Маргарет Питърсън Хадикс
В тунела (43)

Глава 43

— М-моля? — запелтечи господин Макинтайър.

— Дан, Ейми, кажете, у вас ли е формулата на серума? И всички ли съставки знаете? — попита Фиск. — Според мен да, защото някак си усетих, че само се преструвате на разочаровани, докато другите бяха тук, но…

Ейми реши да спести притесненията на клетия човек.

— Да — потвърди тя.

После разказа на двамата мъже и на Нели частта, която Хамилтън беше пропуснал.

— Значи сте изпълнили всичко, което поискахме от вас? — изуми се Фиск.

„Дали сме го изпълнили — помисли си Ейми. — Но…“

— Не сме се обединили с Изабел — напомни тя. — И с Кора Уизард. И с…

— Но сте се помирили с децата им — изтъкна господин Макинтайър. — И с Алистър и тризнаците Старлинг. Представители на всички кланове. Нали не сте смятали наистина, че сме очаквали да направите така, че всички потомци на рода Кахил да са в отлични отношения?

„Да, нещо такова“, искаше да каже Ейми.

Но изпитваше чувството, че току-що господин Макинтайър е смъкнал от плещите й огромно бреме.

— Помирявате се с когото можете — каза Фиск. — И единственото, което можете да направите с останалите, е да ги изправите пред съда. Което и сторихте.

Ейми чувстваше, че всеки на мястото на Фиск или господин Макинтайър е щял да започне да крещи, да подскача и да прегръща нея, Дан и Нели. А Фиск само премести очи — сега не изглеждаше чак толкова притеснен, както обикновено. А господин Макинтайър успя да се подсмихне.

— Ами добре — каза той и се облегна с облекчение на един от надгробните камъни.

— О, не — промърмори Нели. — Ужас. Няма да се отървете с такъв смотан отговор. Ще кажете на Ейми и Дан, че са спасили света. Ще им благодарите, че са обезвредили най-голямата злодейка на планетата и са обединили най-скараното семейство, съществувало някога под слънцето. Ще се извините за всяка цицина, синина, рана, главоболие и всяко разбиване на сърцето, които са изживели по пътя. А след това — завърши тя, — след това ще отговорите на въпроса на Дан.

— Наистина сме ви признателни. И се извиняваме. И… може ли още веднъж въпроса? — попита господин Макинтайър — очевидна адвокатска тактика за протакане.

— Какво се очаква да направим сега? — рече Дан. — Имаме серума — за какво ни е? Трябва ли да го изпием и сами да управляваме света? При положение че не друг, а Оливия Кахил го е смятала за опасно? Или трябва да го поделим с останалите Мадригали? С всички кланове в рода Кахил? С всеки по земята?

Ейми зяпна невярващо брат си. Нима беше обмислил толкова внимателно всичко? Ако беше намерил рецептата за свръхсила в началото на надпреварата за ключовете, вероятно щеше да направи серума и, без да му мисли много-много, да го изпие.

А ето че сега задаваше още и още въпроси.

— Защо беше толкова важно да намерим ключовете към загадката точно сега? — попита той. — Защо Грейс и, предполагам, всички Мадригали са го искали толкова отчаяно, че са били готови да рискуват до серума да се доберат Кора Уизард, Алистър, някой от семейство Холт и дори Изабел? Защо след толкова векове?

— Грейс умираше — отвърна господин Макинтайър. — Нямаше голям избор.

Но очите му шареха — той не се престрашаваше да погледне в лицето Ейми и Дан.

— Грейс е могла да остави указания надпреварата за ключовете да започне след време — присъедини се и Ейми. — Могли сте да изчакате, докато ние с Дан пораснем. Или Изабел умре. Или…

— Моля те! — прекъсна я вуйчо Фиск и протегна безпомощно ръце. — Не искате ли засега просто да отпразнувате победата? Да сте щастливи? Да се отдадете на невъзможното тържество? Вместо да задавате невъзможни въпроси?

— Предпочитам да знам какво празнувам и чак тогава да нахлупвам шапката за партито — подметна заядливо Нели.

Вуйчо Фиск и господин Макинтайър се спогледаха.

— Ужасно трудно е да ги пазиш тези тримата — промърмори господин Макинтайър.

Ейми се замисли за серума. В Ямайка вуйчо Фиск им беше казал, че първоначално Гидиън Кахил не се е стремил да даде на семейството си невероятна власт и сила. Просто е искал да помогне на хората да не умират от чума.

Ейми ахна.

— Серумът — каза тя. — Чумата… Друга чума ли се задава?

Вуйчо Фиск и господин Макинтайър се свъсиха едновременно.

— Не непременно — подхвана несигурно Макинтайър. Явно забеляза, че Нели го гледа лошо, защото въздъхна тежко и продължи: — Друго семейство заплашва…

— Лусиан ли? — предположи Дан.

— Някой от клана Екатерина… Бае Ох ли? — започна да налучква и Ейми.

Господин Макинтайър поклати глава.

— Виждаш ли, втълпили сме им, че цялото зло по земята е заложено в техния род — промърмори Фиск.

— Съвсем различно семейство — уточни Макинтайър. — Няма никаква връзка. По-потайни са и от Кахил и, честно казано, до тях Изабел Кабра прилича на Майка Тереза.

Ейми потрепери.

— Отдавна се домогват до властта на Кахил — продължи Фиск. — Преди години започнаха опити да открият ключовете към загадката. Самите вие сигурно сте усетили по време на надпреварата сенчестото им присъствие.

Ейми си спомни за всички пъти, когато двамата с Дан са имали чувството, че някой ги наблюдава, следи ги, за всички пъти, когато е чувала в тъмното подозрителни стъпки. Но все се е оказвало, че е Ирина, Изабел или дори самият Фиск от дните, когато го възприемаха като мъжа в черно.

Дали наистина са били те?

— Точно преди да умре Грейс, един агент на Мадригалите прихвана тайно писмо на другото семейство — обясни Фиск. — Писмо с какви ли не заплахи… Трябваше да бъдем готови.

— В такъв случай да се заемем със серума — скочи Дан.

„Иска да пийне от него — помисли си Ейми. — Просто си търси оправдание. Причина да не изглежда толкова ужасен като Изабел, пожелала да подчини на себе си целия свят.“

— Не — отсече твърдо господин Макинтайър. — Достатъчно е просто да разполагаме с цялата формула на серума. Опасно е да го използваме, освен ако нямаме друг избор. А засега имаме — благодарение на вас. Засега можем да се справим.

Дан направи физиономия.

— Но в такъв случай какво ни остава да правим на нас с Ейми? — попита той умърлушен.

— Остава ви да се възстановите — отвърна Фиск загледан в насиненото му око и в раните и цицините на двете деца.

— Изчакайте — добави и господин Макинтайър. — Бъдете деца. Пораснете.

Дан се свъси още повече.

— Може би е време да оставим Грейс да обясни — вметна Фиск и кимна на господин Макинтайър.

— Грейс ли? — прошепна Ейми.

* * *

Дан се огледа трескаво. Усети, че сестра му си мисли същото като него: „Може би Мадригалите са инсценирали дори погребението на Грейс! И надпреварата за ключовете е била най-голямата измама! Може би Грейс още е жива!“.

Но любимата им баба не крачеше по камъчетата на плажа, не се задаваше с лодка. Само господин Макинтайър беше приклекнал край един надгробен камък и след като вдигна невидима ръчка, бръкна в самия камък.

— Надписът вече не се чете, но това е гробът на Маделин Кахил — обясни адвокатът. — Грейс обичаше да оставя писма в тайното му хранилище. — Той извади метална кутия и я отвори. — Прегледа десетки запечатани пликове. — Не, не е това. Не е и това. Не е това… — замърмори Макинтайър. — Грейс искаше да е готова за всякакви случаи.

Накрая подаде на Ейми и Дан бежов плик, върху който с широкия почерк на Грейс пишеше „Най-добрият сценарий“. Ейми продължи да стои и да държи писмото, сякаш то бе най-голямото съкровище, което са намерили по време на цялата надпревара за ключовете.

— Според мен Грейс всъщност е искала да го прочетем.

— О! Да — каза сестра му.

Двамата седнаха на тревата. Дан отвори плика и пъхна вътре пръст. Ейми извади писмото и го тръсна, за да го отвори. Зачетоха заедно:

Любими Ейми и Дан,

Щом господин Макинтайър ви е дал това писмо, значи сте сбъднали най-съкровените ми мечти.

Не. Не е точно така. Ще си взема думите назад.

Когато бяхте малки, най-съкровената ми мечта беше да не узнавате никога колко сложно е наследството на рода ни. Изобщо не исках то да ви засяга.

Но както знаете, не беше писано това да се случи. Когато родителите ви загинаха, вие бяхте съвсем невръстни. По онова време на скръб и опустошение най-съкровената ми мечта беше да ви притисна в обятията си, да ви прегръщам и никога да не ви пускам. Замислях какви ли не бягства. Смятах тримата да тръгнем на пътешествия до топлите морета, до швейцарските Алпи, до селца в местности, които картографите рядко нанасят върху картите. Но „рядко“ не даваше особени гаранции. Дълбоко в себе си знаех, че където и да се опитаме да се скрием, накрая някой опасен роднина ще ни намери. Знаех, че любовта ми към вас не е достатъчна, за да ви предпази.

Освен това в онези опасни времена не можех да напускам дома си. Носех отговорност и пред света, и пред вас.

Ето защо избрах най-сигурното… и най-жестокото. Заради онези убийци моите роднини, които постоянно ни държаха под око, се видях принудена да се преструвам, че най-гнусната лъжа е истина — че вие двамата не сте особено важни за мен. Само така щях да ги спра, за да не ви убият, само така щях да ги спра да не ви използват за пионки в зловещите си игри. Убедих сестра си Биатрис, която не проявяваше никакъв интерес, да ви осинови, въпреки че тя…

Тук нещо беше зачеркнато и написано наново така, че не се четеше. Грейс беше сложила стрелка към полето, където беше добавила: „Не е хубаво да говориш лошо за мъртвите, но вероятно не е хубаво да говориш лошо и за онези, които още са живи. Достатъчно е да кажа, мнението ми за Биатрис не е по-добро от вашето!“.

Писмото продължаваше:

Убедих Биатрис да ви осинови, защото тя не проявяваше интерес към родовата ни история и при нея щяхте да сте в безопасност — нещо, което аз не можех да ви осигуря.

Но — О! — живеех в очакване на края на седмицата, който щях да прекарам с вас!

В продължаващата битка за надмощие между клановете в рода Кахил бях принудена да правя много неща, с които не се гордея. Но не съжалявам за нищо така, както за това, че ви подведох.

За моя огромна изненада вие не ми се разсърдихте. Дори в скръбта бяхте очарователни и страхотни… и толкова ученолюбиви. Още се надявах да ви предпазя от най-страшното в наследството на Кахил. Но вероятно от себични подбуди исках да споделя с вас най-добрите постижения на рода. Затова ви водех на пиеси на Шекспир, плащах уроците по пиано, за да се запознаете с музиката на Моцарт. А не обясних почти нищо за връзката им с вас. По онова време най-съкровената ми мечта беше да не ми се налага да ви казвам за родовата война, докато тази война не приключи.

О, и това да стане скоро, за да ви прибера от Биатрис и още докато сте малки, да ви взема да живеете у дома при мен.

Но не беше писано да се случи и това.

Разбрах, че имам рак — и че той безспорно ще ме погуби — точно когато на хоризонта се трупаха други облаци. Войната, която водехме, ставаше по-опасна от всякога.

Ние, Мадригалите, си дадохме сметка, че светът никога няма да бъде в безопасност, ако родът Кахил не се обедини веднъж завинаги. Стана по-важно от всякога клановете да се сплотят и да се изправят на единен фронт срещу опасностите около нас.

— Значи всичко ще бъде свързано със сблъсъка с това друго семейство, така ли? — попита Дан. — Всички от рода Кахил ли трябва да обединим?

— Винаги сме имали приятели и в другите кланове — обясни господин Макинтайър. — Сега обаче ни трябват много повече.

— Но някои от хората в тунела: Алистър, Шиниъд, Иън и Натали не вярват дори на самите себе си, когато става дума за серума — изтъкна Ейми.

— Никой не бива да се предоверява на себе си — отвърна мрачно господин Макинтайър.

Дан продължи да чете писмото, защото за пореден път си спомни за листовете хартия в джоба си.

Щом четете това писмо, значи сте постигнали цел, оказала се през последните пет века непосилна за всеки друг Мадригал. Много се гордея с вас.

И щом четете това писмо, върху вас се е стоварило бреме, с каквото не е редно да се нагърбва единайсет или четиринайсетгодишно дете.

Дан примига. Това вече беше Грейс, която той познаваше!

Мадригалите винаги са притежавали част от първоначалната формула за серума на Гидиън. За пет века така и не успяха да открият ключовете към загадката на останалите кланове в рода. Винаги сме смятали, че е по-важно да работим за обединението на рода и да внимаваме серумът да не попадне в неподходящи ръце. Не сме се стремили към серума на Гидиън.

Събитията от последно време ни принудиха да преразгледаме кое е най-важно.

Когато се замислих дали да не организирам грамадна надпревара за издирването на ключовете към загадката, бързо разбрах, че и този път ще ми се наложи да правя непоносим избор. Обичам много брат си Фиск, но той щеше да бъде първият, който да заяви, че не може да обедини Кахил. Уважавам много Уилям Макинтайър и останалите си роднини от клана на Мадригалите, но по една или друга причина беше ясно, че сами те също ще се провалят.

Смятах, че има само едни хора, способни да постигнат целите на Мадригалите — вие двамата, хората, които исках най-силно да опазя невредими. Знаех, че ако помоля, и двамата ще изразят готовност да спасят света — дори ти, Ейми, макар и да се смяташ за страхлива.

Самата аз съм страхлива.

През тези няколко дни и седмици ми се искаше отново и отново да ви разкажа всичко, да ви предупредя за опасностите, които ви дебнат. Но знам, че не мога да го направя, без да ви уплаша. Губя сили. Не само от рака. Но и от страха пред онова, което смятам да направя, което съм длъжна да направя за доброто на света.

Дано сега сте на място, където можете да ми простите за всички злини, които съм ви причинила.

— О, я стига, Грейс — пророни Дан. — Нямаше да ти простим, ако не ни беше включила в надпреварата за ключовете!

Но сега, когато всичко беше свършило, беше лесно да си мисли така.

Дадох на господин Макинтайър указания да ви помага с всичко, което е по силите му, по негова преценка. И след смъртта ми да ви каже да не се доверявате на никого. Добър съвет за началото на надпреварата за ключовете, когато щяхте да знаете съвсем малко. Но надявам се, осъзнавате, че не искам до края на дните си да живеете с такава философия. Мнозина са ви подвели, включително аз, макар и да ви обичам повече от живота си. Мога да ви кажа, че хората, които обичате, ще ви разбиват сърцето по-често, отколкото онези, които мразите. Но пак трябва да имате смелостта да обичате. Наградата си заслужава рисковете.

Дан вдигна поглед и видя, че по лицето на Ейми се стичат сълзи.

— Всичко е било за любовта: „Ненапразните усилия на любовта“ — пророни сестра му. — Грейс е смятала, че ще победим, като започнем да мислим с обич за другите. И ги накараме те да се отнасят по същия начин. Всъщност се случи нещо такова.

— Колко сълзливо — отсъди Дан.

Ейми подсмръкна. Брат й реши да я погъделичка просто защото… ами просто защото сигурно щеше да помогне. И го направи.

Иска ми се да ви кажа пред какво сте изправени сега, но не зная доколко се е увеличила след смъртта ми опасността. Вярвам, че ще вземете правилното решение. Вярвам, че знаете на кого да се доверите, за да ви помогне.

Знам, че по време на надпреварата за ключовете сте научили ужасни истини: със сигурност сте разбрали как са загинали майка ви и баща ви, нещо, което нямах сили да ви кажа сама. Станахте жертви на голямо зло. Но подобно на мен сте не просто жертви. Вярвам, че от надпреварата за ключовете сте видели с какви огромни запаси от сила, смелост и добрина разполагате.

Обичам ви. Майка ви и баща ви щяха да се гордеят много с вас.

С огромна любов,

Грейс

Ейми и Дан вдигнаха едновременно очи от писмото.

— Имате нужда от нас — трябва да свършим още неща — рече момичето. За човек, който плачеше неудържимо, го каза невероятно спокойно. — Със серума или…

— Не — прекъсна я господин Макинтайър. — Засега не се налага. Наистина разполагате с време да се възстановите.

„Приключенията ни не са свършили — помисли си Дан. — Но засега това е краят.“

Странно, олекна му и в същото време той се почувства подведен.

За миг никой не каза нищо. После Нели попита:

— Е? Готови ли сте да се прибираме у дома?

— У дома ли? — повтори Ейми, сякаш не беше чувала никога за такова място. — Но ние вече нямаме дом. Забрави ли?

— Имате четири милиона долара — напомни им господин Макинтайър. — Можете да направите свой дом всяко място, което пожелаете — навсякъде по света.

Върху лицето на Ейми се изписа замечтаност.

— Можем да се установим в Париж — каза тя изумена.

— Или в Китай, за да усъвършенствам уменията си в кунгфуто — добави Дан.

— Във Венеция с всичките й канали — рече сестра му.

— В Австралия, където можем да се забавляваме отново с Шеп — заяви момчето.

Нели сви рамене.

— Аз съм пас — оповести тя. — Само се надявам, че ще успея да се прехвърля в Сорбоната или в Университета на Сидни. Защото няма да се отървете току-така от мен като ваша…

— Само не казвай „бавачка“ — прекъсна я Дан. — Много те моля!

— Всъщност се канех да кажа „по-голяма сестра“ — усмихна се Нели.

Звучеше идеално.

— Ако трябва да съм откровена, искам да отида в… — подхвана Ейми.

Дан погледна сестра си. В момента телепатията между двамата работеше с пълна пара.

— В Масачузетс — довърши вместо нея той.

Тя кимна.

— Можем да възложим да възстановят къщата на Грейс и да живеете в нея — предложи господин Макинтайър. — Не сме ви казвали, но баба ви ви завеща и имението, вие сте основните й наследници. И за щастие къщата беше застрахована.

— Благодаря, но… няма да е същото без Грейс — каза Ейми. — Засега ни стига и старото жилище. Не искаме Нели да губи кредити, ако се наложи да се прехвърля от Бостънския университет.

— Точно когато най-после реших какво искам да специализирам — оповести другото момиче.

— Какво? — попита Дан.

— Филология ли? — предположи господин Макинтайър.

— Не, въпреки че искам да науча възможно най-много езици — отвърна Нели. — Смятах да стана преводачка, но тогава ще повтаряш вече казаното от други. Мислех по-скоро за дипломация.

— Моля? — ахна изумен Дан. — Ти си най-недипломатичният човек, когото познавам.

— Преведох ви през надпреварата за ключовете, без да се избиете помежду си, нали? — попита Нели. — Направо съм готова за ООН.

Дан си го представи. За нула време Нели щеше да накара всички в ООН да си направят пиърсинги на носа.

— Просто трябва да си уредя още един студентски заем — продължи момичето. — Защото, как да ви обясня… запалих се да пътувам… Сигурно ще ми се иска от време на време да се метна на самолета и да отпраша към Париж или Ямайка.

— Не, няма да го правиш — заяви господин Макинтайър.

— Как така няма, ще летя където си искам — възрази Нели.

— Друго имах предвид — уточни адвокатът. — Студентският заем. — Той бръкна в кутията, където държеше писмата на Грейс, и извади още един плик. Подаде го на Нели. — Ще кажа само, че сега си богата не по-малко от Ейми и Дан. Все пак сте роднини, така е честно. Искаше го самата Грейс.

Нели надзърна в плика, в който явно имаше само номер на банкова сметка. Беше прекалено тънък, та вътре да са сложени милиони долари.

— Наистина ли? Наистина ли? Много яко! — грейна тя. — В такъв случай, аз ще платя наема за първия месец. Охо… много е приятно да можеш да говориш такива неща!

— О, но ако се върнем в Бостън… — подхвана Ейми. — Дали леля Биатрис няма да ни спре чрез Социални грижи?

Господин Макинтайър се върна при кутията, от която беше извадил писмото на Грейс и чека на Нели. Този пък взе от него тесте листове.

— С тези документи попечителството върху вас се прехвърля на някой си Фиск Кахил и някоя си Нели Гомес — съобщи адвокатът. — Доста необичайно е, но знам един съдия, който ще го разпише.

— Искаш да кажеш, че вуйчо Фиск ще ни бъде нещо като приемен баща ли? — попита невярващо Дан.

Фиск се изчерви и, забил поглед в земята, рече:

— Нямам никакъв опит като баща.

— Купища сладолед, това е най-важното — уточни момчето.

— И късно лягане — допълни Нели.

— И любов — усмихна му се нежно Ейми.

— И така, назад към Бостън — призова Нели. — Нищо чудно да успея за някои от занятията в края на есента.

Ейми погледна стреснато.

— Оооох! — изписка тя. — Коя дата сме днес?

— Септември сме, но коя ли дата? — Господин Макинтайър си погледна часовника, върху циферблата му имаше календар с дните на целия месец. — Двайсет и седми септември.

— Преди три седмици трябваше да бъдем на училище — извика Ейми. — Беше ме страх да започна гимназия! Сигурно сте чували какво слагат по шкафчетата на зайците, как им бутат учебниците от ръцете и…

Явно чак сега тя усети какво всъщност казва.

— Ти, Ейми, оцеля в надпреварата за ключовете — напомни Нели. — Гимназията ще ти се стори залъгалка.

Дан завъртя очи. И той тъкмо се беше канил да сподели, че също се притеснява да започне седми клас.

„Нова учебна година — помисли си. — Старото жилище. Старите приятели. Саладин ще се зарадва, че не го местим непрекъснато. Най-после мога да направя копията с комплекта, който купих в Стратфорд. Можем да закачим на стената мечовете от Италия. Мога да купя отново всички картички с бейзболисти.“

Струваше му се прекрасно да се завърне към обичайния си живот — за малко. Дан обаче знаеше, че това ще бъде само кратка почивка преди нещо по-голямо и дори по-важно от надпреварата за трийсет и деветте ключа.

„На единайсет години съм — каза си. — Заслужавам да се насладя на почивката, докато мога.“

— Добре тогава — рече Дан на Нели и Ейми. — Хайде да се прибираме у дома!