Маргарет Питърсън Хадикс
В тунела (36)

Глава 36

— Не! — изписка Ейми, след като падна върху отломките. — Не! Иън и Натали казаха, че Изабел е зад нас!

— Мислехме, че наистина е зад нас — възрази Иън.

Сякаш беше застинал на едно място. Ейми се изненада, че не се е завтекъл към майка си в чистата съвременна лаборатория отпред. Изабел се изсмя — ужасен звук.

— Всички се оказахте толкова лековерни — подметна ведро тя с възпитания самоуверен тон, на който Ейми се беше възхищавала навремето. Сега я болеше да го слуша. — Дори Мадригалите не помислиха, че някой може да проникне в тунела откъм задната страна, да сложи на стратегически места за примамка експлозив и да стои и да дебне…

— Но взривовете… можеше да убиеш и нас с Иън — започна да негодува Натали.

— Я чакайте! На чия страна са Иън и Натали, на страната на Изабел ли? — попита Дан.

— Не е ли все едно? — провикна се Хамилтън. — При всички положения кланът Лусиан има числено преимущество. Я да ги отстраним всичките!

Той хукна напред, явно се беше насочил към Изабел.

Ейми чу изстрела още преди да е видяла оръжието.

* * *

Хамилтън тичаше, за да заеме позиция за най-добрата схватка в живота си.

„Жалко, че татко не е тук да ме види“, помисли си той.

След миг обаче усети, че нещо изчезва рязко от ръката му, всъщност дори не изчезва, а се изпарява.

Погледна надолу: запаленото въже, което носеше, го нямаше.

Вдигна отново поглед към Изабел.

— Това беше предупредителен изстрел — заяви тя с присвити очи. — Следващия път ще има кръв.

Хамилтън чу как другите отзад пищят. Постара се да не ги слуша — както се стараеше да не слуша преди нападение рева на тълпата. Насочи вниманието си към Изабел. Забеляза, че тя е оставила стъкленицата върху един плот, за да вземе оръжието. Беше голямо, автоматично, можеше да изстреля няколко куршума един след друг. Хамилтън забеляза и колко вещо го държи Изабел.

Забеляза и накъде го е насочила сега: право към сърцето му.

Той спря.

— Всички други да оставят смешните първобитни факли в мивката — заповяда Изабел, като посочи другия край на помещението. — Един по един, за да ви държа под око. Алистър ще отиде последен и ще пусне водата, за да угаси пламъците.

Всички излязоха като в просъница от отломките в последната разрушена лаборатория. Подобно на другите, Алистър се подчини на нареждането, без да бърза и да изпуска от око Изабел, която също го наблюдаваше.

Забеляза, че веднага щом Хамилтън е извърнал поглед, Изабел е смъкнала оръжието и то вече не е насочено право към сърцето му.

„Значи може би наистина не иска да го убива — помисли си той. — Може би има нужда от него? Има нужда и от нас, останалите?“

Спомни си колко често е виждал в тунела кръг с пет копчета, изискващи да присъства по един човек от всеки клан.

„Но стъкленицата вече е у Изабел — каза си Алистър. — Тя е могла да се измъкне с нея още преди да дойдем ние. Могла е да вдигне във въздуха целия тунел и още в началото да ни убие всички.“

Защо не го беше направила?

Ейми се препъна пред Алистър. Той я сграбчи за ръката и я издърпа назад. Поклати строго глава.

„Засега не опитвай нищо — идеше му да посъветва и нея, и всички останали. — Наблюдавай. Първо виж какво иска Изабел и чак тогава действай.“

Но те бяха изпаднали в ужас припрени деца. Колко ли време щеше да мине, докато някое от тях направеше глупост?

Алистър прехвърли наум възможните планове. „Ами ако… Не, няма да стане. Или ако… И това не върши работа.“

Можеше да измисли доста планове за обезвреждането на Изабел. Но не и план, който да му гарантира, че накрая именно той ще държи стъкленицата.

* * *

— Върни се в лабораторията на Гидиън и пренеси при мен Джона — заповяда Изабел на Иън. — Искам го тук, при останалите.

— Няма пък! — отвърна момчето. — Не съм ти слуга! Вече не искам дори да съм ти син. Искам… искам да се отърва от теб. Натали също!

— И аз също! — повтори като ехо сестра му.

Иън я прегърна през раменете. Тя трепереше, а краката на Иън се подкосяваха, но той се надяваше да не им личи.

Обмисляше какво да каже на майка си още откакто двамата с Натали се бяха измъкнали от самолета в Лондон. Надяваше се да го направи, след като намерят серума. След като свалят от престола родителите си като главатари на клана Лусиан. И завземат властта.

И през ум не му беше минавало, че ще му се наложи да изрече тези думи, докато е слаб и трепери от страх.

И през ум не му беше минавало, че гласът му ще бъде толкова писклив.

Изабел вдигна оръжието и го насочи право към Иън и Натали.

— Мамо! — извика стъписана дъщеря й.

— Няма как да се отървете от мен — изсъска Изабел. — Лишавам ви от наследство. Тъпанари такива! — Тя се наведе напред, още малко и да ги докосне. — Нищо ли не сте научили от мен? Толкова ли не видяхте как ви давам втори шанс, давам ви възможност да излъжете, разчиствам ви пътя да се върнете при мен?

В очите й проблесна нещо, но Иън знаеше, че не може да са сълзи. Най-малкото истински.

— Не искаме да се връщаме при теб! — заяви той ледено.

Знаеше, че стратегията е ужасна. Знаеше, че Изабел очаква той да хленчи и да моли… да лъже и да казва, че е най-добрата майка на света и че на тях с Натали им е било мъчно за нея.

Но му беше много приятно, че вместо това е казал истината.

Изабел отстъпи назад, решила да не се занимава повече с Иън и Натали. Или просто да се увери, че ако се наложи, може да тегли куршума на всекиго в помещението. Всички бяха в обхвата на пистолета й.

— Въпреки това, Иън, ще отидеш да пренесеш Джона — заяви през стиснати зъби Изабел. — Още сега. Или ще застрелям Натали.

— Не! — отсече момчето. — Няма пък! И ти няма да го направиш.

Твърде късно осъзна, че е притиснал майка си в ъгъла.

„Сега вече имаш изход, мамо — помисли си, загледан в проблясващите очи на Изабел. — Отстъпи! Спри! Покажи на всички тук, че ние с Натали сме по-важни за теб от серума. Покажи… покажи, че все пак ни обичаш.“

Всъщност отвори уста да го изрече. Но се задави от първата дума:

— П-покажи…

Защото и да бе зърнал в очите на майка си някаква следа от любов, тя вече се беше изпарила. Върху лицето й не се четеше друго, освен жестокост и решителност. В душата й не живееше друго.

Иън разбра какво точно си е наумила Изабел.

— Не! — изпищя той и се спусна отчаяно напред. — Не! Недей! Не можеш да направиш такова нещо!

Но вече беше късно.

Изабел натисна спусъка.