Янош Бокаи
Пучини. Бохеми и пеперуди (25)

Послеслов

С няколко скромни думи искам да изкажа благодарност на всички онези, които ми набавиха различни източници, биографични данни, писма и критики за големия музикант Джакомо Пучини и с това ми помогнаха да напиша романа си. Навсякъде срещнах обич и разбиране, трогателно много обич.

Бих желал да кажа няколко думи и за това, как написах романа си. Разбира се, прочетох всички ония книги, статии, критики, до които можах да се добера. Но от всички книги повече ми казаха писмата на Пучини. Приех за безсъмнена истина само неговите собственоръчни писма. И върху тях изградих книгата си.

Много се говори за Пучини, че се е ужасявал да пише писма. Твърдяха, че едва ли е написал няколко писма. Това е голяма грешка. Пучини извънредно много е обичал да пише писма, чувствувал е нужда да сподели с някого всяко свое начинание и радост. Грешката навярно се дължи на това, че Джузепе Адами написа книга под заглавие „Кореспонденцията на Джакомо Пучини“ и публикува в нея непълно събраните, само 240, писма на Пучини, но тези писма са само до двамата Рикорди и Адами. Къде са писмата, писани на съпругата му, децата, сестрите, приятелите и сътрудниците му? Само на Сибил Селигмън е написал повече от седемстотин писма. Истината е, че Джакомо Пучини е писал извънредно много писма през живота си.

Освен писмата използувах всичко онова, което самият аз съм чул от устата на Пучини или което ми разказаха за него Елза Самоши, Миклош Банфи и много други негови приятели. Бях едва ли не още дете, когато се срещнах за пръв път с Пучини у Елза Самоши. А след триптиха говорих с него за последен път, първо в Рим, а после във Виена. Незабравими ще останат за мен тези разговори, както незабравима беше неговата човечност, любезност и естественост.

В романа си далеч не използувах свободата на романиста. С изключение на първата част, отнасяща се до детските години на Пучини, написах по-скоро романизувана биография, отколкото роман, в който истината се преплита с фантазията. Стремях се да се придържам към фактите във всяко отношение. За да запазя романизуваната форма, все пак бях принуден да събера по време събитията, разиграващи се в известни градове, а други събития заради епическата динамика трябваше да изнеса по-напред. (Напр. емигрирането и смъртта на брат му.) Зная и това, че едва в Торе дел Лаго се е срещнал с приятелите си художници Феручо Пани, братята Томази и с останалите членове от Клуба на Бохемите. Бях принуден да ги представя още в Милано, за да не изморявам читателите с прекалено честото сменяне на героите. Джулия е полуизмислена фигура, макар че най-добрата му приятелка от детските години наистина се е наричала Джулия. Пучини е познавал съпругата си Елвира още в Лука, но още не е в близки приятелски връзки с нея.

В общи линии тези са промените, които направих съзнателно. Обичта ми към Пучини ми забраняваше заради художественото въздействие да се отклоня където и да било от най-точната истина.