Джефри Арчър
Опасно наследство (20)

Двадесета глава

Адам се събуди и видя, че е гол.

Огледа голата стая, но, за разлика от френския затвор, не можа да види какво има зад гърба му: ръцете, краката и тялото му бяха здраво вързани за един стол с найлоново въже. Столът се намираше в средата на стаята, но Адам не можеше да се движи.

Вдигна поглед нагоре и всичко, което видя, бе надвесеният над него полковник Полард. Веднага щом се увери, че Адам се е свестил, той бързо излезе от стаята.

Адам обърна глава и видя всичките си дрехи подредени върху едно легло в другия край на килията. Опита се да се придвижи заедно със стола, но успя само да го разклати и за няколко минути успя да се приближи към вратата едва с няколко сантиметра. Насочи усилията си към разхлабване на въжетата около китките, като ги търкаше в дървените пречки, но ръцете му бяха така здраво завързани, че едва успяваше да ги раздвижи.

Неуспешните му опити бяха прекъснати от отварянето на вратата. Влезе Романов. Адам реши, че и отблизо този човек предизвиква същия ужас. След него вървеше друг мъж, непознат. Стискаше здраво нещо като кутия за пури и седна някъде зад Адам.

Романов погледна голото тяло на Адам и се усмихна с наслада при вида на това унижение. После спря точно пред стола.

— Казвам се Александър Петрович Романов — обяви той със съвсем лек акцент.

— Или Емануел Розенбаум — каза Адам, вгледан отблизо в противника си.

— Съжалявам само, че не можем да се ръкуваме — добави Романов и започна да върти стола. — Но съм убеден, че в този случай са наложителни предпазни мерки. Първо бих желал да те поздравя, че успя толкова пъти да ми се изплъзнеш, но както вече си разбрал, моят източник в Лондон действа толкова бързо, колкото и твоят.

— Твоят източник? — попита Адам.

— Не бъди наивен, капитане. Вероятно вече си осъзнал жестоката истина, че в сегашното положение въпросите задавам аз, а ти трябва да отговаряш.

Адам съсредоточи погледа си върху една тухла на стената и се опита да се абстрахира от непрекъснатото въртене.

— Полард — каза рязко Романов, — нагласи капитан Скот точно в центъра на стаята. Изглежда е успял да се придвижи няколко сантиметра при опита си да избяга.

Полард постъпи както му наредиха, но първо постла на пода един найлон. После маневрира със стола на Адам, докато го нагласи в средата.

— Благодаря — каза Романов. — Предполагам, че вече познаваш нашия полковник Полард — продължи той. — Естествено, това не е истинското му име и всъщност не е и истински полковник, но винаги е мечтал да бъде и затова веднага се възползвахме с удоволствие от предоставената ни възможност. Всъщност нашият полковник действително е служил в Британската армия като редник. И когато след осемнадесет години я е напуснал, си е бил пак такъв. И въпреки ранения си крак — за нещастие това не се е случило при битка с някой от враговете на Короната — не е успял да получи инвалидна пенсия. По тази причина е живял почти в пълна мизерия. Но, както обясних, той винаги е искал да бъде полковник — продължи Романов. — Добре щеше да го притиснеш с „Дюк ъв Йоркс“ — но тъй като нашият човек е служил в „Грийн Джакетс“, той счете за най-безопасно да сложи тази вратовръзка.

Адам не помести погледа си от стената.

— Признавам, че грешката ни с британското знаме беше небрежност. Но ако обърнеш надолу руското знаме, веднага би направило впечатление, докато това, че така е станало с вашето, може би грешката ни е обяснима. Всъщност Полард трябваше веднага да го забележи; благодарни сме, че и ти обърна внимание на това чак когато вратите на колата бяха здраво заключени.

Романов прекъсна безкрайното въртене и се втренчи в голото тяло на Адам.

— Мисля, че дойде време да те представя на нашия доктор Ставински, който с нетърпение чака да се запознае с тебе, тъй като напоследък нямаше много работа и се бои да не е загубил формата си.

Романов отстъпи крачка назад и Ставински веднага зае мястото му пред Адам. Кутията за пури все още беше пъхната под мишницата му. Адам се втренчи в дребния мъж, който сякаш го преценяваше. Ставински не изглеждаше по-висок от метър и шестдесет. Беше облечен с разкопчана на врата сива риза и безформен сив костюм, които го правеха да прилича на младши чиновник в не особено преуспяваща адвокатска кантора. По наболата му брада се разбираше, че не е очаквал да работи днес. Тънките му устни се разтегнаха в усмивка, сякаш бе стигнал до някакво приятно заключение.

— За мен е удоволствие да се запозная с вас, капитан Скот — започна Ставински. — Въпреки че сте неочакван гост за посолството ни, вие сте добре дошли. Разбира се, срещата ни може да е много кратка, стига просто да ми дадете едно кратко сведение. Всъщност — той въздъхна леко — искам само да знам къде се намира Царската икона. — Той замълча за момент. — Въпреки това имам чувството, че няма да е много лесно. Прав ли съм?

Адам не отговори.

— Това не ме изненадва особено. Предупредих другаря Романов, че след хвалебственото описание, което ви направи, ще бъде излишно да си губим времето със серия въпроси. Все пак, трябва да спазя обичайната процедура за такива случаи. Ще се уверите, че и руснаците се придържат към правилата също като британците. Може да сте се чудили — добави Ставински, сякаш се беше сетил в момента, — защо човек, който не пуши, ще носи кутия хавански пури?

Изчака за отговор, но като не получи такъв, продължи:

— А, няма изгледи да говорим. Разбирам, че не ви е за първи път. Тогава ще продължа още малко да си говоря сам. В Московския университет специалността ми беше химия, но аз специализирах в една особена област.

Адам не прояви никакъв интерес, тъй като не искаше да си припомня най-лошите си дни в ръцете на китайците.

— Малко хора на Запад осъзнават, че ние, руснаците, сме пионери в една област: първи създадохме на университетско ниво катедра за научно водене на разпит — с професорско ръководство и няколко асистенти. Казаха ми, че все още няма такава в Оксфорд или Кеймбридж. Но Западът продължава да прилага донкихотовските възгледи за стойността на живота и правата на личността. Както може би предполагате, само определени хора от университета знаеха за съществуването на тази катедра, а още по-малко можеха да се запишат студенти, тъй като я нямаше в учебната програма. Но тъй като вече бях член на Първи отдел, беше естествено да усвоя тънкостите на изтезанията. Аз съм обикновен човек — продължи Ставински — и преди не съм проявявал особен интерес към научната работа, но щом разбрах за „кутията от пури“, за една нощ се превърнах в усърден и заинтересован ученик. Не можех да не дам воля на желанието си да експериментирам. — Той замълча, за да види какъв ефект са произвели думите му върху Скот, но с разочарование забеляза същия безразличен поглед.

— Изтезаващ, разбира се, е стара и почетна професия — продължи Ставински. — Китайците я упражняват вече почти три хиляди години, както вече сам сте се уверили, капитан Скот, и дори вие, британците, сте напреднали доста, откакто използвахте дибата за разпъване на хора. Но този инструмент се оказа доста неподходящ за нашето време. Като имаше това предвид, учителят ми в Москва, професор Мец, измисли нещо малко и просто, така че и човек със средна интелигентност да може да го прилага след краткотрайни указания.

Адам гореше от желание да разбере какво има в кутията, но външно остана безразличен.

— При изтезанията, както и при любовта, капитан Скот, предварителната игра е най-важният фактор. Следите ли мисълта ми, капитане?

Адам се опита да остане все така спокоен и сдържан.

— Все още не отговаряте, капитан Скот, но както вече ви обясних, аз не бързам. Особено като предполагам, че при вашия случай цялата операция ще продължи малко по-дълго от обикновено. Но признавам, че това само ще увеличи наслаждението ми. И въпреки че все още не притежавам Царската икона, аз поне държа в ръцете са единствения човек, който знае къде се намира тя.

Адам продължаваше да мълчи.

— Ще ви попитам само още веднъж, преди да отворя кутията. Къде е Царската икона?

Адам го заплю.

— Не само зле възпитан — отбеляза Ставински, — но и глупав. Много скоро ще ни се молите да ви дадем каквото и да е за пиене. Но все пак няма да знаете какво ви очаква.

Ставински сложи кутията на пода и бавно я отвори. Говореше, сякаш беше фокусник, изправен пред дете.

— Първо ви предлагам шестволтова батерия от никел и кадмий. — Той замълча. — Надявам се да оцените допира с нея. Второ — продължи той, като пак бръкна в кутията — един малък вибрационен генератор. — Той постави правоъгълната метална кутия до батерията. — Трето — две жици с прикрепени в краищата им електроди. Четвърто, две спринцовки; пето, лепило с колодий и най-накрая, тази стъкленица, за която ще стане дума по-късно… Казах „най-накрая“, но в кутията има още две неща, които са ми необходими за втора фаза на нашия малък експеримент, а дори и за трета фаза.

Ставински подреди всички неща пред Адам.

— Признавам, че не изглеждат много — каза Ставински. — Но съм сигурен, че ако напрегнете въображението си, ще се досетите какво може да се постигне с тях. За да могат другарят Романов и полковникът да се насладят на предложения им спектакъл, ще се наложи да добавя някои факти и за самата нервна система. Искрено се надявам, че следите всяка моя дума, капитан Скот, защото само ако жертвата знае, ще може да оцени гениалността на следващите действия.

Адам съжаляваше, че Ставински говори така добре английски. Все още си спомняше много ярко как китайците бяха обяснявали какво ще правят с него, но той не разбираше нищо от езика им. Тогава успяваше да мисли за друго, докато слушаше заплахите им, но все пак накрая се озова за четири часа в хладилник.

— А сега да се върнем към делата — продължи мъжът в сиво. — Ако изпратим малък електрически импулс по жицата, само за частица от секундата той достига усилен до хиляди нервни окончания. Това причинява отвратително усещане — също както когато докоснеш открита жица на включен в мрежата кабел, или простичко казано — преживяваш електрошок. Не е смъртоносен, но е определено неприятен. В Московското училище това се нарича първа фаза, но не е необходимо лично да го изпитате, стига да имате желание да кажете къде мога да намеря Царската икона.

Адам мълчеше.

— Разбирам, че не сте слушали внимателно малката ми лекция, затова се боя, че трябва да преминем от теорията към практиката.

Адам започна да си повтаря наум тридесет и седемте пиеси на Шекспир. Ако го чуеше сега, учителят му по английски щеше да е доволен, че след толкова усилия да втълпи стиховете в главата на небрежния си ученик, Адам сега можеше да цитира без да се замисли, който и да е стих от Шекспир.

„Хенри VI, част първа; Хенри VI, част втора, Хенри VI, част трета, Ричард II…“

Ставински взе тубата с лепило, отвори я и намаза гърдите на Адам.

„Комедия от грешки“, „Тит Андроник“, „Укротяване на опърничавата“…

Руснакът прикрепи двата електрода към лепилото и нави жиците на шестволтовата батерия, която пък беше вързана с миниатюрния вибрационен генератор.

„Двамата веронци“, „Напразни усилия на любовта“, „Ромео и Жулиета“…

Без предупреждение Ставински натисна ръчката на генератора за две секунди и Адам получи шок с напрежение двеста волта. Острата болка, която прониза всяка част от тялото му, го накара да изкрещи. Но това усещане скоро изчезна.

— Не се притеснявайте да ни показвате точно какво чувствате. Намирате се в звукоизолирана стая, така че няма да обезпокоите никого в тази сграда.

Адам не обърна внимание на коментара, стисна юмруци и продължи да шепне:

… „Ричард III“, „Сън в лятна нощ“, „Крал Джон“…

Ставински натисна ръчката за още две секунди. Болката връхлетя Адам за втори път. Когато руснакът спря, той почувства, че му се гади, но успя да остане в съзнание.

Ставински изчака известно време, преди да изкаже мнението си.

— Впечатляващо. Определено сте подготвен за втора фаза, от което може незабавно да се освободите само като отговорите на един прост въпрос. Къде е Царската икона?

Устата на Адам беше така пресъхнала, че той не можеше да говори, камо ли да плюе.

— Аз наистина се опитах да ви предупредя, капитан Скот — каза Ставински и се обърна към вратата. — Иди и донеси вода за капитана, полковник.

… „Венецианският търговец“, „Хенри IV“, част първа, „Хенри IV“, част втора…

След малко Полард се върна и тикна една бутилка в устата на Адам. Той успя да изгълта наполовина съдържанието й, преди да я дръпнат.

— Не бързай толкова. Може да ти дотрябва пак след малко. Но това няма да ти е нужно, стига да ми кажеш къде е иконата.

Адам изплю остатъка от водата в лицето на мъчителя си.

Ставински скочи напред и го удари силно с опакото на ръката си. Главата на Адам увисна.

— Не ми остава друг избор, освен да преминем към втора фаза — каза Ставински и погледна към Романов, който кимна.

Тънките устни на Ставински пак се разтегнаха в усмивка.

— Може да сте се чудили — продължи той — какво още мога да ви сторя с една обикновена батерия от шест волта. Защото предполагам, че от безбройните американски гангстерски филми знаете, че за екзекуция на електрически стол е необходим по-мощен генератор. Но важно е, че заниманията не приключват с първа фаза. Професор Мец също е осъзнал, че тази фаза е посредствена, и е посветил живота си на откриването на едно сполучливо вещество, което Академията на науките нарече в негова чест „М“. Ако инжектирам вещество „М“ в нервната система, болката се предава много по-ефикасно по всички нервни окончания, без да се стига до фатален край. Необходимо е само малко да увелича напрежението и ще получим много интересен ефект. Затова трябва да ви попитам още веднъж: къде е Царската икона?

… „Много шум за нищо“, „Хенри V“, „Юлий Цезар“…

— Разбирам, че сте решили твърдо да продължа — каза Ставински, взе от пода една спринцовка и заби дългата и тънка игла в шишенцето. Издърпа буталото, докато спринцовката се напълни до половината. Вдигна я нагоре, натисна буталото и от иглата излезе тънка струя като миниатюрен фонтан. Ставински мина зад Адам.

— Сега ще ви убода в лумбалната област. Ако направите опит да мръднете, ще останете парализиран за цял живот. По природа не съм честен човек, но в този случай ви препоръчвам да ми се доверите. Уверявам ви, че тази инжекция няма да ви убие, защото, както вече знаете, това не е в наш интерес.

Адам не помръдна нито един мускул, докато палачът забиваше спринцовката в гърба му.

„Както ви се…“ — започна той. После мъчителната болка премина през тялото му и той изведнъж стана безчувствен.

Когато дойде на себе си, беше изгубил всякаква представа за времето. Очите му бавно се спряха върху палача му, който нетърпеливо крачеше из стаята. Щом видя Адам да си отваря очите, небръснатият мъж спря, усмихна се и пристъпи до стола. Прекара бавно пръсти по раната му, покрита с голямо парче цитопласт. Докосването беше леко, но на Адам му се стори, че забиват горещо желязо в рамото му.

— Както обещах — каза Ставински, — предстои да изпитате нещо много по-силно. А сега ще отлепя цитопласта.

Ставински изчака малко, а Адам стисна устни. После рязко отлепи цитопласта. Адам изкрещя, сякаш че куршумът пак го улучи.

Романов се приближи, наведе се и започна да разглежда раната.

— Успокоих се, че колегата ми все пак добре те е улучил — каза Романов. — Можеш ли да си представиш какво ще стане, когато разреша на Ставински пак да ти сложи жиците и да включи генераторчето?

— … „Дванайсета нощ“, „Хамлет“, „Веселите уиндзорки“… — каза Адам за първи път на глас.

— Виждам, че не желаеш да дадеш воля на въображението си — каза Романов и мина отзад.

Ставински провери дали жиците са сложени добре върху лепилото на гръдния кош на Адам и после отиде при генератора.

— Този път ще натисна ръчката за три секунди. Знаете какво да направите, за да ме спрете.

… „Троил и Кресида“, „Добрият край оправя всичко“…

Ръчката се плъзна надолу и Адам почувства как волтовете проникват до всеки нерв в тялото му. Изкрещя с такава сила, че биха го чули на километър, ако не бяха в звукоизолирана стая. Когато експериментът завърши, Адам продължаваше целият да трепери, без да може да контролира гаденето в стомаха си. Ставински и Полард се втурнаха към стола и бързо развързаха найлоновите въжета. Адам падна на колене и заповръща.

— Не можем да си позволим да ви оставим да умрете от задушаване, нали? — каза Ставински. — В началото загубихме един-двама по този начин, но сега вече сме по-добри.

Веднага щом Адам се съвзе, Ставински го блъсна обратно на стола и Полард пак го завърза.

— Къде е Царската икона? — изкрещя Ставински.

— „Мяра за мяра“, „Отело“, „Крал Лир“… — каза Адам. Гласът му трепереше.

Полард взе друга бутилка вода и я тикна в устата му. Адам я изгълта, но това беше сякаш един малък оазис сред огромна пустиня.

Романов излезе отпред, а Ставински пак зае мястото си до ръчката на генератора.

— Ти си смел, Скот — каза Романов, — но това вече граничи с лудост. Просто ми кажи къде е иконата и аз ще отпратя Ставински и ще наредя на полковника да те остави на стъпалата на Британското посолство.

— „Макбет“, „Антоний и Клеопатра“…

Романов въздъхна и кимна. Ставински пак натисна ръчката. Дори полковникът пребледня, докато наблюдаваше реакцията на Адам. Той изкрещя още по-силно, мускулите му се стегнаха — волтовете проникваха в милионите нервни окончания на тялото му. Пак го отвързаха и той рухна на пода на четири крака. Дали още нещо бе останало в стомаха му? Щом вдигна глава, веднага пак го блъснаха на стола и го завързаха. Ставински се втренчи в него.

— Изключително, капитан Скот, можете да минете на трета фаза.

 

 

Лорънс пристигна на летище „Орли“ и единственото му желание беше да вечеря на спокойствие със стария си приятел в резиденцията на посолството. Посрещна го полковник Полард.

— Как е той? — бяха първите думи на Лорънс.

— Надявах се вие да ни осведомите — отговори Полард и взе куфарчето на Лорънс.

Лорънс спря на място и се втренчи във високия слаб военен, облечен в пълната униформа на Кралските драгуни.

— Какво искате да кажете?

— Съвсем просто е — каза Полард. — Спазих инструкциите до най-малка подробност и отидох да взема Скот от Ил Дьо ла Сите, но когато пристигнах, ме информираха, че е взет преди двадесет минути от някой, който е използвал моето име. Веднага се свързахме с кабинета ви, но тъй като вие вече бяхте на път, посланикът ми нареди да тръгна към летището, а той се обади на сър Морис.

Лорънс залитна и едва не падна. Полковникът бързо застана до него. Той не разбра какво иска да каже Лорънс, но чу думите много добре:

— Сега вече наистина ще повярва, че съм аз.

 

 

Когато Адам дойде в съзнание, Романов стоеше сам пред него.

— Понякога — каза руснакът, който продължаваше мисълта си, сякаш че Адам изобщо не бе припадал, — гордостта пречи на човек да прояви слабост пред палача или пред някой сънародник, особено ако последният е предател. Затова отпратих Ставински и полковника. Нямам желание да гледам как Ставински продължава експеримента си с трета фаза, но мога да го спра само ако ми кажеш къде си сложил иконата.

— Защо ще го правя? — каза войнствено Адам. — Тя законно ми принадлежи.

— Не е така, капитан Скот. Това, което взе от банката в Женева, е безценният оригинал, нарисуван от Рубльов, и тази икона принадлежи на Съветския съюз. И ако тази икона се появи на който и да е търг или в някоя галерия, ние незабавно ще я изискаме като откраднато национално съкровище.

— Но как е и възможно… — започна Адам.

— Защото — каза Романов — ти сега притежаваш оригинала, който царят е оставил на съхранение при Великия херцог на Хесе и повече от петдесет години Съветският съюз притежава само копие.

Адам гледаше недоверчиво как руснакът вади от вътрешния джоб на палтото си икона на „Свети Георги и змея“. Романов замълча и после я обърна; по лицето на Адам пробяга доволна усмивка, когато забеляза, че отзад в рамката няма поставена коронка.

— Също както и ти — продължи Романов, — аз съм взел тази икона само в заем, но като ми кажеш къде е оригиналът, ще те освободя и ще заменя копието с оригинала. Не може да се измисли нещо по-умно, а и ти пак ще можеш да извлечеш значителна печалба за себе си.

— Трици за брашно — каза Адам подигравателно.

Очите на Романов се присвиха заплашително.

— Скот, ти, разбира се, осъзнаваш, че притежаваш безценен шедьовър, който принадлежи на Съветския съюз. Ако не върнеш иконата, ще причиниш значителни затруднения на страната си и вероятно ще свършиш в затвора. Трябва само да ми кажеш къде е иконата и ще те пусна на свобода.

Адам не си направи труда дори да поклати глава.

— Очевидно е дошло време да те запозная с нещо, което ще те заинтересува — каза Романов и извади лист хартия от плик, който се намираше във вътрешния му джоб.

Адам естествено беше озадачен. Не можеше дори да предположи какво е това. Романов го разгъна бавно и го вдигна, така че Адам можеше да вижда само гърба на листа.

— Този лист хартия разкрива присъда, произнесена в Москва през 1946 от съдията И. Т. Никиченко. Смъртна присъда — продължи Романов, — отнасяща се за майор Владимир Коски, дежурен от руския караул в нощта, когато е умрял райхсмаршал Херман Гьоринг. — Той обърна листа, така че Адам да го види. — Както виждаш, майор Коски е доказано виновен в съучастие с врага заради парична изгода. Доказано е, че той е отговорен за тайното внасяне на отровата в килията на райхсмаршала през нощта на неговата смърт.

Адам отвори широко очи.

— А, този път улучих — каза Романов. — Сега вече мисля, че най-накрая ще ми кажеш къде всъщност е иконата. Ако си спомням добре, имате подходящ за случая израз: честната размяна не е кражба. Твоята икона за моята икона плюс този законен документ, който ще възвърне честта на баща ти.

Адам затвори очи и с болка осъзна за първи път, че Романов няма представа какво е скрито в иконата. Романов не можа да скрие гнева си. Отиде до вратата.

Дръпна я и извика:

— Твой е.

Доктор Ставински влезе отново в стаята и продължи усмихнат, сякаш никога не е прекъсвал:

— Професор Мец никога не е бил доволен от втора фаза, защото дори смел и издръжлив човек като вас се нуждае от часове, дори и дни, за да се възстанови. Затова през последните си години в университета той посвети времето си да открие как може да се ускори целият този процес. Както при всички гениални неща, крайният резултат е поразително обикновен. Всичко, което е нужно, е само едно химическо съединение. Когато същото се инжектира в нервната система, причинява незабавно възстановяване — бърз аналгетик. Крайното откритие му отнело дванадесет години работа и определен брой смъртни случаи — каза Ставински, извади друго шишенце от кутията и заби в гумената му тапа иглата на втората спринцовка. — Това — каза той, като вдигна триумфално шишенцето, — се инжектира в кръвта ви и ви възстановява толкова бързо, че можете дори да се учудите дали изобщо някога сте изпитвали болка. За това гениално нещо Мец би трябвало да получи Нобелова награда, но това откритие не е за показване пред научните работници от цял свят. Но именно благодарение на него аз мога да повтарям непрекъснато експеримента си с вас, без да ви позволя да умрете. Както виждате, мога да пускам генератора на всеки тридесет минути през следващата седмица, стига това да е желанието ви. — Ставински се надвеси над пребледнялото, невярващо лице на Адам. — Мога да спра веднага щом ви вкарам антидота, стига да ми кажете къде е Царската корона.

Ставински напълни наполовина спринцовката. Адам почувства ледени тръпки, въпреки че шокът от мъченията го беше изпотил.

— Не се движете, капитан Скот, нямам желание да ви наранявам непрекъснато.

Адам почувства как иглата се забива дълбоко и след миг течността се вля в кръвта му.

Не можеше да повярва колко бързо започна да се съвзема. Само за минута отпадналостта му изчезна и той започна да се ориентира. Ръцете и краката възстановиха нормалната си чувствителност и в същото време желанието да не изпита никога повече болката от втора фаза ставаше все по-силно.

— Професор Мец е блестящ ум, ще се съгласите с мен — каза Ставински — и ако беше жив, сигурен съм, че щеше да напише доклад за вашия случай.

Ставински натисна ръчката и Адам примря. Откри, че крещи още по-силно. Тялото му непрекъснато се тресеше. Секунди по-късно отново почувства ледени тръпки и като се тресеше неудържимо, започна да повръща.

Ставински бързо го отвърза. Адам падна на земята и изхвърли каквото бе останало в стомаха му. Когато започна само да плюе, Полард го сложи обратно на стола.

— Трябва да разберете, че не мога да ви оставя да умрете, капитане. Къде е иконата? — изкрещя Ставински.

„В Лувъра“ — искаше да изкрещи Адам, но думите му излизаха като шепот, защото устата му отвътре беше като шкурка.

Ставински напълни отново втората спринцовка и инжектира течността в тялото на Адам. Той почувства още веднъж как агонията затихва и силите му се възвръщат.

— Десет секунди и продължаваме пак. Девет, осем, седем…

„Цимбелин“

— Шест, пет, четири…

„Зимна приказка“

— Три, две, едно.

„Бурята“

— А-а-а! — изкрещя той и веднага припадна.

Следващото нещо, което усети, беше студената вода, с която го заля полковникът, преди той отново да почне да повръща. Щом го завързаха отново в стола, Ставински пак му би инжекция, но Адам не вярваше, че ще може да дойде на себе си. Трябваше да умре, защото го искаше. Отново почувства иглата да пробожда плътта му.

Романов пристъпи напред и като гледаше право в Адам, каза:

— Мисля, че с доктор Ставински заслужихме една лека вечеря. Мислехме да те поканим, но разбираме, че стомахът ти няма да го понесе. Но като се върнем напълно освежени, доктор Ставински ще повтаря отново и отново целия ритуал, докато не ни кажеш къде си скрил иконата.

Ставински излезе. Влезе полковник Полард и Романов му каза нещо, което Адам не успя да осмисли. После Романов също напусна стаята, като затвори тихо вратата зад себе си.

Полард дойде до Адам и му предложи бутилката с вода. Адам я изгълта и искрено се изненада колко бързо се възстановява. Въпреки че усещанията му се възвръщаха, той се съмняваше дали може да оцелее още веднъж.

— Пак ще повръщам — каза Адам и наведе глава.

Полард бързо махна въжетата. Адам изхвърли само малко слюнка и се отпусна. Полковникът внимателно го вдигна обратно на стола. Адам стисна здраво двата крака на стола, изхвърли се напред с всичката сила, която можа да събере, прехвърли стола през главата си и го стовари върху изненадания полковник. Полард рухна в безсъзнание на пода и не чу как Адам каза:

— „Хенри VIII“, „Двама благородници“ — обзалагам се, че не си чувал за последната, полковник. Честно казано, доста хора се съмняват дали е написана от Шекспир.

Адам коленичи над тялото на полковника. Чудеше се какво да предприеме. Беше доволен, че звукоизолираната стая сега работи в негова полза. Изчака няколко секунди, като се опитваше да прецени какво е останало от силите му.

Вдигна съборената бутилка и пресуши последните капки. После пропълзя до леглото и си обу гащите, чорапите, обувките, вече не дотам бялата риза и панталоните. Понечи да си облече сакото и откри, че подплатата му е накъсана на ивици. Промени намеренията си и тръгна към полковника, олюлявайки се като старец. Смъкна сакото му от туид, марка „Харис“, и го облече. Беше му широко в раменете, но късо. Отправи се почти развеселен към вратата. Натисна дръжката и дръпна — вратата се отвори на сантиметър — нищо не се случи — два сантиметра — отново нищо. Той надникна през процепа, но видя само един тъмен коридор. Отвори вратата по-широко и звукът му заприлича на скърцането на гумите на състезателна кола. Увери се, че няма никой, и излезе в коридора. Долепи се до стената и огледа в двете посоки тесния коридор. Нямаше прозорци. Изчака очите му да привикнат към тъмнината. Успя да забележи светлина, идваща през остъклената част на една врата отсреща. Запъти се със ситни крачки към нея, почти сляп, докато видя друг сноп светлина изпод една врата вдясно — около десетина метра от първата. Продължи да се промъква внимателно напред и беше само на една крачка от първата врата, когато тя се отвори рязко и от нея излезе дребен мъж с бяла блуза и синя кухненска престилка. Адам замръзна до стената. Кухненският работник извади пакет цигари и кибрит от джоба си и се отправи в противоположната посока. Стигна остъклената врата, отвори я и излезе. Адам видя силуета му, очертан зад грапавото стъкло. Драскане на клечка, запалване на цигара, първото издишване на дима — Адам чу дори и въздишка.

Адам се промъкна покрай вратата, за която вече знаеше, че е на кухнята, и продължи към външната врата. Бавно натисна дръжката в очакване мъжът да се раздвижи. Пантите и на тази врата отдавна не бяха смазвани. Пушачът се обърна и се усмихна. Лявата ръка на Адам се заби в стомаха му. Човекът с цигарата се наклони напред и десният юмрук на Адам се стовари с всичката сила, която можа да събере, върху челюстта му. Онзи се свлече на земята, а Адам остана над него, благодарен, че не помръдна.

Замъкна скованото тяло през тревата зад един храст и коленичи до него, докато се ориентира. Успя да забележи само високата стена напред и постлания с чакъл вътрешен двор пред нея. Стената хвърляше дълга сянка, а луната осветяваше малките камъчета. Около двадесетина метра…

Той събра сетните си сили, затича се към стената и се прилепи до нея като мида, без да помръдва в сянката й. После тихо и бавно се запридвижва покрай стената, метър след метър, докато стигна предната част на това, което според него бе руското посолство. Огромните зелени дървени врати на предния вход бяха отворени и през тях бавно минаваха лимузини. Адам се обърна и погледна към парадния вход на посолството. На горното стъпало забеляза едър мъж, окичен с медали, който се ръкуваше лично с всеки от заминаващите гости. Предположи, че това е посланикът.

Един-двама от гостите си заминаваха пеша. На портата стояха мирно двама въоръжени стражи и поздравяваха всяка кола, минаваща на излизане покрай тях.

Адам изчака едно огромно БМВ със западногерманско знаменце на капака да намали скоростта, докато излиза през вратата. Използва го за прикритие, излезе в центъра на пътя и като следваше отблизо колата, мина направо между пазачите и се отправи към шосето.

— Bonsoir^[1] — каза той тихо на пазачите, докато колата се придвижи напред: беше само на метър от шосето.

„Върви, не тичай! — повтаряше си той. — Върви, върви, докато се отдалечиш от погледа им.“

Двамата пазачи го поздравиха почтително.

„Не се обръщай назад!“

Друга кола излезе след него, но той продължи да гледа само напред.

 

 

— Tu cherches une femme?^[2] — повтори гласът.

Идваше откъм ниска входна врата, Адам беше навлязъл в лошо осветена тясна улица. Няколко мъже на неопределена възраст вървяха безцелно по тротоара. Той ги бе изгледал подозрително и бе продължил в тъмнината.

— Какво? — каза Адам и отстъпи към платното. Сетивата му се изостриха от неочаквания звук.

— От Британия, да? Момиче ли търсиш? — Гласът беше с определен френски акцент.

— Ти говориш английски? — попита Адам. Все още не виждаше ясно жената.

— При моята професия трябва да знаеш много езици, cheri, иначе ще гладуваш.

Адам се опита да свърже мислите си.

— Колко вземаш за една нощ?

— En, bien^[3], но още не е полунощ — каза момичето. — Така че ще трябва да взема двеста франка.

Въпреки че нямаше пари, Адам се надяваше момичето да го заведе някъде на безопасно място.

— Ще ти дам.

— D’accord^[4] — каза момичето и излезе на светло.

Адам се изненада, като видя колко е привлекателна.

— Хвани ме под ръка и ако минем покрай полицай, кажи само „Ма femme“^[5].

Адам се запрепъва напред.

— Май се прекалил с пиенето, cheri. Няма значение, можеш да се облегнеш на мен.

— Не, просто съм уморен — каза Адам. Едва успяваше да върви в крак с нея.

— Бил си на прием в посолството, нали?

Адам се обърка.

— Не се изненадвай, cheri. Повечето от редовните ми клиенти са от посолствата. Те не могат да си позволят случайни връзки, tu comprends^[6]?

— Вярвам ти.

— Апартаментът ми е зад ъгъла — каза тя.

Адам беше сигурен, че може да стигне дотам, но когато видя блока и стълбите, пое дълбоко въздух. Успя да стигне само до входната врата.

— Аз живея на последния етаж, cheri. Чудесен изглед — каза ясно тя, — но се страхувам — как го казвате — няма асансьор.

Адам не отговори, а само се облегна на стената. Дишаше дълбоко.

— Ти си fatigue^[7] — каза тя.

Когато стигнаха до втория етаж, момичето вече влачеше Адам нагоре по стълбите.

— Не вярвам да се справиш тази вечер cheri — каза тя, като отвори входната врата и светна. — Но все пак нали си плащаш.

Тя влезе вътре и светна лампите.

Адам се олюля и се стовари на първия стол, който се изпречи пред него. Момичето беше изчезнало в другата стая и той направи върховни усилия да не заспи, докато тя се върне.

Тя застана на прага на осветената стая и Адам успя за първи път да я разгледа както трябва. Имаше къса руса къдрава коса и беше облечена с прилепнала черна пола дълга до коленете. Широк бял ластичен колан подчертаваше тънкия й кръст. Беше обута с черни мрежести чорапи, които разкриваха такива крака, че при нормални обстоятелства Адам не би могъл да устои на гледката.

Тя тръгна към Адам, като леко поклащаше ханша си, и коленичи пред него. За негова изненада очите й бяха невероятно зелени.

— Би ли ми дал сега двестате франка? — попита тя. После прекара ръка по бедрото му.

— Нямам никакви пари — каза откровено Адам.

— Какво? — извика тя, за първи път с нотки на гняв в гласа, мушна ръката си във вътрешния му джоб и извади издут портфейл. — В такъв случай това какво е? Не обичам такива шеги! — Тя му подаде дебелия портфейл.

Адам го отвори и видя, че е претъпкан с френски франкове и няколко английски банкноти. Заключи, че услугите на полковника се заплащат в брой.

Извади две банкноти от по сто франка и ги подаде прилежно на момичето.

— Така е по-добре — каза тя и изчезна в другата стая.

Адам бързо провери съдържанието на портфейла и откри вътре шофьорска книжка и няколко кредитни карти на името на Албърт Томкинс — очевидно това бе истинското име на „полковника“. Бързо се огледа: до стената бе опряно двойно легло, което заемаше по-голямата част от стаята. Освен стола, на който седеше, в стаята имаше само тоалетка и малка табуретка с червена плюшена възглавничка. По-голямата част от дървения под бе покрита със син позахабен килим. Вляво от него имаше малка камина, в чийто ъгъл бяха старателно подредени куп цепеници. Адам искаше само да легне и да заспи, но събра сетните си сили и се надигна, замъкна се до камината и скри портфейла между дървата. Залитна назад и падна на стола точно когато вратата пак се отвори. Момичето пак застана под светлината на прага, но този път беше облечена само с розов халат, толкова ефирен, че дори и в сегашното си състояние Адам виждаше всичко през него и при най-лекото й движение. Тя пресече бавно стаята и отново коленичи до стола му.

— Какво желаеш, cheri? Обикновена услуга или френска любов?

— Имам нужда от почивка — каза Адам.

— Срещу двеста франка можеш да преспиш в който и да е хотел — каза невярващо тя.

— Искам да ми позволиш само няколко минути отдих — увери я той.

— Както искаш — каза тя и се опита да вдигне Адам от стола и да го премести на леглото.

Той залитна и падна по очи върху него, успя да се задържи, но не и да качи краката си на матрака. Тя го разсъблече сръчно като медицинска сестра и вдигна краката му. Адам не направи усилие нито да й попречи, нито да й помогне. Тя се поколеба за миг, когато видя раната на рамото му. Какъв ли инцидент бе причинил такава дълбока рана? Претърколи го в другия край и измъкна горния чаршаф и одеялото. После заобиколи от другата страна на леглото и отново го претърколи. Накрая го остави легнал по гръб и го покри с чаршафа и одеялата.

— Все още мога да ти направя френска любов, ако искаш — каза тя.

Адам вече спеше.