше да отиде вашият брат — той наблегна на последната дума, — когато слезе от автобуса? — Питаше и тупаше с паспорта по дланта си, сякаш държеше палка.

— Нямам представа — каза Робин. Изражението й беше все така безразлично любезно.

— Ще ви дам още една възможност да ми сътрудничите. За къде се отправи брат ви?

— А аз ще ви кажа още веднъж, че не знам.

— Ако отказвате да отговаряте на въпросите ми, ще трябва да ви арестувам.

— От чие име? — попита спокойно Робин.

— От името на швейцарската полиция — убедително каза Романов.

— Тогава без съмнение ще ми покажете удостоверението си за самоличност.

— Не бъдете нахална — каза остро Романов и се наведе към нея.

— Вие сте нахален — каза Робин и стана. — Спряхте пред автобуса ни като някакъв безумец и едва не ни пратихте в пропастта. После тримата нахлувате в автобуса като банда чикагски гангстери и твърдите, че сте от швейцарската полиция. Нямам представа кои сте или какви сте, но ще ви кажа две неща. Ако ме докоснете, тези четиридесет мъже в автобуса ще ви направят заедно с двете ви приятелчета на кайма. И ако все пак успеете да слезете живи от автобуса, не забравяйте, че сме членове на великобританския Кралски симфоничен оркестър и като такива сме гости на швейцарското правителство. След малко ще пресечем границата и ставаме гости на правителството на Западна Германия, така че снимката ви ще се окаже на първа страница по вестниците в цял свят. Искам да ви кажа, че в момента правите така наречения „дипломатически скандал“. — Робин се наведе напред и вдигна заплашително пръст. — И ще ви кажа още нещо, който и да сте вие и макар да съм дама: разкарайте се, по дяволите!

За миг Романов замря, после тръгна да излиза. Робин не откъсваше поглед от него. Като стигна отпред, той махна на Валчек и шофьора си да слизат. Двамата се подчиниха неохотно. Веднага щом Романов стъпи на земята, шофьорът на автобуса затвори вратата, включи на първа и излезе на платното.

Целият оркестър стана и възнагради Робин с овации, каквито не бяха чували и най-знаменитите диригенти.

Но нямаше кой да ги оцени. Робин беше рухнала на мястото си и не можеше да спре да трепери. Съзнаваше само, че никой от четиридесетте мъже в автобуса не би вдигнал и пръст срещу Розенбаум.

 

 

Сър Морис обходи с поглед насядалите около масата: всички бяха тук, въпреки че ги беше извикал само преди минути.

— Да чуем последните събития — каза сър Морис и погледна заместника си, който пак беше седнал в другия край на масата.

— Страхувам се, че не сполучихме, сър — започна Лорънс. — Двама от най-опитните ни агенти бяха определени да вземат Скот от хотел „Ричмънд“ и според плана ни да го докарат на безопасно място в британското посолство.

— И какво се случи? — попита сър Морис.

— Никой от нашите в Женева не можа да каже нещо определено. Нашите хора не са се появили нито пред хотела, нито са ги виждали досега.

— Какво казва швейцарската полиция? — попита Буш.

— Не ни помогнаха много — обърна се Лорънс към американеца. — Наясно са, че не сме единствената чуждестранна сила, замесена в случая, и както е обичайно за тях при такива обстоятелства, нямат намерение да фаворизират която и да е страна.

— Проклети швейцарци — изруга Снел.

— И къде може да е Скот сега? — попита Матюс.

— Нямам представа — каза Лорънс, а Матюс се усмихна на притеснението му. — Сигурни сме, че се е качил на автобуса заедно… — той погледна листа пред себе си — заедно с госпожица Робин Бересфорд. Но не е бил с тях, когато са ги посрещнали на границата. Оркестърът трябва да е в хотела във Франкфурт след около час, така че тогава ще можем да разберем нещо повече. Немската полиция е по-отзивчива.

— А какво ще правим ние през това време? — попита сър Морис.

— Ще проверим всички обичайни места, а също така няма да изпускаме от очи Романов, който снощи неочаквано се е появил на френската граница. Един от старите ни сътрудници го е разпознал, въпреки че се е подстригал доста късо — очевидно не му отива много.

— Значи Скот в момента може да е навсякъде? — попита Матюс. — Мислите ли, че е още в Швейцария, или е успял да пресече една от двете граници?

Лорънс се поколеба, после безучастно призна:

— Нямам представа.

Сър Морис се втренчи в него от другия край на масата, но се въздържа от коментар.

— Мислиш ли, че пак ще се свърже с теб? — попита Снел.

— Ако е жив, сигурно ще се обади.

— Ако Романов е още в Швейцария, то и Скот трябва да е все още жив — каза Буш. — Щом Романов се добере до иконата, веднага ще се отправи на изток.

— Съгласен съм — каза Лорънс. — Имаме хора на летището, които проверяват всеки полет на изток. Затова предлагам да проследим развитието на събитията и да се съберем отново утре сутринта в седем, освен ако Скот не ми се обади по-рано.

Сър Морис кимна и се надигна от мястото си. Всички станаха.

— Благодаря ви, господа — каза той и се запъти към другия край на стаята. На минаване покрай Лорънс измърмори: — Можеш да се отбиеш до кабинета ми, когато ти остане малко време.

 

 

Адам измина последните метри надолу по почти отвесния склон, като непрекъснато се хлъзгаше и препъваше, докато накрая се изтърси по гръб. От изподрасканите му ръце течеше кръв, панталоните му бяха скъсани и омазани с кал и пръст. Той остана неподвижен една-две минути. Опитваше се да си поеме дъх. Погледна нагоре към пътя. Беше му отнело почти час да измине това разстояние, а един камък щеше да го стори за три секунди. Все още имаше едно предимство — никой не би могъл да го види от пътя. Той се вгледа напред към долината. Сега вече всеки можеше да го види, но нямаше друга възможност.

Преценявай на око, проверявай по карта. Картата не беше от особена полза, но той прецени, че разстоянието до отсрещния хребет е около три километра. Според картата имаше надежда да открие път оттатък хребета. Той проучи местността — напред се простираше хълмиста долина; нямаше храсти, зад които да се прикрива. После имаше широка, но плитка река. Адам предположи, че ще може да стигне до пътя за около двадесет минути. Провери дали иконата е на мястото си и тръгна с равномерна крачка.

 

 

Романов не беше продумал, откакто ги изхвърлиха безцеремонно от автобуса. Валчек и шофьорът не смееха да изкажат мнението си. Романов знаеше, че момичето е разбрало блъфа му, а той не можеше да си позволи дипломатически инцидент, защото без съмнение щяха да докладват на шефа му в Москва. Но Романов никога нямаше да забрави момичето с мъжко име.

Солотърн беше на около четиридесет километра в обратна посока и шофьорът щеше да измине това разстояние за около двадесет минути, но Романов настояваше да намалява скоростта всеки път, когато срещнеха някакво превозно средство. Проверяваха пътниците, за да се уверят, че Скот не е успял да се качи в някоя кола на автостоп. Романов прецени, че тези предпазни мерки са необходими, въпреки че това им струваше тридесет и една минути. Все пак, когато пристигнаха в Солотърн, Романов бе сигурен, че Скот не е на път за немската граница, освен ако не е успял да се дегизира или пък да пътува в багажника на някоя кола.

Щом пристигнаха в Солотърн, Романов нареди на шофьора да остави колата в центъра, после се разделиха, за да открият нещо за вероятния маршрут, избран от Скот. Разпитаха местните хора, но никой тази сутрин не беше виждал мъж, приличащ на Скот. Романов тъкмо се чудеше за коя ли граница се е запътил англичанинът, когато видя шофьора да рита футболна топка към едно малко момче. Изтича надолу по хълма и тъкмо щеше да му се скара, когато момчето се обърна и ритна топката към руснака. Той посрещна автоматично топката и я ритна силно покрай момчето направо във вратата. После се обърна към шофьора и тъкмо се канеше да му изкрещи, когато топката пак се появи в краката му. Той я вдигна ядосано и понечи да я хвърли настрани, но видя обнадеждената усмивка на момчето и вдигна топката високо над главата си. Момчето дотича при него и започна да скача към топката, но въпреки усилията си не можеше да я стигне.

— Виждал ли си непознати хора тази сутрин? — попита Романов на немски бавно и отчетливо.

— Да, да — каза момчето. — Но той не улучи вратата.

— Къде отиде? — попита Романов.

— Нагоре по хълма — каза момчето.

За негово разочарование Романов пусна топката и хукна да тича. Валчек и шофьорът го последваха.

— Nein, nein^[1] — завика малкото момче и затича след тях.

Романов се обърна. Момчето стоеше на мястото, където Адам беше опитвал да се качи на стоп, и сочеше към пролома.

Романов бързо каза на шофьора:

— Докарай колата! Трябват ми бинокъла и картата.

Шофьорът хукна, следван от момчето. След няколко минути мерцедесът спря до Романов. Шофьорът изскочи и му подаде бинокъла, а Валчек разгърна картата върху капака на колата.

Романов фокусира бинокъла и започна да оглежда далечните хълмове. След няколко минути бинокълът се закова на една кафява точица, която се катереше по най-далечния хълм.

— Пушката — сухо каза Романов.

Валчек изтича до багажника на колата и извади снайпер „Драгунов“ с оптически мерник. Сложи дървения приклад на дългото тънко оръжие и провери дали е заредено. После го намести удобно на рамото си и също фокусира Скот. Романов неумолимо следваше с бинокъл стъпките на Адам. Ръката на Валчек също полека местеше оръжието.

— Убий го! — каза Романов.

Валчек се радваше, че денят е тих и безоблачен и не отделяше мерника на пушката от гърба на англичанина. Изчака го да направи още няколко крачки и бавно натисна спусъка. Адам почти беше изкачил билото, когато куршумът го застигна и го прониза. Той се строполи на земята.

Романов се усмихна и смъкна бинокъла.

 

 

Адам знаеше какво може да е улучило рамото му и откъде идва. Инстинктивно се претърколи до най-близкото дърво. Тогава започнаха болките. Въпреки че куршумът беше загубил доста от силата си поради голямото разстояние, все пак го усещаше като жило на пепелянка. Кръвта от простреляното му рамо започна да се просмуква през шлифера му. Той се обърна и се втренчи назад. Не можа да види никого, но знаеше, че Романов чака там някъде и ще стреля втори път. Обърна се с усилие и погледна към върха на хълма. Още тридесетина метра и щеше да е в безопасност отвъд билото, но първо трябваше да го изкачи, тоест да остане на открито няколко фатални секунди. Дори и да успееше, Романов щеше да го настигне с колата след около тридесет минути. Въпреки всичко, това беше единственият му шанс. Той започна да пълзи бавно, сантиметър по сантиметър нагоре към билото, благодарен, че дървото все още го прикрива. Пълзеше на лакти и колене като морски рак, изхвърлен на пясъка. Знаеше, че след десетина метра ъгълът ще е благоприятен за враговете му и той ще е за Романов хоризонтална, бавно движеща се мишена, в която е лесно да се прицелиш. Измина още няколко метра, спря и си помисли: „Не можеш вечно да държиш пушката на рамо“. После бавно преброи до двеста.

 

 

— Предполагам, че се кани да претича — каза Романов. — Значи имаш на разположение само три секунди. Ще ти викна веднага щом се мръдне.

Романов държеше бинокъла насочен към дървото. Изведнъж Адам скочи и започна спринт, достоен за последните двадесет метра на олимпийски финал.

— Стреляй! — викна Романов.

Валчек вдигна пушката, засече тичащия Скот и натисна спусъка точно когато Адам се хвърли през билото. Вторият куршум изсвири покрай главата му.

Романов изпсува — видя през бинокъла, че Валчек не улучи. Обърна се към разтворената карта и започна да преценява възможностите. Другите двама също се наведоха над картата.

— След около десет минути ще стигне до пътя — каза той и сложи пръст в средата на малката червена линия, която минаваше между Нюшател и френската граница. — Освен ако първият куршум не го е улучил и в такъв случай ще му трябва повече време. За колко време можем да стигнем до границата?

Шофьорът проучи картата.

— Около двадесет и пет, най-много тридесет минути, другарю майор.

Романов се обърна и погледна пак към хълмовете.

„Остават ти още тридесет минути живот, Скот.“

Колата отпраши, а малкото момче изтича вкъщи и разказа на майка си всичко, което бе видяло. Тя се усмихна с разбиране. Само децата могат да имат такова ярко въображение.

 

 

Адам погледна нагоре и с облекчение видя, че шосето е само на около километър и половина. Затича се с равномерна крачка натам, но откри, че бягането му причинява повече неудобство. Искаше да спре и да види раната, но първо трябваше да стигне шосето. Куршумът беше разкъсал рамото му. Болеше го много. Но ако беше попаднал два-три сантиметра по-ниско, изобщо нямаше да може да се движи. Успокои се като видя, че на шлифера му има само малко петно кръв. Сгъна носната си кърпа и я пъхна между ризата и раната. Знаеше, че не може да рискува и да отиде в болница. Вечерта можеше да се добере до аптека, но дотогава трябваше да реши проблема сам.

Погледна картата. Беше само на няколко километра от френската граница и реши, че ще е по-добре да я прекоси възможно най-бързо — раната проваляше първоначалния му план да мине през Базел и Бремерхавен.

Започна отчаяно да маха на всяка минаваща кола, вече не обръщаше внимание на номерата. Знаеше, че е в безопасност само още около двадесет минути. После пак трябваше да се крие из хълмовете. За нещастие по този път към френската граница се движеха много по-малко коли, отколкото през Базел — и никой не откликна на молбата му.

Тъкмо реши, че е дошло време да се махне от шосето, когато един жълт ситроен го отмина, но след няколко метра отби встрани и спря. Жената на предната седалка смъкна страничното стъкло.

— За… къде… пътувате? — попита Адам. Произнасяше всяка дума внимателно и бавно.

Шофьорът се наведе, огледа го внимателно и каза с подчертан йоркширски акцент:

— Пътуваме за Дижон. Устройва ли те, момко?

— Да, моля — каза Адам, успокоен, че мръсните му дрехи не са ги отблъснали.

— Тогава скачай отзад при дъщерята.

Адам се подчини. Ситроенът потегли и той се обърна да погледне през задното стъкло; зарадва се, че пътят зад тях е празен.

— Аз съм Джим Хардкасъл — каза мъжът и превключи на трета.

Беше човек с широка, сърдечна усмивка, сякаш залепена на топчестото му червендалесто лице. Тъмната му червеникавокафява коса беше сресана назад и пригладена с брилянтин. Носеше сако от туид, а изпод разкопчаната му риза се подаваше малък космат триъгълник. Личеше си, че не полага особени грижи за талията си.

— А това е жената, Бети — каза Джим и посочи с лакът жената до себе си.

Тя се обърна към Адам и червендалестите й бузи се разтегнаха в сърдечна усмивка. Беше се изрусила, но корените на косата й бяха останали издайнически тъмни.

— До теб седи нашата Линда — добави Джим Хардкасъл, сякаш продължаваше мисълта си. — Скоро завърши училище и ще работи в градския съвет. Нали така, Линда?

Линда кимна нацупено. Адам се вгледа в младото момиче, което очевидно не бе постигнало успех в гримирането си. Въпреки обилните сенки на очите й и розовото червило, Адам прецени, че все пак е привлекателна и още няма и двадесет години.

— А ти как се казваш, момче?

— Дъдли Хулм — каза Адам името от новия си паспорт. Помъчи се да не обръща внимание на пулсиращата болка в рамото и попита любезно: — В отпуск ли сте?

— Съчетаваме бизнеса с удоволствието — каза Джим. — Но тази част от пътешествието ни има особено значение за нас с Бети. В събота взехме самолет до Генуа и после наехме кола, за да разгледаме Италия. Първо минахме през Симплонския тунел. Направо дъхът ти секва, особено в сравнение с родния ни Хал.

Адам понечи да поразпита за подробности, но човек трудно можеше да прекъсне Джим.

— Аз съм в бизнеса с горчица — дрънкаше той. — Директор съм по износа в „Колманс“ и сме тръгнали за ежегодната конференция на МФПГ. Може и да си ни чувал? — Адам кимна с разбиране. — Международна федерация на производителите на горчица.

Ако не беше болката в рамото му, Адам щеше да се разсмее.

— Тази година ме избраха за президент на МФПГ — може да се каже, че това е върхът на кариерата ми. Откровено казано, това е чест също и за „Колманс“ — най-добрата горчица в света — добави той. Очевидно го казваше поне стотина пъти на ден. — Като президент трябва да контролирам различните среди по време на конференцията, а също така да открия и официалната вечеря. Довечера ще държа приветствена реч пред делегатите от цял свят.

— Завиждам ви — възкликна Адам и потрепери от болка, защото колата се тръсна в една дупка на пътя.

— Прав сте — каза Джим. — Хората нямат представа колко марки горчица има по света! — Той замълча за миг и продължи: — Сто четиридесет и три. Без съмнение французите имат някои успехи и дори швабите не са толкова зле, но все пак нищо не може да се сравни с „Колманс“. Винаги съм казвал, че всичко британско си е най-добро. Навярно е така и в твоя бранш. Впрочем, къде работиш?

— В армията — каза Адам.

— Какво ще търси един войник на стоп по швейцарските граници?

— Мога ли да ти се доверя? — попита Адам.

— Гроб съм — каза Джим. — В нашето семейство знаем да си затваряме устата.

Що се отнасяше до съпругата и дъщерята, Адам не се съмняваше в това.

— Капитан съм в Кралския уесекски полк, а в момента участвам в учение на НАТО — започна Адам. — Оставиха ме миналата неделя на брега в Бриндизи, Италия, с фалшив паспорт и десет английски лири. До полунощ в събота трябва да се върна в казармите в Олдършот.

Адам видя, че на лицето на Джим се изписва одобрение, и си помисли, че Робин би се гордяла с него. Госпожа Хардкасъл се обърна да го разгледа по-внимателно.

— Още като си отвори устата, разбрах, че си военен — каза Джим. — Не можеш да ме заблудиш. Аз самият бях сержант в Кралския армейски обслужващ корпус през последната война. Не е кой знае какво, но все пак съм дал нещо за страната ни.

На Адам му мина през ума, че за този корпус бяха измислили друго име, което се получаваше от началните букви — Кралски апашки обирджийски корпус.

— Участвал ли си във военни действия? — попита Джим.

— Малко, в Малая — каза Адам.

— Не съм бил там. След като приключиха главните сражения, се върнах към бизнеса с горчица. А що се отнася до теб — в какво е проблемът да се върнеш в Англия?

— Общо осем души се опитваме да стигнем до Олдършот, а безброй американци имат задача да ни попречат.

— Янки — презрително каза Джим. — Те винаги се включват във войните, когато видят, че ще победим. Медалите и славата — това ги интересува. Не, исках да ми кажеш в какво се състои проблемът.

— Граничните служители са уведомени, че осем британски офицери ще се опитат да прекосят границата за Франция. Швейцарците ще се опитат да ни арестуват. Миналата година само двама от дванадесет успяха да се доберат до казармите — каза Адам, въодушевен от измислиците си. — И само след няколко седмици и двамата бяха повишени.

— Мразя ги тези швейцарци — каза Джим. — Те са по-лоши и от американците. Те дори не участват във войната — само скубят парите и на двете страни. Повярвай ми, няма да те хванат. Аз ще се погрижа за това.

— Ако успеете да ме прекарате през границата, господин Хардкасъл, сигурен съм, че ще мога да се добера до Олдършот без затруднения.

— Смятай, че сме успели, момко.

 

 

Индикаторът на горивото присветваше червено.

— Колко километра още можем да изминем? — попита Романов.

— Около двадесет, другарю майор — каза шофьорът.

— В такъв случай ще можем да стигнем до френската граница.

— Може би ще е по-сигурно да спрем и да заредим — предложи шофьорът.

— Няма време за сигурност — тросна се Романов. — Карай по-бързо!

— Слушам, другарю майор — каза шофьорът. Моментът не беше подходящ да напомня, че бензинът ще свърши по-бързо при тази висока скорост.

— Защо не зареди сутринта, глупако? — викна Романов.

— Мислех, че ще трябва само да закарам посланика на обяд до градската му резиденция и възнамерявах да заредя колата по време на обедната почивка.

— Моли се на Бога да успеем да стигнем границата — каза Романов. — По-бързо!

Мерцедесът вдигна сто и четиридесет и Романов си отдъхна чак когато видя знака, че до границата има само десет километра. След няколко минути отминаха и петкилометровия знак и на лицето му се появи усмивка. После изведнъж двигателят започна да се дави. Губеха скорост, въпреки че шофьорът натискаше газта. Той изключи и пусна по инерция. Успяха да изминат още един километър, преди колата да спре.

Без изобщо да погледне шофьора, Романов скочи от колата и се спусна да пробяга последните три километра до границата.

 

 

— Хрумна ми нещо — каза Джим, докато отминаваха предупредителния знак, че границата е само на два километра.

— Какво? — попита Адам. Рамото му туптеше като барабан, безмилостно удрян от някое хлапе.

— Като дойде време да ни проверяват паспортите, прегърни Линда и започни да я натискаш. Другото остави на мен.

Госпожа Хардкасъл се обърна и огледа по-внимателно Адам. Линда се изчерви. Адам погледна момичето с късата пола и розовото червило. Затрудненото положение, в което бащата поставяше дъщеря си, го притесняваше.

— Не спори с мен, човече — продължи уверено Джим. — Обещавам ти, че всичко ще е тип-топ.

Нито Адам, нито Линда му отговориха. Малко по-късно наближиха швейцарската граница и Адам видя, че има два пункта за проверка на около стотина метра един от друг. Шофьорите гледаха да избегнат колоната, където един митничар се караше с разгневен шофьор на камион. Джим се нареди точно зад ръкомахащия французин.

— Дай паспорта си, Дъдли — каза той.

Адам му подаде паспорта на цигуларя и понечи да попита: „Защо избра тази колона?“.

— Избрах тази колона — заобяснява Джим, сякаш прочел мисълта му, — защото, като дойде време да ни проверява паспортите, митничарят ще е щастлив да ни пусне без много шум.

Сякаш напук на логиката му зад Джим започна да се образува дълга опашка от коли, а спорът все още продължаваше.

Адам беше нащрек и непрекъснато поглеждаше през задното стъкло — очакваше Романов да се появи всеки момент. Най-после с облекчение видя как митничарят нарежда на камиона да отбие встрани и да чака.

Джим бързо застана на митническия пост.

— Вие двамата, прегърнете се — каза той.

До този момент Адам държеше ръцете си в джоба на шлифера, защото бяха изподраскани и натъртени. Подчини се на Джим, прегърна Линда и започна да я целува механично, като не преставаше да гледа за Романов. За негова изненада момичето отвори устните си и вкара езика си в устата му. Адам мислеше да се възпротиви, но осъзна, че е невъзможно да го направи така любезно, че да му повярват.

— Жената, дъщерята и бъдещият зет — каза Джим и подаде четирите паспорта.

Митничарят започна проверката си.

— Какъв е проблемът с онзи камион? — нехайно попита Джим.

— Е, за вас проблем няма — каза служителят, като прелистваше паспортите. — Надявам се, че не ви забавих.

— Не, не — каза Джим. — Младите дори не забелязаха — добави той, посочи с пръст назад и се разсмя.

Полицаят вдигна рамене, върна паспортите и махна с ръка.

— Allez.^[2]

— В Хал ми викат Джим Лютия. Като горчица — засмя се Хардкасъл и погледна Адам през рамо. — Приятел, вече можеш да спреш.

Линда се отдръпна неохотно, погледна Адам закачливо и после се обърна към баща си.

 

 

— Все още ни остава да минем и френската граница, нали?

— Вече ни предупредиха да внимаваме за него и мога да ви уверя, че не е минавал през този пост — каза началникът на митничарите. — В противен случай някой от моите хора щеше да го забележи. Но ако искате да се уверите лично, заповядайте.

Романов бързо обиколи митничарите, като им показваше увеличената снимка на Адам, но никой не си спомни да е забелязал човек, приличащ на него. Валчек дойде след няколко минути и потвърди, че Адам го няма в колите, които все още чакат да ги пуснат през границата и че мерцедесът е вкаран в гаража на митницата.

— Ще се връщаме ли към хълмовете, другарю майор? — попита той.

— Още не. Искам да съм абсолютно сигурен, че не е пресякъл границата.

Офицерът излезе от караулката и попита:

— Открихте ли нещо?

— Не — каза навъсено Романов. — Изглежда, че сте прав.

— И аз мисля така. Ако някой от хората ми беше пуснал англичанина, сега вече щеше да е безработен.

Романов кимна одобрително.

— Може ли да съм пропуснал някой от персонала ви?

— Съмнявам се, освен ако няма излезли в почивка. Ще ги намерите в барчето. Ей там, до френската граница.

В бара бяха само четирима митничари и една сервитьорка — французойка. Двама играеха билярд, а другите двама седяха на една маса в ъгъла и пиеха кафе. Романов пак извади снимката и я показа на мъжете до масата за билярд.

И двамата поклатиха безразлично глава и се върнаха към многоцветните топки.

Руснаците отидоха до бара. Валчек подаде на Романов чаша кафе и сандвич, а той ги занесе на масата при другите двама митнически служители. Единият разказваше на колегата си за неприятностите, които имал с един рейнски шофьор на камион, който се опитвал да изнесе контрабандно швейцарски часовници.

Романов плъзна снимката през масата.

— Виждали ли сте този човек днес?

Никой не показа да го е разпознал и по-младият бързо се върна към историята си.

Романов сръбна от кафето си и започна да обмисля дали да хукне към Базел, или да поиска военни подкрепления за претърсване на околните планини. Тогава забеляза, че младият мъж често поглежда към снимката и пак го попита дали не е виждал Скот.

— Не, не — малко прибързано каза младият мъж.

Ако бяха в Москва, Романов щеше да изтръгне от него „да“ само за няколко минути, но тук трябваше да се придържа към друг подход.

— Преди колко време? — бавно попита Романов.

— Какво искате да кажете? — попита полицаят.

— Преди колко време? — попита с по-твърд глас Романов.

— Не беше той — каза офицерът и по челото му вече имаше пот.

— Щом не е бил той, преди колко време не е бил?

Офицерът се поколеба.

— Двадесет, може би тридесет минути.

— Каква марка кола?

Младият офицер отново се поколеба.

— Мисля, че беше ситроен.

— Цвят?

— Жълт.

— Други пътници?

— Трима. Приличаха на семейство. Майка, баща и дъщеря. Бащата каза, че са сгодени.

Романов нямаше повече въпроси.

 

 

През следващия час говореше предимно Джим Хардкасъл:

— Естествено — каза той — нашата организация провежда редовните си конференции в различни градове. Миналата година бяхме в Денвър, Колорадо, а следващата година сме в Пърт, Австралия, така че успявам да пообиколя света. Но щом се занимавам с експорта, трябва да свикна с пътуването.

— Сигурен съм, че ще свикнете — каза Адам. Мъчеше се да се съсредоточи върху думите на благодетеля си, въпреки че рамото му продължаваше да пулсира.

— Разбира се, аз съм президент само за една година — продължи Джим. — Но възнамерявам да направя така, че делегатите да помнят дълго шейсет и шеста.

— Сигурен съм, че няма да я забравят — каза Адам.

— Ще изтъкна, че „Колманс“ отново има рекордни постижения в износа за тази година.

— Впечатляващо наистина.

— Да, така е, но все пак повечето от износа ни остава размазан по чиниите — каза Джим през смях.

Адам също се засмя, но почувства, че госпожа Хардкасъл и Линда май вече са чували тази шега.

— Имам нещо на ум, Дъдли, и съм сигурен, че жената ще се съгласи с мен — за нас ще е много приятно, ако можеш довечера да бъдеш заедно с нас на президентската маса. Разбира се, като мой гост.

Госпожа Хардкасъл кимна. Линда също изглеждаше ентусиазирана от тази възможност.

— С най-голямо удоволствие — каза Адам. — Но се страхувам, че командирът ми няма да е много доволен като разбере, че на път за Англия съм спрял, за да участвам във вашето тържество. Надявам се, че ме разбирате.

— Ако е същият като моят командир едно време, разбира се — каза Джим. — Все пак, ако някога имаш път за Хал, обади ни се.

Той извади от джобчето на сакото си една визитна картичка и я подаде през рамо на Адам.

Адам разгледа изпъкналите букви, позасмя се на съкращението МФПГ, но не се обади.

— На кое място в Дижон искаш да те свалим, Дъдли? — попита Джим, когато навлязоха в предградията.

— Близо до центъра, където ви е удобно — отговори Адам.

— Тогава ми кажи, когато искаш да слезеш — каза Джим. — Разбира се, аз винаги съм твърдял, че ядене без горчица…

— Можеш ли да ме оставиш на следващия ъгъл? — каза изведнъж Адам.

— О! — възкликна Джим, огорчен, че трябва да се раздели с такъв добър слушател и неохотно спря колата до бордюра.

На слизане Адам целуна Линда по бузата. После се ръкува с господин и госпожа Хардкасъл.

— Радвам се, че се запознахме — каза Джим. — Ако промениш намеренията си, ще ни намериш в хотел… Това на рамото ти да не е кръв, момче?

— Само драскотина от едно падане — нищо обезпокоително. Не искам американците да си помислят, че са по-добри от мен.

— Не, не, разбира се, че не — каза Джим. — Е, желая ти успех!

Колата потегли и Адам изчака на тротоара да се отдалечат. Усмихна се и им махна с ръка, а после се обърна и тръгна бързо по една странична улица, като се оглеждаше да открие търговски квартал. След минути беше в центъра на града и с облекчение видя, че магазините все още са отворени. Започна да оглежда улицата в двете посоки, търсеше зеления кръст, указващ аптека. След петдесетина метра забеляза една, влезе неуверено и започна да разглежда рафтовете.

В ъгъла на магазина, с гръб към входа, стоеше висок мъж с къса руса коса, облечен в дълго кожено палто. Адам замръзна. После мъжът се обърна — той намръщено разглеждаше таблетките, които се канеше да купува, и потъркваше гъстия си мустак.

Адам отиде до ъгъла.

— Извинете, говорите ли английски? — попита той аптекаря възможно най-спокойно.

— Все ще се разберем — отвърна аптекарят.

— Трябват ми йод, памук, бинт и широк анкерпласт. Паднах и контузих рамото си на една скала — обясни Адам.

Аптекарят бързо донесе поръчаните неща, без да проявява голям интерес.

— Това са нещата, които искахте, въпреки че търговските им наименования са различни — обясни аптекарят. — Всичко струва двадесет и три франка.

— Може ли да платя в швейцарски?

— Разбира се.

— Има ли някъде наблизо хотел? — попита Адам.

— Зад следващия ъгъл, на отсрещната страна на площада.

Адам му благодари, подаде швейцарските банкноти и излезе от аптеката. Започна да търси хотела. Хотел „Франтел“ се оказа наистина доста наблизо. Той пресече площада, качи се по стълбите и влезе вътре. Няколко души чакаха на рецепцията да се регистрират. Адам прехвърли шлифера си през рамо, така че кървавото петно да не се вижда, и мина покрай чакащите, като следеше знаците на стената. Закрачи уверено към фоайето, сякаш че е отседнал в този хотел поне от няколко дни. Слезе надолу по едни стълби и се озова пред три знака. Първият представляваше силует на мъж, на втората врата стоеше стилизирана фигура на жена, а на третата знакът представляваше инвалидна количка.

Той неуверено отвори третата врата и с изненада откри, че зад нея се намира доста голямо квадратно помещение, на чиято отсрещна стена се виждаше тоалетна чиния. Адам се заключи отвътре и остави шлифера си да се свлече на пода.

Изчака няколко минути и бавно се разсъблече до кръста. После напълни мивката с топла вода. Сега благославяше досадните занятия за оказване на първа помощ, през които трябваше да мине всеки офицер — не вярваше, че някога ще му послужат. След двадесет минути болката вече беше утихнала и дори му стана добре. Той вдигна шлифера си с дясната ръка и се опита пак да го прехвърли през рамото си. Иконата изпадна от джоба и тупна на керамичния под. Звукът, който се чу при падането й, накара Адам да помисли, че се е счупила на две. Той бързо погледна надолу, после коленичи. Иконата се беше разтворила като книга.