Янош Бокаи
Пучини. Бохеми и пеперуди (18)

4

След премиерата на Тоска Пучини остана още известно време в Рим. Не пусна и Елвира да си тръгне.

— Имам нужда от теб — каза й мило. — Искам да се наслаждаваме заедно на тези щастливи дни.

Наистина бяха щастливи, триумфални дни. Но Елвира вече жадуваше да се върне при децата, които в момента бяха в Милано, при роднини.

— Искам да видя Фоска и Тонио.

— Ще се срещнем с тях в Милано.

— Защо не в къщи, в Торе дел Лаго? — попита го Елвира.

— Защото трябва да преговарям с Рикорди, с Илика и с Джакоза за следващата ми опера — отговори й Пучини.

Това беше вярно. На другия ден след премиерата на Тоска у него възникна тревожният въпрос: какво ще композирам сега?

— Знаеш ли — обясняваше на Елвира с тъжната си усмивка на изстрадал човек, — не мога вече да живея без работа, не мога да бездействувам. Моята фантазия е като хищна птица: иска да види жертвата си, върху която ще се нахвърли! — После с още по-тъжна усмивка каза: — Напразно, превърнах се в робот и ще остана такъв до края на живота си. Вече не живея собствения си живот, подчинявам се на съдбата, която ме принуждава да творя. — Замислен се загледа — след пушека на цигарата си. — Мисля да поръчам да ми напишат либрето по драмата Мария Антоанета. Тази тема винаги ме е вълнувала.

— По-добре си почини, скъпи.

Но той дори не чу Елвира, а продължи замислен:

— … Или може би ще потърся сюжет в три действия от Божествена комедия на Данте… една трагедия, една драма и една сатирична комедия… отдавна вече имам желание за една весела опера, така много ме измъчват тези убийствени драми…

Денонощно си блъскаше главата върху новата опера.

Тук в Рим бе приятно. Приятелите ги бяха обкръжили с трогателна обич. Прекрасното семейство Муньоне, златният Пиетро, Дон Пие — свещеникът Пиетро Паникели, и авторът на най-нежните серенади: винаги веселият и спокоен Паоло Тости, който живееше в Лондон, но сега беше дошъл на гости в родината с красивата си съпруга Берта, белгийка по произход.

Пучини обикна Рим и му беше благодарен, че отби нападението на Милано.

Елвира ставаше все по-нетърпелива, макар че се чувствуваше добре тук.

— Не те разбирам, скъпи… Защо не си отиваме в къщи? Два месеца вече, откакто напуснахме дома…

— Вдругиден ще тръгнем за Милано… Бъди търпелива…

И изведнъж се провикна, без всякакъв преход:

— Вече зная коя ще бъде новата ми опера: ще напиша музика по романа на Алфонс Доде, Тартарен дьо Тараскон. Ще замина при Доде в Париж и…

— Джакомо! Нали Доде умря!… — извика уплашена Елвира.

— Разбира се — каза обезсърчен Пучини. — Много пъти съм мислил върху това: защо и гениалните хора са простосмъртни? Един Доде, един Верди, един Гьоте, един Бетховен би трябвало да живеят вечно, не само чрез произведенията си. Но макар и умрял, Бетховен, който написа Осма и Девета симфония, навярно седи от дясната страна на господа^[1]. Това му се полага.

Неугасим плам гореше в думите на Пучини.

— Ще видиш, накрая ще получа либрето от френските писатели. Вече имам една идея: Зола. Грехът на абат Муре е прекрасна тема за опера.

— Не четеш ли вестници, ангеле мой — усмихна се снизходително Елвира. — Жюл Масне отново те изпревари: вече пишел музика по Греха на абат Муре.

Елвира винаги наричаше Джакомо „ангел мой“. „Той е моят разпуснат дявол и моят добър ангел“ — казваше често с възхищението на влюбена жена. Но сега се разсърди на Джакомо: нарочно протакаше преговорите в Милано, сякаш никога нямаше да свършат, а друг път винаги той беше онзи, който бързаше да се върне в Торе дел Лаго, „в неговия слънчев земен рай“. Имаха жилище тук в Милано, на виа Верди 4, но то беше малко, не можеха да бъдат заедно с децата. А децата вече много липсваха на Елвира.

Бедният Пучини водеше трескави преговори с двамата Рикорди и либретистите Илика и Джакоза. Петимата търсеха оперна тема. Което произведение се харесваше на Пучини, на тях не им харесваше, а от което те се възхищаваха, Пучини не одобряваше.

— Мария Антоанета?…

— Изтъркана тема! — махна с ръка Джулио Рикорди.

— Дайте… Бих написал три едноактни опери…

— Не ни трябват едноактни! — заяви деловият Тито Рикорди.

— Прекрасната поема на Тен и сън — Послушникът!… — въодушевява се поетът Джакоза.

— Галио Коронаро вече пише музика по нея — осведоми ги Тито Рикорди. — Но аз имам тук едно готово либрето: един млад писател е преработил Адолф на Бенжамен Констан…

— Готови либрета не ме интересуват! — каза нервно Пучини.

Джулио Рикорди досега мълчеше. Сега заговори усмихнат:

— Аз зная какво е разрешението. Досега чаках да се наприказвате. Вчера получих писмо „от нашия велик поет“, Габриеле д’Анунцио. Пише, че единственото му желание е да ти напише либрето. Какво ще кажеш, Джакомо?

— Интересно! За това може да поговорим.

— Представи си! На един и същ афиш вашите имена заедно: Пучини и д’Анунцио!… Каква сензация ще бъде… Д’Анунцио предлага две теми: „Кипърската роза“ и „Кръстоносният поход на децата“. Той е готов да дойде в Торе дел Лаго, за да преговаря лично с теб. Иска да се запознае с тебе, голям почитател ти е.

— Аз също обичам неговите стихотворения. Да дойде колкото се може по-скоро.

Луиджи Илика стана.

— Тогава ние сме излишни — каза обиден той. — Довиждане!

— Не върши глупости! — скара му се Пучини. — Без вас няма да работя.

През тези дни в един от вестниците се появи онова шеговито интервю, на което цялата страна се смя (Пучини се ужасяваше от интервюта и винаги даваше шеговити, иронични отговори на въпросите на журналистите).

— За вас говорят, маестро, че сте страстен ловец. Вярно ли е това? — попита го журналистът. — За какво ходите на лов?

— За диви патици, добри либрета и благосклонни жени — отговори Пучини, без да му трепне окото.

Елвира малко се разсърди на Джакомо за лекомислената шега.

Прекараха и една приятна вечер в театъра в Милано: гледаха Сада Яко, прочутата японска трагичка. Пучини беше очарован от нея.

— Истинска артистка! — каза той въодушевено. — Всяко нейно движение, усмивка, глас е самата хармония, съвършен женски чар. Незабравима! Великолепна! Бих могъл да се влюбя в нея!… Забеляза ли изящния й вървеж? Скромността, смиреността й?

— И на мен ми хареса много — призна Елвира.

Най-после на 15 март Пучини нареди:

— Утре сутринта тръгваме! Ще си идем в къщи, в Торе дел Лаго!

Изръкопляскаха от радост. И четиримата седнаха в новата блестяща „Ланчиа“. Пучини седеше на кормилото.

— Карай по-бавно! Внимавай! Не така бясно! — молеше го Елвира.

— По-бързо, babbo, по-бързо! — насърчаваше баща си в същото време Тонио.

Беше чудно пътуване: спуснаха се до Генуа, в онази романтична котловина, която стига до морето, после от Генуа по най-красивия път в света през Ривиера ди Леванте, през гори от мимози, по тесния път, изрязан в скалите, през Рапало Специа до Лука.

— Защо правим толкова голяма обиколка? — попита го учудена Елвира.

— Защото за малко ще се отбием в Лука при сестрите ми: отдавна не съм ги виждал.

През мълчаливата, голяма борова гора се приближаваха към езерото. Така изскочиха от нея на слънчевата блестяща ливада, че силната светлина ги заслепи.

— Тук ще спрем за миг — каза Пучини. — Това е онзи бръмчащ от насекоми любим хълм, откъдето като юноша толкова пъти съм гледал със замечтани очи Торе дел Лаго. Вижте колко е хубаво!

Там лежи, греейки се на слънцето, мързеливо езерото, а на брега му са накацали малки къщици с червени покриви.

Изведнъж Елвира извика:

— Джакомо!…

Конвулсивно стисна ръката му, после разплакана се отпусна на врата му: каза го така възторжено, сякаш говореше Иджиния:

— Ти си най-очарователният човек на света!

На мястото на старата къща на обущаря кърпач, старата къща Венанцио, стоеше една приказна малка вила с голям балкон към езерото, кръгла кула, блестяща декоративна градина, хубаво ново пристанище и гараж.

И децата бяха смаяни.

Само усмивката на Джакомо Пучини беше малко уморена, когато замислен гледаше новата къща.

— Дали ще бъдем толкова щастливи и в тази къща, както бяхме в старата малка къщичка? — попита тихо. — Дали ще мога и тук също така да работя, още повече да творя?… Вярвам в силата на предметите, мебелите и стените и в тяхната добронамереност и злонамереност.

Сега се установи окончателно. Тук ще остане, в Торе дел Лаго, до края на живота си. Тук ще се мъчи, тук не се бори за нови и нови идеи. Това винаги ще му бъде дом, работно място. Съдбата му е решена.

Собствено това беше подарък от приятелите му. Никой в света нямаше такива приятели. Това беше неговото най-голямо богатство. Когато членовете на Клуба на бохемите узнаха, че бедният обущар кърпач, собственикът на къщата Венанцио, се изселва в Бразилия, започнаха преговори с него зад гърба на Пучини и купиха къщата и парцела. Със свои средства Пучини построи само новата вила по свой план. Той рисуваше прекрасно, можеше да стане и добър инженер. Но този план беше скромен, характерен за стопанина си. Пучини, на когото три опери се играеха с еднакъв успех по всички краища на света, в стотици театри, Пучини, който за една вечер печелеше повече пари от всеки друг за дълги години, този Пучини не си построи някакъв, приказен замък, а само една удобна малка вила с широк работен кабинет и голям балкон към езерото. И прие, да, щастлив прие подаръка на приятелите си, защото това беше подарък от обич, а обичта не бива да се отблъсва никога. Този подарък беше също така чуден, както някога, в Милано, когато беше беден като църковна мишка и богатите и мизерствуващите му приятели за няколко минути събраха необходимата сума за преписването на Вилиси. Така стана и сега: маркизите Джинори и Феручо Пани му купиха този вълшебен парцел, който той беше пожелал някога, на петнадесетгодишна възраст.

— Знаеш ли — каза замечтано на очарователната малка Фоска, която беше също така красива като майка си, само че много по-весела от нея, — в живота на артиста това е трогателно прекрасно и чудно, че детските мечти, най-нереалните, и най-дивите се сбъдват.

Веднъж привечер, към осем часа, както наблюдаваха от балкона залеза на слънцето и езерото, каза на Елвира:

— Повярвай ми, не парите и славата ме радват, но дълбоко се вълнувам, когато си помисля, че сега, в този момент стотици театри изгасват лампите в салоните, завесата се вдига, оркестърът започва да свири и моята фантазия, моята музика грабва сърцата на милиони хора, събуждайки у тях обич, доброта и човечност. Понякога си въобразявам, че моите чувства, мечти, страдания, вълнения ще възпитат едно ново поколение, което ще бъде по-чувствително, по-благородно, по-естествено и по-искрено от старото. Зная, че това е глупост.

— Не е глупост — пошепна му Елвира.

— Гьоте е прав: в изкуството не е важен смисълът, а чувството.

Пучини най-много се радваше на градината. И най-много обичаше боровете около къщата. Това са моите пинии, каза с очарователна усмивка.

— Спират слънцето — възрази му Елвира.

— Не, не! По-скоро облъхват къщата със смолистия си дъх.

Голям куп писма чакаха Пучини, страшно много писма, цяла кола. Писмата, общо взето, бяха три вида: поздравления, любовни писма от непознати жени (със снимки или без снимки) и либрета; всички учители, стари моми и ученици в Италия искаха да му пишат либрета. Любовните писма дразнеха Елвира. Учудваше се, че Джакомо, „великият Пучини“, като някой юноша с удоволствие чете докрай излиянията на тези безбройни „безсрамни, предлагащи се, глупави гъски“ — дори разглежда снимките им.

— Гледай, тази е наистина хубава — казва с дяволита усмивка той.

— Кога най-после ще станеш по-сериозен?

— Никога, скъпа, никога. Дете съм се родил и такова ще си остана.

Да, между четиримата Пучини беше детето, разпуснато, лудо, необуздано, те тримата бяха сериозните, възрастните или по-скоро само двамата: Елвира и Тонио. Странно, но доведената му дъщеря, Фоска, най-много приличаше по характер на Пучини, беше също така темпераментна, весела като него. Тонио само външно приличаше на баща си, иначе — изцяло на майка си: растеше мълчаливо, тихо, възпитано момче.

Между големия брой писма имаше и важни, сериозни. Канят го във Виена, където се готвят да представят Бохеми с Лео Слезак, викат го в Париж, където репетират Тоска, канят го в Болоня, където Енрико Карузо и Ада Джакети (палермската Мюзета) ще пеят Рудолф и Мими, канят го и в Берлин, където най-красивата италианска певица, младата Лабиа Мариа^[2], ще играе Тоска, канят го и в Лондон, където в Къвънт гардън световноизвестната Нели Мелба ще пее Мими, нещо повече канят го и в Манчестър, канят го навсякъде в света: тук Манон Леско, там Бохеми, оттатък Тоска. Къде да отиде? Трябваше да реши. Ще пътува, това е сигурно — страстта му е да пътува, да подготвя, да режисира и да види света: театърът е живота му, не само музиката.

Елвира го задържа, но той поклаща глава:

— Трябва да пътувам, докато съм свободен, докато още нямам ново либрето и не ме прикове работата — после и без това ще дойде затворът, монашеският живот за дълги месеци, може би за години. Трябва да използувам почивката си.

А вече беше обиколил половината Европа. Познава Байройт, Будапеща, Париж, Москва, Прага, Виена, Мадрид, Брюксел и много, много немски градове, само в Англия още не беше ходил, за там мечтаеше на първо място — нали и семейство Тости е там. Но как ще се оправи в Лондон, след като не знае нито дума английски? Интересуваха го и английските писатели, обича Бърнард Шоу, Джениз Бари и Пинеро, и разбира се, Оскар Уайлд и стария Дикенс — може би тъкмо там, в Лондон, ще намери либрето, което напразно търси от месеци насам, — нали вече беше мислил за Фани на Дикенс, но после се отказа от тази идея, тя не се хареса и на Илика. А беше благодарен на Бърнард Шоу за изявленията му, предизвикали голяма сензация: Според мене Пучини е истинският наследник на Верди, него смятам за най-добър от младите италиански композитори.

Направи си точна програма, разпределена по дни, съгласува различните дати. Отива за няколко дена в Лука, за да подготви там приятна изненада на Джулио Рикорди. На един от тържествените си концерти Театър Джилио ще представи едно от произведенията на Бургмайн (артистичното име на Рикорди): Унгарски танци. Щастлив ще бъде старият господин! После отива в Болоня, за да чуе Карузо и Джакети, колко много им дължи! След това заминава направо за Лондон.

Като слиза от влака на гарата Шеринг Крос, уплашено спира за няколко минути. В този невиждан водовъртеж Пучини наистина се чувствува като загубено дете. Но всички са спокойни, пътниците не крещят, не бързат както на миланската или на парижката гара. Въпреки това Пучини се успокоява напълно едва когато вижда брадатото, любезно лице на Паоло Тости и семейството Анджели, Мариа и Алфредо.

Странно: Париж винаги е вълнувал Пучини, Лондон го успокоява. В него има някакво вълшебно достойнство, нещо величествено. Движението е огромно, но по-тихо. Малките купета с един кон, с кочияшите с цилиндри на капрата пленяват Пучини. Човек веднага се развеселява, когато един дебел малък кон подхвърля заобления си задник пред носа му.

Старата опера, Къвънт гардън, е грамадна и чудно красива. Но как е възможно този огромен град да няма постоянна оперна трупа и само гостуващи артисти играят в нея от време на време. Защо е така? Англичаните нямат ли уши? Нямат ли музикална култура? Не желаят ли операта като постоянна духовна храна? Тости вдига рамене и се смее: при тях това е традиция, както всичко в света. И в миналото са живели без постоянна оперна трупа, така че и сега ще живеят.

Колко го порази с величието си Къвънт гардън и колко не му хареса австралийката Нели Мелба.

— Неподходяща е за Мими — пошепва на ухото на госпожа Тости по време на представлението.

— Гласът й ли?

— Теглото и възрастта й — отговаря Пучини, смеейки се.

Никога не би разрешил в родината си, в Италия, една четиридесетгодишна, напълняла вече жена да пее Мими, колкото и да е прочута. Все едно, успехът е голям, англичаните ръкопляскат. Много пъти трябва да се покланя пред завесата. Бохеми победи и в Лондон, ариите на Мими и Рудолф предизвикаха сълзи и в студените английски очи.

По време на вечерята Пучини каза на Тости:

— Бохеми е най-вълнуващото ми произведение. В Тоска не вложих толкова от себе си… „Тоска“ не е изповед, по-скоро е театрално постижение, затова има успех. Сега, след като ги гледам една след друга и двете.

— Да, каква беше Бохеми в Болоня? — прекъсна го Берта Тости.

— Карузо отново беше идеален Рудолф, но от гърлото на Ада Джакети не излезе нито един тон. Аз бях виновен. Допуснах глупостта в деня преди премиерата от шест часа сутринта до четири следобед да репетирам с нея. Човек не бива да желае прекалено много. Исках да бъде съвършена, а постигнах това, че на другия ден бедната беше съвсем пресипнала. Но стига сме говорили за господин Пучини, ужасно скучая вече. Бих желал да чуя музика от Тости.

Паоло Тости, без да каже нито дума, пусна грамофона. Vola о serenata пееше един ефирен глас на птичка — но какъв глас! Съвършена музика, идеална мекота, лекота, нежност, кристалночист тон.

Пучини се усмихна.

— Това е Аделина Пати. Никой друг в света не пее така, само тя. Но и такава серенада само ти можеш да напишеш, Паоло.

Искрено казано, Джакомо Пучини малко скучаеше в Лондон. Мислеше да прескочи до Париж, но вече беше приел поканата на Манчестър да отиде там поне за един ден. Целият град го чакаше.

Какво разочарование! Мъгла, пушек, сажди, тъмнина, студ, комин до комин — как може да се живее тук?!… Напразно го чествуваха, напразно хората бяха любезни! Още на другия ден се завърна в Лондон, италианската му натура, свикнала на слънце, не можа да понесе този неутешимо тъжен фабричен град.

Беше последният му ден в Лондон.

— Довечера ще отидем на театър със семейство Анджели — каза му Тости. — Ела и ти с нас, имаме ложа. Ще бъде интересно…

— Какво дават?

— Драмата на Дейвид Беласко с японски сюжет, Гейшата.

— Кой е този Беласко?

— Най-популярният американски автор. Жъне грамадни успехи. Така наречените театри „Беласко“ играят само негови пиеси.

— Не… няма да дойда. И без това няма да разбера нито дума от цялата драма.

— Поне ще видиш един английски драматичен театър. И представлението е добро. Може да си отидеш, когато пожелаеш, не рискуваш нищо.

— Все ми е едно.

Така Пучини попадна в театър Duke of York, за да изгледа докрай трагедията на малката Бътерфлай, която по начало е описана в една от новелите на Джон Лутер Лонг.

И той разбра всичко със съвършения си театрален усет, сякаш артистите говореха на италиански. С все по-нарастващо вълнение следеше драмата.

— Човек никога не може да знае кога ще се влюби — каза с щастлива усмивка през антракта на Берта Тости. — Влюбих се до смърт в малката Чо-Чо-Сан!

Пучини сега вече знаеше защо е трябвало да дойде в Лондон, защо се разпоредиха с него така висшите сили: за да бъде негова Мадам Бътерфлай.

След представлението се сбогува с Тости:

— Извинете ме… трябва да бързам.

— За къде бързаш?

— За пощата. Трябва да подам телеграма.

Телеграфира следното на Рикорди:

Моля, обезателно да ми договорирате драмата „Гейша“ на американеца Дейвиз Беласко.

В Милано Джулио Рикорди посрещна Пучини с поразителната новина: Дейвид Беласко не иска да пишат опера по драмата му. Не дава темата.

Пучини е огорчен. Едва ли не молейки се, казва:

— Разбери, това е единственият сюжет, който ме вдъхновява. Дори и мисъл не ми минава за друг. Денонощно виждам само нея пред себе си: малката Мадам Бътерфлай. В мен звучи гласът й, плачът й.

Джулио Рикорди се ядоса:

— Слушай, Джакомо, ще ти кажа нещо — прекъсна го строго. — Трябва да се откажеш от това детинско упорство и капризи. Да си призная, аз се радвам, че не получихме тази американска драма с японски сюжет. Враговете ти и без това приказват за тебе, че…

— Нека говорят каквото искат! Какво ме интересуват те!

— … че си интернационалист, космополит… че само чуждите теми те интересуват и че музиката ти не е италианска…

— Това не е вярно! — кипна Пучини. — Музиката ми е по-италианска от която и да било!

— Тогава за какво ти е тази японска драма? Знаеш ли, че тоналността на японската музика е съвсем различна от тази на нашата европейска музика?

— Толкова по-интересна ще бъде!

— Трябва да обработиш японската народна музика, целия японски фолклор, ако искаш да си автентичен. Как смяташ да се добереш до него? Просто е невъзможно. А ако по някакъв начин се добереш, как ще напишеш японска опера така, че все пак да остане италианска? Как мислиш от азиатски народни песни да направиш италианското белканто? Това е неразрешима задача. И сигурен провал!

— Аз ще разреша задачата и няма да се проваля!… Набавете ми Гейша. Искам я.

— С тебе не може да се говори сериозно! — ядосваше се старият Рикорди. — По-лош си от вироглаво дете! Имаш безумни идеи и упорито държиш на тях!… С д’Анунцио трябва да напишеш опера: аз вече говорих с него. Тези дни ще те посети, обеща ми.

— Не ми трябва д’Анунцио! Да си стои там, където е! Малката Мадам Бътерфлай, единствено тя ми трябва.

Младият Тито Рикорди присъствува докрай на бурния спор. Когато Пучини разгневен изтича навън, той го настигна и го хвана за ръката.

— Аз ще ти набавя Мадам Бътерфлай, Джакомо. Ще замина за Америка при Беласко и ще настоявам, докато се съгласи.

Лицето на Пучини се проясни.

— Наистина ли? Ще го направиш ли?!

— Само че не казвай на баща ми. Гейша ще бъде наша, обещавам ти!

Така станаха най-после приятели Джакомо Пучини и Тито Рикорди.

Савойският херцог Тито Рикорди устоя на думата си. Измъкна Гейша от Беласко. А задачата му не беше лесна. Нашумелият американски писател, който живеел като разглезен княз, дори не искал да приеме Тито. А когато Рикорди му разказал какво иска от него, високомерно попитал:

— Кой е този Пучини?… Само на Верди бих дал пиесата си, на никого другиго.

— Кой е Джакомо Пучини ли?… — казал саркастично Тито Рикорди. — Попитайте Гати Казаца, директора на Метрополитен опера, той ще ви каже. Скоро ще представи три опери на Пучини. Или се обърнете направо към Джузепе Верди, и от него може да узнаете. Или попитайте Едисон.

— Едисон ли? — учудил се Беласко.

— Едисон е възторжен почитател на Пучини.

Беласко се разколебал, но не отстъпил.

— Драмата ми и сега се играе. Сам да си направя конкуренция?

— Не конкуренция, а реклама.

— Тук едва ли някой познава Пучини, а аз съм на върха на славата си.

— Моля да ме извините — казал Тито Рикорди леко усмихнат. — Джакомо Пучини е поне толкова известен, колкото сте и вие. — И високомерно продължил: — Впрочем аз не зная защо разговарям с вас, тъй като темата, оригиналната идея не е ваша, а на Джон Лутер Лонг, вие сте взели Гейша от неговата новела.

Това подействувало, Тито Рикорди постъпил дяволски хитро, той беше сръчен и умен, знаеше добре как трябва да се говори с един деловит американец. Още същата вечер сключил договор с Беласко.

— Задачата тук е съвсем друга — обясняваше Пучини на Илика и Джакоза. Мадам Бътерфлай е нежно, вълнуващо ухание… трябва да създадем нов женски тип — влюбена, възхищаваща се, самопожертвувателна, обожаваща мъжа, крехка, мила жена.

— Като Мими…

— И да, и не. Още по̀ дете, още по-смирена, по-безпомощна и може би и по-еротична от Мими. Но Тоска трябва да забравите напълно. Тоска е силна, знае да се бори, способна е да убие. Това японско момиче може само да се жертвува, да обича, то е като нежна пеперуда, която хващат с мрежа и я набождат на карфица.

— За колко действия мислиш?

— Само две. За две дълги действия, които да запълнят цялата вечер.

— Добре ли ще бъде така? — безпокоеше се Джакоза.

— Какво да правя, така я виждам.

— Започнахме с четири действия, два пъти едно след друго — засмя се Илика, — после ги намалихме на три, а сега вече сме на две. Ако така напредваме, в най-скоро време ще пишем само едноактни опери.

— Много е възможно — усмихна се Пучини.

Голям шум се вдигна в градината. Чу се възмутеният, енергичен глас на Елвира:

— Сто пъти вече ви казах, че съпругът ми не дава автографи! Не го дебнете непрекъснато. Той работи, уважавайте работата му.

— Елвира е моят жандарм! — каза шеговито-иронично Пучини.

Но да признаем, нужно беше това пазене. Курортистите във Виареджо, предимно младите, на групи идваха в Торе дел Лаго, за да видят Пучини, „певеца на любовта“, „краля на сърцата“, да видят мястото, където работи, да разменят поне две-три думи с него, да получат автограф. Да, без енергичната намеса на Елвира любопитните малки дами щяха да залеят светилището на Пучини, защото самият Джакомо трудно можеше да откаже на някое хубаво момиче. Понякога Елвира му се караше заради голямата му отстъпчивост. В такива моменти той навеждаше глава и виновно мълчеше, като малко момче, заловено в невинна лудория.

— Джакомо признава три авторитета в целия свят — шегуваше се Илика: — Кориере де ла Сера, Джулио Рикорди и Елвира! Друг не му импонира.

По това време беше направена и любителска снимка, която мнозина изтълкуваха погрешно: Елвира седи на един градински стол, Пучини легнал пред нея, а тя е преметнала двата си крака през врата му. „Това е моят семеен живот!“ — написа Пучини със самокритична ирония върху снимката.

Какъв беше семейният живот на този изключителен артист, на този страстен мъж, на това голямо дете? Пучини обожаваше Елвира, а Елвира обожаваше Джакомо — това е истината. Тя невинаги разбираше невъздържаните фантазии на съпруга си артист. Беше и ревнива. Но нали самият Пучини казваше: „Няма любов без ревност!“ И ревността на Тоска едва ли не е тази на Елвира. „Тази земя е изцяло на жените, философствуваше Пучини. — Те са стъпили твърдо на земята с двата си крака. Ние скитниците мъже само се носим по нея, защото всички сме случайно попаднали тук чужденци, не познаваме правилата й така, както жените.“

Пучини беше търпелив и миролюбив, Елвира понякога негодуваше. Но любовта помежду им остава непроменена цели седемнадесет години. Не можеха един без друг. А Елвира все още беше много красива, само онези остри бръчки около устата й се врязваха все по-дълбоко, и да не беше толкова сериозна, а често пъти и мрачна. Не обичаше шегите както Джакомо, който не можеше да живее, без да се шегува.

Разбира се, и Пучини имаше горчиви дни, когато наричаше живота си Via crucis^[3]. Когато стоеше без работа и беше зима (не можеше да понася зимния студ, все още тръпнеше от миланския студ в неотопляваната някога стая под наем) или дъжд удряше по прозореца, или мъгла покриваше езерото, отново и отново го нападаше онази стара, съпътствуваща целия му живот неврастенична меланхолия. В такъв момент говореше огорчено:

— Вече и самото художествено творение е тежка, нервна болест, която ужасно измъчва човека. А какъв парадокс: човек може да избяга от ужасите на живота само в работата, само работата може да го успокои, да го задоволи… винаги съм нещастен, когато съм без работа. Как могат хората да живеят без работа?!

Често подчертаваше, но винаги със самоирония, шеговито на чашка пред приятелите си:

— Мъжът е полигамен, не е виновен за това, такъв се е родил. Ако бях диктатор, бих създал закон, съгласно който артистът да бъде длъжен на всеки пет години да сменя съпругата си и дори и това не би било достатъчно, така мисля.

Елвира не се радваше на тези полушеговити, полусериозни изявления, чувствуваше се малко обидена.

— Един слънчев лъч по-малко в нашия дом — каза Пучини, когато узна, че „малката Фоска“ ще се омъжи. Да, „малката Фоска“ вече беше на деветнадесет години, прекрасно момиче, но все още много обичаше своя babbo, също така, както във Вакало.

Трудно ще се живее без веселостта на Фоска. Тя беше довереното лице, приятеля на Джакомо, нейната младост осветяваше застаряващия живот на Пучини. Застаряващ живот? Да. Пучини се уплаши от възрастта си — четиридесет и две години! Страхливо се гледаше в огледалото, тук-там побелелите си коси — плашеше го остаряването.

— Да се умре, е лесно, но да се остарее, е трудно — казваше на приятелите си. — В това има нещо ужасно унизително, нещо срамно, защото е неестетично.

Не, Пучини не беше стар, беше по-млад откогато и да било: отново влюбен — толкова влюбен никога не е бил. Чо-Чо-Сан беше любимата му. В истинския смисъл на думата. Защото непрекъснато само нея виждаше пред себе си, когато спеше и когато беше буден, толкова релефно, сякаш беше придобила плът. Моята японска госпожица, така наричаше Мадам Бътерфлай.

Беше щастлив, че е влюбен.

— Убийте ме, когато спра да горя от любов — казваше с блестящи очи. — Не желая, не мога да живея без любов!

Беше изпаднал в истински екстаз.

Но за съжаление Джулио Рикорди излезе прав. Веднага след започването трябваше да спре работата — дори Илика и Джакоза изпрати да си вървят в къщи, не можаха да се справят с текста, имаха нужда от повече познания. Трябваше да се запознаят с живота на японците, особено на жените. А Пучини трябваше да направи музикални проучвания, трябваше да свикне с японската музика, с особения ритъм. Да, но как и къде?

Пучини е в Рим за една премиера на Маскани. Преди обяд. Разхожда се по най-големия площад в света — неописуемо красивия Пиаца ди Сан Пиетро. Пленен, разглежда заобикалящите го стройни колони. Гледа ги така, сякаш за пръв път ги вижда не може да се насити на истинската красота. После влиза в храма, за да види най-прекрасния шедьовър на Микеланджело, Пиета. Потресен, стои дълго пред нея. Но сякаш магнитна сила привлича погледа му: до него е застанала прекрасна жена, нежна, малка японка. От лицето й се излъчва трогателно, детско обаяние, безкрайна нежност и съвършена хармония. Погледите им се срещат: сякаш се усмихна. Пучини размисли само за миг, после се приближи към непознатата японка и плагиатствувайки от самия себе си, се обръща към нея с думите на Скарпия:

— Поздравявам ви със светена вода… Жената не се извръща, не избягва, остава до него. Мълчаливо тръгват към изхода на храма.

Пучини е развълнуван, смутен.

— Моля да ме извините, че ви заговорих — казва с най-смирен почтителен глас, — но не можех да направя друго. Имам нужда от вашата помощ… Аз съм Джакомо Пучини.

— Познавам ви добре, маестро. Много пъти съм гледала вашите опери. Всички ваши арии пеят в сърцето ми. Благодаря ви, че ми заговорихте. Аз съм госпожа Охиама, съпруга на японския пълномощен министър в Рим. С какво мога да ви услужа?

— Пиша опера с японски сюжет.

— Ах!… Наистина ли?

— … и бих искал да се вживея в японския живот, в японската музика. Искам да се запозная с японската народна музика, с японския фолклор. Затова ви моля за помощ.

— С удоволствие.

Беше толкова непресторена, толкова естествена.

— Как ще се казва операта?

— Мадам Бътерфлай.

— Хубаво име. Докога ще останете в Рим?

Пучини се усмихна.

— Докогато Мадам Бътерфлай поиска.

— Свободен ли сте днес следобед? Бихте ли могли да дойдете у нас? Ще ви изпея японски песни.

Светът наистина се върти около Пучини. Сякаш някоя фея си играе с него.

— В колко часа мога да дойда?

— Когато ви е приятно. В пет часа?

— Ще бъда у вас точно в пет.

Незабравим следобед — незабравими следобеди следваха един след друг. Някакво вълшебство завладя Джакомо Пучини. Онези висши сили отново го взеха под своя закрила, отново му помогнаха.

Госпожа Охиама го прие в японска носия. Така беше още по-нежна, по-красива, отколкото сутринта в елегантния европейски костюм. С кимоно от лилава коприна на цветя, блестящ голям гребен във високо вчесаната й, черна като въглен коса, малка уста, боядисана червено — всичко върху нея беше трогателно, безкрайно голямата й сериозност, ситният й вървеж, бързото й и леко пляскане, с което извикваше камериерката си, любезността й, поклоните, всичко, което беше върху нея — Пучини просто фотографираше движенията й, запечата в слуха си мелодията, модулацията на гласа, не можеше да свали очи от нея. Стаята беше също с японска подредба и най-малките предмети: копринените тапети, избродирани със златни птички, меките като пух възглавници по пода, килимите със змейове, само пианото беше европейско и пред него единственият стол с вити крака.

Охиама плесна три пъти: само бързо допря с три пръста дребната си длан, а когато дотича японската прислужница, първо се поклони към нея, после й каза умолително, любезно, мило, но заповеднически:

— Пчелице, донеси чая и дай китарата ми.

Никога чаят не е бил толкова ароматичен, а и чашата колко е изящна: великолепен е този японски порцелан!

Нямаше нужда да моли госпожа Охиама. След като изпиха чая, тя взе в ръце китарата и запя — странна музика! — звучеше чудно, болезнено, с тъжно предчувствие.

— Всичките ви песни ли са толкова тъжни? — запита я Пучини.

— Това са любовни песни — каза госпожа Охиама, — а любовта е тъжна. Не е ли?

— Да… мисля, че да — прошепна Пучини. — В крайна сметка е такава.

Той я помоли да повтори всяка песен, после седна до пианото и ги изсвири безпогрешно. Доразви по-нататък японската мелодия, вече с японски ритъм.

Сега госпожа Охиама каза очарована:

— Чудесно!

Изръкопляска отново:

— Кажете да дойде легационният секретар.

В стаята влезе жълтокож човек с полегати очи. Невъзможно беше да се установи възрастта му. Минути се кланя с ръце, скръстени на гърдите.

Сега госпожа Охиама говореше с тон на някоя владетелка. Разбира се, на италиански:

— Оказва ни се голямата чест, господин секретар, световноизвестният маестро Пучини пише опера за нас, японците. Моля, изпратете веднага телеграма от сто думи на съпруга ми в Токио да изпрати колкото се може по-бързо специален куриер в Рим, който да донесе ноти и сборници от народни песни. До половин час телеграмата да замине. Моля да ми докладвате. Нали разбрахте, господин секретар?… Благодаря ви за труда.

В отговор секретарят не каза нито дума, само отново последваха поклони.

— За щастие съпругът ми е в Токио — каза госпожа Охиама.

— Това наистина е щастие — потвърди Пучини. — Но как ще ви се отблагодаря за всичко?

— Щастлива съм, че служа на родината си — отговори тя скромно. — Това е мое задължение.

— Може ли да дойда и друг път?… Може ли да идвам всеки ден? — попита Пучини. Той едва ли не се уплаши от дързостта си.

— Трябва да идвате. Аз ще ви чакам всеки ден.

Свириха на пиано, пяха.

Влезе секретарят, кланяйки се, и докладва на италиански:

— Телеграмата замина, госпожо: съдържаше точно сто думи.

Беше късно, трябваше Да се сбогува. Едва ли не с болка. Пучини каза:

— Ако бяхте до мен, така леко бих написал операта!… Толкова далеч е оттук Торе дел Лаго.

Японката каза така непринудено, сякаш това беше най-естествено нещо:

— Когато имате нужда от мен, ще бъда при вас. Ще наредя да вземат вила под наем във Виареджо. Искате ли?

— Искам.

Незабравими бяха тези седмици. Изненадващо бързо пристигнаха нотите — цели купища. Пучини целият беше погълнат от японска музика, японска любов: Мадам Бътерфлай беше вече назряла за живот у него.

Веднъж госпожа Охиама му каза:

— Получих телеграма от съпруга си със строга поръка да ви бъда в услуга, това изисква от мен Япония. Вече наех вила във Виареджо. Кога искате да се пренеса там?

Пучини имаше още една-единствена молба:

— Искам да ви предложа — каза боязливо той, — да дойдете с мен на опера. — Представят Бохеми. Дирижира най-добрият ми приятел, Леополдо Муньоне Имам ложа. Ще дойдете ли с мен?

Госпожа Охиама се поклони дълбоко.

— Благодаря ви, маестро, за голямата чест. Ако разрешите, ще доведа със себе си и камериерката си.

Целият театър ги наблюдаваше как седяха един до друг с щастлива усмивка. Госпожа Охиама, облечена в елегантен вечерен тоалет, беше ослепително красива. Но и Пучини този път беше облякъл смокинг.

През третото и четвъртото действие в черните очи на госпожа Охиама се появиха сълзи. Пучини ги забеляза.

На другия ден Пучини телеграфира на Илика: Чакам ви — ще продължим Мадам Бътерфлай.

Сякаш Пучини изведнъж се беше укротил. Дори и с Илика спореше само тихо, с усмивка, нито веднъж не се скара с него „смъртоносно“. Луиджи се чудеше:

— Какво се е случило с теб, Джакомо? Някой те е възпитал в Рим!

— Да — отговори му Пучини с щастливо лице. — Някой ме възпита в Рим. — Научих много нещо от него, твърде много: любезност, тишина и търпение.

— И японски ли научи? — пошегува се Илика.

— Мисля, че съвършено — каза Пучини сериозно. — Научих се да говоря на техния музикален език.

Дори и на Елвира направи впечатление колко е внимателен, търпелив, друг път толкова нетърпеливият и нервен Джакомо — такъв мил никога не е бил. Не караше вече другарите си да работят с обичайното му темпо. Не работеха цяла нощ, а към два часа си лягаха. И всеки следобед Пучини се разхождаше с моторницата по езерото. Всеки следобед без изключение, и винаги сам! Напразно Джакоза му предлагаше да го придружи, усмихнат, Пучини поклащаше глава: не, не, за него е истинска почивка, когато сам препуска по езерото с новата си моторна лодка, която купи в Монте Карло; тази лодка беше прочута, спечелила Grand Prix, най-бързата състезателна лодка в света. За десет минути стигаше във Виареджо, където тайно накара да почистят дъното на езерото и да му построят малко пристанище. Защото най-важният му сътрудник — сто пъти по-важен от Илика и Джакоза — беше във Виареджо: работата с него беше най-ценна, най-плодотворна. Когато Пучини изсвири на госпожа Охиама финала на първото действие, сватбената песен на Пинкертон и Бътерфлай, голямата любовна ария, госпожа Охиама се разплака:

— Тази музика е като дихание, нематериална, по-японска музика още никой не е писал.

Пучини беше щастлив. Щастливи бяха и двамата. Госпожа Охиама дори не беше недоволна, когато Пучини понякога идваше при нея с ботуши и разкопчана риза. Бедният Джакомо не можеше да се облече прилично — защо трябваше в елегантни дрехи да кара моторната лодка? Елвира и така вече се съмняваше, особено когато Джакомо се връщаше едва за вечеря.

— Как може всеки ден с часове да се препуска по езерото? — попита го тя.

Шегата на Илика го спаси от бедата.

— Госпожо, който е луд, си е луд! — каза той, смеейки се. — Трябваше да свикнете с ексцентричностите на Джакомо. Не зная какво му харесва в тая проклета локва?

Понякога Пучини едва не се издаваше с някоя въодушевена фраза:

— Ние европейците толкова много се гордеем с нашата култура. А има и по-стари, и по-изтънчени култури от нашата: например в Азия — китайската, японската…

Пучини не можеше да прави нищо наполовина. Вживя се напълно в оня свят, който искаше да оживи в произведението си. Пред себе си винаги виждаше две женски лица, смесиха се във фантазията му Чо-Чо-Сан и Охиама…

Една сутрин красива кола Ролс Ройс спря пред градинската врата на вилата на Пучини. Шофьорът с полегати очи свали от главата си чиниеобразната шапка и с големи поклони отвори вратата на колата. Госпожа Охиама, облечена в европейски дрехи, излезе от колата с достойнство на усмихваща се кралица.

— Дойдох, за да се запозная с най-щастливата жена, съпругата на Джакомо Пучини — каза тя на Елвира на съвършен италиански език и й подаде букет чаени рози.

Държа се много мило, светски очарователно. „Защо я посрещна Елвира толкова хладно, едва ли не враждебно?“, ядосваше се Пучини. Беше благодарен на двамата си приятели Илика и Джакоза, те надминаха себе си, толкова внимателни и забавни бяха. Балансираха Елвира.

— Гледката оттук е прекрасна, маестро — каза госпожа Охиама, — това езеро с пастелните си багри е съвсем като нашите японски езера. Но бих желала да видя и пианото, от което вашите пръсти извайват такива трогателни мелодии.

Госпожа Охиама стоя не повече от половин час. Сбогува се също така усмихната, както усмихната дойде.

— Можеше да бъдеш и по-мила към нея — Пучини упрекна Елвира.

— Защо да бъда по-любезна към нея? — попита го тя студено.

— Все пак само на нея дължа запознаването си с японската народна музика. Без нея, без нейната приятелска услуга никога не бих могъл да напиша „Мадам Бътерфлай“. Много съм й задължен.

— Ти да, аз не.

Повече не си размениха нито дума за госпожа Охиама.

Но работата бързо напредваше. По-гладко и по-бързо откогато и да било. Суеверният Пучини с безпокойство каза:

— Всичко върви много гладко. Внимавайте! Тук съдбата ни готви някаква клопка.

Но Илика и Джакоза се изсмяха на Пучини заради суеверието му. Те бяха очаровани от работата си и от досега чутата музика.

— Това е най-любовната ти музика! — каза Джакоза на Пучини.

Тъжно зимно утро. Облаци от пара се спущаха върху езерото, сякаш искаха да го задушат. От боровете капеше вода в големите тъмни локви. Планините димяха. Всичко беше безутешно.

Пристигна пощата — Пучини още закусваше. Разсеяно взе Кориере дела Сера. Вестникът беше отпечатан в черна траурна рамка. Пучини зарови лице в шепите си и се разплака на глас.

— Какво се е случило?! — попитаха уплашени Елвира и Тонио.

— Джузепе Верди е умрял! — каза той, хълцайки.

Привлече към себе си Тонио, погали го по главата и му каза дълбоко потресен:

— Запомни този ден, синко: 27 януари 1901 година. Един великан напусна земята. Всичко в света ще бъде по-тъмно, защото в Италия изгасна най-чистата светлина. Гледайте как плачат боровете, как мълчи езерото, как вцепенени се издигат планините към небето. Природата го оплаква. Знаеш ли кой беше Верди? Най-благородният човек, най-големият, защото можа да се издигне на своята висота и пак да остане при малките хора. Беше скромен и добър, както всички големи личности. Не чувствуваше никаква ревност, както нас, обикновените хора. Радваше се на успехите на съперниците си и обичаше младите, новаторите, вървящите по други пътища, можеше да се учи от тях, той, който знаеше сто пъти повече. Винаги приемаше новото. Той прослави белкантото, но което е още по-важно: беше олицетворение на самата скромност. Разбираш ли това, Тонио?

Още същия ден преди обяд делегация посети Джакомо Пучини. Помолиха го да представлява официално град Виареджо на погребението на Джузепе Верди. Пучини прие мисията, благодари на кмета за честта и каза:

— Със смъртта на Джузепе Верди за съжаление угасна най-чистият и най-яркият пламък на италианската слава.

Пучини води оживен спор в Милано със стария Рикорди. Сор Джули все още не обичаше Мадам Бътерфлай, не можеше или не искаше да я обикне. Намираше стотици претексти. Напразно Пучини седна до пианото и му изсвири най-хубавите арии, Джулио Рикорди не отстъпи, не се трогна: преминал е вече възрастта на любовта. Беше болен, станал бе мърморко.

— Две действия?! — ужасява се той. — Операта трябва да бъде в три действия, да запълва цялата вечер.

— Но нали Мадам Бътерфлай ще запълни цялата вечер? — защитава се Пучини. — Ще бъде по-дълга от която и да било опера. По моя сметка първото действие ще продължи един час и четвърт, а второто — близо час и половина.

— Лошо! Едно действие не бива да бъде по-дълго от петдесет минути, публиката не може да понесе повече. За час и половина всички ще заспят.

— На моята опера няма да заспят! — горещо протестираше Пучини със самочувствие. — Ще държа будно вниманието, разбирам от сцена!

— Малко си заслепен, Джакомо — каза строго Рикорди. — Главозамая се от големия успех. Ако искаш да знаеш моето мнение: тази опера е скучна.

— Скучна ли?! — изръмжа Пучини. — Това ли каза: скучна?… Никой още не беше ми казвал това!

Сор Джули почака малко, за да се успокои Пучини. И продължи по-кротко, но малко с професорски тон:

— Ако ме изслушаш спокойно докрай, ще ти изброя съществените грешки на Мадам Бътерфлай. Оперната публика на първо място иска да чуе тенор… тенор, тенорови арии. А ти в края на първото действие изхвърляш тенора. Това вече само по себе си означава провал. А отгоре на всичко твоят герой, твоят Пинкертон, е несимпатичен, долен тип. С лъжеженитба прелъстява едно малолетно момиче, което забременява, напуска го и дори и пари не му изпраща. След des Grieux, Рудолф и Каварадоси един такъв незначителен Пинкертон… Цялата ти опера не е нищо друго, освен осмиване на любовната мъка на Мадам Бътерфлай…

— Мъка ли?!…

— Тогава какво е? И то в продължение на три часа. Загуби ли ума си? Какво стана с Пучини, големия драматург, изискания майстор на сцената?!… Не виждам и следа от него. Тази музикална драма я е написал един дилетант, който няма понятие от театър!

— Ужасно е това, което казваш! — промърмори Пучини със стиснати зъби.

— Казвам само истината, за да те предпазя от един глупав провал. Не забравяй, че имаш много неприятели, мнозина ти завиждат: с нетърпение чакат да ти забият ножа в гърба. А не бива и да разочароваш публиката. Публиката очаква от тебе по-силна творба от Тоска!

— Третото действие на Тоска също не ти харесваше! — напомни му Пучини.

— Това беше друго. Възражения имах, но от самата драма бях очарован. Тук обаче всичко е погрешно. Сякаш си полудял по тази малка Чо-Чо-Сан и…

— Полудях по нея, в това си прав!

— … и сякаш в голямото си заслепление загуби способността да виждаш ясно, да преценяваш.

Пучини се разхождаше нагоре-надолу, като някой лъв в клетката си.

— Значи, какво ме съветваш? Какво би трябвало да направя?

— Захвърли я и напиши с д’Анунцио една хубава опера…

— Остави го този д’Анунцио! Следващата опера ще напиша с него, обещавам. По-скоро ми кажи как може да се избегне бедата? Защото държа за Мадам Бътерфлай, няма да се откажа от нея, разбери това!

— Жалко! — измърмори без настроение старият Рикорди.

— Е?

— Тогава преди всичко направи по-симпатичен героя си. Съкрати двете си маратонски действия и напиши към тях трето с хубави арии за тенора, това е абсолютно необходимо. Аз вече ти измислих едно трето действие в кабинета на американския консул, Пинкертон пристига там в началото на действието… Ако искаш, ще скицирам цялото и ще ти го изпратя в Торе дел Лаго.

Пучини се засмя. Смееше се от сърце.

— Ти не разбираш от тези работи, скъпи мой Сор Джули! С този служебен кабинет бих унищожил поезията, чара и лекотата на цялата пиеса. С него бих изтрил плодоносния прашец на малката ми пеперуда. Разбери най-после: тази опера има само едно-единствено действуващо лице, Мадам Бътерфлай… другите са само за да изпъкне чрез тях още повече нейната трогателна, вълшебна фигура. Тя, Чо-Чо-Сан, сама движи действието, мъчението и, любовта й до смърт е самата драма, това създава напрежението на сцената. Това и нищо друго! Не разбираш ли?

Старият Рикорди въздъхна дълбоко.

— Не може да се говори с луди!

Пучини колкото и да отричаше в себе си възраженията на Джулио Рикорди, все пак разбираше, че те му подействуваха и го смутиха, че спряха работата му. Имаше малко истина във всичко, което каза Сор Джули, това и той самият чувствуваше. Сценичното действие на Мадам Бътерфлай безспорно е по-слабо от това в Тоска, но музиката й е по-модерна, по-дръзка, по-индивидуална, по-трогателна; вслушал се беше в някогашния съвет на стария Антонио Бацини: пеенето и цигулките трябва да доминират! Тук трябва да победят музиката, оркестърът и певицата заедно, обаянието, ароматът на тази японска музика ще прикрият недостатъците на либретото.

Странно: досега Джулио Рикорди се възхищаваше от неговите произведения, а Тито Рикорди се въздържаше. Сега Тито сляпо вярваше в успеха на Мадам Бътерфлай, а Джулио се съмняваше. Както се отдалечава от него бащата, така се приближава към него синът. Сякаш бяха си разменили ролите.

През това време Пучини изживя големи вълнения: запозна се с музиката на Клод Дебюси. Тази музика наистина го плени. Чудесният френски музикант сякаш рисуваше с ноти като някой художник — импресионист с пастелни бои — каква очарователна фантазия, колко съвършена и елегантна е оркестрацията му, индивидуално и ново боравенето с дисонансите — да, това е новият път, откровеният нов път, не е произволно, атракционно модернизиране! Пучини чувствуваше в себе си нещо много общо с Дебюси и по време на работата над Бътерфлай понякога мислеше за него. (Игор Стравински живо интересуваше Пучини, Рихард Щраус — на първо място симфоникът и композиторът на песни — го вълнуваше, искрено почиташе и двамата, но Дебюси обичаше.)

Работата беше прекъсната, Бътерфлай почиваше. Зимата отново настъпи. Госпожа Охиама се завърна в Рим. И най-малката промяна влияеше върху работата на Джакомо Пучини, върху изключително чувствителната му нервна система.

После се случи още нещо, което за дълго време развали настроението на Пучини, просто го парализира. Някой негов „доброжелател“ му беше изпратил чудовищните критики, написани за Бохеми от двама световноизвестни виенски професори, „палачи — критици“, Едуард Ханслик и Макс Калбек. Макар Пучини вече да знаеше, че операта му жъне огромен успех сред публиката, все пак ужасен прочете:

Музиката — пишеше Ханслик — в тази опера играе само второстепенна роля, колкото взискателно и шумно да се стреми тук-там да излезе, на преден план… Операта без настроение се върти около най-ежедневни неща… Това вече е предпоследната спирка. След това следва само сухата мелодрама… Мелодичната инвенция на Пучини е извънредно малко… Второто действие е тривиално и скучно… А третото — сантиментално и скучно…

А другият палач, Калбек? Не изостана от колегата си Ханслик, а дори го надмина, ако това изобщо беше възможно:

… Уморителното тичане на Пучини след изненадващи оркестрови въздействия е свързано с непълнотата на текста. Настигат се един друг, препъват се един друг, после се разпръсват, като капките на разлят живак и слушателите, които вече не вярват на собствените си уши, накрая нито чуват, нито виждат, нито мислят… Пучини кокетничи с поразителни противоречиви въздействия… Подскачащите ноти удрят като град по главите ни или като гръм от ясно небе бие тимпанът, сякаш публиката трябва да се събуди от сън… Второто действие е истинско музикално гъмжило, което крещи и писка, смее се и грухти, свири и блее, вдига шум и бушува, сякаш е настъпил краят на света…

Дали тези виенски професори вярват в това, което пишат? Дали имат сърца и били ли са някога млади и влюбени?… Все едно, Пучини беше сломен от тези критики: седмици наред не се докосна до пианото. Майстореше, дялкаше, занимаваше се с какво ли не, хранеше птичките, играеше на карти с приятелите си художници и ходеше на лов с маркиз Джинори. Едва проронваше по няколко думи. Веднъж разтревожен каза:

— Не зная какво става с мен: непрекъснато ме боли гърлото, а съм и пресипнал.

— Разбира се, че ще пресипнеш — каза му Елвира, — не пуши толкова много.

И наистина: блестящият баритон на Пучини беше малко потъмнял.

Едва към Коледа на Пучини направи впечатление, че Тонио следобед се губи с часове:

— Това дете къде скита непрекъснато? — попита той Елвира.

— Един учител — пенсионер живее тук наблизо — успокои го Елвира. — С него учи всеки следобед по един-два часа… отива при него, за да не те смущават в работата, аз пожелах да направят така.

Пучини много обичаше Тонио, това тихо, добросърдечно, малко затворено дете, което външно приличаше много на него. Друго нищо не беше наследил от него, най-много техническата сръчност, интереса към машините. Иначе беше изцяло син на майка си: сериозен, мълчалив. На Пучини му беше мъчно само, че неговият син не проявяваше интерес към музиката — да си кажем открито, нямаше слух. Колко странно: във фамилията Пучини една след друга пет генерации непрекъснато наследяват син от баща музикалния талант, който при него може би беше достигнал кулминационната точка, а синът му не получи дори и зрънце. Не е беда. По-добре така, отколкото Тонио да бъде лош музикант.

Коледа беше знаменателен ден и троен празник за семейство Пучини. На 22 декември се беше родил самият Пучини, а с един календарен ден по-късно, на 23 декември се роди Тонио. Елвира винаги им поднасяше някаква неочаквана изненада. Така стана и сега, на Коледа 1902 година.

На 22 декември сядат на закуска, с тайнствени, усмихнати лица. Целуват Джакомо, поздравяват го.

— Сега седни там на големия стол, за да те зарадва Тонио с нещо! — разпорежда се Елвира.

Пучини с любопитство проследява Тонио, който изтичва от стаята.

Тонио се връща с неловка усмивка, зад гърба си крие тайната, застава пред баща си с разтворени крака. Изведнъж изважда една цигулка, поставя я на рамото си и започва да свири: чува се стържене, истинско котешко мяукане, всеки тон е фалшив. Слисан, Пучини гледа няколко мига бедния, силещ се Тонио, после започва да се смее, смее се неудържимо, дори сълзи потичат от очите му, а накрая благодари за радостната изненада, като привлича сина към себе си.

— Благодаря ти. Тонио! Каква изненада!… Много ли те измъчиха, бедни синко?

— Много.

— Нали е талантлив? — пита го Елвира.

— И то какъв талант!… Нечувано талантлив! Дори ще получи награда от мен, и то веднага… Ела в градината, Тонио, заедно с цигулката си. Донеси и сандъчето с инструментите… Ти остани тук, Елвира. Ще те извикаме, когато сме готови. Сега ние ще ти направим изненада. Ще видиш каква хубава ще бъде!

Двамата се разполагат в средата на градината, в тревата, прилежно, бързо въртят, дялкат. Сега и Тонио се смее до сълзи. Поставят прекрасна мачта точно в средата на цигулката, обтягат две платна върху нея със струните на цигулката от скъсани носни кърпички — никога светът не е виждал по-хубава платноходка от тази!

— Обади се на майка си! Извикай я да излезе!

Щастлив, Тонио се спусна — никога не е бил толкова щастлив.

Пучини ги чака на брега на езерото. Подухва лек ветрец: всичко ще бъде много хубаво.

Идват. Елвира проявява голям интерес.

Пучини оттласва от брега цигулката платноходка. Как великолепно се плъзга по гладкото водно огледало! Но после започва да подскача и потъва: беше, няма я! Тонио ръкопляска, подскача от радост.

— Невъзможен човек си! — казва Елвира на съпруга си обидена, ядосана.

Пощенският раздавач донесе траурно съобщение: съпругът на Елвира починал.

Пучини целуна Елвира по хубавото чело.

— Сега най-после мога да ти стана съпруга… след осемнадесет години — въздъхна развълнувана Елвира.

— Винаги си ми била съпруга, още от първия ден — казва й Пучини с нежна обич. — Сърцето е важно, а не хартията.

В един малък горски параклис се заклеват един на друг във вечна вярност, те двамата, които издържаха един до друг през толкова много борби, страдания и радости. Присъствуваха само свещеникът и двама свидетели.

 

Първият пролетен ветрец отнесе летаргията на Пучини. Желанието за работа се върна заедно с доброто му настроение.

Единствената набъбнала, разтваряща се пъпка на един храст го развесели.

Вече искаше да извика Илика и Джакоза, но си даде още една-единствена седмица отпуск, за да посети сестрите си в Лука. Понякога трябваше да види онази стара къща на виа дел Поджо, където обичта и любовта на майка му и сестрите го направиха такъв, какъвто е — и това посещение принадлежеше към живота му, към спокойствието. И тримата — Джакомо, Елвира и Тонио, вечеряха в най-добро настроение у Нитети, отново щастлива, винаги игрива, усмихната Нитети. С тях беше и шофьорът Джорджо по желание на Елвира. Нитети на всяка цена искаше да ги задържи да пренощуват в Лука, защото навън бушуваше страшна буря, свиреше северен вятър, валеше леден дъжд, зимата се опита още веднъж да нападне в гръб пролетта, а вече беше 25 февруари.

— Не се страхувай за нас, скъпа — успокои сестра си Пучини, — аз съм превъзходен шофьор, след половин час ще си бъдем в къщи.

— Само това не! — протестира Елвира. — Тогава аз няма да се кача в колата! Джакомо кара като луд. Държа Джорджо да шофира.

Шофьорът седна на волана, Пучини се настани до него, Елвира и Тонио седнаха отзад в отворената кола. Завиха се добре с шалове и одеяла.

— Моля, карайте предпазливо — предупреди Елвира шофьора. — Тъмно е като в рог.

Бяха на пет километра от Торе дел Лаго, тъкмо преминаха един мост, когато на един остър завой колата се подхлъзна и по стръмен наклон падна в ров, дълбок пет метра. Елвира и Тонио изхвръкнаха от колата, паднаха върху мека трева, дори не се одраскаха, но Пучини и шофьорът попаднаха под колата.

— Джакомо, Джакомо! — извика ужасена Елвира. — Къде си?! За бога?!…

— В тъмнината не се виждаше нищо.

— Какво стана с Тонио? — чу се отнякъде гласът на Пучини, но този глас беше толкова слаб, че едва можеше да се разбере какво казва.

— Тук е… няма му нищо! С теб какво става, ангеле мой?!

— Тичайте за помощ. Бедният Джорджо лежи тук до мен… така охка и стене…

В нещастието имаха щастие: колата им се беше обърнала пред вилата на ползуващия се с реномето на добър лекар доктор Сбраджа. При техните викове цялата къща на доктора изтича навън.

— Къде е маестрото? — попита развълнуван Сбраджа.

— Първо помогнете на шофьора ми — настоя Пучини, — страхувам се за него, изгуби съзнание.

Смятаха, че на Пучини не се е случило нищо сериозно. Не се оплака с нито една дума, не изстена нито веднъж. Доктор Сбраджа се ужаси, когато видя кървавия му крак: имаше скрита фрактура, беше счупил десния си крак.

Лекарят нареди върху набързо направени носилки да занесат двамата тежко ранени във вилата му. И отново първият въпрос на Пучини беше:

— Какво става с бедния ми шофьор?

— Вашата рана е по-тежка — промърмори лекарят.

Доктор Сбраджа беше опитен лекар: още същата нощ намести костта и постави счупения крак в шина, но, разбира се, първо направи морфинова инжекция на болния.

След два дена маркиз Джинори нареди да докарат един сал, качиха Пучини на него и с моторната лодка го закараха на отсрещния бряг на езерото, за да пощадят болния от друсането по пътя за Торе дел Лаго, осеян с дупки. Бърза медицинска помощ закара Джакомо с автомобил в болницата в Лука. Мало и голямо се беше събрало на брега на езерото, със сълзи в очи.

Когато Пучини дойде на себе си от замайването, каза на Елвира, която седеше до кревата му, обляна в сълзи:

— Край на моята японска госпожица… изпрати телеграма на Рикорди, Илика, Джакоза… и на госпожа Охиама.

Бавно, много бавно заздравяваше счупения крак. Лекарските изследвания установиха, че Пучини страда от захарна болест, за която никой не знаеше досега. Но това не беше най-лошото, не и счупеният крак, а отчайващото нервно състояние на Пучини. Той стана меланхоличен, безутешен.

— Какво поставяте в кафето ми? — извика диво. — Какво е това малко бяло парченце?

— Захарин — отговори му лекарят.

— Захарна болест ли имам?

— Това е дреболия, но захарта ви забранявам, а и не бива да пушите.

Пучини се засмя подигравателно:

— Вземете си бележка, скъпи господин докторе, че аз ще пуша до деня на смъртта си. Цигарата е моят сътрудник, без нея не мога да работя.

И веднага запали.

Труден болен беше Пучини, нетърпелив, разпуснат. Да лежи неподвижно на едно място — това за него беше най-голяма мъка.

— Отнесете ме в къщи, в Торе дел Лаго — настояваше непрекъснато.

Едва след два месеца го закараха в къщи, по-рано не можеше. Но и у дома трябваше да лежи още месеци, макар че навън вече блестеше слънчевата светлина и птиците пееха. А той беше затворен в затвор, осъден на бездействие.

На партера, в работния кабинет, му поставиха легло, за да може да вижда езерото, градината и дърветата. Вече свалиха от крака му тежката гипсова превръзка и я замениха с по-лека, но за ставане на първо време не можеше да става и дума. С огорчено лице Пучини гледаше този линеещ, заприличал на дръжката на лула, десен крак:

— Ще мога ли да ходя с него някога, или ще остана куц и ще имам нужда от патерици? — питаше се отчаян.

Двамата прочути болонски професори, Чамичан и Напини, му отговориха с усмивка:

— Няма да остане и следа от счупването, маестро. Кракът ви ще стане такъв, какъвто е бил. А и захарта ви почти изчезна.

Но Пучини никога не вярваше на лекарите. „Това е тяхното задължение, да лъжат, мислеше си. Показват най-весело лице тогава, когато виждат смъртта.“

Една нощ Елвира се събуди от чудно хубава музика: сякаш пианото беше проговорило. Помисли, че сънува. Наметна шала върху раменете си и се спусна по стълбата. Пучини седеше до пианото, сред запалени свещи, с цигара в уста, с щастливо лице.

— Полудял ли си, ангеле мой?! — разтревожи се Елвира. — Как можа да стигнеш до пианото?

— Долазих дотук на четири крака, бавно като костенурка — засмя се Пучини с хитрото лице на някое палаво момче. — Нападна ме музиката! Най-после!

— Но лекарите ти забраниха…

— Плюг на лекарите! По-добре изслушай това, сега го композирах. Това ще бъде интермецото между двете действия… Харесва ли ти?

Скоро му разрешиха да свири на пиано. После го оставиха да седне в количка: можеше да прекарва целия ден на открито. „Колко много напълнях, да го вземат дяволите, и дори съм остарял“ — ядосваше се Пучини. Накрая вече можеше да ходи по малко, разбира се, с патерици. Но той скоро захвърли едната патерица, замени я с грамаден бастун за разходка. А на 29 август вече написа весело писмо на Сор Джули:

Върнах се към живота: толкова свеж и весел съм, като сипка… Всичките ми грижи и мисли са заети с японската госпожица… Завърших интермецото, вече почти не остана никаква работа… тъкмо оркестрирам второто действие… Щом като кракът ми позволи, ще замина за Париж, за да чуя Тоска…

През септември го посетиха сътрудниците му. Голямо преживяване беше отново да работят заедно, да се карат, да се вдъхновяват с Илика и Джакоза. И двамата се разплакаха, когато им изсвири Интермецото.

— Жалко, че наполовина трябва да бъде прекъснато — каза тъжно Джакоза, — истинско убийство.

— Принуден съм да го направя, не мога да намеря друго разрешение — отговори му Пучини, — с него трябва да завърша първото действие и с него трябва да започна второто.

Когато намислеше нещо, Джакомо го изпълняваше. По средата на октомври замина за Париж — за най-голям ужас на лекарите му. Все още ходеше с патерица и бастун. Кракът му кучешки го болеше, наистина костта вече беше зараснала, но мускулите все още не искаха да се подчиняват. А и времето в Париж беше лошо: валеше дъжд, духаше вятър и беше студено. Едва пристигнал, и вече мечтаеше да се завърне в родината.

В Париж се сблъска с първото нападение. Едуард Лало, близък приятел на Масне, написа една гневна статия за него, дори нападна в статията си и Викториен Сарду. Старият маг обаче не се остави, взел участие в много подобни битки, той беше опитен стар боец и просто прободе с потопената си в жлъч писалка нахалния Лало.

Нападението все пак разгневи Пучини. Но въпреки това не съжаляваше, че е дошъл в Париж. Щастлив прочете седмичната програма на Опера Комик на грамадния афиш:

Вторник — четвъртък — събота — Тоска, петък — Бохеми.

Декорите, дрехите и певиците бяха великолепни (някогашната малка Мадмоазел Маргарита Гирдон междувременно беше станала Мадам Каре, колко жалко!), само тенорите и диригентите можеха да бъдат по-добри!

Така той се върна там, откъдето тръгна: в миланската Скала. „С Мадам Бътерфлай ще се помиря с Милано“ — помисли си усмихнат Пучини. Нито една от оперите си не беше обичал толкова, дори и Бохеми. Защото тя е една песен, голямата песен на любовта, болезнено звучащата, вълшебната песен на самопожертвувателната женска любов. Тази опера се роди от любовно страдание, от покъртителна любов и много страдания. Всички ще почувствуват това. Всички трябва да го почувствуват.

Никога Пучини не беше обичал така нито една от певиците си, както тази трогателна малка Розина Сторкио, неговата „съвършена Бътерфлай“. Тази чудесна млада певица, напълно преобразена, със сълзи в очи пееше ариите на Мадам Бътерфлай. Възхитен, Пучини я слушаше. Сякаш самата госпожа Охиама стоеше там, пред него! Играта и движенията й бяха съвършени, създаваше пълна илюзия, наистина беше малка японска гейша, нежна, влюбена, сладка малка пеперуда. И така покорно работеше, с толкова смирение и очарование, макар че Пучини много я измъчи бедната: искаше да бъде неповторима. След театралните репетиции Пучини продължаваше да репетира с Розина, само двамата, дори до зори, когато трябваше, научи я на всичко, което беше запомнил от госпожа Охиама: да ходи със ситнещи крачки, да ръкопляска, да маха с ветрилото, да се покланя, дори и как да налива чай, как да се усмихва, и Розина Сторкио беше толкова смирена и покорна, както самата Мадам Бътерфлай.

— Никога вече няма да имам такава певица като вас, малка Розина — каза й дълбоко убеден Пучини.

Розина беше щастлива, сияеше от щастие. И тя не беше пяла никога такива мелодии, каквито Пучини й беше написал. Не чувствуваше никаква умора, едва дочакваше отново да репетира с маестрото, този изключителен човек, който можеше повече от всички други да обича, да окриля. А и самият Пучини не чувствуваше никаква умора, макар че кракът го болеше и все ходеше с патерица. Радостта го топлеше.

Тези репетиции бяха изключителни. Целият театър беше въодушевен, очарован: артистите горе на сцената, музикантите долу в оркестъра, публиката на репетицията в салона. Дори и пазачите, работниците на сцената и дежурните пожарникари се просълзяваха.

И Джулио Рикорди дойде на една от репетициите.

— Ти имаше право, Джакомо — каза му тихо старият господин. — Новата ти опера е прекрасна!

Това казваха всички без изключение. Музиката е чудесна, работата на диригента Клеофонте Кампании и безпогрешна, представлението съвършено, декорите на парижкия Жюсом изключителни.

Само Розина Сторкио не вярваше в себе си.

— Ще проваля шедьовъра ви, маестро — каза тъжно младото момиче.

— Вие ще доведете операта ми до триумф! Защото сте съвършена! — каза Пучини, за да окуражи Розина.

Дори й изпрати писмо с голям букет рози сутринта в деня на премиерата, 17 февруари 1904 година.

Мила Розина,

 

Съвсем излишно е да ви пожелавам успех. Вашето изкуство е толкова истинско, толкова нежно, толкова очарователно, че публиката сигурно ще се преклони пред него!

Надявам се, че с ваша помощ ще извоюваме победата!

Довиждане до довечера! Със спокойно сърце и с цялата си обич Ви поздравявам, най-скъпа моя приятелко!

Възторженият Ви почитател…

Пучини беше сигурен в успеха си, толкова сигурен, че този път самият той покани семейството си, роднините и приятелите — всички, които обичаше, за да се радват заедно с него.

Доведе със себе си и Елвира и Тонио, заедно с тях седеше с весело лице в авторската ложа. Там бяха и Фоска, и Нитети, и Отилия, и трите заедно със съпрузите си, разбира се, там бяха и Рикорди — Сор Джули и Тито със семействата си, Илика и Джакоза, Клубът на бохемите, цялото Торе дел Лаго, там беше, както винаги, Пиетро Маскани, а заедно с него и всички по-млади италиански музиканти: Франческо Чилеа, Алберто Франкети, Умберто Джордано и други. Точно срещу тях, в една от ложите на партера, седеше до съпруга си прекрасната госпожа Охиама с очарователната си усмивка като някакво блестящо бижу. Тук-там в партера личаха жълти японски лица. Беше дошъл и директорът на Опера Комик. Андре Месаже, от Париж, а заедно с него и директорите на много чуждестранни опери.

Премиерата на новата опера на Джакомо Пучини беше световно събитие — как да не бъде, след успеха, надминаващ всякаква представа, на Манон Леско, Бохеми и Тоска.

Но този път враговете на Пучини добре се бяха подготвили, по-добре, отколкото в Рим, действуваха сигурно. Трябва да се заколи този Джакомо Пучини, вече порасна извънредно много, непоносимо много, не може да се понасят непрекъснатите му успехи — не може повече, няма милост!

Отлично организираният скандал започна, когато нищо неподозиращият Пиетро Маскани влезе в салона: „Evviva Mascagni!“ — чуха се викове. Възмутен, Маскани се обърна към вдигащите шум: „Млъкнете! Засрамете се!“ — извика им извън себе си.

А когато диригентът Кампанини даде знак на оркестъра за започване, наетите смутители започнаха да ръкопляскат в тъмното, така че едва можеше да се чуе нещо от музиката. Напразни бяха шътканията, шумът все повече растеше, докато набъбна до скандал. Целият салон беше обхванат от нервност, която стигна до истерия. И най-кротките слушатели започнаха да мърдат, да кашлят, много от тях уплашени избягаха, столовете непрекъснато тракаха и певците напълно се смутиха, тичаха насам-натам по сцената, певицата в ролята на Судзуки отчаяно дърпаше шнура на завесата, затваряща малката къща, а Розина Сторкио напразно се бореше, нито един тон не можеше да се чуе в адския шум, който достигна кулминационната си точка, когато трябваше да прозвучи Интермецото, хорът със затворени уста. А от този хор не се чу нищо.

Когато спуснаха завесата след първото действие, изведнъж настъпи гробна тишина. Когато лампите светнаха, хората объркано се гледаха един друг: какво се случи тук? Всички бяха уморени, без настроение, раздразнени.

— Негодници!… — изсъска Пучини с измъчено лице. — Бедната малка Розина!… Позор!…

— Бъди силен, ангеле мой! — каза му Елвира с обич, страхувайки се за него. — Запази спокойствие. Виждаш ли, и аз съм силна.

Елвира беше възхитителна жена.

А какво стана с Розина Сторкио? Няма гледаше пред себе си в гримьорната. Кампанини се опитваше да окуражи бедното момиче.

— Горе главата, Розина!… Организиран скандал!… Сто пъти ще пееш Мадам Бътерфлай, аз ти го казвам!

— Свършено — е вече с мен… — пошепна Розина.

По време на второто действие се повтори същото, както в първото. Но се случи и друго, което направи скандала пълен. Широкото кимоно на Розина Сторкио при едно бързо движение се наду като балон. В салона се чу смях и подигравателни викове: „Da capo!… Бис!“… Розина Сторкио избухна в плач. Накрая на представлението последваха страшни свиркания: не се чу нито едно ръкопляскане, освиркаха Пучини!

Пиетро Маскани изтича в ложата на Пучини, целуна Джакомо и заедно с Елвира го подкрепиха до колата му.

Цялото тяло на движещия се все още с патерица Пучини трепереше. Хълцайки, той каза:

— Розина… Охиама… Вече няма да ми вярват!

Добре, че не знаеше, че Розина Сторкио лежи в безсъзнание в гримьорната си.

В опразващия се салон се забелязваха злоради, ухилени лица. „Свършен е!“ — провикна се един от изпратените шпиони на Сондзоньо: Consummatum est! Parce sepulato!

А след един час целият Милано кънтеше от виковете на вестникопродавците:

Тъжният провал на Пучини!

Още рано сутринта телефонира на Тито Рикорди:

— Забранявам да се играе Мадам Бътерфлай в Скала. Повече няма да я играят, това е изричната ми заповед. Обезщетете театъра, разбира се, за моя сметка.

Само веднъж представиха Мадам Бътерфлай в миланската Скала, на 17 февруари 1904 година, което струваше на Пучини 20 000 лири. Толкова заплати на Скала като обезщетение.

Цялата преса осмя Пучини с най-голяма наслада: край на Пучини, няма да се оправи вече от този позорен провал! Това писаха единодушно всички господа музикални критици — с изключение на достойния Джовани Поца: Напълно съм уверен, че „Мадам Бътерфлай“ скоро ще възкръсне. Защо да не се повтори същото, което се случи на времето с „Бохеми“?… Да почакаме малко!…

На другия ден Пучини извика по телефона и Розина Сторкио.

— Розина е болна, не може да дойде на телефона — каза един непознат женски глас. — Само една снимка иска от вас, нищо друго. Скоро ще замине.

— Къде ще замине?

— В Буенос Айрес — прозвуча отговорът.

Пучини стои вцепенен при телефона — Буенос Айрес… Каква съдбоносна роля играе този град в неговия живот! Погълна брат му Микеле, сега ще погълне и малката Розина. Как да не бъде човек фаталист?

Изпрати й снимка с придружително писмо:

Мила моя Розина,

Не мога да повярвам: иска да ме изостави моята страстна малка Мадам Бътерфлай! Чувствувам, че ако тя замине, ще отнесе със себе си най-хубавата, най-поетичната част на моето произведение. Бътерфлай без Розина Сторкио ще бъде бездушно дело. Колко жалко! По такъв брутален начин да се заплати онази грижлива артистична работа, която вложи с финия си усет и безкрайно голяма интелигентност в изпълнението на ролята: какъв позор! Но аз съм повече от сигурен, че това грозно преживяване скоро ще избледнее в нашата памет и гледам само с надежда в бъдещето…

Такива писма написа в най-ужасните дни на живота си, сред непоносимите мъки, на най-добрите си приятели, между другото и на двамата си зетя, Енрико и Масимо, и на милия римски свещеник Пиетро Паникели.

На Енрико писа следното:

… вкусът в устата ми е още горчив, но се надявам, че тази горчивина скоро ще премине в друга уста, само там тя ще бъде още по-силна…

А на Паникели писа:

Скъпи Претино,

Представям си колко много са те възмутили подлите съобщения на завистливата преса. Не се плаши! „Мадам Бътерфлай“ е жива и ще живее: много скоро ще възкръсне, аз ти го казвам!… С несъкрушима вяра твърдя, че „Мадам Бътерфлай“ след няколко месеца ще триумфира, макар че сега още не зная къде…

А в същото време, когато пишеше тези оптимистични писма, с болка казваше на Елвира по няколко пъти на ден:

— Нанесоха ми такава рана, от която няма да се оправя никога, каквото и да се случи с мен. Убиха най-милото ми произведение!

Но ударът беше толкова силен, че гневът му победи болката: трябва да нанесе контраудар, колкото се може по-бързо! Борческият Пучини освободи от зашеметяването смъртно ранения, отчаяния Пучини.

В къщи, в Торе дел Лаго, го очакваха цял куп телеграми. Ето има още приятели във всички краища на света, и то какви приятели! Искаха освирканата, осмяна, отъпканата в калта, опозорената, представената само веднъж Мадам Бътерфлай. Тосканини я искаше за Буенос Айрес, Тости — за Лондон, Месаже, който присъствуваше на провала, за Париж, и… невероятно, това не може да е вярно, същият Клеофонте Кампанини, който дирижираше Мадам Бътерфлай през онази трагична миланска вечер, му телеграфира: Напуснах Скала — дойдох в Бреша — вече репетирам „Бътерфлай“ в Театър Гранде със Саломея Крушелницка и Дзенатело — с най-голяма надежда.

Великолепно! Прекрасен човек е този Кампанини! И всички останали! Целият свят се опълчи, протестира, нареди се зад него и осъди убийците му.

Случи се чудо с Пучини, с „трудно работещия, всичко обмислящия, помайващия се във всичко, бавния работник“, който години наред работеше върху една опера, за седемнадесет дена сам преработи цялото либрето и музиката на Мадам Бътерфлай.

От двуактна, операта стана нормална опера в три действия. Не разкъса Интермецото на две, а го разшири, задълбочи, написа още една ария за тенора, може би най-хубавата — сега прие всички съвети на Сор Джули, прав беше старият господин, трябваше да го признае. Пучини работеше по шестнадесет часа на ден с най-голяма бодрост. Захвърли и патерицата си, ходеше, като се подпираше с бастун, вече почти не куцаше. Джакомо Пучини истински се прероди заедно с неговата Бътерфлай. Само никой с нищо не можа да замени Розина Сторкио. Дори Саломея Крушелницка. А по това време Крушелницка беше една от най-известните певици в Италия. Жънеше триумфи един след друг: отлична Брунхилда, трогателна Аида, преобразена Изолда, очарователна Лорелай, призрачна Саломе беше тази многостранна, сигурна в себе си, с голяма рутина и култура артистка. Тя беше олицетворение на спокойствие и самоувереност. Преди всичко затова умният Клеофонте Кампанини избра нея. Не можеше лесно да се смути Саломея Крушелницка. Но и партньорът й, прекрасният млад тенор, роден в Лука, Джовани Дзенатело също не можеше да бъде объркан. Дори и по-малките роли пееха прочути в страната певци, Джузепе де Лука, Джаноли, Лукуческа. И, разбира се, режисьор беше самият Джакомо Пучини — възхитен от сътрудниците си.

Но най-трогателна радост му достави Клеофонте Кампанини, който заради него напусна прекрасната си служба в Скала, първия театър в страната, който има куража и достатъчно вяра три месеца след най-голямото фиаско в света да представи отново онази Мадам Бътерфлай, така грижливо погребана от решителните врагове на Пучини. Да, за това беше необходима нечувана дързост и вяра, самоувереност и характер! Очите на Пучини се насълзиха, когато прегърна Кампанини.

— Благодаря ти… — Повече не можа да каже.

И самоувереността на Пучини беше непоклатима. Беше сигурен, че Мадам Бътерфлай ще победи, че трябва да победи, каквото и да правят неприятелите му. За премиерата на 28 май в Бреша покани всички, без изключение, които присъствуваха на премиерата в Милано — дори и госпожа Охиама, може би на първо място нея.

Всички дойдоха, и госпожа Охиама. Но Пучини откри в една от ложите лице, което не очакваше и което много обичаше: един възрастен господин със сурово лице и очила, Ариго Бойто, световноизвестният автор на „Нерон“ и „Мефистофел“, най-добрия приятел на незабравимия Понкиели, великолепния либретист на Верди — същия онзи Ариго Бойто, който на времето събра пари за него и извоюва представянето на Вилиси. Бойто вярваше в него тогава, вярва и сега. Дошъл беше в Бреша, за да му помогне.

Заради смелостта си и честния характер Клеофонте Кампанини получи заслужена награда. Когато се качи на диригентския подиум, посрещнаха го с бурни ръкопляскания. Публиката стана и така ръкопляска няколко минути.

Предсказанието на Джовани Поца се сбъдна: повтори се палермската вечер. Успехът беше пълен, по-пълен не можеше да бъде. По настояване на публиката всички арии бяха повторени. Старото интермецо, хорът със затворени уста поискаха да чуят четири пъти. А Джакомо Пучини безброй пъти се поклони пред завесата.

Когато се върна в ложата си, очите му бяха пълни със сълзи.

— Какво ти е, ангеле мой? — попита го Елвира.

— Мисля за Розина.