Виктор Юго
Деветдесет и трета година (4)

II
Aures habet, et non audiet^[1]

 

Старецът стоеше неподвижно. Той не мислеше; може би мечтаеше. Около него всичко беше спокойно, унесено в сън, доверчиво, усамотено. Беше още светло на върха на дюната, но почти нощ в равнината и тъмна нощ в горите. Луната изгряваше на изток. Няколко звезди пробождаха светлосиния зенит. Този човек, макар и изпълнен с жестоки замисли, потъваше в неизразимата доброта на безкрайността. Той чувствуваше как в него се промъква това смътно просветление, надеждата, ако думата надежда може да се отнесе към очакванията от гражданската война. Сега му се струваше, че, след като излезе от това неумолимо море и слезе на брега, всички опасности са преодолени. Никой не знаеше името му, беше сам, изчезнал за неприятеля, без диря след себе си, защото морската повърхност не запазва нищо, беше скрит, непознат, дори неподозиран. Чувствуваше някакво голямо успокоение. Още малко и щеше да заспи.

Дълбоката тишина на земята, а също и на небето, в този спокоен час действуваше с особено очарование на този човек, преживял толкова много вътрешни и външни сътресения.

Чуваше се само вятърът, който духаше откъм морето, но вятърът е едно непрекъснато явление, което почти престава да бъде шум, щом човек свикне с него.

Изведнъж той се изправи.

Вниманието му внезапно бе събудено; той погледна хоризонта. Нещо привличаше погледа му с необикновена сила.

Той гледаше камбанарията на Кормере, която се издигаше пред него в дъното на равнината. И наистина нещо необикновено ставаше в тази камбанария.

Силуетът на камбанарията ясно се открояваше; той виждаше кулата и над нея пирамидалния покрив, а между кулата и този покрив — квадратната клетка на камбаната, открита от четирите страни и без капаци, както са всички бретонски камбанарии.

Обаче тази клетка с камбаната последователно, на равни интервали, изглеждаше ту отворена, ту затворена; високият прозорец се очертаваше ту съвсем бял, ту съвсем тъмен; през него се виждаше небето, а след миг не се виждаше нищо; след светлината идваше мрак и отварянето и затварянето ставаше на интервали от една секунда, равномерно като удари на чук върху наковалня.

Камбаната на Кормере беше пред стареца на разстояние около две левги; в дясната му страна бе камбанарията на Баге-Пикан, също открояваща се на хоризонта; той погледна и тази камбанария — и нейната клетка за камбаната се отваряше и затваряше като тази на Кормере.

Той погледна вляво камбанарията на Танис; клетката на камбанарията на Танис се отваряше и затваряше като тази на Баге-Пикан.

Той изгледа една след друга всички камбанарии на хоризонта: вляво — камбанариите на Куртил, на Пресе, на Кролон и на Кроа-Авраншен; вдясно — камбанариите на Ра-сюр-Куенон, на Модре и на Па; срещу него — камбанарията на Понторсон. Клетките на всички тия камбанарии последователно чернееха и светлееха.

Какво означаваше това?

Това означаваше, че всички камбани са разлюляни.

За да се появяват и изчезват, трябваше да бъдат яростно разклащани.

Биеха тревога, биеха я възторжено, биеха я навсякъде, от всички камбанарии, във всички енории, във всички села, а нищо не се чуваше.

Това се дължеше на разстоянието, което пречеше на звуците да достигнат, и на вятъра от морето, който духаше от противоположната страна и който отнасяше всички шумове на земята зад хоризонта. Нищо по-зловещо от всички тия разбеснели се камбани от всички страни и в същото време от тая тишина.

Старецът гледаше и слушаше.

Той не чуваше тревогата, но я виждаше. Какво странно чувство да виждаш тревожен камбанен звън.

На кого се сърдеха тия камбани?

Срещу кого тази тревога?

III
Ползата от едрия шрифт

Положително някой бе преследван.

Кой?

Този стоманен човек изтръпна.

Не можеше да бъде за него. Не бяха отгатнали пристигането му. Невъзможно беше да са успели да уведомят представителите на Конвента; той току-що бе слязъл на брега. Корветата сигурно бе потопена, без някой да се е спасил. А дори в корветата никой освен Боабертло и Лавийовил не знаеше името му.

Камбанариите продължаваха своята жестока игра. Той ги наблюдаваше и ги броеше машинално и мислите му, скачайки от едно предположение на друго, се колебаеха, като преминаваха от дълбоката безопасност към страшната неизвестност. Обаче въпреки всичко тази тревога можеше да се обясни по много начини и той накрай се успокояваше, като си повтаряше: „Най-сетне никой не знае за моето пристигане и никой не знае моето име“.

От известно време някакъв лек шум се носеше над него и зад него. Този шум приличаше на търкане от развято листо. Отначало той не му обърна внимание; после, тъй като шумът продължаваше, би могло да се каже упорствуваше, той се обърна. Наистина беше лист, но лист хартия. Вятърът отлепваше над главата му един широк афиш, сложен върху километричния камък. Този афиш бе поставен наскоро, защото беше още влажен; вятърът си играеше с него и го разлепваше.

Старецът се бе изкачил на дюната откъм противоположната страна и затова не бе видял афиша, когато стигна.

Той се покачи на бордюра, на който седеше, и постави ръка върху края на афиша, който вятърът повдигаше; небето светлееше, здрачът е продължителен през юни; в основата на дюната бе тъмно, но горе на върха бе светло; една част от афиша бе напечатана с големи букви, така че при тази светлина можеше да се чете. Той прочете следното:

РЕПУБЛИКА ФРАНЦИЯ,

ЕДИННА И НЕДЕЛИМА

„Ние, Пийор от Марна, представител на народа при Шербурската крайбрежна армия, заповядваме: бившият маркиз дьо Лантенак, виконт дьо Фонтене, нарекъл се бретонски принц, слязъл тайно на брега край Гранвил, е поставен вън от закона. За главата му е определена награда. На този, който го предаде жив или мъртъв, ще бъде заплатена сумата от шестдесет хиляди ливри. Тази сума няма да се изплати в банкноти, а в злато. Един батальон от Шербурската крайбрежна армия ще бъде веднага изпратен да посрещне и открие бившия маркиз дьо Лантенак. Общините са задължени да оказват подкрепа. Издадено в общината на Гранвил на 2 юни 1793 година. Подписал:

ПРИЙОР ОТ МАРНА“

Под това име имаше друг един подпис, който беше напечатан с много по-дребен шрифт и затова не можеше да се прочете поради слабата светлина.

Старецът нахлупи шапката си до очите, загърна се с морската си пелерина чак до брадата и бързо се спусна надолу по дюната. Очевидно беше, че е излишно да се бави на този осветен връх.

Може би дълго време бе стоял там; горната част на дюната беше единствената точка на пейзажа, която още оставаше видима.

Стигнал долу в тъмнината, той тръгна бавно.

Насочи се по посока на пътя, който си бе начертал, към чифлика, навярно считаше, че там е по-безопасно.

Навсякъде беше безлюдно. Беше часът, когато нямаше минувачи.

Зад един храст той се спря, свали пелерината си, обърна жакета си откъм косматата страна, после отново върза на врата си пелерината, която беше дрипа, завързана с въже, и пак тръгна по пътя.

Беше светло от луната.

Стигна до един кръстопът, където се издигаше стар каменен кръст. Върху фундамента на кръста имаше бял квадратен лист, подобен на афиша, който току-що бе прочел. Приближи се до него.

— Къде отивате? — попита един глас.

Той се обърна.

В храстите на плета имаше човек, висок на ръст като него, стар като него, като него с бели коси и още по-дрипав от самия него. Почти негово подобие.

Този човек се подпираше на дълга тояга.

Човекът продължи:

— Питам ви къде отивате.

— Най-напред къде се намирам? — каза той спокойно, почти високомерно.

Човекът отвърна:

— Намирате се в сеньорията Танис и аз съм просякът, а вие сте сеньорът.

— Аз?

— Да, вие, господин маркиз дьо Лантенак.

IV
Просякът

Маркиз дьо Лантенак, отсега нататък ще го наричаме с неговото име, отвърна важно:

— Така. Предайте ме.

Човекът продължи:

— Ние и двамата сме тук у дома си — вие в замъка, аз в шубрака.

— Да свършим. Действувайте. Предайте ме — каза маркизът.

Човекът продължи:

— Вие отивате в чифлика Ерб-ан-Пел, нали?

— Да.

— Не отивайте.

— Защо?

— Защото там са сините.

— Откога?

— От три дни.

— Жителите на чифлика и на махалата съпротивяваха ли се?

— Не. Отвориха им всички врати.

— А! — каза маркизът.

Човекът показа с пръст покрива на чифлика, който се виждаше далече над дърветата.

— Виждате ли покрива, господин маркиз?

— Да.

— Виждате ли какво има над него?

— Нещо, което се развява.

— Да.

— Знаме.

— Трицветно — каза човекът.

Това бе предметът, който вече бе привлякъл вниманието на маркиза, когато беше на върха на дюната.

— Тревога ли бият? — попита маркизът.

— Да.

— За какво?

— Сигурно за вас.

— Но не се чува.

— Вятърът пречи.

Човекът продължи:

— Видяхте ли си афиша?

— Да.

— Търсят ви.

И, като хвърли поглед към чифлика, добави:

— Там има половин батальон.

— Републиканци?

— Парижани.

— Е добре — каза маркизът. — Да вървим.

И той направи крачка към чифлика.

Човекът го хвана за ръката.

— Не ходете там.

— А къде искате да отида?

— У дома.

Маркизът изгледа просяка.

— Слушайте, господин маркиз, не е хубаво у мене, но е сигурно. Колибата е по-ниска от мазе. Подът е легло от водорасли, таванът е покрив от клони и трева. Елате. В чифлика ще бъдете разстрелян. При мене ще спите. Трябва да сте уморен; а утре сутринта сините ще тръгнат в поход и вие ще отидете където си искате.

Маркизът разглеждаше този човек.

— На коя страна сте вие впрочем? — попита маркизът. — Републиканец ли сте? Роялист ли сте?

— Аз съм бедняк.

— Нито роялист, нито републиканец?

— Не вярвам.

— За или против краля?

— Нямам време за такива работи.

— Какво мислите за това, което става?

— Нямам с какво да живея.

— Все пак идвате ми на помощ.

— Видях, че сте извън закона. Какво е това законът? Може ли човек да бъде извън? Не разбирам. Ами аз дали съм в закона? Или съм извън закона? Нищо не зная. Да умреш от глад — това значи ли да си в закона?

— Откога умирате от глад?

— От цял живот.

— И ще ме спасите?

— Да.

— Защото си казах: ето един още по-беден от мене; аз имам право да дишам, той няма.

— Вярно е. И ме спасявате?

— Разбира се. Сега сме братя, ваша светлост. Аз прося хляб, вие — живот. Ние сме двама просяци.

— Но знаете ли, че моята глава е оценена?

— Да.

— Откъде знаете?

— Прочетох афиша.

— Знаете да четете?

— Да. И да пиша. Защо трябва да бъда говедо?

— Тогава, щом знаете да четете и сте прочели афиша, вие знаете, че човекът, който ме предаде, ще спечели шестдесет хиляди франка?

— Зная.

— И то не в банкноти.

— Да, зная, в злато.

— Знаете ли, че шестдесет хиляди франка са цяло състояние?

— Да.

— И този, който ме предаде, ще забогатее?

— Е, ами после?

— Ще бъде богат.

— Точно това помислих. Щом ви видях, казах си: „Като си помисля, че някой, който предаде този човек, ще спечели шестдесет хиляди франка и ще забогатее! Я да побързаме да го скрием.“

Маркизът следваше бедняка.

Влязоха в един гъсталак. Там се намираше бърлогата на просяка. Един голям стар дъб беше приютил този човек при себе си в нещо като стая, издълбана под корените му и прикрита от клоните му. Беше тъмна, ниска, скрита, невидима. Имаше място за двама.

— Предвиждал съм, че може да имам гост — каза просякът.

Този вид землянки, срещани в Бретан по-често, отколкото се предполага, се нарича на селски език „карнишо“. Така казват и на скривалищата в дебелите стени.

В „карнишото“ има само няколко гърнета, одър от слама или от измита и изсушена морска трева, за завивка дебела черга от кълчища, лоени светилници и за кибрит сухи клечки, намазани със смола.

Те се наведоха, попълзяха малко, влязоха в землянката, в която големите корени на дървото образуваха причудливи прегради, и седнаха върху куп сухи морски водорасли, които бяха леглото. Отворът между два корена, през който влязоха и който служеше за врата, пропускаше някаква светлина. Нощта бе настъпила, но очите се приспособяват и дори в мрака намират светли петна. Отражение от лунната светлина смътно очертаваше входа. В един от ъглите имаше стомна с вода, питка от елда и кестени.

— Да вечеряме — каза беднякът.

Разделиха си кестените; маркизът даде своето парче сухар; отхапваха и двамата от същата черна питка и пиеха от стомната един след друг.

Завърза се разговор.

Маркизът започна да разпитва човека.

— Значи, за вас е все едно дали става нещо или нищо не става?

— Почти. Вие сте сеньори, вие, другите. Това са ваши работи.

— Все пак това, което става…

— Това става по-горе.

После просякът добави:

— А има и работи, които стават още по-горе — слънцето изгрява, луната намалява или се увеличава, с тия неща се занимавам.

Той отпи глътка вода от стомната и каза:

— Хубава прясна вода!

После продължи:

— Как намирате тази вода, ваша светлост?

— Как се казвате? — каза маркизът.

— Казвам се Телмарш, а ми казват Кеман.

— Разбирам. Кеман е местна дума.

— Която значи просяк. Имам още един прякор — Старика.

И продължи:

— Ето вече от четиридесет години ме наричат Старика.

— Четиридесет години! Ами вие нали сте били млад.

— Никога не съм бил млад. А вие винаги сте млад, господин маркиз. Краката ви са двадесетгодишни, катерят се по голямата дюна; аз вече не мога да ходя, след четвърт левга се уморявам. А при това сме на една възраст; но спрямо нас богатите имат предимството, че ядат всеки ден. Яденето запазва.

След като помълча, просякът продължи:

— Бедни и богати — това е страшна работа. Това предизвиква катастрофите. Поне аз така виждам нещата. Бедните искат да бъдат богати, богатите не искат да бъдат бедни. Мисля, че това е отчасти причината. Аз не се бъркам. Събитията са си събития. Аз не съм нито за кредиторите, нито за длъжниците. Зная, че като имаш дълг, трябва да го платиш. Това е всичко. Бих предпочел да не убиват краля, но ми е трудно да кажа защо. На това ми отвръщат: ами че някога окачваха хората ви по дърветата заради нищо! А знаете ли пък, че за един застрелян кралски сръндак обесиха един човек, който имаше жена и седем деца. Има какво да се каже и за двете страни.

Той млъкна, после добави:

— Разбирате ли, аз всъщност нищо не зная — идват, отиват си, стават едни работи; обаче аз си стоя тук под звездите.

Телмарш пак замислено се спря, после продължи:

— Аз малко зная да намествам навехнато и счупено, малко съм доктор, познавам билките, извличам полза от растенията, селяните, които виждат, че за нищо се взирам, ме считат за магьосник. Понеже мисля, смятат, че зная.

— Вие от този край ли сте? — каза маркизът.

— Никога не съм излизал оттук.

— Познавате ли ме?

— Как не. За последен път ви видях преди две години, когато заминахте. Вие отидохте оттук в Англия. А преди малко забелязах един човек на върха на дюната. Висок човек. Такива високи хора са рядкост; Бретан е страна на ниски хора. Добре се вгледах, бях чел вече афиша. Казах си: я виж ти! А когато слязохте, имаше луна, аз ви познах.

— Обаче аз не ви познавам.

— Гледали сте ме, но не сте ме виждали.

И Телмарш, Кемана, добави:

— Аз пък ви виждах. На просяка и на минувача погледът не е еднакъв.

— Нима съм ви срещал преди?

— Много често, тъй като аз съм вашият просяк. Аз бях беднякът в края на вашия замък. Имало е случаи да ми давате милостиня; но този, който дава, не гледа, а онзи, който получава, разглежда внимателно и наблюдава. Кажеш ли просяк, все едно че казваш шпионин. Но аз, макар често да съм унил, се мъча да не бъда лош шпионин. Аз протягах ръка, вие виждахте само ръката и хвърляхте милостинята, от която имах нужда сутринта, за да не умра от глад вечерта. Случвало се е да гладувам по двадесет и четири часа. Понякога едно су ми е спасявало живота. Аз ви дължа един живот, връщам ви го.

— Наистина вие ме спасявате.

— Да, спасявам ви, ваша светлост.

И гласът на Телмарш стана строг:

— При едно условие.

— Какво е то?

— Че не идвате тук да правите зло.

— Идвам тук, за да правя добро — каза маркизът.

— Да спим — каза просякът.

Легнаха един до друг в леглото от морски водорасли. Просякът веднага заспа. Маркизът, макар много изморен, остана известно време замислен, после погледна бедняка в мрака и отпусна глава. Да лежиш на такова легло значи да лежиш на земята; използувайки това положение, маркизът долепи ухо на земята и се вслуша. Долови някакво тъпо бучене; знае се, че звукът се разпространява в дълбините на земята; чуваше се звънът на камбаните.

Тревогата продължаваше.

Маркизът заспа.

V
Подписал Говен

Когато се събуди, беше се съмнало.

Просякът стоеше изправен, не в землянката, защото в нея не можеше да се стои прав, а вън, на прага. Подпираше се на тоягата си. Слънцето огряваше лицето му.

— Ваша светлост — каза Телмарш, — камбанарията на Танис удари четири часа. Аз чух четирите удара. Значи, вятърът се е променил; духа откъм сушата; не чувам никакъв друг шум; значи, няма вече тревога. Всичко е спокойно в чифлика и махалата Ерб-ан-Пел. Сините или спят, или са заминали. Най-голямата опасност е преминала; разумно е да се разделим. По това време аз излизам.

Той посочи една точка в хоризонта:

— Тръгвам натам.

След това посочи в противоположната точка:

— А вие вървете нататък.

Просякът важно махна с ръка за сбогом на маркиза.

И добави, като показа остатъка от вечерята:

— Вземете кестените, ако сте гладен.

Миг след това той изчезна под дърветата.

Маркизът стана и тръгна в посоката, която му показа Телмарш.

Беше онзи очарователен час, който на стария нормандски селски език се нарича „птича одумка“. Чуваше се как дърдорят кадънките и горските врабчета. Маркизът тръгна по пътя, по който бе дошъл вечерта. Той излезе от гъсталака и стигна до кръстопътя с каменния кръст. Белият афиш сякаш се усмихваше на изгряващото слънце. Той се сети, че в долната част на афиша имаше нещо, което не бе успял да прочете снощи поради дребния шрифт и здрача. Отиде до фундамента на кръста. Текстът на афиша наистина свършваше под подписа „Прийор от Марна“ с тия два реда дребен шрифт:

„След установяване на самоличността му бившият маркиз дьо Лантенак ще бъде веднага разстрелян. Подписал: командир на батальона, началник на експедиционната колона ГОВЕН“.

— Говен! — каза маркизът.

И се спря дълбоко замислен, втренчил поглед и афиша.

— Говен! — повтори.

Пак тръгна, обърна се, погледна кръста, върна се и още веднъж прочете афиша.

После се отдалечи с бавни крачки. Ако имаше някой до него, щеше да го чуе как шепне полугласно: „Говен!“

От дълбокия изровен път, по който се промъкваше, не се виждаха покривите на чифлика, оставащ от лявата му страна. Той вървеше покрай едно стръмно възвишение, цялото покрито с цъфнали с жълти цветове храсти, от рода на дълготрънестите растения. Върхът на възвишението беше от ония местности, които в този край се наричат „глиганска глава“. При основата на възвишението погледът веднага се губеше под дърветата. Листата сякаш бяха потопени в светлина. Цялата природа силно се радваше на утрото.

Изведнъж този пейзаж стана страшен. Като че ли тресна залп от засада. Ураган от диви викове и пушечни изстрели се изсипа върху тия огрени от слънцето поля и гори, а откъм страната на чифлика се издигна висок дим, прорязан от ярки пламъци, сякаш махалата и чифликът бяха една горяща копа сено. Беше внезапно и злокобно, рязка промяна от спокойствие в ярост, експлозия от ада при изгрев-слънце, ужас без преход. Биеха се към Ерб-ан-Пел. Маркизът се спря.

Любопитството е по-силно от опасността; всеки иска да узнае, макар и да загине — няма човек, който да не е изпитал това чувство в подобен случай. Той се изкачи на възвишението, в долната част на което минаваше разбитият път. Оттам човек можеше да бъде видян, но и той виждаше. Стигна до върха за няколко минути. Погледна.

Наистина имаше престрелка и пожар. Чуваха се викове, виждаше се огън. Чифликът беше център на някакво бедствие. Какво ли ставаше? Чифликът Ерб-ан-Пел ли беше нападнат? Но от кого? Дали бе сражение? Не беше ли по-скоро военна наказателна акция? Сините, на които бе заповядано с революционен декрет, много често наказваха, като опожаряваха непокорните чифлици и села; те палеха за пример всеки чифлик и всяка махала, които не бяха направили прегради от дървета, предписани от закона, и които не бяха отворили и разчистили в гъсталаците просеки за републиканската кавалерия. Неотдавна бяха така наказали енорията Бургон, близо до Ерне. Да не би да е същият случай и с Ерб-ан-Пел? Видно беше, че изисканите от декрета стратегически просеки не бяха направени в гъсталаците и в горите около Танис и Ерб-ан-Пел. Наказание ли бе това? Заповед ли бе получил авангардът, който бе окупирал чифлика? Този авангард не се ли числи към някои от наказателните колони, наречени „адски колони“?

Един много висок и див гъсталак обгръщаше от всички страни възвишението, от чийто връх маркизът наблюдаваше. Този гъсталак, който наричаха горичката на Ерб-ан-Пел, но който имаше размери на гора, се простираше чак до чифлика и като всички бретонски лесове криеше цяла съобщителна мрежа от изровени пътища и пътеки, истински лабиринти, в които републиканските армии се губеха.

Наказателната акция, ако това е било наказателна акция, трябва да е била жестока, защото трая кратко време. Както всички насилия тя беше бързо извършена. Жестокостта на гражданските войни позволява такива диващини. Докато маркизът правеше догадки и се двоумеше дали да слезе или да остане, като се ослушваше и се оглеждаше, трясъкът от изстъплението спря или, по-точно казано, стихна. Маркизът забеляза в гъсталака да нахлува една разярена, но радостна шайка. Под дърветата запълзя страшен мравуняк. От чифлика нахлуваха в гората. Имаше и барабани, които думкаха за атака. Вече не стреляха с пушки. Това сега приличаше на хайка; сякаш претърсваха, преследваха, гонеха; очевидно беше, че търсеха някого; шумът беше глух и далечен; долавяше се някаква смесица от гневни думи и радостни викове, врява; нищо не можеше да се различи. И изведнъж, както първи очертания се появяват в дим, една дума се открои ясно в шума — едно име, повтаряно от хиляди гласове, и маркизът ясно чу този вик:

„Лантенак! Лантенак! Маркиз дьо Лантенак!“

Него именно търсеха.

VI
Перипетиите на гражданската война

И внезапно около него и във всички страни отведнъж гъсталакът се изпълни с пушки, щикове и саби, едно трицветно знаме се издигна в полумрака, викът „Лантенак!“ екна в ушите му, а в краката му, сред къпините и клоните, се появиха свирепи лица.

Маркизът беше сам, изправен на върха, виждан от всички точки на гората. Той едва виждаше тия, които крещяха името му, но него го виждаха всички. Ако в гората имаше хиляда пушки, за тях той бе единствената мишена. В гъсталака не различаваше нищо друго освен пламнали зеници, втренчени в него.

Той свали шапката си, вдигна нагоре периферията й, откъсна един дълъг сух трън от храста, извади от джоба си една бяла кокарда, забоде с тръна кокардата и повдигнатата периферия и като сложи на главата си шапката, чиято повдигната периферия откриваше неговото чело и кокардата му, каза с висок глас, обръщайки се към цялата гора:

— Аз съм човекът, когото търсите. Аз съм маркиз дьо Лантенак, виконт дьо Фонтене, бретонски принц, генерал-лейтенант от кралските армии. Нека свършим. Прицел! Огън!

И като разтвори с две ръце жакета си от козя кожа, показа голите си гърди.

Той наведе очи, търсейки с поглед насочените пушки, и се видя заобиколен с хора, паднали на колене.

Огромен вик прогърмя: „Да живее Лантенак! Да живее негова светлост! Да живее генералът!“

В същото време шапки летяха във въздуха, саби се размахваха радостно и се виждаше как в цялата гора се вдигат тояги, на върха на които се клатеха кафяви вълнени калпаци.

Беше го заобиколила една вандейска шайка.

Тази шайка беше коленичила, като го видя.

Една легенда разказва, че в старите гори на Тюрингия е имало необикновени същества, порода на гиганти, приличащи повече или по-малко на хора, които римляните считали за страшни зверове, а германците за въплъщения на богове, и които според срещата са бивали или убивани, или боготворени.

Маркизът изпита нещо подобно на това, което е изпитвало едно от тия същества, когато, очаквайки да бъде посрещнато като звяр, изведнъж е бивало посрещнато като бог.

Всички тия очи, изпълнени със страшни мълнии, гледаха маркиза с някаква дива любов.

Тази тълпа беше въоръжена с пушки, саби, коси, вили, тояги; всички имаха големи плъстени шапки или кафяви калпаци с бели кокарди, множество молитвени броеници и талисмани, широки панталони до коленете, куртки от вълнен плат с широки ръкави, кожени гамаши, голи колене, дълги коси, някои бяха на вид свирепи, но всички изглеждаха простодушни.

Един млад, хубав човек премина пред коленичилите и с големи крачки тръгна към маркиза. Този човек носеше на главата си както селяните голяма плъстена шапка с вдигната периферия и бяла кокарда, облечен бе с куртка от вълнен плат, но имаше бели ръце и фина риза; над куртката си носеше бял копринен шарф, на който висеше меч със златна дръжка.

Като стигна до върха, той хвърли шапката си, откачи шарфа, коленичи с един крак, подаде на маркиза шарфа с меча и каза:

— Ние наистина ви търсехме и ви намерихме. Ето ви командирския меч. Тия хора сега са ваши. Аз им бях началник, повишен съм в по-горен чин, ваш войник съм. Приемете нашите почитания, ваша светлост. Чакаме заповедите ви, господин генерал.

После той направи знак и от гората излязоха хора, които носеха трицветно знаме. Тия хора отидоха до маркиза и поставиха знамето в краката му. Това бе знамето, което той бе видял през дърветата.

— Господин генерал — каза младият човек, който му бе поднесъл меча и шарфа, — това е знамето, което ние успяхме да вземем от сините, които бяха в чифлика Ерб-ан-Пел. Ваша светлост, аз се казвам Гавар. Служил съм при маркиз дьо Ларуари.

— Добре — каза маркизът.

И той, спокоен и сериозен, постави шарфа.

После извади меча и го размаха гол над главата си.

— Стани! — извика той. — Да живее кралят!

Всички станаха.

И в недрата на гората екна силен, тържествуващ вик: „Да живее кралят! Да живее нашият маркиз! Да живее Лантенак!“

Маркизът се обърна към Гавар:

— Колко души сте?

— Седем хиляди.

И, слизайки от възвишението, докато селяните разчистваха храстите пред краката на маркиз дьо Лантенак, Гавар продължи:

— Ваша светлост, нищо по-просто. Всичко може да се обясни с една дума. Чакахме да пламне само една искра. Афишът на републиката, съобщавайки за вашето присъствие, вдигна на крак целия край за защита на краля. Освен това ние бяхме тайно уведомени от кмета на Гранвил, който е наш човек, същият, който спаси абата Оливие. Тази нощ бихме тревога.

— За кого?

— За вас.

— А! — каза маркизът.

— И ето ни — подзе Гавар.

— Седем хиляди ли сте?

— Днес. Ще бъдем петнадесет хиляди утре. Това може да даде нашият край. Когато господин Анри дьо Ларошжаклен тръгна за католишката армия, биха тревога и за една нощ шест енории — Изерне, Коркьо, Ешоброан, Обие, Сент-Обен и Нюел — му доведоха десет хиляди души. Нямаше боеприпаси, намериха у един зидар шестдесет ливри минен барут и господин дьо Ларошжаклен тръгна с това. Ние бяхме уверени, че вие трябва да сте някъде в тая гора, и ви търсехме.

— И вие ли нападнахте сините в чифлика Ерб-ан-Пел?

— Вятърът им е попречил да чуят тревогата. Те никак не се пазеха; хората от чифлика, прости селяни, ги бяха добре посрещнали. Тази сутрин ние обкръжихме чифлика, сините спяха и на бърза ръка им видяхме сметката. Аз имам кон. Ще благоволите ли да го приемете, господин генерал?

— Да.

Един селянин доведе бял кон, оседлан по военному. Маркизът, без да използува предложената му от Гавар помощ, се метна на коня.

— Ура! — викнаха селяните. Защото английските възгласи се използуват по бретонско-нормандското крайбрежие, което е в непрекъснати търговски връзки с островите на Ламанш.

Гавар отдаде чест и попита:

— Къде ще бъде вашият генерален щаб, ваша светлост?

— Най-напред в гората Фужер.

— Това е една от вашите седем гори, господин маркиз.

— Трябва ни свещеник.

— Ние имаме един.

— Кой е той?

— Викарият от Шапел-Ербре.

— Познавам го. Той е пътувал до Джърси.

Един свещеник излезе от редиците и каза:

— Три пъти.

Маркизът обърна глава.

— Добър ден, господин викарий. Ще имате работа.

— Толкоз по-добре, господин маркиз.

— Много хора ще трябва да изповядате. Тези, които ще искат. Никого няма да принуждаваме.

— Господин маркиз — каза свещеникът, — Гастон в Гемене принуждава републиканците да се изповядват.

— Той е перукер — каза маркизът. — Смъртта трябва да бъде свободна.

Гавар, който бе отишъл да даде някакви нареждания, се върна.

— Господин генерал, чакам вашите заповеди.

— Най-напред — сборен пункт в гората Фужер. Да се пръснат и да вървят.

— Това е направено.

— Не бяхте ли ми казали, че хората от Ерб-ан-Пел били посрещнали добре сините?

— Да, господин генерал.

— Изгорихте ли чифлика?

— Да.

— Изгорихте ли махалата?

— Не.

— Изгорете я.

— Сините се опитаха да се отбраняват, но те бяха сто и петдесет, а ние бяхме седем хиляди.

— Какви бяха тия сини?

— Сини на Сантер.

— На тоя, който командуваше биенето на барабаните, докато режеха главата на краля. Значи, той е парижки батальон?

— Половин батальон.

— Как се нарича този батальон?

— Господин генерал, на знамето му пише: батальон „Червеният калпак“.

— Диви зверове.

— Какво да правим с ранените?

— Довършете ги.

— Какво да правим с пленниците?

— Разстреляйте ги.

— Те са около осемдесет.

— Разстреляйте всички.

— Има и две жени.

— Също.

— Има и три деца.

— Отведете ги. Ще видим какво ще правим с тях.

И маркизът подкара коня.

VII
Никаква милост (лозунг на комуната), никаква пощада (лозунг на принцовете)

Докато всичко това ставаше близо до Танис, просякът вървеше към Кролон. Беше навлязъл в оврази под свод от гъсти тъмни листа, като не обръщаше внимание на нищо и като забелязваше всичко, както сам бе казал, повече мечтател, отколкото мислител, защото мислителят има някаква цел, а мечтателят няма. Той скиташе, луташе се насам-натам, спираше се, изяждаше тук-таме по някой филиз от див киселец, пиеше вода от изворите, вдигаше глава от време на време, за да долови далечни шумове, после потъваше в ослепителното обаяние на природата, оставяше слънцето да припича дрипите му и може би чуваше шума от хора, но се вслушваше в песента на птиците.

Той беше стар и муден; не можеше да отиде далеч; както бе казал на маркиз дьо Лантенак, четвърт левга го изморяваше; беше направил една кратка обиколка към Кроа-Авраншен и когато се обърна, нощта вече падаше.

Малко отвъд Масе пътят, по който вървеше, го отведе до едно голо възвишение, откъдето се виждаше много надалече и откъдето се разкриваше целият хоризонт на запад чак до морето.

Някакъв дим привлече вниманието му.

Няма нищо по-приятно от дима и нищо по-страшно от него. Има кротък дим, а има и злодейски дим. Един дим се различава от друг по плътността и цвета си, както се различава мирът от войната, братството от омразата, гостолюбието от ненавистта, смъртта от живота. Димът, който се издига между дърветата, може да означава това, което е най-очарователното в света — огнището, или пък най-страшното — пожара; и все пак цялото щастие, както и цялото нещастие на човека понякога зависи от огъня, подчинен на вятъра.

Димът, който гледаше Телмарш, предизвикваше тревога.

Той беше черен с внезапни червени отблясъци, сякаш огънят в огнището, от което излизаше, прекъсваше и догаряше, и се издигаше от Ерб-ан-Пел.

Телмарш ускори крачките си и се отправи към този дим. Той беше много изморен, но искаше да узнае какво бе станало.

Той стигна на върха на един хълм, по склона на който бяха разположени махалата и чифликът.

Сега нямаше вече нито чифлик, нито махала.

Един куп къщурки горяха — това бе Ерб-ан-Пел.

Много по-сърцераздирателно е да видиш, че гори колиба, отколкото дворец. Една колиба в пламъци е нещо трогателно. Бедствието, сполетяло клетника, е като лешояд, нахвърлил се върху земен червей — в това има някаква несъобразност, която свива до болка сърцето.

Ако се вярва на библейската легенда, човешкото същество, което гледа пожар, се превръща в статуя; Телмарш за миг бе такава статуя. Зрелището пред очите му го вкамени. Разрушението се извършваше мълчаливо. Нито един вик не се чуваше; никаква човешка въздишка сред този дим; огнената стихия работеше и доунищожаваше това село, без да се чува друг шум освен трясъкът на гредите и пращенето на сламата от покривите. От време на време димът се разпръсваше и през срутените покриви се виждаха разтворените стаи, жаравата показваше всичките си рубини — кървавочервени дрипи и пурпурни жалки стари мебели се очертаваха в тия аленочервени помещения, а Телмарш стоеше и гледаше този зловещ, ослепителен блясък на стихията.

Няколко кестенови дървета, опрени до къщите, се бяха подпалили и горяха.

Той се вслушваше, мъчеше се да чуе някакъв глас, някакъв повик, някакво стенание; нищо не се движеше, освен пламъците; всичко мълчеше, освен пожарът. Нима всички бяха избягали?

Къде бяха тия хора, които живееха и работеха в Ерб-ан-Пел? Какво е станало с целия този малък народ?

Телмарш слезе от хълма.

Трагична загадка стоеше пред него. Той тръгна натам, без да бърза, с втренчен поглед. Напредваше към развалината бавно, като сянка; чувствуваше се като привидение в този гроб.

Стигна дотам, където бе портата на чифлика, и погледна в двора, който сега вече не беше ограден със стени и се сливаше с махалата около него.

Това, което бе видял преди малко, беше нищо. Не беше още видял ужасното, страшното сега се разкри пред него.

По средата на двора имаше някаква черна грамада, осветена слабо от едната страна от пламъците, а от другата от луната; грамадата беше куп хора; тия хора бяха мъртви.

Около този куп имаше голяма локва, която леко димеше; пожарът се отразяваше в тази локва, но тя нямаше нужда от огъня, за да бъде червена; локвата беше от кръв.

Телмарш се приближи. Той започна да разглежда едно по едно тия проснати тела; бяха само трупове.

Луната светеше, пожарът също.

Тия трупове бяха на войници. Всички бяха боси; бяха им взели обущата; бяха им взели също и оръжието; бяха още облечени в своите сини униформи; тук-таме сред купчинките от крайници и глави се забелязваха продупчени калпаци с трицветни кокарди. Бяха републиканци. Бяха тия парижани, които до снощи бяха тук живи, разквартирувани в чифлика Ерб-ан-Пел. Тия хора са били жестоко избити, това личеше от симетрично наредените трупове; унищожени са били на място, и то грижливо. Всички бяха мъртви. Никакво хъркане не се чуваше от купчинката.

Телмарш направи преглед на труповете, без да пропусне нито един; всички бяха пронизани от куршуми.

Тия, които ги бяха застреляли, навярно са бързали да отидат другаде и затова не са имали време да ги заровят.

Когато се канеше да си върви, погледът му попадна на една ниска стена в двора, през един от ъглите на която се подаваха четири крака.

Тия крака имаха обуща; бяха по-малки от другите; Телмарш се приближи. Бяха женски крака.

Две жени бяха проснати една до друга зад стената, също застреляни.

Телмарш се наведе над тях. Едната от тия жени имаше някаква униформа; до нея стоеше един бидон, счупен и празен; беше лавкаджийка. Имаше четири куршума в главата. Беше мъртва.

Телмарш разгледа другата. Тя беше селянка. Лежеше смъртно бледа и с разтворена уста. Очите й бяха затворени. По главата й нямаше никаква рана. Дрехите й, превърнати навярно от дълго носене в дрипи, се бяха разтворили при падането и почти разголили бюста й. Телмарш успя да отметне дрипите и откри на едно от раменете й кръгла рана, причинена от куршум; ключицата беше счупена. Той погледна посинялата гръд.

— Майка и кърмачка — прошепна.

Пипна я. Тя не беше студена.

Нямаше друга рана освен на рамото и счупената ключица.

Той постави ръка върху сърцето й и почувствува слабо туптене. Тя не беше мъртва.

Телмарш се изправи и извика със страшен глас:

— Има ли тук някой?

— Ти ли си, Просяк? — отвърна един толкова тих глас, че едва се чу.

И в същото време една глава излезе от дупка в развалините.

После едно друго лице се появи в друга къщурка.

Бяха двама селяни, успели да се укрият; единствените останали живи.

Познатият им глас на Просяка ги бе успокоил и накарал да излязат от скривалището, в което се бяха подслонили.

Те се приближиха до Телмарш, все още много разтреперани.

Телмарш бе успял да извика, но сега не можеше да говори; така се случва при дълбоки преживявания.

Той им показа с пръст простряната в краката му жена.

— Жива ли е още? — каза един от селяните.

Телмарш кимна утвърдително с глава.

— А другата жена жива ли е? — попита другият селянин.

Телмарш със знак каза не.

Селянинът, който пръв се бе показал, подзе:

— Всички други са мъртви, нали? Аз видях това, което стана. Бях в избата си. Колко много трябва да благодаря на бога в тия моменти, че нямам семейство! Къщата ми гореше. Господи Исусе! Убиха всички. Тази жена имаше три деца. Три деца, съвсем малки! Децата викаха: „Майко!“ Майката викаше: „Децата ми!“ Убиха майката и отведоха децата. Аз видях това, боже мой, боже мой, боже мой! Тия, които избиха всичко тук, си отидоха. Бяха доволни. Отведоха малките, а убиха майката. Но тя не е мъртва, нали не е мъртва? Кажи, Просяк, вярваш ли, че ще можеш да я спасиш? Искаш ли да ти помогнем, като я отнесем в твоята землянка?

Телмарш направи знак, че иска.

Гората опираше до чифлика. Те бързо направиха носилка и я постлаха с листа и папрат. Поставиха върху носилката все още неподвижната жена и тръгнаха през гъсталака; двамата селяни носеха носилката — единият при главата, другият при краката. Телмарш придържаше ръката на жената и опипваше пулса.

Вървейки, двамата селяни разговаряха през окървавената жена, чието бледо лице бе осветено от луната; те си разменяха възклицания, изразяващи уплахата им.

— Всичко убиха!

— Всичко изгориха!

— Ах, господи боже мой! Как ще се живее сега?

— Онзи, високият стар човек, така поиска.

— Да, той заповядваше.

— Не го видях, когато разстрелваха. Там ли беше?

— Не, беше заминал. Но това няма значение, всичко се извърши по негова заповед.

— Значи, той им каза: „Убивайте! Горете! Никаква пощада!“

— Той маркиз ли е?

— Да, нали е нашият маркиз.

— Как се казва той сега?

— Той е господин дьо Лантенак.

Телмарш вдигна очи към небето и прошепна през зъби:

— Ако бях знаел!