Виктор Юго
Деветдесет и трета година (5)

I
Парижките улици по това време

Живееха на открито; ядяха на маси, поставени пред вратите; жените, седнали по стълбищата на черквите, приготвяха превързочни материали, като пееха „Марсилезата“; паркът Монсо и градината Люксембург станаха места за обучение; на всички кръстопътища имаше оръжейни, изработващи пушки пред очите на минувачите, които ръкопляскаха; от всички уста се чуваха само тия думи: „Търпение. Правим революция“. Усмихваха се героично. Ходеха на представления, както атиняните по време на Пелопонеската война; по ъглите на улиците се виждаха афиши, на които беше написано: „Обсадата на Тионвил“, „Майка на семейство спасена от пламъците“, „Клуб Сан-Суси“, „Първата папеса Йоана“, „Философи войници“, „Изкуството на любовта в селото“. Германците бяха пред вратите; носеше се слух, че кралят на Прусия си бил запазил ложи в Операта. Всичко беше ужасно, но никой не беше ужасѐн. Зловещият закон за подозрителните^[1], който е престъпно дело на Мерлен от Дуе^[2], издигаше гилотината над всички глави. Един издаден прокурор, на име Серан, чакаше да отидат да го арестуват, облечен в халат и по пантофи, свирейки на флейта пред прозореца си. Сякаш някой нямаше време. Всички бързаха. Нито една шапка без кокарда. Жените казваха: „Ние сме красиви под червения калпак“. Като че ли цял Париж се преместваше в друга квартира. Търговците на вехтории бяха затрупани с корони, митри, скиптри от позлатено дърво и лилии, останки от кралски домове; това бе разрушаването на монархията, която си отиваше. У вехтошарите имаше свещенически одежди за продан. У Поршерон и при Рампоно хора, облечени в стихари и епитрахили, яхнали магарета, наметнати с филони, подаваха черковни потири, за да им наливат в тях вино кръчмарите. На улица „Сен-Жак“ босоноги павьори спряха количката на амбулантен търговец, който предлагаше обуща за продан, събраха помежду си пари и купиха петнадесет чифта обуща, които изпратиха в Конвента за нашите войници. Бюстовете на Франклин^[3], на Русо^[4], на Брут, нека прибавим и на Марат^[5], бяха поставени навсякъде. На улица „Клош-Перс“, под бюста на Марат, бе окачена в остъклена рамка от черно дърво обвинителната реч срещу Малуе^[6] с доказателства в подкрепа и следните два реда под линия: „Тези подробности ми бяха дадени от любовницата на Силвен Бейи, добра патриотка, която ми е правила добрини. Подпис: МАРАТ“. На площада „Пале Роял“ надписът на чешмата: „Kuantos effundit in usus“^[7] беше покрит с две големи платна, рисувани с темпера. Едното платно представляваше Кайе дьо Жервил^[8], който издава в Националното събрание паролата на „вехтошарите“ в Арл; другото платно — Луи XVI, докаран от Варен с неговата кралска каляска, на чиято долна част, върху двата края на вързана с въжета дъска, стояха двама гренадири с щикове на пушките. Само няколко големи магазина бяха отворени: амбулантни търговци на галантерия и на детски играчки сновяха из улиците с колички, влачени от жени, осветени със свещи, чиято лой капеше върху стоките; сергии на открито бяха отворили бивши монахини с руси перуки; една кърпачка на чорапи в малка барака се оказа графиня, а една шивачка — маркиза; госпожа дьо Буфле се бе приютила в плевник, откъдето гледаше своята голяма къща. Вестникопродавци тичешком с викове предлагаха „нови издания“. Наричаха „скрофулозни“ тия, които криеха брадите си във вратовръзките. Градът гъмжеше от улични певци. Тълпата освиркваше Питу^[9], кралския певец, всъщност смел човек, защото бе арестуван двадесет и два пъти и бе изправян пред революционния съд, задето се бе плеснал по хълбока, когато произнасял думите „гражданска добродетел“; като видял, че главата му е в опасност, той извикал: „Ама не главата, а задникът ми е виновен!“ — и това разсмяло съдиите и го спасило. Този Питу се присмиваше на увлечението по гръцките и латинските имена; любимата му песен бе за един кундурджия, когото наричаше Кай, а жена му Кайовица. Играеха хоро, пееха карманьола; не казваха кавалерът и дамата, казваха „гражданинът и гражданката“. Танцуваха в разрушените манастири с лампиони върху олтара и на свода две кръстосани тояги с четири свещи, а под краката на танцуващите — гробове. Носеха сини жакети като „тиранина“. Имаха брошки за ризи във форма на „Калпака на свободата“, изработени от бели, сини и червени камъни. Улица „Ришельо“ се наричаше улица „Закон“; предградието Сент-Антоан — предградие „Слава“; на площада пред Бастилията имаше статуя на Природата. На минувачите бяха добре познати Шатле, Дидие, Никола и Гарние-Делоне, които дежуреха на вратата на дърводелеца Дюпле^[10], Вулан^[11], който не пропускаше нито един ден да не бъде пред гилотината и вървеше след колите с осъдени, казваше, че „отива на червена литургия“; Монфлабер^[12], заклет революционер и маркиз, искаше да го наричат „Десети август“. Хората гледаха по улиците как дефилират учениците от Военното училище, преименувани с декрет на Конвента в „курсанти на училището Марс“, а от народа — в „пажове на Робеспиер“^[13]. Четяха прокламациите на Фрерон^[14], който разобличаваше заподозрените в престъплението „негосиантизъм“^[15]. „Контетата“ се стичаха пред вратите на кметствата, подиграваха се на гражданските бракове, посрещаха брачните двойки с думите „общински младоженци“. Пред дома на инвалидите по главите на статуите на светците и на кралете бяха поставени фригийски шапки. По тротоарите на кръстопътищата играеха на карти; но и в играта на карти бе станала пълна революция: кралете бяха заменени с гении, дамите — с фигури на свободата, валетата — с фигури на равенството, асата — със закони. Преораваха обществените градини; ралото браздеше Тюилри. Към всичко това, особено в победените партии, се прибавяше и някакво високомерно отвращение от живота; един човек бе написал, на Фукие-Тенвил^[16]: „Имайте добрината да ме освободите от живота. Ето ми адреса“. Шансене^[17] бе арестуван, защото извикал пред Пале Роял: „А кога ще избухне революцията в Турция? Бих желал да видя Портата превърната в република“. Навсякъде вестници. Докато калфите перукери къдреха пред минувачите дамски перуки, собственикът четеше „Монитьор“ на висок глас; други, застанали по средата на група хора, коментираха с ръкомахания вестник „Да се разберем“, издаван от Дюбоа-Крансе^[18], или пък вестник „Тромпетата на дядо Белроз“. Понякога бръснарите бяха едновременно и колбасари; виждаха се бутове шунка и наденици да висят до някоя кукла с фризура от златни коси. По пътищата търговци продаваха „емигрантски вина“; един търговец рекламираше „петдесет и два вида“ вина. Други продаваха стенни часовници във форма на лира и дивани модел „херцогиня“; един перукер имаше следната фирма: „Бръсна духовенството, стрижа аристократите, докарвам третото съсловие“. Ходеха да им гледат на карти при Мартен на номер 173 в улица „Анжу“, бившата „Дофин“. Хлябът не достигаше, каменните въглища не достигаха, сапунът не достигаше; по улиците минаваха стада от млечни крави, докарани от провинцията. Във Вале агнешкото се продаваше по петнадесет франка ливрата. С едно обявление Комуната отпускаше на всяка уста по една ливра месо на всеки десет дни. Правеха опашки пред вратите на търговските магазини; една от тия опашки стана легендарна, тя започваше от вратата на бакалницата на улица „Пти-Каро“ и завършваше по средата на улица „Монторгьой“. Да стоиш на опашка означаваше „да държиш връвчицата“, защото тия, които чакаха в редица един зад друг, държаха с ръка едно дълго въже. В тази мизерия жените се държаха храбро и кротко. Те чакаха по цели нощи реда си, за да влязат при хлебаря. Крайните мерки крепяха революцията, която се мъчеше да се измъкне от това окаяно положение с две опасни средства — книжните пари и високите цени; книжните пари бяха лостът, а максималните цени опорната точка. Този емпиризъм спаси Франция. Врагът, както врагът от Кобленц, така и врагът от Лондон, спекулираше с книжните пари. Проститутки шареха насам-натам, предлагайки лавандулова вода, жартиери и изкуствени плитки, а всъщност спекулираха; спекуланти имаше и в кафене „Перон“ на улица „Вивиен“ — хора с кални обуща, с мазни коси, с калпаци от лисичи опашки, и на улица „Валоа“ — контетата с лъснати обуща, с клечки за зъби в уста и с велурени шапки на глава, с които проститутките говореха на ти. Народът ги преследваше като крадци, обаче роялистите ги наричаха „активни граждани“. Всъщност кражби имаше съвсем малко. При тази жестока немотия — непоколебима честност. Босоногите и голтаците минаваха с важно сведени очи покрай витрините на бижутерите в Пале-Егалите. По време на обиска в дома на Бомарше^[19], извършен от секцията „Антоани“, една жена откъсна цвете в градината и народът я наби. Дървата за горене струваха четиристотин сребърни франка кубика; по улиците можеше да се видят хора, които режат дъските от собствените си легла; през зимата чешмите бяха замръзнали; две кофи вода струваха двадесет су; всички станаха разносвачи на вода. Луидорът се продаваше за три хиляди деветстотин и петдесет франка. Един курс с фиакър се заплащаше шестстотин франка. След еднодневно използуване на фиакър се водеше следният диалог: „Кочияш, колко ви дължа?“ — „Шест хиляди ливри.“ Една зарзаватчийка продаваше дневно за двадесет хиляди франка. Просякът казваше: „Моля, помогнете ми! Не ми достигат двеста и тридесет ливри, за да си купя обуща“. В началото на мостовете се издигаха колоси, изваяни и рисувани от Давид^[20], които Мерсие^[21] подигравателно наричаше „огромни дървени палячовци“. Тия колоси изобразяваха провала на феодализма и коалицията. Никакво малодушие в този народ. Макар и мрачен, радваше се, че завинаги е премахнал троновете. Имаше голям наплив от доброволци, които предлагаха гърдите си. Всяка улица даваше цял батальон. Пристигаха със знамена и околиите, всяка със свой девиз. Върху знамето на Капуцинската околия се четеше: „Никой не може да ни сломи!“ А на друго „Благородник може да бъде само сърцето“. По всички стени големи, малки, бели, жълти, зелени, червени, печатани и ръчно написани афиши, по които се четеше: „Да живее Републиката!“ Малките деца чуруликаха „ça ira“.

А тия малки деца бяха огромното бъдеще.

По-късно трагичният град се превърна в циничен град; улиците на Париж имаха преди и след 9 термидор^[22] два съвсем различни революционни облика; Париж на Сен-Жюст^[23] отстъпи място на Париж на Талиен^[24]; и това са безконечните антитези на бога — непосредствено след Синай^[25] — Куртий^[26].

Пристъп на обществено безумие — това е явно. Така бе станало и преди осемдесет години. След Луи XVI, както и след Робеспиер, хората трябваше да си поемат дълбоко дъх; поради това векът започва с Регентството^[27] и завършва с Директорията^[28]. Две сатурналии след два периода на терор. Франция, освободила се от пуританското иго, както преди от кралското потисничество, се радваше като спасила се нация.

След 9 термидор Париж бе весел, но разгулно весел. Преливаше от нечиста радост. Възторжената готовност да се умре бе заменена от възторженото желание да се живее и величието изчезна. Появи се Трималхион^[29] в лицето на Гримо дьо Ларениер; издаде се „Алманах на чревоугодниците“. Обядваше се сред шум от фанфари в долните етажи на Пале-Роял, където в оркестрите жени биеха барабаните и надуваха тромпетите; танцът и цигулката царуваха; вечеряше се по „ориенталски“ у Мео сред благоухаещи кадилници. Художникът Боз рисуваше невинни и очарователни шестнадесетгодишни момичета „като гилотинирани“, тоест облечени в силно деколтирани червени ризи. Бурните танци в разрушените черкви бяха заменени с балове у Руджиери, у Люке, у Венцел, у Модюи, у Ламонтазие; сериозните гражданки, които изработваха превързочни материали, бяха изместени от султанки, дивачки и нимфи; вместо голите войнишки крака, покрити с кръв, кал и прах, се появиха голите женски крака, украсени с диаманти; едновременно с безсрамието изникна и безчестието; на върха бяха доставчиците, а долу „дребните мошеници“; мравуняк от крадци изпълни Париж, така че всеки трябваше да си пази джоба, тоест кесията; едно от развлеченията бе да се ходи в Съдебната палата, за да се видят как подсъдимите крадли седят на табуретки с превързани поли; на излизащите от театрите хлапетии предлагаха кабриолети, като казваха: „Граждани и гражданки, има място за двама“; не се продаваха вече вестниците „Старият корделиер“^[30] и „Приятел на народа“^[31], а с крясъци препоръчваха „Писмото на Полишинел“ и „Петицията на уличниците“; маркиз дьо Сад^[32] председателствуваше секцията „Пик“ на площад „Вандом“. Реакцията беше весела и свирепа: „Драгуните на свободата“ от деветдесет и втора година възкръснаха под името „Рицари на кинжала“. На сцената във фарсовете се появи глупавият и доверчив герой Жокрис^[33]. Освен „великолепни“ модаджийки над тях имаше и „поразяващи“; изразът „честна дума“ бе изопачен; от Мирабо^[34] се върнаха назад чак до Бобеш^[35]. Така Париж върви напред или се връща; той е огромното часовниково махало на цивилизацията; то последователно допира ту единия, ту другия полюс — Термопилите^[36] и Гомора^[37]. След деветдесет и трета година революцията преживя едно необикновено затъмнение, сякаш векът бе забравил да извърши това, което бе започнал — някаква оргия се вмъкна, зае предния план, изтика на втори план страшния Апокалипсис — нека картината бъде преувеличена — и избухна в смях след преживяния ужас; трагедията изчезна в пародията и карнавален дим мътно покри в дъното на хоризонта Медузата^[38].

Но през деветдесет и трета година, която описваме, парижките улици още имаха величествения и див облик, както в началото на събитията. Те имаха свои оратори — например Варле^[39], който развозваше една подвижна барака, от покрива на която приветствуваше с речи минувачите; имаха свои герои, един от които се наричаше „капитанът на железните тояги“, имаха и любимци като Гюфроа^[40], автора на памфлета „Ружиф“, Някои от тези знаменитости бяха злосторници; други бяха чисти хора. Един от тях беше честен и злочест; той беше Симурден.

II
Симурден

Симурден беше чиста, но мрачна съвест. Той носеше в себе си абсолютното. Той е бил свещеник, а това е важно. Човекът, както небето, може да бъде мрачен; достатъчно е нещо да го затъмни. Свещеническият сан е забулвал като нощ Симурден. Който е бил свещеник, остава свещеник.

Макар и да е нощ в нас, все пак има и звезди. Симурден беше пълен с добродетели и достойнства и те блестяха в мрака.

Неговата история беше кратка. Бил е селско кюре и наставник в знатен дом; след това получил малко наследство и станал свободен човек.

Преди всичко той беше непреклонен. Използуваше размишлението така, както други използуват клещите; считаше, че няма право да се откаже от някаква идея, докато не я обмисли докрай; мислеше с ожесточение. Говореше всички европейски езици и знаеше по малко от другите; този човек се учеше непрекъснато и това му помагаше да носи бремето на целомъдрието; но няма нищо по-опасно от такова въздържане.

Като свещеник, дали от гордост, случайно или от високомерие, той бе спазвал обетите си; но не бе успял да запази вярата си. Науката я разрушила; догмата се изпарила от него. Тогава, проучвайки се, той се почувствувал като осакатен, но понеже било невъзможно да се освободи от свещеника, започнал по един суров начин да се изгражда като човек; лишен от семейство, той се привърза към родината; бяха му забранили да има жена, той прегърна човечеството. Тази голяма всеотдайност всъщност пак е празнота.

Неговите родители, селяни, правейки го свещеник, са искали да го откъснат от народа; той се беше върнал при народа.

И се беше върнал с цялото си сърце. Гледаше страдащите с необикновена нежност. От свещеник беше станал философ, от философ — борец. Луи XV живееше още, когато Симурден вече смътно се чувствуваше републиканец. На коя република? Може би на републиката на Платон^[41], а може би и на републиката на Дракон^[42].

Беше му забранено да обича, той започна да мрази. Мразеше лъжите, монархията, теокрацията, своите свещенически дрехи; мразеше настоящето и с пълен глас зовеше бъдещето, което си представяше; виждаше го предварително, предсказваше, че ще бъде страшно и великолепно; за ликвидиране на окаяното положение на човека смяташе, че ще се появи някакъв отмъстител, който едновременно ще бъде и освободител. Отдалеч величаеше катастрофата.

През 1789 година тази катастрофа стана и го намери подготвен. Симурден се хвърли логично в огромното човешко обновление, тоест неумолимо, както би казал човек с неговата закалка. Логиката не се разнежва. Той преживя великите революционни години и изпита всичките им вълнения: през осемдесет и девета година падането на Бастилията, края на мъката народна; през деветдесета година, на 4 август — края на феодализма; през деветдесет и първа година — Варен, края на монархията; през деветдесет и втора година — обявяването на републиката. Той видя възхода на революцията; не беше страхлив човек, за да се изплаши от тази гигантска сила; нещо повече, този възход във всичко го оживи; и макар че вече беше почти стар — на петдесет години, — защото един свещеник остарява по-скоро от обикновения човек, — също започна да расте. Беше гледал как от година на година събитията растат и бе израснал като тях. В началото се бе страхувал, че революцията няма да успее, но като я наблюдаваше, реши, че тя има основание и право, и й пожелаваше да успее; и колкото тя ставаше по-страшна, толкова той се чувствуваше по-уверен. Той желаеше тази Минерва^[43] с венец от звезди на бъдещето да бъде и Палада^[44] и да има за щит маска със змии. Той искаше божественото й око при нужда да хвърля срещу демоните адски лъч и с терор да отвърне на терора.

Той стигна така до деветдесет и трета година.

Деветдесет и трета година е войната на Европа срещу Франция и на Франция срещу Париж. А какво е революцията? Това е победата на Франция над Европа и победата на Париж над Франция. И оттам неизмеримостта на тази ужасна минута, деветдесет и трета година, много по-велика от всичко друго на века.

Нищо по-трагично, Европа напада Франция и Франция напада Париж. Драма, която съчетава ръста на епохата.

Деветдесет и трета година е година, наситена с напрежение. Настъпи буря, яростна и величествена. Симурден се чувствуваше добре. Тази обезумяла, дива и пищна среда подхождаше на неговия размах. Този човек, като морския орел, имаше дълбоко вътрешно спокойствие и влечение към външните опасности. Някои крилати, свирепи и спокойни същества са създадени за силните ветрове. Съществуват такива души, които обичат бурята.

Той изпитваше състрадание само към клетниците. Пред някое страдание, което ужасява, той проявяваше изключителна самопожертвувателност. От нищо не се отвращаваше. С това се отличаваше неговата доброта. Той беше страшно и божествено всеотдаен. Търсеше рани, за да ги целува. Най-трудно се извършват добри дела, които предизвикват отвращение; той предпочиташе именно такива. Веднъж в болницата „Дом господен“ един човек беше на умиране, задушавайки се от зловонен, опасен, заразителен може би тумор в гърлото, от който трябваше незабавно да се изстиска гнойта. Симурден беше там; той долепи устните си до тумора, започна да го смуче, плюеше, когато устата му се напълнеше, изчисти абсцеса и спаси човека. Тъй като по това време още носеше свещеническите си дрехи, някой му каза: „Ако бяхте направили това на краля, бихте станали епископ“. „Това няма да направя на краля“ — отвърна Симурден. Постъпката и отговорът го направиха популярен в бедните квартали на Париж.

Ето защо той правеше това, което искаше, с тия, които страдат, които плачат и които са застрашени. По време на гневните избухвания срещу спекулантите, които често се превръщаха в изстъпления, Симурден бе именно този, които на пристанището Сен-Никола с една дума попречи да бъде разграбен кораб, натоварен със сапун, а на бариерата Сен-Лазар разпръсна разярените тълпи, които спираха колите.

Той бе този, който два дни след 10 август поведе народа да събори статуите на кралете. Падайки, те убиваха; на площад „Вандом“ една жена, Рен Виолет, бе смазана от Луи XIV, на чиято шия бе вързала въже, което дърпаше. Тази статуя на Луи XIV бе стърчала сто години; била издигната на 12 август 1692 година, а бе съборена на 12 август 1792 година. На площад „Конкорд“ някой си Генгерло, нарекъл хулигани рушителите, бе убит върху пиедестала на статуята на Луи XV. Статуята бе разбита на парчета. По-късно от нея изляха дребни монети. Само една ръка остана — беше дясната ръка, която Луи XV протягаше напред с жест на римски император. По искане на Симурден и със съгласието на народа една делегация поднесе тази ръка на Латюд — на човека, който тридесет и седем години бе погребан в Бастилията. Можеше ли някой да каже на Латюд, когато с халка на шия и с верига на кръста гниеше жив в затвора по заповед на този крал, чиято статуя се извисяваше над Париж, че този затвор ще падне, че тази статуя ще падне, че той ще излезе от гроба, в който ще влезе монархията, че той, затворникът, ще стане господар на тази бронзова ръка, която бе подписала заповедта за неговото задържане, и че от този владетел от кал ще остане само тази бронзова ръка?

Симурден беше от тия хора, притежаващи някакъв вътрешен глас, който слушат. Тия хора изглеждат разсеяни; това не е вярно — те са съсредоточени.

Симурден знаеше всичко и не знаеше нищо. Знаеше всичко за науката, не знаеше нищо за живота. И на това се дължеше неговата непреклонност. Очите му бяха превързани като на Омировата Темида^[45]. Притежаваше сляпата увереност на стрелата, виждаща само целта, към която е насочена. В революцията няма нищо по-опасно от правата линия. Симурден вървеше само напред, съдбоносно.

Симурден вярваше, че при социалните генезиси върховна точка е солидната почва; това е типична грешка на хората, които заместват разума с логиката. Той надмина Конвента; той надмина Комуната; той беше от Епископата^[46].

Групировката, наречена Епископат поради това, че правеше заседанията си в една зала на стария епископски дворец, беше по-скоро сложно сборище от хора, отколкото обединение. Тук, както в Комуната, присъствуваха тия мълчаливи и важни зрители, които, както казва Гара^[47], имаха толкова пистолети, колкото джобове. Епископатът беше странна смесица; смесица космополитна и парижка, което беше напълно възможно, тъй като Париж бе център, в който бие сърцето на народите. Тук се разпалваха страстите на плебеите. Сравнени с Епископата, Конвентът беше студен, а Комуната хладка. Епископатът беше една от тия революционни формации, наподобяващи вулканическите формации; в Епископата имаше всичко — невежество, глупост, честност, героизъм, гняв и полиция. Брауншвайг^[48] имаше тук свои агенти. Тук имаше хора, достойни за Спарта, и хора, достойни за каторга. Повечето бяха свирепи фанатици и честни хора. Жирондата чрез устата на Инар^[49], временен председател на Конвента, бе казала чудовищни думи: „Пазете се, парижани. Няма да остане камък върху камък от вашия град и един ден хората ще търсят мястото, където е бил Париж“. Тези думи създадоха Епископата. Хора, както вече казахме, от всички народности, бяха почувствували необходимостта да се сплотят около Париж. Симурден се беше присъединил към тази група.

Групата се бореше с реакционерите. Тя се беше родила от тази обществена необходимост от насилие, която е опасната и загадъчна страна на революциите. Изпълнен с тази сила, Епископатът веднага зае своето място. При вълненията в Париж Комуната стреляше с топове, а Епископатът биеше тревога.

С непримиримата си наивност Симурден вярваше, че е справедливо всичко, което е в служба на истината, това именно го правеше годен да оглавява крайните партии. Мошениците чувствуваха, че е честен, и бяха доволни. Престъпниците се ласкаят, когато ги оглавява честен човек. Това малко ги притеснява, но им е приятно. Архитект Палоа, който се бе възползувал от разрушаването на Бастилията, като продаваше камъните й за своя сметка, и който, натоварен да баданоса килията на Луи XVI, се беше престарал и покрил стените с решетки, окови и белезници; Гоншон^[50], съмнителният оратор от предградието Сент-Антоан, у когото по-късно бяха намерени разписки; Фурние^[51], Американеца, който на 17 юли бе стрелял срещу Лафайет^[52] с пистолет, купен, както разправяха, от самия Лафайет; Анрио^[53], излязъл от приюта Бисетр^[54], който е бил лакей, шарлатанин, крадец и шпионин, преди да стане генерал и да насочи оръдия срещу Конвента; Ларейни^[55], бившият главен викарий на департамента Шартр, който бе заменил требника си с вестника „Татко Дюшен“^[56] — всички тия хора Симурден респектираше и особено в някои моменти, за да възпре най-лошите да вилнеят, достатъчно бе те да почувствуват пред себе си като спирачка този страшен, непоколебим, чистосърдечен човек. По този начин Сен-Жюст ужасяваше Шнайдер^[57]. Същевременно мнозинството от Епископата, които бяха предимно буйни, но добри бедни хора, вярваше в Симурден и го следваше. Негов викарий, или ако искате да го наречем адютант, беше републиканският свещеник Данжу^[58], когото народът обичаше заради високия му ръст и наричаше Дългия абат. Симурден можеше да разполага както си иска с този безстрашен вожд, наречен „генерал Пик“, и със смелчага Трюшон, наречен Големия Никола, който бе пожелал да спаси госпожа дьо Ламбал^[59] и дори й бе подал ръка, за да прекрачи труповете, но не можа да успее поради жестоката шега на бръснаря Шарло.

Комуната следеше Конвента, Епископатът следеше Комуната; честният Симурден, който мразеше интригите, неведнъж бе развалял загадъчните планове на Паш, когото Бьорнонвил^[60] наричаше „черният човек“. В Епископата Симурден бе на равна нога с всички. Съветваха го Добсан и Моморо^[61]. Той говореше испански с Гусман^[62], италиански с Пио, английски с Артър, фламандски с Пейрера, немски с австриеца Проли, незаконороден син на някакъв принц. Той създаваше разбирателство сред това разногласие. И оттам това тъмно и здраво положение. Ебер^[63] се страхуваше от него.

В тези времена и сред тези трагични групи Симурден се ползуваше с властта на неумолимите. Той беше безукорен човек, който се считаше непогрешим. Никой не го бе виждал да плаче. Добродетел недостижима и ледена. Беше страшният справедлив човек.

За свещеника няма средно място в революцията. Един свещеник можеше да се впусне в това изумително опасно приключение само от най-долни или най-чисти подбуди; трябваше да бъде или безчестен, или възвишен. Симурден беше възвишен; възвишен в усамотението, в недостъпността, в безжизнената негостоприемност; възвишен в обкръжение от бездни. Високите планини имат такава зловеща чистота.

Симурден имаше вид на обикновен човек; облечен бе скромно, дори бедно. Като млад е бил подстриган; а сега, вече стар, беше плешив. Малкото коса, която имаше, беше сива. Челото му беше широко и по него наблюдателният поглед би открил белег. Симурден говореше рязко, темпераментно и тържествено; гласът му беше отсечен, тонът — категоричен, устата — тъжно и горчиво свита, очите — светли и дълбоки, а по лицето му се четеше някакво възмущение.

Такъв беше Симурден.

Днес никой не знае името му. Историята има такива страшни неизвестни имена.

III
Място, непотопено в Стикс^[64]

Един такъв човек беше ли човек? Можеше ли този слуга на човешкия род да бъде привързан към някого? Разумът му не потискаше ли сърцето? Тия огромни обятия, които обхващаха всичко и всички, можеха ли да предпочетат някого? Можеше ли Симурден да обича?

Нека кажем: да.

Когато беше млад и живееше в един почти аристократически дом като наставник, той имаше един ученик, син и наследник на фамилията, когото обичаше. Да обичаш едно дете е много лесно. Какво ли не се прощава на детето? Прощава му се, че е аристократ, че е принц, че е крал. Невинността на възрастта кара да се забравят престъпленията на рода; слабото създание те кара да забравиш преувеличението на общественото положение. То е толкова малко, че му се прощава, че е високомерно. Робът му прощава, че е господар. Старият негър боготвори бялото хлапе. Симурден се бе привързал страстно към своя ученик. Детството е неизразимо прекрасно, защото върху него можеш да излееш цялата си любов. И всички чувства на Симурден бяха посветени, ако може така да се каже, на това дете; това нежно невинно същество бе станало нещо като плячка на това сърце, осъдено на самота. Той го обичаше с всички възможни нежности наведнъж — като баща, като брат, като приятел, като творец. То беше негов син; син не на плътта му, а на душата му. Той не беше бащата и то не беше негова рожба; но той беше майсторът, а то — неговият шедьовър. От този малък аристократ той бе създал един човек. И кой знае — може би велик човек? Защото такива бяха мечтите. Без съгласието на родителите — нима има нужда от позволение, за да създадеш ум, воля и прямота? — той предаде на младия виконт, неговия ученик, всички знания, които владееше; той го зарази със страшния вирус на своите добродетели; той преля във вените му своята вяра, своята съвест, своя идеал; в мозъка на аристократа той вля душата на народа.

Духът кърми; умът е майчина гръд. Има сходство между кърмачката, която дава млякото си, и наставника, който дава мисълта си. Понякога наставникът е повече баща от бащата, както често кърмачката е повече майка от майката.

Това дълбоко духовно бащинство свързваше Симурден и неговия ученик. Той се разнежваше само като видеше това дете.

Нека добавим и това: да замести бащата беше лесно, детето нямаше вече баща; беше сираче; баща му бе починал, майка му бе починала; за него можеха да се грижат само сляпата му баба и братът на дядо му, който отсъствуваше. Бабата умря; братът на дядо му, главата на фамилията, военен и знатен аристократ, заемаш служба при краля, се бе изселил от семейното имение, живееше във Версай, участвуваше във военните походи и оставяше сирачето само в обезлюдения замък. Така че учителят бе възпитател в пълния смисъл на думата.

Да добавим и още нещо: Симурден бе видял как оживяло детето, неговият ученик. Осиротяло още съвсем малко, детето заболяло тежко. При тази смъртна опасност Симурден бдял над него ден и нощ; наистина лекарят лекува, но болногледачът спасява и Симурден спасил детето. Така че неговият ученик беше задължен не само за образованието, възпитанието и научните познания, но му беше задължен за оздравяването и здравето си. Неговият ученик му дължеше не само способността си да мисли, но му дължеше и възможността да живее. Ние обожаваме тия, които ни дължат всичко; Симурден обожаваше това дете.

Настъпила естествената в живота раздяла. Обучението свършило, Симурден трябвало да напусне детето, станало вече момък. С каква студенина и неосъзната жестокост стават тия раздели! Колко спокойно родителите уволняват наставника, който оставя мислите си в това дете, и кърмачката, която оставя у него своите жизнени сокове. След като му платили и го уволнили, Симурден излязъл от висшето общество и се върнал долу при народа; затворила се бе преградата между големите и малките; младият благородник, още от рождение офицер и изведнъж произведен в чин капитан, заминал в някакъв гарнизон; скромният наставник, който в душата си бил вече непокорен свещеник, побързал да слезе отново в онова мрачно приземие на църквата, наречено низше духовенство; и Симурден изгуби от погледа си своя ученик.

Революцията беше започнала; споменът за съществото, което той бе направил човек, продължаваше да тлее като огън в него, скрит, но неугаснал въпреки неизмеримостта на обществените събития.

Хубаво е да изваеш статуя и да й вдъхнеш живот; още по-хубаво е да обработиш един ум и да му вдъхнеш истината. Симурден бе Пигмалион^[65] на една душа.

Духът може да има дете.

Този ученик, това дете, този сирак беше единственото в света същество, което той обичаше.

Но, дори и като обичаше така силно, беше ли уязвим този човек?

Ще видим.