Виктор Юго
Деветдесет и трета година (9)

I
Горите

По това време в Бретан имаше седем страшни гори. Вандея е бунтът на свещеника. Този бунт имаше за съучастник гората. Тъмните сили взаимно се подпомагат.

Седемте тъмни гори на Бретан бяха: гората Фужер, която прегражда пътя между Дол и Авранш; гората Пренсе, която има окръжност осем левги; гората Пемпон прорязана от урви и потоци, почти непроходима откъм Беньон, но с удобен проход за отстъпление към град Конкорне, база на роялистите; гората Рен, откъдето се чуваше тревожният камбанен звън на републиканските енории, винаги многобройни близо до градовете; в тази гора именно Пюизе загуби Фокар^[1]; гората Машкул, където Шарет властвуваше като див звяр гората Гарнаш, която принадлежеше на фамилиите Тремуй, Говен и Роан; гората Броселианд, която принадлежеше на феите.

Един аристократ от Бретан се именуваше Господарят на Седемте гори. Това бе виконт дьо Фонтене, бретонски принц.

Защото наистина имаше бретонски принц, различен от френския принц. Мъжете от рода Роан бяха бретонски принцове. Гарние дьо Сент в своя доклад до Конвента, направен на 15 нивоз^[2] година II, именува по следния начин принц дьо Талмон: „Капет на разбойници, владетел на Мен и на Нормандия“.

Историята на бретонските гори за периода от 1792 до 1800 година би трябвало да бъде самостоятелна и да влезе като легенда в огромната авантюра на Вандея.

В историята има истина, в легендата — също. Легендарната истина има по-друг характер от историческата истина. Легендарната истина е измислица, която изхожда от действителността. Впрочем историята и легендата имат една и съща цел — от преходния човек да изобразят безсмъртния човек.

Вандея не може да бъде напълно обяснена, ако легендата не допълни историята; историята я представя цялостно, а легендата подробно.

Нека кажем, че Вандея заслужава този труд. Вандея е някакво чудо.

Тази война на Невежите, толкова глупава и толкова бляскава, толкова ужасна и толкова великолепна, опустоши Франция, но и стана нейна гордост. Вандея е рана, която е и слава.

В известни часове човешкото общество има свои загадки, загадки, които за мъдреците са светлина, а за невежите са мрак, насилие и варварство. Философът не се решава да обвинява. Той има предвид смущението, което предизвикват трудностите. Трудностите не минават, без да хвърлят някаква сянка под себе си, както облаците.

За да разбере Вандея, човек трябва да си представи следния антагонизъм: от едната страна френската революция, от другата страна бретонският селянин. Пред тия несравними събития — огромна заплаха едновременно за всички облаги, гневен пристъп на цивилизацията, насилия на разярения прогрес, извънредно голямо по размери и непонятно подобрение — бе изправен този улегнал и своеобразен дивак, този човек със светли очи и дълги коси, който преживява само с мляко и кестени, който не вижда по-далече от своя сламен покрив и междата на своята нива, който различава всяко съседно село по звука на камбаната му, който използува водата само за пиене, който е облечен с кожен жакет с копринени шарки, занемарен, а пък извезан, който татуира дрехите си, както неговите прадеди келтите^[3] са татуирали лицата си, който уважава като господар своя палач, който говори един мъртъв език, погребващ мисълта му, който подкарва с остен воловете си, който точи косата си, който плеви черното си жито и меси елдовите си питки, който боготвори най-напред своето рало, а после баба си, който вярва в Пресветата дева и в Бялата дама, който благочестиво се прекланя пред олтара, а също така и пред тайнствения висок камък, извисен в пущинака, който в полето е орач, в морето рибар, в гората бракониер, който обича своите крале, своите сеньори, своите свещеници и своите въшки, който може с часове да се вслушва в морето, застанал замислен, мрачен и неподвижен край пустинния бряг.

И нека се попитаме дали този слепец можеше да приеме тази светлина.

II
Хората

Селянинът има две опорни точки: нивата, която го храни, и гората, която го крие.

Трудно може да си представите какво бяха бретонските гори; те бяха градове. Нищо по-глухо, по-безмълвно и по-диво от тия вплетени едни в други тръни и клонаци; тия просторни шубраци бяха леговища на спокойствието и на тишината; никоя самота не изглежда така мъртвешка и така гробовна; ако би могло само с един удар като мълния да се отсекат дърветата, изведнъж под тази сянка ще се види мравуняк от хора.

Тесни, кръгли кладенци, замаскирани отгоре с капаци от камъни и клони, отначало отвесни, после хоризонтални, разширяващи се фуниеобразно под земята, докато стигнат до тъмни землянки — такива скривалища Камбиз^[4] намери в Египет, а Вестерман — в Бретан; там е било в пустинята, а тук в гората; в египетските подземия е имало трупове, в бретонските подземия имаше живи хора. Една от най-затънтените поляни в гората Мидон, цялата прокопана с подземни галерии и килии, в които влизаше и излизаше един загадъчен народ, се наричаше „Големият град“. Друга една поляна, също така запустяла на повърхността и също така населена под земята, се наричаше „Кралският площад“.

Този подземен живот в Бретан е съществувал от незапомнени времена. Тук човекът винаги е бягал от човека. Затова са се появили бърлогите на влечугите, издълбани под дърветата. Това е започнало от друидите^[5], а някои от тези подземия са дори толкова стари, колкото долмените. Злите духове от легендите и чудовищата от историята — всичко е минало през тази черна земя: Тевтат^[6], Цезар^[7], Хойол, Неомен, Жофроа Английски^[8], Ален Желязната ръкавица, Пиер Моклерк^[9], френският род Блоа^[10], английският род Монфор^[11], крале и херцози, деветте бретонски барони, съдиите на Великите дни, нантските графове, воюващи с ренските графове, скитници, разбойници, големи войски, Рене II^[12] — виконт дьо Роан, представители на краля, добрият Шонски херцог, който бесеше селяните под прозорците на госпожа дьо Севинье^[13], през петнадесети век кланетата на сеньорите, през шестнадесети век и седемнадесети век религиозните войни, през осемнадесети век тридесетте хиляди кучета, обучени за лов на хора; при този страшен тропот народът е решавал да изчезва. Така едни след други троглодитите^[14] са бягали, за да се спасят от келтите, келтите са бягали, за да се спасят от римляните, бретонците са бягали за да се спасят от нормандците, хугенотите са бягали, за да се спасят от католиците, контрабандистите са бягали, за да се спасят от митничарите; отначало са се криели в горите, а после под земята. В убежища за зверове. Тиранията принизява дотам народите. В продължение на две хиляди години деспотизмът във всичките си прояви — завоевания, феодализъм, фанатизъм, данъци — гонеше тази нещастна, обезумяла Бретан: безмилостна хайка, която непрекъснато сменяше една форма, за да започне под друга. Хората се криеха в земята.

Ужасът, който е една разновидност на гнева, беше напълно готов да обземе душите на хората и землянките бяха напълно готови в горите, когато блесна френската република. Бретан се разбунтува, почувствувала се потисната от това насилствено освобождение. Обикновена грешка на робите.

III
Съучастие на хора и гори

Трагичните бретонски гори подновиха своята стара роля, станаха помощници и съучастници и в този бунт, както са били във всички други.

Подземието в една такава гора беше като звездист корал, прокопано и прорязано във всички направления, една тайна мрежа от подземни ходове, килии и галерия. Всяка от тези слепи килии подслоняваше по пет-шест души. Трудно беше да се диша. Известни са някои необикновени цифри, които дават възможност да се разбере тази мощна организация на огромния селски бунт. В Ил-е-Вилен, в гората Пертр, убежище на принц дьо Талмон, не се чуваше никакво дихание, нямаше нито една човешка следа, а там имаше шест хиляди души начело с Фокар; в Морбиан, в гората Мьолак, не се виждаше жива душа, а имаше осем хиляди човека. А тия две гори, Пертр и Мьолак, не се числят между големите бретонски гори. Страшно бе да се навлезе в тях. Тия измамни гъсти гори, пълни с бойци, скрити в някакъв подземен лабиринт, бяха като огромни, тъмни гъби, от които под тежестта на този гигантски крак, революцията, бликаше гражданската война.

Невидими батальони дебнеха. Тия неподозирани армии кръжаха под републиканските армии, излизаха изведнъж под земята и пак се прибираха, изскачаха безбройни и изчезваха, можеха да бъдат навсякъде и никъде — лавина, после прах, колоси, притежаващи способността да се смаляват, гиганти, когато се бият, и джуджета, когато изчезват. Ягуари с навици на къртици.

Имаше не само гори, имаше и горички. Също както извън градовете има села, така извън горите имаше храсталаци. Горите бяха свързани помежду си с лабиринт от разпръснати навред горички. Старинните замъци, които бяха крепости, махалите, които бяха лагери, чифлиците, които бяха оградени имения със засади и капани, и фермите, заобиколени с ровове и дървета, бяха дупките на мрежата, в която попадаха републиканските армии.

Този ансамбъл наричаха Бокаж.

В него влизаха: гората Мидон с блато по средата, собственост на Жан Шуан; гората Жен на Тайефер^[15]; гората Юисери на Гуж-льо-Брюан^[16]; гората Шарни на Куртиле-льо-Батард^[17], наречен апостол свети Павел, началник на лагера „Черната крава“; гората Бургол, собственост на тайнствения господин Жак^[18], който загадъчно загина в подземието на Жювардейл; гората Шаро, където Пимус и Пти-Пренс, нападнати от гарнизона на Шатоньоф, влизаха в редовете на републиканците, залавяха през кръста гренадири и ги отвеждаха в плен; гората Йорьозри, свидетел на поражението на гарнизона от Лонг-Фе; гората Олн, откъдето се наблюдаваше пътят между Рен и Лавал; гората Гравел, която принц дьо Латремуй бе спечелил в игра на топка; гората Лорж в департамента Кот-дю-Нор, където Шарл дьо Боарди^[19] господствува след Бернар дьо Вилньоф^[20]; гората Баняр близо до Фонтене, където Лескюр предизвика на бой Шалбос^[21], който прие, макар че разполагаше с пет пъти по-малко сили; гората Дюронде, собствеността на която си оспорваха някога Ален льо Редрю и Ерипу, син на Шарл Плешивия^[22]; гората Кроклу, в края на онзи пущинак, където Кокро режеше главите на пленниците; гората Кроа-Батай, където взаимно си размениха омировски обиди Жамб-д’Аржан и Мориер; гората Содре, която ние видяхме как се претърсва от един парижки батальон. И още много други.

В повечето от тия гори и горички имаше не само подземни селища около землянката на водача; имаше още и истински махали от ниски колиби, скрити под дърветата, които някъде бяха толкова многобройни, че изпълваха цялата гора. Често пъти пушеците ги издаваха. Две от тия селища в гората Мидон станаха прочути — Лориер, близо до Летан, а откъм Сент-Уан-ле-Тоа групата колиби, наречена Рю-дьо-Бо.

Жените живееха в колибите, а мъжете в подземията. Те използуваха в тази война самодивските галерии и старите келтски ходове. На скритите под земята мъже носеха храна. Забравените умираха от глад. Всъщност това бяха несръчни хора, които не са могли да отворят капаците на своите кладенци. Обикновено тия капаци от мъх и клони бяха така майсторски направени, че беше невъзможно да се открият отвън в тревата, обаче много лесно се отваряха и затваряха отвътре. Тия скривалища бяха издълбани много грижливо. Пръстта от кладенците се изхвърляше в някое близко блато. Вътрешните стени и подът бяха покрити с папрат и мъх. Тия мазета наричаха „ложи“. В тях се чувствуваха добре, макар че там нямаше нито светлина, нито огън, нито хляб, нито въздух.

Беше много опасно човек да излезе непредпазливо между живите, да се изрови без причина. Защото можеше да попадне между краката на някоя армия в поход. Страшни гори; двойни капани. Сините не смееха да влязат, белите не смееха да излязат.

IV
Техният живот под земята

В тия подземия за зверове мъжете скучаеха. Понякога нощем, с голям риск, те излизаха и отиваха да потанцуват на съседни поляни. Или пък се молеха, за да убиват времето. „Всеки ден — казва Бурдоазо — Жан Шуан ни караше да прехвърляме молитвените броеници.“

Беше почти невъзможно, когато настъпеше сезонът, да спреш тия от Долен Мен да отидат на Празника на жътвата. Някои биваха обземани от своеобразни идеи. Дени, наречен Сечипланина, се преобличаше като жена и отиваше на представление в Лавал; след това се прибираше в дупката си.

Същите хора, когато влизаха в бой, внезапно падаха убити и заменяха карцера с гроба.

Понякога те повдигаха капака на своята дупка и се вслушваха дали има бой някъде далече; с ухо следяха сражението. Стрелбата на републиканците беше равномерна, стрелбата на роялистите беше разпръсната; това ги ориентираше. Ако огънят на войсковата част изведнъж прекъснеше, това означаваше, че роялистите са претърпели поражение; ако неравномерната стрелба продължаваше и се отдалечаваше към хоризонта, това беше знак, че роялистите побеждават. Белите винаги преследваха; сините — никога, тъй като този край беше враждебно настроен срещу тях.

Тия подземни бойци бяха прекрасно осведомени. Нямаше нищо по-бързо и нищо по-загадъчно от техните съобщителни средства. Те бяха разрушили всички мостове, бяха разглобили всички каруци и все пак намираха начин да си кажат всичко и да се предупредят за всичко. Съобщителни пунктове бяха установени от гора до гора, от село до село, от чифлик до чифлик, от колиба до колиба, от храсталак до храсталак.

Всеки глуповат на вид селянин, движещ се по пътя, можеше да носи телеграми, скрити в кухата си тояга.

За да ходят от единия до другия край на Бретан, бившият член на Учредителното събрание Боетиду^[23] ги снабдяваше с нов модел републикански паспорти, на които трябваше само да се впише името на притежателя. Такива паспорти този изменник имаше цели купища. Невъзможно беше да ги заловят. „Тайни, посветени на четиристотин хиляди души, бяха свято пазени“ — пише Пюизе^[24].

Изглежда, че този четириъгълник, затворен на юг от линията Сабл — Туар, на изток от линията Туар — Сомюр и от реката Туе, на север от Лоара и на запад от океана, имаше единна нервна система, така че която и точка на тази земя да се засегнеше, всичко се разтърсваше. За миг само новината излетяваше от Ноармутие до Люсон и в лагера Луе научаваха какво става в лагера Кроа-Морнно. Би могло да се каже, че птиците помагаха. На 7 месидор година III Хош писа: „Човек би повярвал, че тия хора имат телеграф.“ Това бяха кланове като в Шотландия. Всяка енория имаше свой вожд. Моят баща е водил тази война и затова аз мога да говоря за нея.

V
Техният живот през войната

Повечето от тях имаха само копия. В изобилие имаше ловни пушки. Няма по-умели стрелци от бракониерите на Бокаж и контрабандистите на Лору. Те бяха необикновени, страшни и храбри бойци. Заповедта за мобилизирането на триста хиляди души накара да бият тревога камбаните на шестстотин села. Пожарът пламна изведнъж по всички точки. Поату и Анжу избухнаха в един и същ ден. Нека кажем, че първият грохот се чу в пущинака Кербадер още на 8 юли 1792 година, един месец преди 10 август. Ален Ределер^[25], забравен днес, беше предшественик на Ларошжаклен и на Жан Шуан. Роялистите, заплашвайки със смъртно наказание, мобилизираха всички мъже, годни да носят оръжие. Те реквизираха впрегатния добитък, колите, храните. Веднага Сапино^[26] събра три хиляди войници, Катлино — десет хиляди, Стофле — двадесет хиляди, а Шарет стана господар на Ноармутие. Виконт Сепо^[27] разбунтува Горен Анжу, Шевалие Дийози — Антр-Вилен-е-Лоар, Тристан Отшелника^[28] — Долен Мен, бръснарят Гастон — град Гемене, а абатът Берние^[29] — всичко останало. Малко се искаше, за да се надигнат всички. В дарохранителниците на кюретата роялисти, „заклетите свещеници“, както им казваха, поставяха голяма черна котка, която неочаквано изскачаше оттам по време на богослужението. „Това е дяволът!“ — викаха селяните и целият кантон въставаше. Огнено дихание излизаше от изповедалните. За да нападат ненадейно и устремно сините и за да прескачат ровове и ями, те си служеха с прът, дълъг петнадесет стъпки, наречен „мертек“, оръжие за бой и за бягство. В разгара на боевете, когато нападаха обкръжилите ги републикански войски, всички селяни падаха на колене, щом срещнеха на бойното поле някакъв кръст или параклис, и започваха да се молят под картеча; едва след като свършеха молитвите си, останалите живи се надигаха и се хвърляха срещу неприятеля. Какви гиганти, уви! Те зареждаха пушките си тичешком — талантливи бойци. Обаче лесно ги караха да вярват в небивалици; свещениците им показваха други свещеници, на които бяха зачервили вратовете с пристегната връв, като им казваха: „Това са възкръснали след гилотинирането!“ Те уважаваха рицарството; отдаваха почести на Феск, републикански знаменосец, когото бяха съсекли, без той да изпусне знамето си. Тия селяни знаеха и да се присмиват; свещениците републиканци, които се бяха оженили, те наричаха „хора, които хвърлили расото, а после и гащите“. Отначало те се страхуваха от оръдията, а после се нахвърляха върху тях с тояги и ги пленяваха. Те плениха първо едно хубаво бронзово оръдие, което кръстиха „Мисионера“, а после едно старо оръдие от религиозните войски, на което бяха гравирани гербът на Ришельо и образът на дева Мария; него пък нарекоха „Мари-Жан“. Когато загубиха Фонтене, те загубиха и „Мари-Жан“; около това оръдие паднаха, без да мръднат, шестстотин селяни; после си възвърнаха Фонтене само за да си възвърнат „Мари-Жан“; развеждаха оръдието, покрито с кралското знаме и с цветя, като караха минаващите да го целуват. Но две оръдия бяха малко. Стофле бе взел „Мари-Жан“; Катлино от ревност се отправи към Пен-ан-Манж, атакува Жале и плени трето оръдие; Форе^[30] атакува Сен-Флоран и плени четвърто. Двама други водачи, Шуп и Сен-Пол, направиха нещо по-хубаво: те издялаха от трупи на отсечени дървета топове и чучула-артилеристи и с тази артилерия, на която от сърце се смееха, принудиха сините да се изтеглят от Марьойл. Това бе тяхното велико време! По-късно, когато Шабло разби Ламарсониер, бягащите селяни оставиха на опозореното бойно поле тридесет и две английски оръдия. Тогава Англия издържаше френските принцове и „изпращаше средства на негово височество“, както писа Нансиа^[31] на 10 май 1794 година, „защото бяха казали на господин Пит, че благоприличието го изисквало“. Мелине^[32] пише в един доклад от 31 март: „Лозунгът на бунтовниците е: «Да живеят англичаните!»“ Селяните се спираха, за да грабят. Тия набожни хора бяха крадци. Диваците имат пороци. По-късно от тази именно слабост ги възпира цивилизацията. Пюизе пише в том II на страница 187: „Много пъти аз спасявах град Плелан от грабеж.“ И по-нататък, на страница 434, той избягва да влезе в Монфор: „Направих едно отклонение, за да избягна разграбването на якобинските къщи.“ Бунтовниците обраха Шоле; те опразниха Шалан. След като не успяха да влязат в Гранвил, те опустошиха Вил-Дийо. Те наричаха „якобински отрепки“ планинските жители, присъединили се към сините, и по-жестоко ги унищожаваха от другите. Те като войниците обичаха да убиват в бой и като разбойниците да колят мирното население. Изпитваха удоволствие да разстрелват „дебеланковците“, тоест буржоата, и наричаха това „отговяване“. Във Фонтене един от техните свещеници, кюрето Барботен, съсече един старец със сабята си. В Сен-Жермен-сюр-Ил^[33] един от техните вождове, благородник при това, уби с пушечен изстрел прокурора на общината и му взе часовника. В Машкул те избиваха редовно по тридесет републиканци на ден в продължение на пет седмици; редицата от тридесет души наричаха „молитвена броеница“. Нареждаха ги с гръб към изкопана яма и ги разстрелваха; понякога застреляните падаха още живи в ямата; но въпреки това ги заравяха. Такива деяния ние видяхме и по-късно. На Жубер, председателя на околията, отразяха китките на двете ръце. На пленените републиканци поставяха специално изковани белезници, които режеха ръцете им. После ги убиваха публично на площадите под звуците на ловджийски рогове. Шарет, който се подписваше „Братство“, шевалието Шарет, който като Марат носеше на главата си кърпа, завързана над самите му вежди, изгори град Порник заедно с жителите му, затворени в къщите. По същото време Карие беше страшен. На терора се отвръщаше с терор. Бретонският бунтовник беше облечен почти като гръцкия въстаник — къса куртка, пушка през рамо, гамаши, широки панталони, подобни на фустанела, вандеецът приличаше на клефт^[34]. Анри дьо Ларошжаклен, на двадесет и една година, тръгна на война с тояга и чифт пистолети. Вандейската армия наброяваше сто петдесет и четири дивизии. Те обсаждаха по всички военни правила; три дни държаха обсаден Бресюир. Един разпети петък десет хиляди селяни обстрелваха град Сабл с нажежени гюллета. Само за един ден успяха да разрушат четиринадесет републикански лагера от тинье до Курбвейл. Под високата крепостна стена на Туар се е водил следният знаменит диалог между Ларошжаклен и един млад селянин: „Карл! — Тук съм. — Наведи раменете си, за да се кача на тях. — Готово. — Дай пушката си. — Вземете я.“ И така Ларошжаклен скочил в града и без стълби превзели кулите, които бил обсадил Дюгесклен^[35]. Те предпочитаха куршум вместо луидор. Те плачеха, когато от техния поглед изчезваше родната им камбанария. Да бягат им беше лесно; в такива случаи вождовете казваха: „Хвърлете дървените си обуща, пазете пушките си!“ Когато свършваха боеприпасите, прочитаха молитвите си и се промъкваха в барутните складове на републиканската артилерия; по-късно д’Елбе искаше муниции от англичаните. При наближаването на неприятеля вандейците скриваха ранените си във високите жита или в гъстите папрати, свършеше ли схватката, отиваха да ги приберат. Нямаха униформи. Дрехите им се окъсваха. Селяни и благородници се обличаха с каквито дрипи намерят. Роже Мулиние^[36] носеше тюрбан и хусарски мундир, взети от склада за облекло в театъра на град Флеш; Шевалие дьо Бовилие^[37] беше облечен в прокурорска тога, на главата си носеше вълнено кепе, а над него някаква женска шапка. Всички носеха бял шарф и бял пояс; чиновете се различаваха по джуфките. Стофле имаше червена джуфка; Ларошжаклен имаше черна джуфка; Вемпфан^[38], който бе полужирондинец, но не напусна Нормандия, носеше на ръката си лента като каработите в Кан. В техните редици имаше жени — госпожа Лескюр, която по-късно стана госпожа дьо Ларошжаклен; Терез дьо Молиан, любовницата на Ларуари, която изгори списъка на енорийските вождове; младата и красива госпожа дьо Ларошфуко, която със сабя в ръка се шегуваше със селяните при обсадата на голямата кула на замъка Пюи-Русо, и тази Антоанет Адамс, наречена Шевалие Адамс, толкова храбра, че когато я заловиха, я разстреляха права от уважение. Това героично време беше жестоко. Хората бяха разярени. Госпожа дьо Лескюр нарочно подкарваше коня си върху падналите след боя републиканци; „мъртви са“ — казваше тя; а може би са били само ранени. Понякога мъжете изменяха, но жените — никога. Госпожица Фльори от Френския театър остави Ларуари и отиде при Марат, но от любов. Доста началници бяха също така невежи като войниците; господин дьо Сапино не знаеше правописа; той пишеше: „ние ште имаме на нашта страна“. Вождовете се мразеха един друг; началниците от блатата викаха: „Долу тия от високите места!“ Кавалерията им беше малобройна и трудно се сформираше. Пюизе пише: „Всеки от тия хора, който ми е дал от все сърце двамата си сина, веднага охладнява, ако му поискам да ми даде един от своите коне.“ Вили, коси, стари и нови пушки, бракониерски ножове, ръжени, криваци с железни обковки и с пирони — това бяха техните оръжия; някои от тях носеха на шия кръст, изработен от две кости на мъртвец. Те нападаха с оглушителни викове, внезапно изскачаха отвсякъде, от горите, от хълмовете, от храстите, от изровените пътища, разпръсваха се, тоест образуваха полукръг, убиваха, унищожаваха, сразяваха като мълния и изчезваха. Когато преминаваха през републикански град, те отсичаха Дървото на свободата, изгаряха го и танцуваха около огъня. Обичаха да действуват нощем. Вандеецът имаше за правило да напада неочаквано. Извървяваха мълчаливо петнадесет левги, и то без да смачкат нито тревичка зад себе си по пътя. Паднеше ли нощта, след като военният съвет на вождовете определи мястото на сутрешното нападение на републиканските постове, те зареждаха пушките си, прочитаха набързо молитвата си, сваляха дървените си обуща и в дълги колони тръгваха през горите, стъпвайки с боси крака по тревата и мъха, без шум, без глъч и без дихание. Поход на котки в мрака.

VI
Душата на земята преминава в човека

Разбунтувалата се Вандея наброяваше най-малко петстотин хиляди мъже, жени и деца. Половин милион бойци — това е бройката, дадена от Тюфен на Ларуари.

Федералистите^[39] помагаха; съучастник на Вандея беше Жирондата. Лалозер^[40] изпрати в Бокаж тридесет хиляди души. Обединили се бяха осем департамента — пет в Бретан и три в Нормандия. Град Еврьо, побратимен с град Кан, бе представен в съвета на бунтовниците от своя кмет Шомон и от именития гражданин Гардемба. Бюзо, Горса^[41] и Барбару в Кан, Брисо в Мулен, Шасан в Лион, Рабо-Сент-Етиен в Ним, Мейан^[42] и Дюшател^[43] в Бретан — всички тия гърла раздухваха пожара.

Имаше две Вандеи: голямата, която водеше войната в горите, и малката, която водеше войната в храстите; тази именно отсянка разделя Шарет от Жан Шуан. Малката Вандея беше наивна, голямата беше покварена; малката струваше повече. Шарет бе удостоен с титлата маркиз, с чин генерал-лейтенант от кралските армии и с „Големия кръст“ на ордена „Сен-Луи“; Жан Шуан си остана Жан Шуан. Шарет бе по-близко до бандита, Жан Шуан — до рицаря.

А великодушните вождове като Боншан, Лескюр и Ларошжаклен се лъжеха. Великата католическа армия беше едно безразсъдно усилие; нейната гибел беше неизбежна; може ли човек да си представи една стихия да атакува Париж, една коалиция от села да обсади Пантеона, една шайка от коледари и певци на псалми да заглуши „Марсилезата“, тълпата с дървени обуща да се нахвърли върху легиона на разума? При градовете Маис и Савене това безумие бе наказано. На Вандея бе невъзможно да премине Лоара. Тя можеше всичко, но не и да прескочи тази преграда. Гражданската война не прави завоевания. Да се премине Рейн, значи, да се допълни славата на Цезар и да се увеличи тая на Наполеон; преминаването на Лоара убива Ларошжаклен.

Истинската Вандея е Вандея в дома си; там тя е повече от неуязвима, тя е неуловима. Вандеецът във Вандея е контрабандист, земеделец, войник, пастир, бракониер, партизанин, козар, звънар, селянин, шпионин, убиец, клисар, горски звяр.

Ларошжаклен е Ахил^[44], Жан Шуан е Протей^[45].

Вандея не успя. Други бунтове бяха сполучливи, например този в Швейцария. Има разлика между бунтовника в планината като швейцареца и бунтовника в гората като вандееца — подчинявайки се на гибелното влияние на средата, първият се бие в името на някакъв идеал, вторият се бие за предразсъдъци. Единият хвърчи, другият пълзи. Единият се сражава за човечеството, другият — за самотата; единият иска свобода, другият иска уединение; единият защищава общината, другият — енорията. „Общини! Общини!“ — викаха героите в битката ври Мора. Единият е свикнал с пропастите, другият — с блатата; първият е рожба на потоците и разпенените води, вторият е рожба на застоялите води, които разпространяват треската; над главата на единия е лазурното небе, над главата на другия — гъсталакът; единият е във висините, другият — в сянката.

Съвсем различно възпитават върховете и низините.

Планината е крепост, гората е засада; първата вдъхновява към смелост, втората — към хитрост. Древността поставяше боговете по върховете, в сатирите в храсталаците. Сатирът е дивак, получовек, полузвяр. Свободните страни имат Апенини, Алпи, Пиренеи, Олимп. Парнас е връх. Монблан беше гигантският помощник на Вилхелм Тел^[46]; в съдържанието на индийските поеми, възпяващи безкрайните борби на разума срещу мракобесието, навсякъде изпъкват Хималаите. Гърция, Испания, Италия и Хелвеция имат за символ планината; Кимерия^[47], Германия или Бретан имат за символ гората. Гората е жестока.

Характерът на местността съветва човека в много негови постъпки. Тя е по-голям съучастник, отколкото се предполага. Пред някои диви пейзажи има опасност да се оправдае човекът и да се обвини природата; чувствува се смътното предизвикателство на природата; понякога пустинята е опасна за човешката съвест, особено за слабо просветената съвест; съвестта може да бъде величава, това създава Сократ^[48] и Исус; тя може да бъде нищожна, това създава Атрей^[49] и Юда. Дребната съвест бързо се превръща във влечуго; сенчестите гори, къпините, тръните, блатата под клоните са опасни свърталища за нея; там тя попада под тайнственото влияние на лоши убеждения. Оптическите измами, необяснимите видения, спонтанните уплахи от времето или мястото хвърлят човека в онзи полурелигиозен, полуживотински страх, който поражда в мирно време суеверието, а в бурните размирни години — насилието. Халюцинациите осветяват с факел пътя на убийството. Бандитът изпада в някакво умопомрачение. Чудотворната природа действува двойствено — възхищава големите умове и ослепява диваците. Когато човек е невежа, когато пустинята е призрачна, мракът на самотата се прибавя към мрака на ума; и оттам се разтварят бездни в човека. Някои скали, някои оврази, някои сечища, някои злокобни светли лъчи, блеснали привечер през дърветата, тласкат човека към безумни и жестоки постъпки. Може почти да се твърди, че има злодейски места.

Колко трагични случки е видял мрачният хълм, който се намира между Беньон и Плелан!

Просторните хоризонти извеждат душата до общи идеи; ограничените хоризонти пораждат частните идеи, които понякога стават причина големите сърца да бъдат малки умове, като например Жан Шуан.

Общите идеи, ненавиждани от частните идеи — това е борбата против прогреса.

Роден край и родина — тия две думи предават същността на цялата вандейска война; бунт на местната идея срещу всеобщата идея; селяни срещу патриоти.

VII
Вандея унищожи Бретан

Бретан е стара бунтовница. Винаги, когато се е бунтувала в продължение на две хиляди години, тя е имала право; но последния път сбърка. И все едно дали против революцията или против монархията, дали против делегатите на Конвента или против управителите херцози и перове, против книжните пари или против данъка върху солта, независимо от личностите, застанали начело на воюващите — Никола Рапен^[50], Франсоа дьо Лану^[51] капитан Плювио и госпожа дьо Лагарнаш или Стофле, Кокро и Льошанделие дьо Пиервил, дали начело с господин дьо Роан срещу краля или с господин дьо Ларошжаклен в защита на краля, Бретан винаги е водила една и съща война, война на местната власт срещу централната власт.

Тези стари провинции бяха някакво блато; на спящата вода не й беше приятно да тече; духащият вятър не ги освежаваше, той ги разяряваше. За местното население областта Финистер беше краят на Франция, там свършваха нивята, предопределени за човека, дотам спираха поколенията. „Стой!“ — крещеше океанът на земята. „Стой!“ — крещеше и варварството на цивилизацията. Всеки път, когато центърът, Париж, даваше някакъв тласък — независимо дали той идваше от кралските или от републиканските среди, независимо дали този тласък имаше за цел да засили деспотизма или да увеличи свободата — той се приемаше като нещо ново и цяла Бретан настръхваше. Оставете ни на спокойствие. Какво искате от нас? Блатото вземаше вилата си, Бокаж — карабината си. Всички наши старания, нашите начинания в законодателството и в просветата, нашите енциклопедии, нашите философии, нашите гении, нашите славни дела — всичко се разбива пред Хуру; тревожният камбанен звън на Базуж заплашва френската революция; пущинакът Фау се бунтува срещу нашите шумни площади, а камбаната на О-де-Пре обявява война на кулата на Лувър.

Ужасна глухота.

Вандейският бунт е едно зловещо недоразумение.

Огромна схватка, свада на титани, необхватен бент, оставил в историята само едно име — Вандея, име знаменито и черно; самоубила се заради отсъствуващите вече, пожертвувала се от егоизъм, загубила време да отдава неизмерима храброст на подлостта, без сметка, без стратегия, без тактика, без план, без цел, без вожд, без отговорност; показала до каква степен волята може да бъде безсилна; рицарствена и дива; нелепа в своята разпасаност, издигнала срещу светлината преградна стена от мрак; от невежества водила дълга, глупава и високомерна съпротива срещу истината, справедливостта, правото, разума, освобождението; причинила ужаси в продължение на осем години — разорение на четиринадесет департамента, опустошение на нивята и на реколтите, опожаряване на селата, разрушения и грабежи в градовете, избиване на жени и деца, запалени факли в колибите, мечове в сърцата, заплаха на цивилизацията, надежда за господин Пит — такава бе тази война, несъзнателен опит за бащеубийство.

Изобщо, доказвайки, че е необходимо да се прогони отвсякъде старият бретонски мрак и изведнъж лъчите на светлината да проникнат навред в този гъсталак, Вандея помогна на прогреса. Катастрофите притежават мрачната способност да нареждат нещата.