Маргарет Питърсън Хадикс
В тунела (12)

Глава 12

„Идваме последни — помисли си Ейми, след като влезе задъхана в църквата. — Както личи, пак сме на последно място.“

Нед и Тед Старлинг бяха отвън — спотайваха се зад надгробните камъни в гробищата. Джона Уизард беше приклекнал зад една седалка — странно, този път без вездесъщия си баща, луднал по своето блекбъри. Хамилтън, Иън и Натали Кабра се бяха струпали при стената. Мери-Тод, Рейгън и Мадисън Холт бяха в предния край на църквата и се взираха в пода. Шиниъд Старлинг и Алистър си шушукаха нещо при олтара.

„Всеки се е съюзил с някого и ние пак сме си сами — помисли си Ейми. — Търсят ключа към загадката, а ние дори още не сме видели гроба на Шекспир.“

— О, чудесно! — възкликна бодро Дан. — Никой от отборите не си е тръгнал.

— Ти да не си превъртял? — отвърна сестра му. — След онова, което се случи вчера, нима наистина ти е приятно да видиш враговете ни? След всичко, което се случи по време на надпреварата?

— Не, не ми е приятно — отговори момчето. — Но щом всички още са тук, значи не са разбрали къде да отидат.

Беше прав.

— А къде е Изабел Кабра? — попита Ейми.

— И Айзенхауър Холт? — допълни Нели.

Дан сви рамене.

Ейми предполагаше, че и Изабел, и Айзенхауър са отишли да издирват другаде следващия ключ към загадката, а Иън, Натали и семейство Холт са останали в църквата, за да отклоняват вниманието.

„Но така поне не трябва да стоим лице в лице с най-отвратителните хора, присъствали в нощта, когато са загинали родителите ни“, рече си Ейми.

Запъхтяна, тя си пое въздух. И все пак трябваше да застанат лице в лице с всички останали.

„Не можем да допуснем някой от тях да победи — напомни си момичето. — Не можем да допуснем някой от тези ужасни хора да имат власт над целия свят. Защото тогава ще загинат още невинни хора…“

Спомни си доброто усмихнато лице на Лестър в Ямайка. Спомни си и как тази усмивка е била заличена завинаги.

„Трябва да продължим заради Лестър — каза си. — Заради мама и татко. Заради Грейс…“

Ейми направи още една крачка, за да се приближи до противниците си, застанали между нея и гроба на Шекспир. Не беше като в „Глобус“, където враговете бяха изскачали отляво и отдясно и на нея и Дан не им оставаше друго, освен да бягат и бягат. Сега беше по-трудно. Ейми разполагаше с време, за да обмисля всяка стъпка, да си спомня каква разруха са причинили хората в църквата, как са били на косъм от това да ги убият двамата с брат й.

„А Мадригалите искат всички да бъдем сплотени“, изуми се тя.

— А! Моите хора! Ейми и малкият Дан. К’во става? — изгърмя от другия край на църквата прочутият глас на Джона Уизард.

Ейми погледна надолу към брат си, който в Китай се беше сприятелил толкова успешно с Джона. Пребледнял, той гледаше право напред.

— Я! Идвайте де, все пак сме роднини, не бъдете хейтъри — провикна се Джона. Спусна се към тях и добави вече по-тихо: — Вижте какво, сигурно трябва да се извин…

Нели му препречи пътя и вдигна ръце, за да предпази Ейми и Дан.

— Не си ли в предварителния арест? — попита тя Джона. — Заради онова, което се случи в „Глобус“? И… в Китай. И в Египет.

Изгледа го на кръв, прониза го с очи като лазер. Ейми усети, че преосмисля мнението си за Нели като за пълна непукистка.

Джона отстъпи назад.

— Не, не… това там бяха… недоразумения — ахна той. Бързо дойде на себе си и ги озари с прочутата си усмивка. — Колкото до сцената в „Глобус“, мама и татко имат грижата. — Усмивката му стана още по-широка. — Какво друго очаквате? Аз все пак съм Джона Уизард!

Дали на Ейми само й се стори, че макар и Джона да се усмихва, ъгълчетата на устата му трепват? И в очите му се чете нещо необичайно… Притеснение? Съмнения? Страх?

„Такива чувства у великия Джона Уизард? — помисли си момичето. — И дума да не става!“

— Нали уж каза, че напускаш надпреварата за ключовете — напомни храбро Дан. После излезе иззад Нели, която бе застанала така, че да го защити. — Нали го заяви на майка си в Китай?

— Думи — кимна Джона. — Истината е… и да, и не. Впуснал съм се в ново начинание. Би могло да се каже, в различен начин за издирване на ключовете.

Все едно не говореше Джона. Не че в онова, което казваше, имаше някакъв смисъл. Това вече беше в негов стил. Но „впуснал съм се“? „Начинание“? Един хип-хоп изпълнител не употребява такива думи!

Джона явно забеляза, че Ейми го гледа изумена, защото добави без особено желание:

— К’во толкова! Думи.

Но на нея не й беше до това да разгадава Джона Уизард. Обърна му гръб и веднага се блъсна в Иън Кабра.

— Ейми! — възкликна той с грейнало лице. — Много се радвам да видя, че вчера не си пострадала в „Глобус“.

Кехлибарените му очи наистина преливаха от загриженост.

„А, без тия — помисли си момичето. — Този поглед няма да ме излъже никога повече.“

Тя присви очи в опит да го прониже със същия леден гняв, който Нели бе насочила току-що към Джона. Гневът беше чувство, много по-приемливо от страха.

— Махни се от пътя ми — каза Ейми на Иън.

— Не, много те моля, само ме изслушай… — рече той. Огледа се трескаво и се понавъси, след като видя, че съвсем наблизо са застанали Нели, Дан и Джона. — Ако дойдеш с мен, за да поговорим на четири очи…

— По-точно, за да ме примамиш да отида при онази злобарка майка ти? И да се хвана в капана? — отвърна предизвикателно момичето. — За толкова глупава ли ме мислиш?

— Това няма нищо общо с мама — намеси се и Натали, която стоеше до брат си. — Ние няма да… в смисъл тя дори не е тук. Знаем колко ключа към загадката сте събрали и…

Ейми ги подмина. Сърцето й биеше като обезумяло — тя очакваше Иън да я удари, да я сграбчи, да я подложи на поредното кошмарно изтезание на семейство Кабра.

Не се случи нищо.

Ейми направи още една крачка и се престраши да погледне бързо през рамо. Иън не я гонеше. Двамата с Натали се бяха обърнали в другата посока, към вратата.

И… тръгнаха да излизат.

Сърцето на Ейми заби още по-ускорено. От паниката тя се препъна.

Дали Кабра вече бяха намерили следващия ключ към загадката?

* * *

Когато Дан, Ейми и Нели отидоха в предния край на църквата, всички други, издирващи ключовете, вече се бяха отправили към изхода.

— Доскоро, приятелче — рече Хамилтън и махна непохватно с ръка.

— А, чакай… да не сте намерили нещо тук? — попита Дан. — Или се отказвате?

— О, ъъъ, просто реших да обядвам по-рано — отвърна доста притеснено другото момче.

После излезе навън.

— Дали всички са намерили преди нас ключа? — попита отчаяна Ейми.

— Според мен ще бъде от полза, ако направя скица на статуята на Шекспир ей там — каза Нели необичайно високо. — Намира ли ви се скицник?

Ейми извади от раницата. Дан само стрелна Нели със смаян поглед. Какво я прихващаше?

Тя посвети около две секунди на това да драсне нещо в скицника, който доближи до Ейми и брат й.

— Хубава рисунка, нали? — попита толкова високо, че уредникът я изгледа.

Дан се взря в скицника.

Нели не беше нарисувала нищо върху хартията. Само беше написала две думи: Виждам камери.

— Е, то си е естествено, Шекспир е може би най-известният англичанин — отбеляза момчето. — Само това оставаше, да няма охранителни…

Той замълча и се огледа. Нели имаше предвид не охранителни камери. А шпионски. Като онази, скрита в свивката на ръката на статуята на Шекспир. И втората, пъхната в олтара. И третата, сложена при местата за хора. И четвъртата на предната седалка.

Другите бяха излезли не защото бяха намерили ключ към загадката. Бяха излезли, защото не можеха да го направят. И искаха да разберат веднага дали Ейми и Дан са успели.

Ейми се пресегна и взе химикалката от ръката на Нели.

— Мисля, че трябва да направиш очите по-големи — каза тя. — Ето така.

Не нарисува никакви очи. Написа: Да ги унищожим ли?

— О, ясно — отвърна Нели и взе отново химикалката.

Написа: Не, ако го направим, всички ще се върнат. Действайте!!!

Дан отиде при статуята на Шекспир в естествен размер. Беше част от паметника върху стената при олтара. Шекспир беше изобразен, държащ паче перо и лист хартия.

— Обзалагам се, че ключът към загадката е тук! — възкликна момчето.

Помисли си: сигурно е важно, че Шекспир гледа някъде напред, а не надолу към листа. Дали ключът към загадката не беше в камъка на отсрещната стена?

— Или в думите долу — предположи Ейми.

Под статуята на Шекспир пишеше нещо на латински, после имаше стихотворение, което Нели зачете на глас:

— Поспри, пътнико, не бързай толкоз, прочети кого е прибрала таз завистница смъртта… — Тя сбърчи нос. — Ух. Наистина лошо стихотворение.

Дан беше почти сигурен, че е искрена и не се преструва.

— Дали ключът към загадката не е в написаните погрешно думи? — попита той. Другите отбори може би не знаят, че по времето на Шекспир никой не е владеел правописа. — Гроб с „п“ вместо с „б“ накрая, разсъдък с пропуснато „з“… Я да го препиша.

Той взе от Нели скицника и написа: Шифър?

„Ама че работа — помисли си Дан. — Шекспир е разполагал само с двайсет и четири букви, а пък е пишел с грешки!“

На глас каза:

— Е, знаем, че ключът към загадката всъщност не е в гроба му, но ще проверя дали и там думите са написани погрешно.

Беше сигурен, че така ще заблуди всеки, който ги наблюдава чрез камерите. Отиде да погледне надгробната плоча. Беше съвсем обикновена и плоска, човек спокойно можеше да я подмине.

Но отгоре беше издълбано:

ДОБРИ ПРИЯТЕЛЮ, ЗА БОГА,

ПРАХА НЕ ПИПАЙ, ДЕТО Е ПОЛОЖЕН ТУК

БЛАЖЕН Е, КОЙТО ПОЩАДИ ТЕЗ КАМЪНИ,

ПРОКЛЕТ, ПОСЕГНАЛИЯТ КОСТИТЕ МИ ДА СКВЕРНИ.

Написал го е самият Шекспир и е пожелал да бъде на гроба му, драсна Ейми в скицника. Вдигна вежда и Дан разбра какво иска да му каже: „Защо се е притеснявал толкова да не му разместят костите и е проклел онзи, който се опита да го направи?“.

„Това е работа на Мадригалите — помисли си момчето. — Със сигурност е ключ към загадката.“

Затърси в странно написаните думи анаграми.

Нищо. Най-малкото, нищо, което да им върши работа.

Може би пак всичко опираше до броя на сричките?

Дан се опита да преброи колко има в стих, но не беше сигурен колко са в „пипай“, две или три. Дори „блажен“ по онова време вероятно се е произнасяло като „блаженен“.

„Ейми и Нели ще решат главоблъсканицата, ако и този път става дума за ямбичния пентагонометър“, каза си момчето.

Но те изглеждаха не по-малко озадачени, отколкото се чувстваше Дан.

Той беше сигурен, че не се преструват.

* * *

„Проклети да сме“, помисли си Ейми.

Вече няколко часа висяха пред гроба на Шекспир. Ейми беше чела стихотворението върху камъка толкова много пъти, че то направо се бе запечатало върху клепачите й. Тя имаше чувството, че няма да разгадае никога загадката.

Нели беше излязла от църквата, за да им донесе нещо за хапване. Курабийките с глазура като лицето на Уилям Шекспир не ги вдъхновиха, както тя се беше надявала. Дан беше отишъл току-що до тоалетната. А на Ейми й се струваше, че е осъдена да стои цяла вечност при гроба на Шекспир.

„Така и не успях да поседя край гроба на Грейс — помисли си тя. — А леля Биатрис не ни пускаше на гроба на мама и тате.“

Дали госпожица Алис вече беше сложила надгробен камък на Лестър? Дали щеше да се намери някой, който да сложи и на Ирина Спаска?

„Сега не мисли за това“ — наложи си Ейми. Забеляза, че Нели, която стоеше до нея, е започнала да чете за стотен път наум надгробния камък, и направи същото: — „Добри приятелю, за бога, праха не пипай…“

Чуха се стъпки, които приближаваха странно радостно.

— Вижте какво намерих! — извика зад тях Дан.

Ейми и Нели се обърнаха рязко: Ейми беше допряла пръст до устните си, а Нели показа с ръце купищата шпионски камери наоколо.

— О, извинявайте… Няма нищо общо с издирването на ключовете — поясни момчето, но много развълнувано, и Ейми го заподозря в лъжа. Понечи да му даде скицника, с който си разменяха бележки, но Дан поклати глава. — Не, наистина! — възкликна той. Държеше огромен плик. — Току-що намерих до обществената тоалетна едно страхотно магазинче за месингови копия. Е, наложи се да се поохарча, но въпреки това… Вижте какво купих!

Той отвори плика.

Ейми си спомни, че когато живееха като нормални деца, Дан беше много запален по направени с молив и хартия копия на надгробни надписи. У дома, в Бостън, често се качваше в събота на автобуса за гробищата, беше си избирал надгробни плочи, които му харесват, и с хартия и молив беше правил копия на надписите. Ейми знаеше, че дори докато са отивали на погребението на баба им, той се е надявал да направи копие на камъка върху гроба й. Тя предполагаше, че месинговите копия се правят по същия начин, само че с по-голям размах. Дан извади от плика рула черна хартия и фигурки на рицари, крале и змейове, с които щеше да прави копията.

— Виждали ли сте по-хубаво нещо? — попита грейнал брат й. Той премести поглед от Ейми към Нели и раменете му се смъкнаха. Зае се да прибира всичко обратно в плика. — Купих ги, разбира се, за после, след като приключим с издирването на ключовете към загадката.

Сви се между двете момичета.

„Като проклятие е“, помисли си Ейми и отново се зае да чете стихотворението.

Мина известно време. Дан излезе още веднъж от църквата и се върна със закуски. Нели пък отскочи до хотела да нахрани Саладин. Сетне при тях дойде уредникът на църквата, който каза:

— Извинявайте. Налага се да ви помоля да си тръгвате. След пет минути затваряме.

Бяха изгубили цял един ден. И още не бяха намерили нито един ключ към загадката.

* * *

— Не можем да си тръгнем! — започна да недоволства Дан. Взря се в гроба на Шекспир, същата тъпа каменна плоча, която тримата с Ейми и Нели проучваха едва ли не от сутринта. — Поне още малко!

Уредникът го изгледа.

— От двайсет години работя тук на доброволни начала — обясни старецът. — Виждал съм мнозина обсебени от Шекспир. Но за пръв път се натъквам на такава отдаденост към гроба му. Стоите тук цял ден — поклати той невярващо глава.

— Какво да кажа… ние сме негови поклонници — промърмори Дан.

— В такъв случай можете да дойдете и друг път — отвърна уредникът. — Но сега трябва да се сбогувате с Барда.

Дан се изправи без желание и понечи да тръгне към изхода. Спогледа се с Ейми. Тя бе сбърчила болезнено лице и брат й разбра какво си мисли: „Не можем да си тръгнем без ключ към загадката! Ами ако другите вече са се досетили какъв е?“.

Отчаян, Дан се обърна.

— Много ви моля, уважаеми господине — каза на уредника. — Разбирам, вероятно не е разрешено, но мога ли да направя копие на думите, изсечени върху гроба на Шекспир?

Надяваше се Ейми да се гордее, че не се е примирил току-така. Вдигна един от големите листове черна хартия, които беше купил от магазинчето, и погледна стареца жално и невинно.

Той се поколеба.

— Е, добре — каза накрая. — Приятно е да видиш, че такова малко момче вече се интересува от голямата литература.

Мъжът отиде при бюрото си и Дан се опита да види дали той изключва някаква охранителна система, но бе невъзможно да разбере. После уредникът вдигна въжето и пусна момчето направо да стъпи върху гроба на Шекспир. Наложи се Дан да махне букета цветя, за да приклекне и да се заеме с копието.

Сложи хартията върху надписа и започна да прокарва по повърхността восъчната пръчка със сребрист цвят. Върху хартията се появи:

Дан се премести при средната част на стихотворението и продължи да прокарва восъка нагоре-надолу по хартията.

— Ей! К’во правиш? Да не рисуваш? — провикна се някой и Дан подскочи, а восъчната пръчка се търкулна по листа.

Беше Хамилтън Холт.

„Ами да! — помисли си Дан. — Ако онези от семейство Холт са наблюдавали всичко с камерата, те, естествено, са помислили, че преписвам нещо, което да ме отведе при ключовете към загадката. Колко съм глупав.“

За щастие Ейми отговори вместо него:

— О, Дан има странно хоби, прави копия на надписи върху надгробни плочи — обясни тя и потрепери. — Нищо повече.

— Много яко — заяви Хамилтън. — Ще ми направиш ли и на мен едно?

— А на мен? — появи се зад него Джона.

— А на мен? — попита и Шиниъд.

— О, не се вживявайте толкова! Не е нищо особено — започна да недоволства Дан, като вдигна за кратко поглед, а после продължи да оцветява листа.

— В такъв случай не виждам причина да не направиш и на нас — обади се и Иън, докато пипаше камерата върху олтара.

„Може би са се върнали не само защото са ме видели да приклякам край надгробната плоча — каза си Дан. — Върнали са се да си приберат камерите — така уредникът няма да ги намери, когато затвори църквата.“

От това не му олекна особено.

„Чудо голямо! — помисли си той. — Не съм намерил следа към ключовете. Само копирам стихотворението, така че ние с Ейми и Нели да го погледаме още шест-седем часа. Защо да не проваля нощта и на всички останали?“

— Разбира се, че ще направя копия на всички — обеща уж щедро. — На всеки отбор.

Отново сведе очи към хартията. Докато беше гледал другите, драскайки, копието се беше размазало. Тъкмо беше започнал да оцветява хартията под последния стих над част от надгробната плоча, която беше закрита от цветята.

„Значи копието е лошо — отсъди той. — И какво от това? Просто ще го дам на някой от другите отбори.“

Точно тогава забеляза, че върху хартията се появяват още думи, думи, изсечени върху надгробната плоча толкова леко, че не личаха на камъка. Появяваха се само на копието. Но определено ги имаше. Стихотворението върху надгробната плоча на Шекспир се състоеше не от четири стиха, а от пет, последният от които беше таен.

Виждаше го единствено Дан и той започваше думите:

НО АКО СИ ПОТОМЪК МАДРИГАЛСКИ…