Маргарет Питърсън Хадикс
В тунела (26)

Глава 26

Първото, което Хамилтън видя, беше отново скала. През задната част на асансьора се влизаше в огромна пещера.

„Чудесно! — помисли си той, взрян в поредната отвесна скала. — И тук ние от семейство Холт ще се справим най-добре със своите умения. Трябва да извадя алпинисткото оборудване!“

После обаче в слабата светлина, просмукваща се отвън, Хамилтън видя, че има и вита стълба, която води надолу.

Мина му през ума да изтича пред останалите. Беше по-силен, беше по-бърз, със сигурност щеше да изпревари всички и да грабне наградата. Но как без помощта на семейството си щеше да даде отпор на останалите?

„Дали да опитам с Ейми и Дан? — запита се. — С Мадригали?“

Погледна брата и сестрата, които вече бяха извадили електрически фенерчета и вървяха към стълбата. Дан имаше по бузата си кал, дясното му око беше поотекло от удара, който му беше нанесъл бащата на Хамилтън. Ейми усукваше нервно една къдрица около пръста си. Не приличаха на злосторни Мадригали. Изглеждаха невинни като Бамби. Като великденско зайче. Като…

През детството си Хамилтън не бе слушал много приказки за мили гальовни невинни същества, затова не се сети за подходящ пример. Но все едно. Дори Ейми и Дан да не бяха злодеи, те не бяха и достатъчно силни, за да дадат отпор на другите, в случай че се завържеше битка за наградата. За тази работа на Хамилтън му трябваше някой с мускули.

Трябваше му неговото семейство.

— Идваш ли, Хам? — попита обнадежден Дан, сякаш се опитваше да разбере дали още са от един отбор.

Двамата с Ейми бяха в горния край на стълбата, точно зад Джона, Иън и Натали.

— Хм — каза Хамилтън. — Един момент.

Погледна навън през рамо.

— Защо не излезеш и не провериш дали семейството ти се приближава, дали не се катери по скалата от другата страна на асансьора? — предложи точно до лакътя му Алистър.

— Направя ли го, ще намериш начин да затвориш вратата — възрази момчето.

— Не, не, не бих извършил такава подлост — заяви Алистър и озари Хамилтън с усмивка, на която изобщо не можеше да се вярва.

Хамилтън забеляза, че той вече държи ръка върху нещо на стената до асансьора — друго копче!

„Хитрува — помисли си момчето. — Ако не може да ме заключи отвън, иска да ме ядоса, за да изтичам напред. А после, когато вече не го гледам, ще заключи вратата и ще остави семейството ми отвън.“

Дори в спорта Хамилтън мразеше хитруването. Но не каза нищо и зачака Алистър да издаде какво е намислил и да тръгне към стълбата.

Но той не се помръдна.

Хамилтън също.

Алистър продължи да стои.

Иън, Натали, Ейми, Дан и Джона бяха избързали много напред по стълбата. Както отсъди Хамилтън, нищо чудно те вече да взимаха наградата.

„Мисли! — каза си той. — Не можеш вечно да побеждаваш само с мускули!“

Точно тогава му хрумна нещо.

Той се сниши и промърмори, че трябвало да махне калта по обувките си. Долу при пода беше сумрачно. Докато Хамилтън беше приклекнал, прихвана един за друг два карабинера от алпинисткото оборудване и ги сложи на рамката на асансьорната врата. Така, дори и вратата да се затвореше, щеше да остане пролука.

После — и Хамилтън реши, че това е най-хубавата част — той се изправи и изчака няколко минути.

— И така, мисля да настигна другите — заяви нехайно.

Закачи алпинисткото оборудване за колана си и заслиза в мрака по стълбата. Щом се скри от погледа на Алистър, спря, за да включи електрическото фенерче и да се увери, че още носи в джоба си единайсетте малки сребристи епруветки: проби от всички ключове към загадката, които семейство Холт бяха намерили.

„Ще опрем до тях, ако това наистина е краят на надпреварата — каза си Хамилтън. — Нали така?“

Още мислеше в множествено число.

„Те ще дойдат — заповтаря си. — Не след дълго семейството ми ще бъде тук!“

Тръгна нататък и нададе ухо. Беше направил само няколко крачки, когато чу зад себе си бучене и после щракване. След това по стъпалата закънтяха неравномерните стъпки на Алистър.

„Щракването означава, че карабинерите са свършили работа“, реши Хамилтън.

Остави Алистър да го подмине. Заслуша — дали няма да се чуе отново бучене, което щеше да означава, че останалите Холт са влезли вътре.

„Ето на! Дали са успели?“, запита се.

Беше много трудно да не изпуска от поглед другите и в същото време да стои далеч зад тях, докато се ослушва за доказателството, че семейството му е съвсем наблизо.

„Това не беше ли тиха стъпка? — каза си. — Дали някой не върви на пръсти?“

Холт определено не бяха най-добрите във вървенето на пръсти, но заради надпреварата за ключовете се бяха принудили да правят много необичайни неща.

Хамилтън се опита да измисли как да даде знак на семейството си.

„Какво ли да направя, че другите да не се досетят? — помисли си той. — А, да…“

Той започна да потропва по каменния парапет на стълбата бойната песен на Университета на Уисконсин.

Джона го погледна подозрително, както стоеше няколко стъпала по-долу.

— Ти? Опитваш се да съчиняваш музика? — присви той очи и се огледа.

Точно тогава първият камък удари Хамилтън по тила.