Янош Бокаи
Пучини. Бохеми и пеперуди (10)

2

Пучини никога не е бил по-спокоен и весел, както през това слънчево септемврийско утро. Около него се намираха само мили, познати лица, само братя: Маскани, Леонкавало, Дзуели, ето го и Алфредо Каталани, с обич, щастливо си махнаха с ръка. „Двамата представляваме малкия Лука!“ — помисли си младежът с гордост, а и онзи с козята брада, Борели, когото бе видял в Екселсиор, е тук. От всички области на Италия се бяха събрали в този древен салон, всички градове бяха представени с най-достойните си синове, само двата вечни съперника, Рим и Болоня, ревниво държаха в къщи младите си дарования — в собствените си консерватории: те не бяха склонни да се поклонят пред Милано, не признаваха надмощието му. Върху тези още полудетски лица бе легнала една и съща стигма, една и съща кротка мъка, предателските следи на изключителната наслада от музиката — няма опиянение по света, което да оставя такава следа в очите и лицата.

Но същата стигма се забелязваше и по застаряващите лица на мъжете, насядали около дългата маса. Джакомо ги наблюдаваше внимателно: онзи уморен стар господин в средата навярно е Антонио Бацини, а мургавият мъж от дясната му страна, със сияещото лице и вдъхновен поглед — колко е млад още! — Амилкаре Понкиели, кой друг би могъл да бъде? Лицето му личеше сред другите лица така, както се откроява картината на някой голям художник сред останалите бледи платна. Да, този човек го привличаше с тайнствена сила още от детските му години. С удоволствие и възхищение го гледаше: бе точно такъв, какъвто си го представяше, не, по-скоро такъв, какъвто винаги го е познавал. Погледите им непрекъснато се срещаха.

„Тук е нещо като състезанието на майсторите певци в Нюрнберг — усмихна се Пучини, — дали има между тях и някой Бекмесер и дали ще се срещне сред тях Щолцинг Валтер?“ Липсваше всякаква формалност, високомерие, привидна строгост, беше по-скоро приятелско събиране, отколкото приемен изпит, някои от професорите дори запушиха, той също можеше спокойно да запали цигара, стига да поискаше, никой не би му забранил.

Бацини почука по масата — всички очи се устремиха към него. Той не стана от стола, говореше тихо, малко със задъхване, трудно, с най-естествения, най-искрения глас на света:

— Поздравявам ви, млади приятели артисти. Едни от вас дойдоха сами, други ние повикахме, за да развием по-нататък таланта ви, за който вече сте дали блестящо доказателство на друго място, в отличните консерватории на нашите по-малки градове. Гледайте на нас като на приятели, по-възрастни и по-опитни братя, готови винаги да ви помогнат. Тук всички служим на една-единствена цел: на чистото изкуство. Моят приятел Амилкаре Понкиели ще изложи подробно какво очакваме, на какво се надяваме от вас. Но първо ще прочетем имената ви, за да се запознаем лично.

При тези думи той подаде един лист хартия на най-младия професор Саладино. Той също седнал прочете списъка бавно, по азбучен ред.

— На когото прочета името, моля да стане.

Започна с Борели и свърши с Дзуели. Професорите внимателно разгледаха всекиго, но на Джакомо се стори, че когато стигнаха до Маскани, направиха по-голяма пауза, отколкото при другите, очите им с още по-голям интерес и обич се обърнаха към усмихнатото детско лице на Пиетро. А когато неговото име прозвуча, топлият поглед на Понкиели сякаш го погали. После пошепна нещо на Бацини, който благосклонно кимна с глава.

Сега Понкиели се обърна към тях. Той също говореше тихо, но гласът му се разгорещи, сякаш треска го разпали.

— Вие сте избрали най-трудната специалност, приятели, най-трудната и най-хубавата: да композирате, да творите музика, което значи, че не само искате да служите на музиката, а и да създавате нова музика. Това е най-голямата цел, която един артист може да си постави, защото само артистът творец, композиторът, ще развие по-нататък музиката, която издигнаха едва ли не до небесата Бах и Бетховен, Моцарт и Доницети: великани, които просто плашат хората със съвършенството си. И все пак трябва да се опитате да ги надминете самоуверено и самокритично, нагърбвайки се с най-прекрасното и най-тежкото бреме, великолепното бреме на творчеството, на мъчителното съзиждане. Вие всички ще се опитате да направите невъзможното, както приказният витяз, който убива змейовете и побеждава боговете. А за тази борба ние ще се опитаме да ви въоръжим с вълшебни оръжия, но тези оръжия са победоносни само в ръцете на доблестните герои. С най-голяма чест и смирение трябва да се впускате в борбата, ако наистина искате да станете артисти. Истинският артист винаги е недоволен от себе си и никога не изпада в малодушие, а отново и отново се впуска в нов щурм… моля, никога не забравяйте това. — Той запали цигара и се огледа. — Трябва да призная, че никога досега не са се явявали толкова млади артисти при нас по специалността композиция, а трябва да призная, че и никога досега не сме приемали студенти с такава голяма надежда, с каквато днес приемаме вас. Сякаш се случи чудо, сякаш изведнъж се появиха нови таланти от небитието. И ние със задоволство и с надежда гледаме на вашата работа: може би най-после ще открием между вас онзи творчески артист, когото години наред напразно очакваме и търсим. Защото няма по-голямо щастие за един артист от това, да открие онзи талант, за когото знае и чувствува, че е много по-добър от него. Това е нашето професорско смирение, а вашето смирение да бъде смирението на труда. Славата не идва даром, приятели мои, дори и най-талантливият упорито трябва да поработи за нея, прилежно, с постоянство, едва ли не с монашеско себеотрицание! Зная, че ще има такива, на които ще омръзнат многото предмети, смятани за излишни — теория на музиката, хармония, контрапункт, музикални форми, оркестрация, история на музиката, естетика на музиката, ще си кажат: за какво ни е всичко това, да върви по дяволите, напразно губене на време, остаряла схоластика, само ни откъсва от истинската работа, от композирането, и биха желали вече да работят върху сонатите си, симфониите, оперите… зная по себе си, така мислех и аз, така се бунтувах на времето. Разбира се, ние ще ви кажем: пишете, композирайте, каквото искате, никаква пречка за това няма, ние не искаме да спъваме работата ви, а, обратно, искаме да ви помогнем, да я ускорим, като ви помагаме във всяко отношение. Гледайте на нас като на приятели, съучастници, които ще се съюзят с вас за постигането на една обща велика цел. — Той запали нова цигара. — Нека кажа още нещо: не гледайте на този изпит тук в стария смисъл на думата, защото вие всички вече сте положили изпит на друго място, по-скоро приемете го като проверка. Защото каквото и да излезе от тази проверка, вие сега вече сте студенти в консерватория, ние ще решим от днешната проверка кои да бъдат петимата млади артисти, които ще получават безплатни места… защото за съжаление имаме само пет такива места. Зная, че може би ще мизерствувате и гладувате… не губете ентусиазма си, решителността, ние също мизерствувахме някога, почти всички… може би и това страдание е нужно, за да се калим в борбата, за голямата борба на творчеството. — Понкиели млъкна за миг. — В тази урна се намират задачите за решаване: по едно късо мелодично построение, което трябва да бъде развито в дадена тоналност, според вашето желание и във вашия индивидуален стил. Времето е достатъчно, не трябва да бързате, никой няма да ви притеснява. Всички ще бъдете поотделно в малки стаички, където има само нотна хартия и пиано. Разбира се, може да пушите, а може да поръчате да ви донесат и кафе, и вино, ако желаете… Само още една дума: молим да ни имате доверие. Мога да ви гарантирам: за нас нищо друго няма значение освен таланта.

Изтеглиха темите и се отправиха към стаичките. „Наистина приличат на калугерски килии“, каза си Пучини, макар тогава още да не знаеше, че сградата на консерваторията някога е била манастир.

Погледна задачата си, изпя я два-три пъти наум и се засмя. Затвори очи, помисли за майка си и „музиката вече го нападна“, може би с още по-голяма сила от преди. Запали цигара, изсвири няколко тона на пианото и вече започна да пише с приятна лекота нотите. Ръцете му едва можеха да следват леещата се мелодия…

В къщи го чакаше Микеле.

— Успешно ли мина? — попита го развълнуван.

— Беше великолепно! — отговори му Джакомо. — Понкиели е прекрасен човек!

— Питам те — намръщи се Микеле, — как издържа изпита?

Джакомо вдигна рамене. Учуден, той каза.

— Изпитът ли?… Ами, разбира се, че го издържах. Защо, ти какво мислеше?

Вечерта седна да пише. Писа на майка си:

„… Трябваше да доразвия една мелодия в ре-мажор, беше проста малка задача, смятам, че добре я реших — кажи на милия маестро Анджелони. Резултатът от изпита ще науча едва след една седмица, но не се безпокойте: сигурно ще ме приемат на безплатно място. И не се страхувай за нас, не гладуваме.“

Работата започна — сериозна мъжка работа, самопожертвувателна, упорита работа, както ги помоли за това Понкиели. Дори и Микеле беше доволен от брат си. Джакомо определи строг режим на работа и го спазваше с точност до минута. Сутрин ставаше в осем и половина часа и когато нямаше лекции в консерваторията, до десет и половина непрекъснато се упражняваше на пианото. Едва тогава сядаше да закусва, после излизаше да поскита, отбиваше се за малко в Екселсиор, за да се види с Пиетро или да хапне нещо, но няколко минути след един часа отново вече беше в къщи и до пет часа се упражняваше в контрапункт или се ровеше в класическата музикална литература, после отново изтичваше да изгълта три чинии супа заедно с грамадно парче кашкавал благодарение на добрата воля на Джиджи Ненини — имаше много голям апетит, който не зависеше от него. После като някакъв шкембелия, високомерен банкер сядаше в Галерията да изпие чашка кафе, запалваше пура и замечтан наблюдаваше богатството, пъстротата на нижещия се пред него живот, вълнуващата красота на жените, закачливия блясък в очите им. В осем часа се опитваше да се вмъкне в Олимп, в галерията на Скала, което невинаги беше лесно, защото на тържествените представления местеха и Анета насам-натам, при входа на номерираните места, в галерията или при ложите на шестия етаж, и дори винаги я дочакваше след представлението, пренебрегна и бедната Анета заради работата — бързо изтичваше в къщи, за да учи малко на мъждукащата петролна лампа и накрая прочиташе няколко страници от някой роман, за да успокои нервите си и да спи по-добре. Но колкото и да беше предпазлив, с какъвто и слаб пламък да гореше лампата, гръмогласният глас на хитрия, зъл Едоардо скоро изреваваше от съседната стая: „Веднага изгасете!“. Джакомо мразеше тази семейна двойка пощенци, грубото лице на мъжа и жадните очи на жената.

Дори и в бохемското свърталище, в Аида, много рядко отиваше, най-често в събота вечер, макар че обичаше тази лудешка малка кръчма, обожаваше всички там — кротките, брадати художници — великани, келнерката с негърското лице, закачливата кокетна Пепина, дори и Леонкавало и Дзуели, дивата музика, безгрижното опиянение, глупавите шеги, веселото кикотене, безсрамните страстни целувки, свободното буйство на младежта. Да, бедният Джакомо научи нещо, което беше по-трудно от всичко, на което никога не смяташе, че е способен: научи се да се лишава. Не само заради работата си, а и заради безпаричието. Прекрасният Джиджи Ненини и достойният Николо Нети щяха да го кредитират до безкрайност, още не му бяха поискали пари, дори не бяха му намекнали, но той не искаше да злоупотребява с доверието им: кога ще им плати този бързо нарастващ дълг? Джакомо изпращаше отчаяни писма на жестокия дърт вълшебник, на Николао Черу: „Ще умра от глад, моля за пари!“, но той му даваше парите грош по грош, както се дава морфин на умиращия болен. Изпращаше най-много двадесет-тридесет лири. Веднъж изпрати и една картичка: „Първо твори, после искай пари!“

Бедата беше там, че малкото им спестени пари вече свършиха, а и Микеле не печелеше почти нищо, имаше само един ученик, Джакомо също не можеше да му вземе от консерваторията ноти за преписване, защото ги получаваха мизерствуващите студенти. Лицето на бедния Микеле от ден на ден ставаше все по-отчаяно.

Разбира се, имаше и изключителни дни, които не преминаваха по предписаната програма. Професорите му го задържаха и след часовете си, занимаваха го отделно, понякога до късна вечер, изпитваха го и го учеха, караха го да им свири най-новите си произведения, казваха му бележките си, а и те самите сядаха до пианото, за да му покажат нагледно своите идеи. Веднъж, когато Бацини при свиренето случайно докосна коляното му, Джакомо изведнъж дръпна крака си, сякаш се бранеше от нещо.

— Какво ви стана, Пучини? Защо се дръпнахте? — учуди се Бацини. — Толкова ли сте чувствителен?

— Детски спомени, господин професоре — засмя се Джакомо. — Вуйчо ми ме риташе по краката винаги, когато сбърквах някой тон. Изглежда, че все още нося в себе си тази уплаха.

Бацини и Понкиели — Джакомо чувствуваше, че всичко дължи на тях: въодушевлението, трескавия плам. Прекрасно беше не онова, на което го учеха, а как го учеха: с обич, разбиране, всеотдайност и едва ли не с бащинска самопожертвувателност, не изискваха от него да се подчинява, не го сковаваха в класическите рамки, не го насочваха по леки, утъпкани пътища, обратно: революция очакваха от него, насърчаваха го към бунт.

— Истинският гений говори винаги на свой език, не подражава на никого, дори на боговете, а създава съвсем нови творби, такива, които се раждат от него, които са само негови. — Това му каза Амилкаре Понкиели, чиито опери бяха пожънали световен успех, на когото всички ръкопляскаха, само той не си ръкопляскаше.

Разговаряха, спореха с него като с равностоен колега, артист, изслушваха музиката му търпеливо, внимателно, после му свиреха собствените си произведения, Понкиели на пиано, Бацини^[1] понякога и на цигулка — Пучини не беше чувал още някой така да свири на цигулка.

— По време на композирането не забравяй, че цигулката е най-нежният инструмент в оркестъра — каза му тихо старият господин.

Джакомо запомняше повечето от тези съвети, за да мисли с удоволствие дни наред върху тях.

Вече получи две задачи от професорите си. Бацини го помоли за една оперна увертюра. И двамата го прегърнаха, когато им донесе първото оркестрово произведение, композирано в Милано. Меланхолия.

През това време Пучини преживя и малко вълнение — да, малко пребледня, макар че след това се смя. Обявиха резултатите от приемния изпит. В консерваторията приеха всичките шестнадесет души, но само дванадесет по специалността композиране. После прочетоха по азбучен ред имената на петимата студенти, на които професорското тяло беше определило петте безплатни места.

Настъпи слабо раздвижване, безпокойство, само трима души запазиха веселото си настроение, безсъмнената си самоувереност: Пучини, Маскани и Леонкавало. Щастливи, те чакаха да чуят имената си, смятаха го за естествено.

Най-младият професор четеше имената от малка бележка бавно, подчертано, като правеше пауза след всяко име.

— Луиджи Борели…

Това изненада Джакомо. И все пак сигурно може нещо този дребен човек с козята брада?

— Алфредо Каталани…

Зарадва му се. Добър момък е Алфредо, винаги го е обичал. Дори е и талантлив по свой начин, само е малко консервативен, това му е лошото.

— Руджиеро Леонкавало…

Естествено всички го очакваха.

— Пиетро Маскани…

Това беше още по-естествено. А сега пребледня Джакомо: вече имаше само едно място, а и Дзуели беше още назад. Сърцето му затуптя силно, дишането му спря.

— Джакомо Пучини.

Едва сега посмя да вдигне глава. Погледът му срещна усмихнатите очи на Понкиели.

На стълбата чу дълбокия, отчаян глас на Дзуели: „Така поне по-скоро ще пукна от глад. Такъв ми е късметът: аз съм най-нещастният човек на света!“ Джакомо искаше да отиде при него, но някой го хвана за ръката. Беше Каталани, лицето му сияеше:

— Толкова съм щастлив, Джакомо! Всичко можеш да искаш от мен.

— Лука надмина всички големи градове! — засмя се Пучини.

— Къде бих могъл да говоря по-дълго с теб? — попита го Каталани. — Искам да ти издам една голяма тайна.

— В Екселсиор ще ме намериш винаги между пет и пет и половина.

Какво ли може да иска Алфредо? Каква ли е тази сензационна тайна?

Ако Джакомо беше видял и чул професорите си, когато преглеждаха нотите, написани на изпита, дори за миг нямаше да пребледнее.

— Тази убийствена страст! — извика инстинктивно Понкиели.

— На кого са нотите? — попита го Бацини.

— На Пучини. Да ти кажа ли. Антонио, такава музика още не съм виждал. Този момък сграбчва човек за сърцето. А воденето на мелодията му, колко е странно. Колко индивидуално! Този темперамент, тази музикална фразеология, родена само за писане на опери…

— Що се отнася до темперамент, и в това дете има — Бацини посочи с пръст нотите пред себе си. — И то не е за изхвърляне! Гореща музика, а колко е прекрасна ритмиката й! Човек дори не можеше да предположи, че този малък Маскани!…

Иманярите, попаднали на съкровището, с щастливо вълнение седнаха до пианото и изсвириха един на друг работите на Пучини и Маскани.

— Виждаш ли, затова заслужава човек да е професор! — каза Понкиели със сияещи очи.

И за Леонкавало веднага се споразумяха. Но за попълването на останалите две свободни места спориха дълго.

И други вълнения, преживявания, радости и болки имаше Пучини през тези толкова съдбоносни за него дни. Сякаш мръсната, пресметлива съдба предумишлено му поднасяше най-ликуващото щастие и най-жестокото вълнение, за да изстрада и узрее напълно за художествено творчество, което извира от мъката и вдъхновението. По това време Джакомо седна да пише Capriccio sinfonico, — което може би никога нямаше да се роди, ако съдбата не го удряше жестоко и галеше всеки ден. А без Capriccio sinfonico нямаше да се роди и операта Бохеми.

За пръв път в Милано на Джакомо се случи да слуша седнал оперно представление, макар и на Олимп, на един от последните редове. Но Пиетро седеше до него. Тази незабравима вечер впрочем той дължеше на любезността на Пиетро. Малкият Маскани беше получил два билета от един свой приятел журналист, който се хранеше в Екселсиор. Играеха Кармен от Бизе с прекрасната госпожица Донадио в ролята на Кармен, а Франко Фачо дирижираше. Пучини и Маскани изпаднаха в истинска треска от тази музика, по-страстна, по-колоритна от която не бяха слушали никога. Бяха очаровани от нея. А и самата драма беше по-обикновена и по-човечна от всички онези, които досега бяха гледали на сцената. След въведението на четвъртото действие заедно с другите „луди“ на Олимп ръкопляскаха дотогава, докато Франко Фачо не я повтори. А последното действие дълбоко ги развълнува и измъчи. Лицата им бяха червени, когато станаха от местата си.

Разбира се, не можеше веднага да се приберат в къщи. Не можеше да си легнат в леглото, да спят, трябваше да се освободят от това вълнение, да изстудят по някакъв начин кръвта си. При мъждивата светлина на една улична лампа преброиха парите си: събрани заедно, тъкмо стигаха за една бутилка кианти, за похапване нямаше. Отбиха се в една празна кръчма и едва-що бяха седнали до масата, започнаха оживен разговор. Един друг се прекъсваха.

— Това е новият път, по него трябва да се върви, той трябва да се задълбочи.

— Това е истинската сцена, истинската драма!

— Пленява и доставя удоволствие на човека.

— Нито един човек не се прозяваше в салона.

— А каква ритмика!… Каква колоритна, вълнуваща музика!

— Най-после това, което чакам: опера на чувствата, на човешките емоции!

— А колко живи са образите: Дон Хозе, Кармен, Микаела!…

— В нея се разголва дори душата.

— Всеки ход е премислен и логичен.

Вече на масата се мъдреше бутилката, изплетена със слама. Виното още повече ги разпали.

— А чу ли колко е испанска? Няма испански композитор, който да напише по-испанска музика от тази. В нея е предаден целият испански музикален фолклор.

— И при това, колко френска си остава по елегантност, по дързост, по лиризъм… помисли за второто действие, за арията на цветето.

— А как само засилва вълнението, напрежението!

Едновременно у тях се появи една и съща ужасяваща, светотатствена мисъл:

— Слушай — каза Маскани смутено, несигурно, — този великолепен французин е по-прекрасен и от нашия Верди, и от немския Вагнер.

— Не, не, Пиетро — отговори му унило Пучини. — Да не ги сравняваме. — Впрочем не си прав: мелодичната инвенция на Верди е много по-богата, а Вагнер е по-могъщ от него. Но не това е интересното. „Кармен“ ме вълнува, защото е първата евристична, близка до живота музикална драма, която съм гледал и слушал досега.

— Трябва да бъде още по-реалистична.

— Още по-човешка, така смятам.

Пиха, задъхани запалиха цигари. Малко се поуспокоиха.

— Кой е този Бизе? — попита Пучини. — Какво друго е написал?

— Тъкмо днес разказваше за него старият Бацини в часовете по цигулка…

— Ти и на цигулка ли се учиш да свириш? — прекъсна го учуден Джакомо.

— Да, обичам да свиря на цигулка — усмихна се Пиетро. — Но знаеш ли какво обичам най-много: да дирижирам. Искам да стана диригент… разбира се, само така, между другото.

— Посещаваш ли и курса по диригентство?

Маскани кимна с глава.

— Лудо дете си — засмя се Пучини, — пъхаш си носа навсякъде.

— А ти свириш на пиано и орган, нещо повече, пишеш и стихове. Не е ли все едно?

— А какво ти разказа Бацини за Бизе?

— Жорж Бизе… артистът с най-трагичната съдба в света. На осемнадесетгодишна възраст спечелва голямата римска музикална награда, всички го чествуват, ръкопляскат му. Очакват невъзможното от него. А оперите му се провалят една след друга, между тях имало и великолепни, например ловци на бисери. Обявили го за чудак, захвърлят го, погребват го. Само един човек непоколебимо му остава верен, приятелят му писателят Алфонс Доде…

— Прекрасен човек! Познавам го! — промърмори Пучини.

— Доде го помолил да напише акомпанимент на неговата драма Арлезианката. И Бизе изведнъж възкръснал, написал най-очарователната музикална поезия. Успехът отново е огромен. Възвръща се самоувереността му и написва „Кармен“.

— Представям си какъв голям успех е имал!

— Провалил се. Освиркали го.

— Невъзможно.

— Бизе се разболял от фиаското, от разочарованието. Публиката освиркала шедьовъра на живота му, критиката го смачкала по най-позорен начин. Бил на тридесет и седем години. Не искал да живее повече.

— Умрял ли е?

— Не. Съдбата го поизмъчила още. Алфонс Доде и останалите му приятели настояли да бъде повторена операта Кармен. Бизе лежал болен в къщи, не могъл да отиде на представлението. А когато приятелите му занесли новината за успеха, хванал се за сърцето и умрял.

Те наведоха глави, не посмяха да се погледнат.

— Зверове! Убили го! — възмутен извика Джакомо.

Продължиха да пият.

— Такава ще бъде и нашата съдба, ще видиш — засмя се горчиво Маскани. — Глупаците и завистниците ще провалят нашите шедьоври.

— Мълчи! — спря го Джакомо. — Не предизвиквай дявола! Аз съм суеверен. Впрочем не е правило човек да се проваля с шедьоврите си.

— Не е ли правило? Почти е правило. Да ти изброя ли най-големите провали на опери? Белини с Норма, Бизе с Кармен, Верди с Травиата, Вагнер с Танхойзер… Искаш ли още?

Очите на Пучини станаха по-черни от нощта.

— Най-ужасното е — каза той съвсем тихо, загледан в пушека от цигарата си, — когато човек след борба през целия си живот най-после създава шедьовър, но не доживява успеха му. — Замълча, после продължи: — Не, има и нещо по-ужасно: когато човек не написва никога шедьовъра си или… или… не може да го завърши.

После отново говориха за Кармен, замаяни и щастливи. Вече бяха на улицата, а огънят на въодушевлението все още гореше в тях.

— Как великолепно дирижираше Франко Фачо! — удивляваше се Пиетро.

— Прекрасна е тази Донадио! — възхищаваше се Джакомо.

Музиката на Бизе придружи Джакомо дори и в съня му: сънува страшни, объркани сънища; гонещи се една — друга картини се сменяваха пред очите му, но зад гърба му, сякаш зад някаква дебела театрална завеса гърмеше непрекъснато тази лееща се, пламенна музика — не можеше да се освободи от нея. Тежката ръка на Микеле го измъкна от вълшебството.

— Ти докога искаш да спиш? — попита го намръщен. — Минава десет. И пощенският раздавач беше тук.

— Донесе ли нещо?

Джакомо с един замах седна в леглото. Вече беше съвършено буден.

— Донесе четири писма. Разбира се, и четирите са за теб — каза огорчено Микеле. — Ето ги! — И му хвърли писмата.

Джакомо жадно ги грабна. Разгледа ги, направи движение, сякаш искаше да отвори едното, но после размисли, скочи от леглото и постави и четирите писма в кафявото си сако, преметнато на стола.

— Няма ли да ги прочетеш? — учуди се Микеле.

— По-късно, когато се приготвя — засмя се Джакомо. — Искам на спокойствие да изпитам голямата радост.

Микеле се ядоса:

— Може би и мене ме интересува какво пише мама. Не мислиш ли? Или смяташ, че в къщи вече са ме забравили? — промърмори отчаяно.

— Прав си. Извинявай — каза кротко Джакомо. Той се засрами и съжали Микеле. Извади писмото на майка си, отвори го и набързо го прочете. — Мама хиляди пъти те целува. Ще изпрати и колет с малко ядене. Иначе всичко в къщи е в ред.

Микеле не каза нито дума. Излезе от стаята и затръшна вратата.

Джакомо със светкавична бързина се изми и облече, като през цялото време — си тананикаше тържествения марш от Кармен. Дори и бедният Микеле не можа да развали хубавото му настроение. Стомахът му стържеше, беше ужасно гладен. Спусна се към Галерията, пред Бифи се отпусна в един мек сламен фотьойл, поръча си закуска, после с нетърпението на някой лакомник извади писмата, за да погълне всяка тяхна дума, да им се наслади.

От пръв поглед позна почерците: четири жени му пишеха, четири изключителни създания, четирите, които обичаше най-много на света, чиято обич и любов формираха цялото му същество от детството.

Отдавна вече беше поръчал закуската, пара се вдигаше от кафето, писмото на майка му беше в ръцете му, първо малко да се порадва на писаното, а после отново да го прочете бавно, за да изпита по-дълго време удоволствие и да си представи гласа и, погледа, лицето, усмивката, сякаш седи тук срещу него сами двамата — когато изведнъж се пипна по джоба: „Нямам нито чентезимо, с какво ще платя закуската?“

Но в следващия миг усмивката му се възвърна: — „Това да е бедата, в краен случай ще оставя часовника си на келнера, ще му кажа, че съм забравил портфейла си в къщи“ — и с пълно спокойствие, с несмутимо добро настроение потъна в четене на първото писмо:

„… толкова много се гордеем с теб, Джакомо… вчера беше у нас скъпият Карло Анджелони и ни прочете писмото на Понкиели, че ти си най-добрият студент на консерваторията и си му цялата надежда и радост. Плакахме и се смяхме… Нали си купи зимно палто, сине мой?…“

„Това писмо трябва да прочета още веднъж, прави ме толкова щастлив, другите писма ще почакат.“

Колебаеше се кое да отвори второ. Спря се на писмото на Джулия. Съдържаше всичко четири думи — но какви четири думи!

„… Винаги съм с теб, Джакомо.“

Това е скромната, целомъдрена Джулия. Смята, че толкова може да си позволи. Не прави словоизлияния, не се оплаква, не иска да му бъде в тежест. Просто го прегръща по своя мил, безмълвен начин.

Писмото на Иджиния остави последно, първо отвори писмото на Нитети. Да, това беше Нитети, палавата, весела, влюбена Нитети. Дори и думите й се смеят и закачат.

„… В сряда идущата седмица ще бъде сватбата ми: възнесението ми в рая! А ако и ти беше сред нас, Джакомо!… Алберто е ангел… толкова трогателен, като ме погледне, просто ме поглъща с очи, но въпреки това аз ще го задуша с целувките си!…“

„От нас тя се е родила да бъде щастлива, цялата е смях, още от малко дете. Все пак може би най-много дължа на нея. Ако не беше край мен Нитети с веселото си дребничко лице, щях да изпадна безнадеждно в меланхолия, която винаги ме е заобикаляла.“

Писмото на Иджиния не посмя да отвори веднага. Замислен гледаше буквите на плика: колко са красиви и чисти! Някакъв необясним страх обхвана Джакомо: голяма радост или голяма тъга се крие в плика, чувствуваше го, първо трябваше да събере сили. „Глупости, да видим какво пише, всяко нейно писмо е необикновено хубаво. Тя винаги е била най-близо до мен и ме разбира най-добре от всичките ми сестри и брат, а и музиката ми само тя разбира истински! — От плика изпадна малка бележка, трябваше да се наведе да я вдигне: една банкнота от двадесет лири. — Тази чудна малка Иджиния, която всичко предусеща, първо заплаща закуската ми и едва тогава ми съобщава…“ Потресен четеше:

„Джакомо, скъпи, в четвъртък идущата седмица ще ме ръкоположат за монахиня и ще се оттегля завинаги във Вичепелаговския манастир. Не ме съжалявай и не тъжи: аз ще бъда най-щастливото създание на света, да, повярвай ми. Усмихвай се, когато мислиш за мен, така, както и аз винаги усмихната мисля за теб. Ти беше най-голямото щастие в моя кратък, малък светски живот — това го знаеш, нали? Сега аз ще умра за света и за тебе също, Джакомино, но ти няма да умреш за мен: очите и сърцето ми ще те придружават, където и да си. Това е последното ми писмо, не мога да ти пиша повече, но ти може да ми пишеш от време на време, игуменката — Матер Хиачинта, ми разреши. Ще се откажа и от името си: вече няма да бъда Иджиния Пучини, ще стана Мария Енрикета, на това име ми пиши. Аз ще уча сестрите на музика, а ще се грижа и за цветята. Първо ще им изсвиря твоята меса. На теб ти изпращам последната си целувка, Джакомино, с гореща обич…“

Главата му се замая, всичко се обърка в него, дори и не виждаше от бликналите сълзи.

— Моля един коняк! — каза на застаналия пред него келнер.

Все пак ще го направи, може да го направи, може да напусне този вълнуващо прекрасен свят — защо ли го прави? Джакомо винаги се надяваше, че в последния миг Иджиния ще се откаже, ще се опомни, ще послуша думите му, нали винаги така хубаво се разбираха един друг, а сега завинаги затваря вратата на живота зад себе си, тя, която е толкова хубава, неземно хубава, в която със също такава страстна сила, както в него блика музиката, която тъкмо неговата музика, прекалено пропита с любов, я завладяваше най-силно! Непонятно! Ужасно! Губеше завинаги онзи човек, когото след майка си обича най-много. Не, с това не може така просто да се помири, Иджиния греши, ако смята, че той ще каже благочестиво „амин“ на това самоубийство! Вторият коняк му възвърна самоувереността. Вече мислеше спокойно, самонадеяно, едва ли не весело. Къде ли се намира този Вичепелаговски манастир? Близо до Лука, недалеч от онова вълшебно езеро, в края на голямата борова гора, с която го свързват толкова много спомени. Познава и Матер Хиачинта, как да не я познава, тя е онази мила стара монахиня със строго лице, която няколко пъти го беше молила понякога да посещава манастира, да им свири на органа църковни песни и да подготви хора за музикалните литургии. Сега ще й напише, че с удоволствие ще се отзовава на молбата й винаги, когато посещава Лука. Ще има свободен достъп в манастира независимо дали това й харесва. Скъпа малка Иджиния, бледа малка моя монахиньо, Мария Енрикета, не ме познаваш ти мен, ако смяташ, че ще се откажа от твоята прелестна обич.

Самообвинението внезапно го нападна с убийствена сила. „В края на краищата всички страдат заради моя мръсен хедонизъм. Аз седя тук в Галерията с кръстосани крака, наливам се със скъп коняк, оставям се да ме ободряват и галят всички, приемам всичко от всички, докато те в къщи работят, трудят се скромно и мълчаливо, с ниско наведени глави се отказват от живота, майка ми пере, глади, кърпи чорапи. Отилия готви и чисти, Диде преподава в едно частно училище за няколко жалки лири, Рамелде постъпила на работа в едно състоятелно семейство като икономка, разбирай под тази дума слугиня, Иджиния ще се оттегли в манастир. Джулия мълчаливо страда, Микеле при мен търпи лишения, гладува, отказва се от всичко, понася моето нахално предимство и от ден на ден става по-мършав, по-мрачен, по-отчаян — и всичко това е заради мен, за моето спокойствие, за бъдещото ми преуспяване, да, те, без да се оплакват, се отказват заради мен от живота, докато аз вечер плувам в шумното опиянение на Скала, търкалям се с леконравни момичета, пиянствувам в Аида, напивам се с пунш, правя скандали по улиците и се тъпча безплатно при Джиджи… Не, така не може да продължава повече, ще сложа край на този празен живот, и то веднага, няма да приемам повече нищо от никого, няма да бъда храненик, длъжник на никого, дори и на кралицата: срамно, отвратително е това, което правя.“

Втурна се като луд към консерваторията. Без да почука, нахълта в стаята на Понкиели. За щастие той беше сам.

— Господин професоре!… Господин професоре! — извика възбудено.

— Какво се е случило, Пучини?

— Няма да живея така по-нататък!… Отвратих се от себе си. Приемам от всички и не давам в замяна на никого нищо… Ще се върна в къщи, в Лука, ще постъпя на служба…

— Вие ще останете тук, разбрахте ли?… — заповяда му Понкиели с твърд глас. — Ще останете тук и ще работите, това е вашето задължение, нищо друго. Ще завършите Capriccio sinfonico докрай — първите му две части са блестящи… после ще напишете първата си опера, защото, ако искате да знаете, вие сте роден да пишете опери. И стига с тези истерии! Задушете в музика дивия си темперамент!

Пучини с покорно, безмълвно учудване погледна Понкиели. Буйният му глас се смени с някакво безкрайно кротко спокойствие. Искаше да каже нещо, но Понкиели направи нетърпеливо движение:

— А сега се приберете у дома — и композирайте. В такъв момент, когато човек е измъчен, музиката му се удава повече. А утре сутринта елате тук да ми покажете какво сте написал и тогава ще поработим заедно целия преди обед.

Даде му знак да си върви. Джакомо се подчини мълчаливо.