Янош Бокаи
Пучини. Бохеми и пеперуди (9)

1

Още от сутринта Джакомо се скиташе ненаситно из града, замаян от всичко онова, което беше видял, което не можеше дори да си представи. Измъкна се от къщи — Микеле още спеше, — за да бъде сам, когато се запознава и се свързва може би за цял живот с този голям, страшен град.

Ослепителното му богатство — това беше в него най-хубавото и най-страшното, то направи най-силно впечатление на Джакомо. Разбира се, катедралата на първо място със своята поразяваща красота, с готическото си достойнство внушава страх, толкова съвършена и великолепна. А и самият площад, този бръмчащ, гъмжащ светски живот, блестящите каляски по платното за коли, тротоарите, изпълнени с хора, жените с воали, криещи половината си лице, викащите вестникопродавци на всеки ъгъл, това постоянно вълнение и шум, и витрините: тук искрящи бижута, там кутии с пури и цигари в неизмеримо количество, по-нататък женски дрехи с шлейфове и дантели — мечта! — а още по-нататък бельо, прозрачни къси ризи, розови, сини, върху гол манекен с цвят на човешко тяло, дълъг корсет в рибена кост и прозрачни копринени чорапи на краката с часове можеш да бездействуваш тук, непрекъснато да се спираш пред някое никога невиждано чудо. Но къде е изворът на това море от пари, с които се купуват тези скъпи неща?

А Галерията, тази чудна улица, покрита със стъкло, за която вече беше слушал толкова много, за която му разказваше и Алберто. Тук витрините бяха още по-скъпи, още по-блестящи, по-богати, може би това е центърът на света, да, навярно е така. Човек тук може да поседи в дъжд и в сняг на удобните столове пред кафенетата, а колко много са кафенетата, едно до друго, и какви блестящи, всичките са великолепни с шлифованите си венециански огледала и полилеи. В дъното на едното се виждаше подиум за оркестър. Възможно е вечер да може да се слуша и музика безплатно. Бифи — прочете той повторно името на кафенето, за да го запомни добре. „Какво ще стане, ако седна тук на някой стол и си почина при чашка кафе, попита се той. — Може ли?“ Опита, седна. Разбира се, че можеше. И сервитьорът вече донесе кафето, от което се вдигаше пара. „Ох, че това е прекрасно, за цената на едно кафе мога да седя тук и до вечерта да гледам потока на този позорно богат, високомерен и щастлив живот!“ Колко прекрасни са жените, очарователно красиви и колко спокойно срещат погледа на човека, не извръщат глава, не, а на лицата им остава онази неизменна, мила полуусмивка, която носят върху себе си като някое неизбежно бижу.

Джакомо щеше да седи до вечерта тук, но вълнуващата жажда да се запознае с града не го остави спокоен. Наведнъж искаше да види всичко, абсолютно всичко. Беше ненаситен както винаги. Така че продължи нататък, към северния изход на Галерията. Да, насам трябваше да бъде онова, за което толкова жадуваше. За което лелееше мечти още от детинство. Излезе на правоъгълен светъл площад — след пречупената през стъкления покрив жълта светлина, блестящата светлина на свободно падащите слънчеви лъчи го заслепи — в средата на който имаше статуя, грамадна статуя на Леонардо да Винчи. А зад статуята — сграда с бели колони — да, това е, от двете й страни висяха големи афиши: Teatro alla Scala. Гледаше я с такава вълнуваща почит, както поклонник чудотворното свято място, където най-после е стигнал, след като си е изранил до кръв краката. Тази чудна сграда, крепостта на италианската музика, откъдето се разнася триумфалната й светлина по целия свят, това е театърът на театрите, където достигат само най-големите, Росини, Доницети, Верди, тук трябва и той да стигне, затова дойде в Милано, затова се откъсна от всичко, което обичаше. Обиколи я, разгледа я от всички страни като пълководец крепостта, която иска да превземе. Но истинското чудо се намира вътре, на сцената, в оркестъра и в салона. Върна се при афишите. Утре, петък, даваха Фра Дяволо, една от оперите на известния френски композитор Даниел Обер, утре, стига да поиска, вече може да чуе прочутия диригент, гордостта на ла Скала, Франко Фачо, може да бъде сред трите хиляди избраници, в онзи стогодишен, съхраняващ легенди салон, където са станали толкова тържества и са се разиграли толкова трагедии, където може да види и да наблюдава всичко: оркестъра, сцената, певците. Как да не иска? Изкачи се по стълбите, влезе във фоайето и там разгледа всичко най-подробно, картините и статуите, после се приближи до осветения прозорец на касата:

— Моля един билет за утре вечер… най-евтиния, какъвто има… Не, моля да ме извините, два билета. — Почти щеше да забрави Микеле.

— Два правостоящи билета в галерията за утре. Заповядайте. Всичко една лира.

„Евтино“ помисли си Джакомо, когато излизаше с току-що набавеното съкровище от театъра. Но случайно погледът му спря на друг афиш с червени букви и поразен, прочете цената на билетите: първи ред на партера 50 лири… „Значи, със стипендията на кралицата мога да купя в един месец-два билета на първия ред. Ужасно!“

Вече искаше да си тръгне, но една грамадна витрина привлече погледа му: купища ноти, хиляди, ноти. С наслаждение четеше имената: Бах, Бетховен, Лист, Верди, Вагнер — и цяла армия от непознати композитори, никога нечувани имена. Отстъпи две крачки назад и погледна фирмата: Джулио Рикорди. Да, да, вече беше чувал за него, той е онзи голям издател на музикални произведения, личен представител и приятел на Верди. В Италия има всичко две такива фирми: Рикорди и Сондзоньо, двама могъщи конкуренти.

Джакомо продължи да броди в безкрайната каменна пустиня, сега вече без цел, доверявайки се на инстинкта си. Завиваше надясно, наляво, от една улица в друга, когато нещо привличаше очите му. „Какво ли е написал този французин, този Даниел Обер? — помисли си. — Нямата от Портичи и още много други опери, между които и Манон Леско.“

Внезапно се спря, сякаш някаква тайнствена сила го беше спряла. Вдигна глава и погледна към другата страна на широкия булевард. На фасадата на грамадна сграда беше написано: Театър дал Верме. Загледа се развълнуван: с тази сграда вече имаше лична връзка. Тук бяха представили операта на баща му, и то не много отдавна, с голям успех, ако е вярно — пред него се появи бледото прекрасно лице на младата му майка, както седи трепереща до съпруга си — това е портата, на която са чукали всичките му прадеди, защото през тази врата минава пътят за Ла Скала, той също трябва да започне оттук.

Вече се свечеряваше. Джакомо уплашен погледна часовника си: след няколко минути ще бъде осем. Сутринта обеща на Микеле, че в осем часа ще се прибере в къщи и ще вечерят заедно. А беше и ужасно гладен, от сутринта беше изпил само едно кафе, стомахът му почти се беше слепил, просто забрави за ядене, той, който винаги имаше голям апетит. Трябваше да изтича към къщи — добре, но накъде да върви, навярно е далеч от квартирата им, беше дошъл тук накрая на света, примами го този вълшебен Милано. Джакомо страдаше от хиляди суеверия: между другото и това, че никога не искаше някой да го ориентира накъде да върви. Така че се спусна напосоки, тичешком, но едва беше направил няколко крачки, и се спря: звуци от пиано долитаха от едно осветено помещение на партера. А колко великолепно, с дивна сила свиреше някой там: музиката също не беше лоша, какво ли свиреше? Той погледна любопитно през осветения прозорец: мургав младеж с големи мустаци седеше при едно пиано в препълнен, пъстър салон. Смеещи се момичета мъже, които ги прегръщаха, се забавляваха, насядали по канапета. Всички бяха млади и весели. Шумът от говора и смеха им понякога заглушаваше музиката. Желание и известен страх се бореха у Джакомо. Тъкмо искаше да продължи пътя си, когато погледът му се спря на осветената фирма: Аида. „Nomen est omen“^[1] каза той със смях и влезе.

Чувствуваше се като дързък плувец, който с безумна решителност се хвърля в бурно, бучащо море. Но никой не му обърна внимание, само няколко чифта блестящи женски очи се спряха веднага на него. Потърси място, искаше да седне, беше уморен от многото ходене, но на всяка маса седяха по няколко души. Въртеше се насам-натам сред масите, ядосваше се на безпомощността си, даваше знак на сервитьорката с мургава кожа и къса пола, която подскачаше от гост на гост, но тя не му обърна никакво внимание, когато внезапно музиката спря и пианистът с мустаци на сом стана. Джакомо щастлив седна на стола до пианото, вече едва се държеше на крака.

— Хей, младежо! — прозвуча в салона: — Какво искате вие там?!… — крясна един пълен мъж с обло лице.

— На мен ли говорите? — попита Джакомо изненадан, но въпреки това остана на мястото си.

— Разбира се, че на вас! Какво мислите вие, нещастнико, че тук на всеки, комуто скимне, може да седне при нашето пиано?!

Сега изведнъж шумът спря, всички наблюдаваха надигащия се скандал.

— Какво се церемоните толкова с него, просто трябва да се изхвърли и готово! — каза гръмогласно отзад един рошав мъж с голяма брада.

— Жалко! — засмя се със звънлив глас момичето до него.

— Трябва да се обясни на бедния — каза един момък с кротко, детско лице, който седеше до дебелия мъж. — Явно е чужденец, влязъл от улицата.

— Я млъкни! — спря го дебелият. — Не се меси в работата на големите.

— Пиетро е прав! — защити го друг брадат мъж, чиято брада беше руса, а очите светлосини. Хубаво момиче в крещящи дрехи седеше до него.

— А защо не бива аз да седя тук и да не свиря? — попита Джакомо и запали цигара.

— Защото, първо, трябва да го заслужиш, приятелю — каза заплашително мъжът с мустаците на сом, който се върна при пианото. Той застана пред него като нетърпелив, мрачен палач. — За това човек трябва да бъде артист.

— Аз съм артист — подхвърли му гордо Джакомо.

— Всеки може да каже това — засмя се дебелият. — Трябва да се докаже.

— Ами че аз тъкмо това искам да направя. — И вече се обърна, за да свири. Но мъжът с мустаците на сом го хвана за рамото.

— Почакай малко! Какво си се разбързал. Първо ми отговори на няколко въпроса.

— Какво значи това? Разпит! — протестира Джакомо.

— Разпит.

— По силата на какво?

— По силата на това, че пианото е наше. Ако не искаш да отговаряш, събери си партушините и си отивай, никой няма да те задържи. Но ако искаш да останеш сред нас и да свириш, трябва да отговориш. Музикант ли си? Професионалист?

Джакомо кимна с глава.

— Студент ли си? Посещаваш ли консерваторията?

Джакомо надменно заяви:

— Извика ме Понкиели да дойда в Милано като стипендиант!

За миг настъпи тишина, всички се спогледаха. А мъжът с мустаците сам понижи гласа си с един тон:

— А написал ли си вече нещо? Имаш ли собствени произведения?

Джакомо се засмя. Запали нова цигара и погледна в очите следователя си.

— Сега аз ще ви попитам: писал ли е вече за вас Кориере дела Сера?

— Защо?

— Защото за мене вече писа.

Настъпи смайване, шепот.

— Високомерно човече си, чуваш ли! — извика дебелият, който изглеждаше, че е водачът на компанията.

— Ами ако бях се надул като тебе! — отговори му Джакомо.

Избухна смях: отговорът беше сполучлив.

— Пада ти се, Руджиеро! — извика със смях едно момиче на дебелия.

Сервитьорката с тъмната кожа се приближи до Джакомо и съвсем се наведе към лицето му.

— Ако си и толкова талантлив, колкото си хубав — голямо бъдеще ти предвещавам тук!

— Когато се срещнат черни! — каза някой гръмогласно и целият салон гръмна от смях.

— Да видим мечката! Да свири! — изкомандува кръглоликият — Собствено произведение, разбира се.

Внезапно настъпи такава тишина, както в най-благоприлична концертна зала.

И Джакомо започна да свири със страст и жар, може би с повече настроение отвсякога. Обхвана го онова странно, приятно чувство, че свири пред прекрасна публика, която познава изкуството, пред приятели и на братя.

В началото само мустакатият застана мълчалив зад него, после на пръсти се приближи момъкът с детското лице, а по-късно и пълният мъж, докато накрая почти всички се събраха около него, момичетата и брадатите. Слушаха внимателно, с уважение.

Джакомо погледна нагоре и спря да свири.

— Това ти ли си го написал? — попита тихо дебелият.

— Аз.

— Момчета и момичета, предлагам да приемем този момък между нас. Заслужава, за нас е.

Всички заръкопляскаха, най-въодушевено жените.

Мъжете един след друг му се представиха, вече с другарска усмивка, свирепите диви лица станаха кротки. Протягаха ръце и назоваваха имената си.

— Руджиеро Леонкавало — каза пълният.

— Гулиелмо Дзуели — представи се мустакатият.

— Пиетро Маскани — смънка момъкът с детското лице, с кротка, любезна усмивка.

После се приближиха рошавите и брадати — буйният черен и русият със сините очи, и подадоха благосклонно ръцете си:

— Лодовико Томази.

— Феручо Пани.

— А ти как се казваш? — попита го единият.

— Джакомо Пучини.

Някой подсвирна.

— Ти си син на великия Пучини, Микеле Пучини? — попита го малкият Маскани.

Джакомо го погледна благодарно: за пръв път чу за баща си такава похвала.

— Четирима предци на този щастлив момък вече са писали опери. Една от друга по-хубави — съобщи на всеослушание дебелият Леонкавало. — От Лука идваш, нали?

— Оттам.

— Слушай, приятелю, този наш бохемски клуб Аида има три вида членове: музиканти, художници и хубави момичета. Искаш ли и ти да дойдеш при нас?

Джакомо се засмя.

— Не съм ли вече?

— Охо, приятелче, това не става така лесно! — изрева рошавият Томази. — Първо трябва да те провъзгласим.

— Да се провъзгласи! — изкомандува Леонкавало.

Четирима се втурнаха към него, отдясно и отляво. Сграбчиха го, поставиха го по корем върху едно от канапетата, напразно Джакомо се съпротивяваше, риташе; така здраво го бяха хванали, че накрая дори не можеше да помръдне, и като викаха и се смееха, всички го удариха по веднъж по задника, музикантите по-слабо, художниците по-силно, а момичетата шеговито, с удоволствие.

После го пуснаха, Джакомо се изправи.

— Палачи! — каза той, като се смееше.

Леонкавало го прегърна и целуна:

— Сервус!… Всички ние тук сме братя, другари в добро и лошо, живеем и умираме един за друг. Запомни това!

— От името на момичетата аз ви провъзгласявам! — скочи към него, чуруликайки, онова хубаво малко създание с вирнат нос, което седеше до художника с русата брада. Настани се свойски в прегръдките на Джакомо, обви врата му и го целуна по устата. После с очарователна усмивка каза, като впи блестящия си поглед в очите му: — Харесваш ми, хубав си… Хубав си и мил! Ще станем добри приятели, нали?

— Не се шегувай, Пепина! — изхленчи бедният Пани. — Пак кокетничиш!… Върни се обратно, веднага!

— Млъкни, противна четка!… — отвърна му момичето. — Какво ми заповядваш? Ще правя това, което ми доставя удоволствие, няма да искам от теб разрешение? — Но въпреки това стана от скута на Джакомо и с танцови стъпки се върна при Пани, за да се настани в неговия скут и да продължи да се целува с него. Оттам се обади на Джакомо: — Не се страхувай от него, той е добро момче, само лае, но не хапе!

— И това момиче не е толкова лошо, колкото изглежда! — промърмори вече помирилият се Пани.

Джакомо скочи и силно удари по масата.

— Ей сега ще умра, ако не ми дадете да ям. От сутринта не съм турял нито хапка в устата си.

— Познавам това чувство — засмя се Пиетро Маскани с детското лице.

Сервитьорката-негърка попита засмяна, като показваше блестящите си бели зъби:

— Какво да ви донеса, господин артист? Какво ще кажете за три пържени яйца?

— Най-малко шест яйца… И нещо за пиене… Едно Валполичело!

— Този добре започва — засмя се Дзуели.

— Охо, почакайте малко! — обади се един човек с валчест корем, червено лице, в бяла престилка, иззад тезгяха, в дъното при стената. — Ще платите ли, господине, или ще консумирате на кредит?

— Само на кредит? — отговори Джакомо, без да му трепне окото.

— Господин Леонкавало — попита недоверчиво човекът с престилката, Николо Нети, нещастният собственик на кафенето „Аида“. — Мога ли да давам на кредит на този гост?

— На този спокойно — отговори му Леонкавало, като се засмя. — Давайте му толкова, колкото може да поеме. На моя отговорност.

Тъмнокожата Кончита вече донесе пържените яйца с божественото вино. Трима седяха около масата: Леонкавало, Маскани и той. Джакомо за миг излапа пържените яйца, после напълни една широка чаша и на един дъх я изпи. Почерпи и двамата си нови приятели, по тоскански обичай, за да скрепят съюза си.

Никога в живота си Джакомо още не се беше чувствувал така свободен и щастлив, изпълнен с ведрост, спокойствие и смях. Беше попаднал в ново семейство, весело, свободно, семейство без задръжки, чувствуваше се, сякаш е бил винаги сред тях. Съвсем забрави бедния Микеле.

Едно черно като въглен момиче с гримирано лице и червени устни, с ръце на кръста ходеше между масите. Минавайки край Джакомо, то закачи рамото му.

— И при мене може да откриеш текуща сметка, ако искаш — пошепна закачливо на ухото му. Пресегна се през рамото му за цигара и се наведе към горящата цигара на Джакомо, за да запали. Дори изпи и чашата на Пучини и така продължи да се разхожда, като пееше и полюляваше бедрата си.

— Това е Киара — обясни му Леонкавало. — Артистка по свой начин, толкова голяма, колкото нас тримата заедно!

— Кажи, Пучини — попита го малкият Маскани (едва сега Джакомо видя колко привлекателно красив е този момък с гладко детско лице и открит поглед), — кажи: богат ли си?

Джакомо се засмя:

— Беден съм като църковна мишка. А ти?

— А аз като котка.

— Сервус.

— Сервус, да пием за това!

И двамата се целунаха.

— Кончита!… Къде си? — извика Леонкавало. — Още едно шише вино, по-бързо! Ще изсъхнем тук!

Малката негърка хвръкна.

— Погледни този хлапак — Леонкавало посочи с дебелия си пръст Маскани. — Едва се е излюпил от яйцето и вече прекрасно пиука. Пиетро, покажи на баткото какво можеш. Изсвири оная серенада…

Отново шумът беше невъобразим, но щом Маскани седна при пианото, настъпи тишина, макар че цялата компания беше пияна.

Пучини смаян, очарован, слушаше Маскани.

— Чудесно! — каза възхитен на Леонкавало. — Този огън, замах, ритъм!

— Да, това дете много може — промърмори Леонкавало. — Само че е малко неуверен.

Когато Маскани със зачервено лице отново седна при тях, Джакомо му се усмихна с най-милата си усмивка и топло му каза:

— Беше великолепно! Очарователно… Поздравявам те!

— Наистина ли е хубава?

— Кажи… на колко си години, Пиетро?

— Осемнадесет… ще ги навърша.

Избухна силен смях. Леонкавало също се засмя.

— Бедното момче се срамува, че е дете, което се закопчава още отзад и иска да се представи за по-стар. Дори и брада не му е покарала, напразно се маже с помада за покарване на брада.

— Не му вярвай нито дума! — протестира Пиетро. — Руджиеро е пиян.

— А девизът на клуба Аида е: „Брадати таланти!“ Погледни тези двама Фафнер и Фазолт: биха могли да дадат и на тебе назаем от брадите си.

Джакомо инстинктивно пипна мустаците си: вече имаше съвсем хубави малки мустаци, почти колкото на Леонкавало.

— А ти на колко години си? — попита пълният.

— На двадесет и две.

— И аз съм на толкова.

— Сервус.

Отново пиха. И тримата вече бяха пияни.

— Къде си роден? — Джакомо продължи да разпитва Леонкавало.

— Погледни ме! — Леонкавало гордо изпъчи гърди. — Къде може да съм роден с този гръден кош? Разбира се, в Неапол, в кратера на Везувий, изплю ме като лава, затова са толкова горещи кръвта и музиката ми!

Всички се засмяха: юнак е този Руджиеро. „Прекалено самоуверен, помисли си Джакомо, а освен това е и умен!“

— Аз съм от Ливорно — каза малкият Маскани, без да го питат.

— Кажете ми — продължи да се интересува Джакомо, — онзи момък с мустаците на сом, който искаше да ме изхвърли как се казва… Да, Дзуели: талантлив ли е?

Леонкавало се почеса по главата.

— Ами… как да кажа: подготвен, добър музикант е, разбира от професията си… но нещо му липсва: индивидуалност, новаторство и творческа треска.

— Изглежда намръщен.

— Не е намръщен, само се преструва на такъв, за да има авторитет: по-скоро е много добър момък.

— А онези буйни художници? Талантливи ли са?

— Дявол ги знае! Прекрасни другари са, това е важното.

Леонкавало помълча една минута, после посочи Маскани:

— Да не си въобразиш, че това момченце с кротко лице не може да брои до пет: голям харамия е той, ще го видиш, много нещо знае. Така върти жените, че на човек му доставя удоволствие да го гледа… Тези глупави художници биха могли да се поучат от него.

Пиетро се засмя.

— Винаги ли така добре живеете тук? — попита го Джакомо.

Леонкавало направи кисела гримаса.

— Добре ли живеем?… Не. Това не може да се каже. Весело живеем, весело гладуваме. Днес теб те чествувахме и с теб смаяхме стария Николо, затова беше толкова щедър. Много добър човек е и ни има доверие бедният, но въпреки това си пази кесията, не се страхувай за него.

— А плащате ли му понякога?

— Когато имаме пари, плащаме — отговори сериозно малкият Пиетро, — това е въпрос на чест. Чуй един съвет, Пучини: друг път пий пунш, добър е, евтин и силен, с него човек бързо се напива. Струва всичко четиридесет чентезими. Ние всички пием пунш.

— А тези хубави момичета… — размишляваше Джакомо. — Какво търсят при вас, щом като сте толкова бедни?

— Защото и те ни имат доверие и защото ни обичат: таланта ни, младостта ни, доброто ни настроение. — Леонкавало духна пушека пред себе си. — Разбира се, бедничките от време на време изчезват, когато вече не могат да понасят заедно с нас глада и успеят да си хванат някоя тлъста златна рибка. Но винаги, рано или късно, се връщат, отровили сме ги вече, не могат да живеят без нас. Те са нашите физически меценати.

— Тези всичките ли… — попита смутен Джакомо: — как да кажа, са такива разпуснати?

— Не всички — засмя се Леонкавало. — Но всичките имат сърца, ако искаш вярвай, ако искаш недей.

Шумът беше толкова голям, че дори не чуваха гласовете си, трябваше да млъкнат за малко. Дзуели с мустаците на сом също седна при тях, привлече го виното. Джакомо замислено ги наблюдаваше.

— Кажете — попита ги той — каква е мечтата ви, какво искате да пишете?

— Разбира се, опера! — каза гръмогласно Леонкавало.

— Разбира се, опера! — извика Маскани.

— Разбира се, опера! — измърмори Дзуели.

— А ти? — попита го Пиетро: — Ти какво искаш да пишеш?

— Разбира се, опера! — засмя се Пучини.

Една закръглена дребна жена се търкулна през вратата на кухнята: Николо Нети, съпругът й, я буташе с двете си ръце към тяхната маса. Тази жена беше толкова дебела, толкова голям корем имаше, сякаш щеше да роди три близначета. Всичко лъщеше върху нея: носът й, лицето, брадата, но най-много лъщяха двете й ръце, сякаш от тях капеше мас и олио, не смогна да ги изтрие със смутено старание в престилката си със съмнителен цвят, дори и веселите й черни очи лъщяха. Това я правеше много мила.

— Виж този нов гостенин, Тереза — каза и шеговито Николо Нети, — той е най-новият ни храненик. Трябва да бъдем по-внимателни към него, защото апетитът му е огромен, а и гърлото му е пресъхнало, попива като гъба.

— Добре дошъл! — приятелски поздрави жената Джакомо, като му подаде пухкавата си, мазна ръка на готвачка, която беше толкова плъзгава, че едва ли не се плъзна от ръката на Пучини. — Чувствувайте се при нас както у дома си.

За да спази благоприличието, поседя между тях няколко минути и изпи една чашка вино.

— Гответе се! Тръгваме! Стига за днес! — извика силно Николо. — Ако някой случайно иска да плаща, няма никаква пречка, може!

Намериха се няколко души, които отидоха при него и пуснаха в шепата му няколко мършави лири: „Приспадни ги от сметката ми, Николо.“ Кръчмарят старателно записваше в една книга.

Сега бяха навън, на прохладната улица, мъже и момичета, през отворената врата на кръчмата пушекът излизаше на кълба след тях.

— Хванете се един за друг! Ще нарушим малко тишината! — изкомандува в пиянско настроение Леонкавало.

Наловиха се в една верига осем души: Дзуели, Леонкавало, Маскани, Киара, Пучини, Пепина, Пани, Томази и като по даден знак започнаха да реват колкото им глас държи: „О, Санта Лучия…“. Така вървяха, като се клатеха и пееха, подкрепяйки се един друг, по средата на улицата — Джакомо изпитваше удоволствие от топлината, която се излъчваше от двете момичета до него. Пееха неуморно, буйно, диво, като все повече се разгорещяваха, улицата гърмеше от тях.

Изведнъж от тъмнината изскочи един висок полицай в униформа.

— Какъв е този шум, пияни немирници?! — извика тъй яростно. — Тишина, но веднага, иначе ще закарам цялата банда в полицията!

— Затвори си муцуната, фанте такова — каза гордо малкият Пиетро, който изскочи от редицата.

Веднага се възцари тишина.

— Легитимирай се, проклетнико!

Полицаят вече беше посегнал към Пиетро, но грамадният юмрук на Томази се стовари върху ръката му, а отзад Киара го хвана за шинела и го дръпна назад.

— Разпръсвайте се! — изкомандува Леонкавало и всички затичаха в различни посоки, кой където свари. За сбогуване един сръчен крак спъна хукналия да ги гони полицай, така че той падна на земята, дори се претърколи веднъж. Джакомо се спусна да тича, от една тъмна улица зави в друга, докато се задъха. Скри се зад една входна врата и оттам чуваше отдалечаващите се гласове, полицейските свирки, викащи се на помощ. Накрая предпазливо се измъкна от скривалището си. Едва беше направил няколко крачки, когато пред него изскочи някой от една врата:

— Стой! Кой си?!

Джакомо трепна. Последва момчешки смях.

— Изплаших ли те?… Аз съм: Пиетро… Пиетро Маскани. Великолепна шега, нали?

— Беше малко опасна, нали?

— Ах, ние вече сме свикнали! Това е нищо, имаме голяма практика в такива дребни шеги — засмя се щастлив малкият Пиетро с хрисимото лице. — Най-многото да ни затворят за по един ден. Но паричката глоба, ужас! Тя е непоносима: истински удар.

— При вас винаги ли е така? — заинтересува се Джакомо. — Всеки ден ли пиете, гуляете, буйствувате?

— Не! — отговори му сериозно Пиетро. — Нямаме толкова пари, пък и как си го представяш? Всичките живеем само с изкуството си, въпреки външното ни лекомислие. Но от време на време си почиваме, отдаваме се на малко лудории, любов, та след това работата да върви още по-добре.

Говореше като някой възрастен. Учуден, Джакомо го слушаше.

— Къде живееш?

— На виколо „Сан Карло“.

— Ще те придружа. Съгласен ли си?

— Сам и без това не бих могъл да се прибера в къщи.

Вървяха мълчаливо един до друг. И двамата чувствуваха взаимна симпатия, чувствуваха, че започват да се обичат.

— Къде обядваш?

— Засега още никъде — отговори му Джакомо, — едва вчера пристигнах в Милано.

— Да обядваме заедно! Зная една отлична кръчма на виа „Спадари“ Екселсиор. Всеки ден в един часа ще ме намериш там.

— Скъпо ли е там?

Маскани се засмя.

— Ще видиш.

Пристигнаха. Разделиха се като приятели.

Вече зазоряваше, когато Джакомо се изкачи по проклетата малка стълба до стаята им, в тавана на сградата. Пред вратата свали обущата си, за да не събуди хазяите и бедния Микеле. Но въпреки това Микеле се събуди и със сънено, начумерено лице се подпря на лакти в леглото:

— Къде скиташ до разсъмване? — попита го ядосан. — От седем часа те чакам. Вече мислех, че си се загубил.

— Не се сърди, Микелино — отвърна му Джакомо виновно и кротко. — Малко се пообърках… Ще ти разкажа утре сутрин.

— Невъзможен си! Добре започваш!

— Тихо! — изкрещя един мъжки глас от съседната стая и хазяинът гневно почука с юмрук по стената.

Случайно попаднаха тук, в тази тясна, малка таванска стая, веднага след пристигането си, както бяха тръгнали от гарата към площада пред катедралата. Искаха да пресекат една улица на тесния пасаж виколо Сан Карло, когато търсещите им очи се спряха на бялата бележка, залепена на входната врата: Дава се под наем хубаво мебелирана стая с пиано на солидни, почтени студенти. Разбира се, решителната дума беше пианото.

Стаята беше уютна, светла и извънредно чиста. Много мебели нямаше в нея — два кревата, един скрин, три стола, умивалник, малка желязна печка, — но там беше пианиното и до него едно грамадно бюро от орехово дърво, то наистина беше хубаво. А единственият прозорец с единични стъкла гледаше към покривите на къщите.

Една семейна двойка на средна възраст им отвори вратата, с недоверчиви очи ги огледаха от главата до петите, едва ли не ги помирисаха. Косматите гърди на мъжа с грубото лице се виждаха изпод разкопчаната риза под отворената пощенска куртка. Жената беше прецъфтяло, отпуснато, мрачно създание, с невзрачно уморено лице. Странното беше, че в това безжизнено, тъпо лице само двете очи живееха с младежка, ненаситна жизненост. На Джакомо му хареса стаята, но хазяите го отблъскваха. С нетърпеливата си, жадна природа вече искаше да се настани, за да се наслади после от всички красоти на Милано. Погледна Микеле, той му кимна, личеше, че стаята и на него хареса.

— Моля, какъв е наемът? — попита Джакомо.

— Тридесет лири на месец, разбира се, в предплата — отговори му пощенецът.

— Много — каза Микеле.

— По-евтина стая от тази няма в целия Милано.

— И пианото, за него се плаща отделно — предупреди го жената, — само десет лири, и това е просто без пари.

— Но след десет часа пианото не може да се ползува — повдигна заплашително пръст мъжът. — Вечер в десет часа си лягаме и не понасяме никакъв шум до сутринта. Искаме да спим, нали разбирате?

— След десет часа трябва да гасите и лампата — допълни думите на съпруга си жената.

„Недружелюбни, намусени, строги хора, помисли си Джакомо, но стаята е хубава и на хубаво място“. Той погледна въпросително брат си: Микеле вдигна рамене.

— Добре, ще наемем стаята — реши Джакомо.

— Добре, но първо трябва да знаем кои сте вие — каза пощенският служител, — не може да приемем, когото и да било в къщата си. Откъде идвате?

— От Лука.

— Студенти ли сте?

— Музиканти сме. Аз ще посещавам консерваторията.

— Това е хубаво — каза жената и на умореното й, тъмно лице сега за пръв път се появи слаба усмивка. — Ние обичаме музиката.

— А от какво ще живеете, господа, ако може да попитам, — заразпитва ги пощенецът. — От кого ще получавате парите?

Джакомо едва се сдържа. С рязко движение бръкна в джоба си и подаде на пощенеца писмото за стипендията.

— От кралицата, както виждате.

— Моля да ме извините, това е вече друго… — заекна зяпнал мъжът и с инстинктивно движение закопча ризата на косматите си гърди. — Виж, Мадлена, такова нещо още не си виждала!

Жената плесна с ръце като човек, който не вярва на очите си.

Сега вече се представиха с дружелюбно ръкостискане:

— Едоардо Мерканти.

— Мадалена Мерканти.

— Джакомо Пучини.

— Микеле Пучини.

— Ще ви кажа нещо, господин артисте, — каза любезно Едоардо. — Да опростим работата с тази стипендия от Рим, за да не си губите времето. Аз съм пощенец, както виждате. Попълнете пълномощното на мое име, за да получавам аз парите, когато вие случайно не сте в къщи.

— Не, това не е нужно, разносвачът все някак ще ме намери.

Едоардо се усъмни:

— Не е ли все едно? Вие и без това ще ми плащате четиридесетте лири. Или не?

— Разбира се, че ще ви ги плащам.

— Тогава?… Не е ли по-умно, ако аз веднага ги приспадна от стоте и ви дам останалите шестдесет?

Напразно се ядоса Джакомо, трябваше да се смее на тази голяма алчност.

— Все ми е едно, получавайте ги, приспадайте, правете каквото искате.

Вече смяташе, че са свършили, когато Мадалена се намеси:

— Трябва да ви запозная с домашния ред, господа, за да знаете какво може да правите и да не стане по-късно някакво недоразумение. Значи, след десет часа трябва да царува пълна тъмнина, тишина и спокойствие.

— Това вече чухме веднъж — каза нервно Джакомо.

— В стаята не е позволено да готвите.

— Тогава, къде да готвим? Какво ще ядем? — уплаши се Микеле.

— Не зная, това е ваша работа. Има и студено ядене на света, а има и гостилници. Но не съм съгласна да съсипете прекрасните ми мебели, да се просмучат с миризма на лук и да бъдат опръскани с горещо олио. Дори и политурата ще се напука от него, зная си аз.

— Има ли още нещо? — попита я Джакомо хапливо.

— Не може да палите печката — строго държа за това.

— А защо не? Защо не може да палим?

— Защото печката пуши и ние не искаме да се задушим. Жарта също може да падне, и край на пода ми.

— А аз как да свиря с вдървени пръсти? Как да се упражнявам, да композирам в студена стая? Не, моля, с това не съм съгласен!

— Вижте, скъпи господин артисте, няма смисъл да приказваме повече — каза госпожа Мадалена със сладникава усмивка — Такива студенти и без това нямат пари за топливо. А когато много ви е студено, ще дойдете за малко при нас, в нашата хубаво отоплена стая, да се постоплите винаги ще ни бъде приятно.

— Мило… благодаря — измърмори Джакомо. — Надявам се, нямате повече условия?

— Още само едно-единствено, което е естествено в такъв почтен дом: не може да водите тук жени, нито нощем, нито през деня.

Джакомо се обърна и погледна през прозореца, а Микеле отговори вместо него:

— Разбира се, че няма да водим.

Джакомо се обърна.

— Надявам се, че може да се пуши? — попита той ядосан. — Защото, ако и това не е позволено, веднага си тръгвам.

— Това е позволено — каза Едоардо благосклонно и с ръка изтри носа си. — И аз самият пуша лула.

Платиха двадесет лири за първите петнадесет дни от месеца, но пощенската семейна двойка все още не се помръдваше.

— Покажете ни, господин артисте, какво можете — помоли го жената с жадни очи. — Изсвирете ни нещо хубаво, нещо прекрасно…

— Кого обичате най-много?

— Росини!

— А какво от Росини?

— Маршът от крадливата сврака.

Джакомо запали цигара и седна пред пианото. Когато прозвуча веселият марш, широка усмивка се появи на двете мрачни лица.

— Браво!… — каза жената. Толкова хубаво свирите, господин артисте!

И двамата доволни излязоха от стаята.

А лицето на Микеле беше кисело.

— Не прави такива горчиви гримаси, Микелино, — каза му весело Джакомо. — Ще им покажем на тези глупаци кои сме! Ще ги надхитрим, не се плаши. Ще спазваме разпорежданията за тишина през нощта, но за другото ще има да вземат: ще готвим и палим, и…

— Да не искаш да водиш жени?! — прекъсна го уплашено Микеле.

Джакомо се засмя. После се приближи до брат си, който все още намръщено гледаше пред себе си, хвана го под мишниците с две ръце и го разтърси като празен чувал.

— Събуди се, човече, пей, скачай от радост: в Милано сме!

— Добре, добре — измърмори Микеле, без да се усмихне. — Но как ще преживеем тук?

— Не зная — отговори му Джакомо и вдигна рамене.

Още същата вечер написа весело писмо на майка си, похвали се:

„… живеем в чиста, хубава малка стая… бюрото ни е прекрасно, изработено е от орехово дърво, истинско украшение… А утре вечер вече ще стоим в галерията на Скала, ще слушаме операта «Фра Дяволо» от Обер: ще пее прочутият тенор Наудин… Щастливи сме.“

— Слушай, Микеле — обърна се той към брат си. — На мама винаги трябва да пишем, само хубави неща. Внимавай много за това!

Третият ден беше богат ден, неизмеримо, незабравимо богат, пълен с прекрасни преживявания. Макар че започна плачевно: Микеле се сърдеше, сериозно се сърдеше за снощното закъснение. Стана, изми се, не каза нито дума и вече искаше да излезе.

— Сърдиш ли ми се, Микелино? — попита го мило Джакомо. — Ела да си поговорим.

За миг помисли да му разкаже всичко, от начало до край, откровено, както брат на брата, как завладя двадесет съвсем чужди хора, как спечели двама великолепни приятели, онзи пълен Руджиеро и малкия Пиетро, да му опише цялата кръчма Аида заедно с бохемския й чар, със сладките й малки женички, с брадатите художници, с чернокожата сервитьорка и валчестата Тереза — колко трогателно мила беше, когато бършеше в престилката ръцете си, от които капеше олио! Нещо повече, нямаше да премълчи и сблъскването с полицая, нека се посмее веднъж и Микеле — само че Микеле не би се смял, би поклатил възмутено глава и лицето му ще стане още по-мрачно и по-огорчено. Ако сега седеше тук на края на кревата майка му или Нитети, или дори святата малка Иджиния, как биха се смели заедно с него, как биха разбрали всяка негова дума!

Така че трябваше да лъже, друго не му оставаше:

— Разхождах се, из града, разбира се, накрая се заблудих и тъкмо тичах към къщи, за да бъда тук в осем часа, когато се сблъсках с двама приятели и те ме взеха със себе си, не можах да се отърва от тях. Съжалявам, Микеле, но… А, ти какво прави цял ден?

— Разглеждах катедралата и музея — на двореца Сфорца.

— Харесаха ли ти?

— Да.

— Все пак кое беше най-хубавото, което видя в Милано?

— Катедралата, разбира се. Защо! Според теб, кое е най-хубавото?

— Жените! — каза му Джакомо весело. Той се надяваше, че с тези си думи ще развесели брат си. Но нито един мускул не трепна по лицето на Микеле. Какво обядва, какво яде? — попита го Джакомо с угризение на съвестта.

— Не много — отговори му хапливо Микеле. — Само една минестраграса, гъста супа от зарзават. Защото благодарение на твоето внимание останах без вечеря.

— Нищо, Микелино, днес ще бъдеш възнаграден: днес наистина ще вечеряме заедно — каза с привидна веселост Джакомо.

— Вече не се ловя на твоята въдица, може да ми казваш, каквото си искаш! — измърмори Микеле.

Джакомо бързо бръкна в джоба си и извади от там билетите за опера.

— Вземи, за теб ги купих: тази вечер ще отидем в Скала. А след това ще вечеряме заедно. Радваш ли се?

Най-после лицето на Микеле се проясни.

— Как да не се радвам! Благодаря ти, Джакомо.

Мирът между тях се възстанови.

Джакомо също стана от леглото, изми се и се облече. Докато се миеше, запита брат си:

— Разгледа ли вече Галерията?

— Не.

— Аз ще ти я покажа, ако ме почакаш още една минута. Ще отидем там да закусим.

„Интересно колко съм бодър, а спах толкова малко, чудеше се Джакомо, дори виното не ме хвана“. Така беше винаги, още от детските му години: вълнението не му даваше мира.

Докато Джакомо се обличаше, Микеле старателно чистеше, метеше, бършеше, дори и леглата оправи. „Все пак добре, че го взех със себе си, помисли си Джакомо: какво ли щеше да бъде тук без него! Добър момък е този Микеле, само за съжаление няма настроение…“ След като върза вратовръзката си, погледна надолу, в дълбочината, безкрайното множество покриви, огрени от жълтата есенна слънчева светлина.

Хванати за ръка, те слязоха тичешком по стълбата. Отидоха право в Галерията и седнаха пред Бифи да закусят толкова удобно, нехайно се разположиха там, като двама богати безделници, които нямат друга работа, освен да се наслаждават на този блестящ живот, който течеше пред тях като пълноводна река.

Най-после езикът на Микеле се развърза. Говореше мило, откровено, от сърце:

— Не се страхувай, Джакомо, няма постоянно да ти бъда в тежест, няма да увисна на врата ти. Зная, че нашите пътища рано или късно ще се разделят, различна е природата ни, други са целите ни: ти искаш да станеш прочут, а аз искам да печеля пари — ти гониш мечтите, а аз търся действителността. Вчера цял ден си блъсках главата върху това… какво ще стане с нас, когато се свършат спестените ни парички, как мога да се добера до някакъв малък доход, с който да преживявам. Дадох обявление в един вестник… страшно скъпо струваше, че преподавам уроци по пеене и пиано и че преписвам евтино ноти. Може би ще има някакъв резултат.

— Добър момък си! — каза му Джакомо с най-искрено учудване.

— В края на краищата не мога да чакам да ми падне от небето…

— Погледни онази очарователна жена там.

— Остави жените! — ядоса се Микеле. — Тебе друго не те интересува.

— Тук грешиш, Микелино — засмя се Джакомо, — много грешиш. Жените са важни: те носят в себе си моята музика… Това ти никога няма да разбереш!

— Не, няма да разбера.

Известно време мълчаха. После Джакомо хвана ръката на Микеле:

— Каквото и да стане, ние ще се обичаме и ще останем заедно.

Погледнаха се и се усмихнаха. Микеле го попита:

— Кажи, ти въобще ли не мислиш за приемния изпит? Остават ти всичко четири дена. Никак ли не се страхуваш и няма ли да се готвиш за него?

Изненадан, Джакомо погледна брат си.

— Да се страхувам ли? Да се готвя? Защо? Или струвам нещо, или не струвам, тогава и без това ще бъде напразно, по дяволите! По-скоро нямам търпение да се запозная с Понкиели и Бацини и те да ме опознаят.

Микеле стана. Джакомо остана още. Сбогуваха се.

— Довечера ще се срещнем горе на галерията в Скала.

— На Олимп! — засмя се Джакомо и весело махна на брат си.

Младият човек гледаше унесено, за нищо не мислеше, само се наслаждаваше. Изведнъж се изплаши, погледна часовника си: „Господи, след няколко минути вече ще бъде един часът, как мина времето, дори не забелязах!“ Скочи и затича към улица Спадари (Пиетро му беше обяснил как може да отиде там) през площада на катедралата по виа Торино и се озова пред Екселсиор. Първият човек, когото видя, беше Маскани. Седеше зад гледащия към улицата дълъг прозорец, до една малка четвъртита маса, покрита с бяла покривка и украсена със саксия цветя, и прилежно загребваше супа с лъжицата. Когато забеляза Джакомо, скочи и избърза да го посрещне.

— Колко мило от твоя страна, че още първия ден дойде — каза с детската си усмивка. — Ще видиш какво отлично място е това, никъде на земята няма подобно, сериозно ти казвам. Почакай, веднага ще те представя на Джиджи… Господин Ненини, моля, може ли за един момент…

Един висок плешив мъж с умно лице и усмихващи се очи се приближи до тях. Беше около петдесетгодишен, а може би и по-млад.

— Заповядайте, господин Маскани?

— Този е мой приятел, Джакомо Пучини. Композитор като мен, беден като мен, честен като мен… с това казах всичко за него. А този тук е нашият Джиджи. Известният Джиджи Ненини, приятел, благодетел, ангел — пазител на всички поети и композитори. Познавам само един по-добър човек от него — съпругата му Луиджия.

Ръкуваха се сърдечно.

— Чувствувайте се добре у нас — каза му простодушно Джиджи Ненини. — Какво да ви донеса, господин артист? Една хубава гъста минестра, а после спагети със сос… Бива ли? Да ги донеса ли?

— Много ще е… за кесията ми — уплаши се Джакомо.

— Ах!… — засмя се Джиджи и погледна Маскани. Извади от джоба си един лист, написан на машина, и го подаде на Пучини. — Първо, благоволете да прочетете, за да знаете какво да правите.

С тези думи той се отдалечи.

— Какво е това? — попита Джакомо.

— Прочети го! — подкани го весело Пиетро.

„Плешивият етруск“, прочете Джакомо.

„Домашен вестник на Екселсиор. Главен редактор и отговорен издател: Джиджи Ненини. Сътрудници: всички постоянни гости. Златни истини: «Който заплати обяда си, когато никой не иска това от него, е луд, идиот или кретен… Но, слава богу, винаги се срещат и идиоти по света!»… «Ако не си поет или артист, ако си само лаком гражданин, махай се веднага оттук!»…“

После следваше едно стихотворение:

Ако си много ял — и платиш, и най-хубавото ядене вреди: човече, не се разсипвай!

Джакомо се засмя.

— Луд ли е този човек?

— Не — отговори му най-сериозно Пиетро, — този човек е с добро сърце и обожава артистите. Казват, че и той самият се готвел за музикант, но трябвало да се откаже от учението поради мизерията си. Не могъл най-вече да понася глада. После неочаквано умрял един богат негов роднина, който му оставил цялото си имущество. Тогава отворил тази гостилница с единствената цел: да подпомага бедните артисти, за да не се случи с тях онова, което се случило някога с него. Имай пред вид, че понякога и Верди идва тук, разбира се, и той не плаща, за да не наруши правилника. Но при всички случаи по пощата изпраща сто лири анонимно на Ненини.

— Прекрасно! — извика възхитен Джакомо.

Трябваше да млъкнат, защото Джиджи вече донесе яденето и доведе съпругата си. Представи й новия им гост.

— Това е господин артистът Джакомо Пучини, който ни оказва чест, като се задоволява със скромната ни кухня. И за него са валидни нашите правила!

Луиджия беше красива, сериозна жена, достойна другарка на Джиджи. Само очите й непрекъснато се усмихваха. Пучини я обикна още от пръв поглед.

— И вие ли ще посещавате консерваторията? — попита го жената.

— Да, бих желал да стана композитор, за да пиша опери — отговори й Пучини.

— Ние ще ви помогнем да постигнете това — каза му скромно Луиджия. Тя се обърна и изчезна обратно в кухнята.

„Колко по-друг е тук въздухът, атмосферата от онази мила, лудешка кръчма Аида: скромно, чисто, тихо, но въпреки това е и весело, само че е по-друго“, помисли си Джакомо, докато мълчаливо сърбаше супата, и с наблюдателни очи оглеждаше салона. Каква любезност, спретнатост, ред, снежнобели покривки, по няколко стръка цветя на всяка маса, а около масите седяха повече самотни мъже с очила, рошави, но всички бяха млади, с дебели книги или ноти в ръце, в тях се ровеха със сериозни до смърт лица или вдъхновени се бяха навели над някакъв лист хартия, като дъвчеха напрегнато молива. Едва се виждаше по някоя жена и те бяха сериозни, тихи — такива, каквито са в къщи Диде или Отилия. Тук-там по двама-трима приятели спореха разгорещени, но с тих глас, почти допрели едно до друго челата си.

— Кажи, кои са тези?

— Повечето от тях са поети, журналисти, музиканти, начинаещи и мизерствуващи, които се приютяват тук под крилото на Джиджи, за да напълнят стомасите си и стоплят вкочанясалите си крайници: да работят необезпокоявани върху творбите си. Не зная какво би станало с тях без Екселсиор.

— Ти познаваш ли всички?

— Повечето — отговори му Маскани, който днес сякаш беше съвсем друг човек, не вчерашният малък-, шегобиец Пиетро от лудешката суматоха в Аида. Колко сериозен е погледът му и колко умна, обмислена е всяка негова дума. — Но тук дори не се поздравяваме, уважаваме спокойствието на другия. Когато имаме работа с някого, сядаме на масата му и веднага, щом свършим, ставаме. Има и такива гости, които изцяло прекарват времето си тук, сутрин седнат при масата и остават до вечерта. Да ти призная, понякога и с мен се случва; седна при прозореца и гледам улицата, наблюдавам живота…

— Няма по-хубаво и по-вълнуващо нещо — одобряваше Пучини, — и аз правя същото.

Малкият Пиетро се огледа.

— Виждате ли там на третата маса онзи пълен, брадат, замечтан човек? Това е Джузепе Джакоза, талантлив млад поет. Скоро излезе от печат първото му томче стихове.

— Да, чух вече за него, дори четох едно-две негови стихотворения във вестниците.

— Той е най-милият човек на света. А до него, на съседната маса, с ноти в ръце, онзи с козята брада, е Борели, музикантът. Аз много не го обичам, нито него лично, нито музиката му.

— А я ми кажи онзи пълният, с когото нощес гуляхме. Леонкавало… навярно е оригинален човек.

— Повече от оригинален: той е извънредно талантлив! Съзнателен, решителен, упорит, когато трябва. И ти ще го опознаеш… Но музиката му е великолепна, това трябва да се признае. А на всичко отгоре е умен, има дарба и за писане.

— Не идва ли тук?

— Рядко. Където той не е император, не ходи с удоволствие.

— А нашите приятели художниците: Пани? Томази?

— Не, кракът им дори не стъпва тук — засмя се Пиетро, — за тях това място е прекалено сериозно, прекалено солидно, недостатъчно забавно и разнообразно. Ако видят тези кани за вода по масите, ще се разболеят. Знаеш ли, те непрекъснато вършат лудории, не са като нас музикантите и поетите, които само от време на време подлудяваме.

Уморени от продължителния разговор, и двамата се загледаха в улицата. Джакомо пушеше цигара след цигара.

— Колко цигари изпушваш на ден? — попита го Маскани.

— Не зная, много. Смятам, че ако имах пари, бих изпушил и сто.

— Наистина ли си толкова беден? С какво живееш?

— Получавам сто лири стипендия от кралицата. Но ние сме двама с по-малкия ми брат, доведох и него в Милано.

— Тогава аз съм по-богат от тебе — засмя се горчиво Пиетро. — И аз получавам сто лири от богатия барон де Ландези, но поне сам живея с тези мършави банкноти… Знаеш ли кои са истинските меценати, Джакомо? Джиджи Ненини и онзи обикновен дребничък Николо Нети. Те ни дават и сърцето си заедно с парите. Само майка ми беше такава безкористна, добра към мене.

— И ти ли обожаваш майка си, Пиетро?

Маскани кимна утвърдително. Погледнаха се, сълзи блестяха дълбоко в очите им. Но Пиетро не обичаше разнежването. Той беше на седемнадесет години: искаше да бъде мъж. Съзнателно промени темата на разговора.

— Чудно преживяване имах преди няколко дена. Случайно попаднах на театър… получих безплатен билет от един приятел журналист. И гледах една артистка!… Слушай, Пучини! Никога не съм виждал по-очарователна артистка! — Лицето му пламна: — Незабравима!… Съвършена!… Самата тя беше простотата, болката, животът… В нея има нещо потресаващо, трогващо, нещо дълбоко човешко. А при това е и млада, може би няма още двадесет години…, но навярно вече много е страдала… Казва се Елеонора Дузе… Играе просто, естествено, само очите й издават чувствата й… Какъв поглед!… Чак в съня ме преследва, не мога да се освободя от него…, а дори не е красива, тя е нещо повече… и ръцете й са прекрасни, самата е чиста хармония…

— Слушай, Пиетро, ти си влюбен в Дузе!

— След няколко дена Милано ще се побърка по тази жена!

— Не предполагах, че си захласнат толкова! — учуди се Пучини.

— Не съм по романтиката, но се възхищавам от хубавото, от артистичното.

— Защо? Според тебе романтиката досадна ли е?

— Стига вече сме оплаквали тая глупава и фалшива романтика, истинският живот трябва решително да се покаже на сцената със своя жесток реализъм, дори и в оперите.

— Правилно, аз също съм привърженик на това — каза убедено Пучини, — животът трябва да се покаже на сцената без всякакъв фалш, със своите мъки, но и с радостите си. Защото няма малка радост и няма човек на света, у когото да няма малко романтика, лиризъм, любов, поезия… само трябва да се разкъса старата украса от онази прекалено натруфена и захаросана, до втръсване наивна романтика, за да я направим жизнена, истинска и човешка. Да, човек трябва да бъде решителен, сурово решителен, не бива да се плаши и от най-страшната истина, но не бива и да изопачава, преднамерено да избягва онова, което облекчава малкия животец на преследвания дребен човек: любовта, поезията, възхищението, романтиката, сърдечността. Ако не беше тази наркоза, даваща убежище на човека в живота, всички биха се обесили на най-близкото дърво. Убеден съм, че без сърце и поезия няма художествено творение, не е имало и никога няма да има.

— Не си съвсем прав.

Но Пучини беше толкова разгорещен, че не остави Пиетро да проговори.

— А това, което ми разказа за Елеонора Дузе, не е ли само поезия и романтика?

— Ти смесваш лиризма с романтиката…

— Би ли могъл да кажеш къде е точната им граница? И отричам, че действителността не търпи отпадналата от живота романтика. Знаеш ли, Пиетро, съвършен малък мошенико, че тази серенада, която ми изсвири и изпя вчера, е не само най-страстният, но и най-романтичният лиризъм, който въобще съм чувал?!

— По време на композирането й мислех тъкмо за Дузе, за нещастната Сантуца, която нашият талантлив сицилиански селянин, Джовани Верга, нарисува с такава чудна сила и реализъм във великолепното си произведение Кавалерия Рустикана. Знаеш ли, в театъра имах чувството, че тази поразителна драма е написана за мен, за моя темперамент, че по нея трябва да композирам опера. Цяла нощ се въртях, мятах се в леглото, просто музиката бушуваше в мен.

— А защо не поискаш пиесата от Верга?

— Не се подигравай, Пучини! — каза ядосан Маскани. — Ако се изправя пред Верга с това проклето детско лице, ще ме изгони веднага и ще насъска кучетата си по мен.

Джакомо се засмя, но после каза сериозно:

— Ако седнеш до пианото и му изсвириш нещо, няма да те изгони, убеден съм!

Лицето на Маскани доби страдалчески вид, единият край на устата му се изкриви.

— Би ли ми казал как да отида в Палермо? С плуване или пеша? Защото никога в живота си няма да имам толкова пари, за да замина с влак или кораб.

— Напиши му писмо, ще ти отговори. Джовани Верга е великолепен човек. — После с хитра усмивка прибави: — А може би и онази малка артистка, Елеонора Дузе, на драго сърце би ти помогнала.

Продължиха да спорят все на една и съща тема: за музикалната драма, за операта, за този музикален жанр, който според критиците вече агонизира, не може да се възкреси, окончателно е изчерпан, на който двама ненадминати гения са сложили точка: Верди и Вагнер. Белкантото принадлежи на миналото и никой не може да подражава, да продължи да развива по-нататък оркестровия лайтмотивен и философски оперен стил на Вагнер.

— Не е вярно! Не е вярно! — извика страстно Пучини. — Белкантото, носещата се от устата на певците мелодия ще живее вечно, това го знае и Вагнер, но в нова, по-сложна форма, сливайки се в оркестъра с непрекъснато леещата се музика.

— И операта ще живее! — вдъхновено извика Маскани. — Ние ще създадем нова опера! Реалистична драма, която да отразява живота.

— Обикновена опера на малките хора, малките радости и мъките — каза Пучини.

Може би тук, в кръчмата на артистите на Джиджи Ненини, двамата страстни младежи произнесоха за пръв път думата, която изразяваше новото музикално понятие: verismo. И тук през този септемврийски следобед беше сключен съюз за дружба за цял живот между Пучини и Маскани.

Вече се свечеряваше, когато се сбогуваха, малко уморени от продължителния спор, но с чувство на задоволство, че са станали по-богати душевно.

Джакомо не бързаше много, имаше още доста време. Мина през осветената галерия, но не посмя да погледне магазините, за да не подмамят погледа му хубаво и привлекателно наредените витрини. Още отдалеч видя обляната в светлина Скала, напиращата тълпа към двете врати, натрупалите се каляски пред входа с нетърпеливо чаткащи с копита запенени коне, кочияши, облечени в ливреи, дами в бели кожи и господа с цилиндри, излегнати върху копринени възглавници, едрия портиер с бяла брада и с подобен на жезъл бастун в ръка, който пазеше главния вход като свети Петър, и съперничеше на генералите и папагалите с пъстрата си униформа, с пурпурно — кадифената шапка… изпънат отдаваше чест, покорно се кланяше, с ръка, облечена в ръкавица, помагаше на крехките дами да слязат, докато протягаше другата си ръка за бакшиш към господата с цилиндри, а после се провикваше с командирския си глас: „По-нататък…“ „Каква комедия! — смееше се Джакомо: този оперен пълководец само за една вечер печели повече от най-талантливия млад музикант за цял месец — само трябва да се унижи пред хората и парите вече текат към него“.

Джакомо трудно намери входа към галерията: беше някъде отзад, в най-тъмния ъгъл на театъра, мизерна малка лампа само мигаше над него, и този вход не се пазеше от никакъв пазач. Устремилите се към Олимп се вмъкваха в този малък вход както тайните последователи на някоя секта в престъпното им светилище, повечето по двама, хванати под ръка, със съгласувани стъпки изтичваха нагоре по безкрайната, криволичеща, тъмна каменна стълба. Джакомо им завиждаше.

Най-после се изкачи до входа, но преди да влезе, спря го една женска малка ръка: „Моля билета!“ За миг погледите им се срещнаха. „Колко е хубава и мила, и колко млада, как весело само блестят очите й“ — помисли си Джакомо.

Влезлите тичаха към парапета с кадифения корниз на мястото за правостоящи, но Джакомо остана назад, до стената зад скромната разпоредителка с дантелена престилка, и оттук се вижда прекрасно всичко, поне няма да го блъскат и да смачкат червата му. Преди всичко потърси с очи Микеле: той, разбира се, стоеше в най-предната редица, до самия парапет, сякаш над дълбока пропаст, с големи усилия се беше наместил там. Погледите им се срещнаха, кимнаха си и се поздравиха, но Микеле неодобрително поклати глава: какво ли не му харесва?

Смаян, Джакомо погледна надолу: ложите и партерът бяха изпълнени с дами във вечерни тоалети, разголени, с открити напудрени рамене и гърди; ослепително блестяха бижутата, перли и диаманти на шиите, на китките, дори и върху гребените в косата — това беше ослепителна и предизвикателна витрина на злато, скъпоценни камъни, и женски тела, сладострастен, хладен басейн на знатните хора, а до жените седяха мъже в елегантни фракове, бели пикени жилетки, ръкавици от гласе, бели вратовръзки — пеперуди, блестящи лачени обувки — ах, какъв парад на маймуни! — а това вече продължава от сто години и винаги едни и същи седят там в ложите с огледала, каква разлика между ония долу и тези горе: там скучаещи лакомници, тук вярващи, обожаващи, там преситени, тук жадуващи, там търсещо правото си богатство, тук търпеливата беднотия, там гладко изгладените черни униформи, тук пъстрите, смачкани, изтъркани, пропити с пот дрехи. Сто петдесет и пет ложи, преброи бързо ложите на шестте етажа, и тези сто и петдесет ложи от сто години насам ги владеят едни и същи сто петдесет и пет милански патрициански фамилии — Джакомо беше чул някога това от майка си — защото по онова време Ла Скала бе построена с техни пари, за да откупят ложите за вечни времена, завинаги, така, както някой строи замък за себе си и наследниците си, където чужд човек не може да стъпи. Джакомо знаеше, че те имат и ключове за ложите, както за жилищата си, и че зад откритите ложи има скрити затворени малки салони, целите в коприна, където тези избраници си правят посещения или когато им омръзне операта, лягат на канапето, пушат цигари или изкарват по един сън. Злите езици казват, че когато представили тук „Тристан и Изолда“, всичките сто и петдесет и пет ложи едновременно се опразнили. Разказват, че няма и такава миланска фамилия, която да е продала ложата си, дори съвсем да е фалирала и продала цялото си имущество. Само когато измре цялата фамилия, без да остави наследник, само тогава се освобождава някоя ложа. Джакомо забеляза, че почти на всички ложи има и гербове, които показват цветовете на фамилиите — собственици.

Но гледката е великолепна, това е безспорно. По корнизите на всички ложи има грамадни букети от бледорозови карамфили, всички еднакви по форма. А тези ложи са като осветени отвътре малки пещери или заливи. Грамадни бели колони пазят сцената и невидимия оркестър, а от тавана виси блестящ кристален полилей със светлината на небесната дъга, която изведнъж започва да бледнее, отслабва, все повече отслабва, както бавно затварящите се очи на умиращ, докато най-после се стъмни съвсем. Но нахалните малки светлини на пещерите все още продължаваха да горят, а може би блестяха само голите снежнобели гърди във внезапната тъмнина, помисли си развеселен Джакомо и пое дълбоко въздух, за да вдъхне благоуханието на добре гледаните женски тела. Вече свърши увертюрата и завесата се вдигна — каква приятна, хубава музика! Но достойният стар Обер не го интересуваше много, предпочиташе да наблюдава сцената, да се любува на декорите, следеше играта, а не пеенето: да, тук всичко е съвършено, оркестърът, тенорът, движението на статистите; огромна творческа работа и усилие се крие зад тази съвършена хармония, за да бъде илюзията пълна. Но тази игрива, весела музика не дразнеше нито сърцето му, нито чувствата, наивното действие на сцената не приковаваше вниманието — Обер е виновен, че нещо друго привлече вниманието на Джакомо: една мека ръка, която случайно се допря до ръката му, едно рамо, което също така случайно закачи неговото, само дяволският дърт французин е виновен, че чувствителната артистична ръка на Джакомо се подчини на някаква непреодолима, магнитна сила и предпазливо обхвана тънкия кръст на долепилото се до него момиче. Те стояха отзад до стената, притиснати един до друг, в най-тъмното.

— Искате ли един бинокъл? — пошепна му мелодично малката разпоредителка в престилка. Джакомо по шепота й чувствуваше как бие сърцето и. — Няма да ви струва нищо, ще ви го дам безплатно:

— За какво ми е? — пошепна й Джакомо. — Нали и без него виждам.

Сега вече нещо привлече и главата му и устата му се долепи върху една благоуханна малка уста.

През първия антракт Микеле попита брат си:

— Какво ти е впечатлението? Харесва ли ти?

— Великолепна е! — отговори Джакомо въодушевено.

— Толкова много ли ти харесва? — учуди се Микеле. — Аз мислех, че ще скучаеш. Сякаш малко е поостаряла, макар че музиката й е хубава.

Джакомо се опомни:

— Имам пред вид, че диригентът е съвършен. А и тенорът е великолепен.

Едва довършваше втората цигара и вече иззвъняха. Микеле изтича.

— Бързам, за да бъда напред. Ела и ти с мен — подкани той брат си.

— Ще смукна още един-два пъти.

Дочака да угасят светлината, после се върна на старото си място, а сръчната му ръка намери веднага малката разпоредителка.

— Ела и друг път — пошепна му с потрепващ глас момичето. — Не трябва да купуваш билет, винаги ще те пускам.

— Чудесна си! Как се казваш?

— Анета.

— Ще вечеряш ли с мен?

Някой изшътка. Бяха принудени отново да се целуват.

През втория антракт Джакомо потърси Микеле и като направи сериозно, загрижено лице, му каза:

— Ужасно много съжалявам, Микелино, но пак не мога да вечерям с теб.

— Знаех си аз. Можех да се закълна в това! — ядосваше се Микеле.

— Имам важен разговор след театъра.

— Представям си.

— Става дума да си набавя безплатна карта за Скала, за постоянно.

— Вярно ли? — учуди се Микеле и изпитателно погледна Джакомо.

Гласът на Джакомо никога не е бил по-невинен и откровен.

— Вярно е, разбира се! И се надявам, че ще успея… Сигурно ще успея.

Целият театър вече се беше изпразнил, когато, хванати под ръка, двамата изтичаха по безкрайната стълба. Потърсиха една отдалечена кръчма и седнаха един до друг в най-тъмния ъгъл.

— А ти кой си? — попита го Анета, спирайки върху него възхитения си влюбен поглед.

— Композитор, музикант… Може би някога и аз ще бъда у дома си в Скала. Името ми е Джакомо Пучини… но за съжаление не живея сам…

Момичето се наведе до ухото му, едва можеше да се разбере, толкова тихо пошепна:

— Аз живея съвсем сама…

… Когато късно вечерта се прибра в къщи в малката таванска стая и си легна в тъмното, усмихнат си каза: „Завладях вече половината Скала, спечелих първата атака… макар че не тъкмо с музиката си.“