Виктор Юго
Деветдесет и трета година (14)

II
Говен размишлява

Мислеше задълбочено.

Някаква нечувана промяна беше станала.

Маркиз дьо Лантенак се беше преобразил.

Говен бе станал свидетел на това преобразяване. Той никога не би повярвал, че може да се стигне що такива последици, колкото и заплетени да са събитията. Никога, дори насън, не си бе въобразявал, че подобно нещо може да се случи.

Нещо непредвидено, нещо дръзко, което се подиграва с човека, беше стиснало Говен и не го изпускаше.

Пред Говен беше невъзможното, станало реално, видимо, осезаемо, неизбежно, неумолимо.

Какво си мислеше за всичко това той, Говен?

Не ставаше въпрос да се колебае; трябваше да решава.

Беше му поставен един въпрос; той не можеше да избяга от него.

Поставен от кого?

От събитията.

И не само от събитията.

Защото, когато събитията, които са променливи, ни поставят въпрос, правосъдието, което е неизменно, ни призовава да отговорим.

Зад облака, който ни хвърля сянка, има звезда, която ни хвърля светлината си.

Ние не можем да се измъкнем нито от светлината, нито от сянката.

Говен бе подложен на разпит.

Той беше изправен пред някой.

Пред някой много страшен.

Своята съвест.

Говен чувствуваше, че всичко в него е разклатено. Най-здравите му разбирания, най-твърдите му обещания, най-непоклатимите му решения — всичко това се люлееше в дълбините на волята му.

В човешката душа има трусове.

Той колкото повече размишляваше за това, което току-що бе видял, толкова повече се разстройваше.

Говен републиканецът вярваше, че е и наистина беше в абсолюта. Разкриваше се един по-висш абсолют.

Над абсолюта на революцията имаше един човешки абсолют.

Това, което ставаше, не можеше да се заобиколи; явлението беше сериозно; Говен участвуваше в това явление; беше в него и не можеше да се измъкне от него; и макар че Симурден му бе казал: „Това вече не те засяга“, той се чувствуваше като дърво, което изтръгват от корените му.

Всеки човек има основа; разклащането на тази основа причинява дълбоко вълнение; Говен чувствуваше това вълнение.

Той стискаше с ръце главата си, сякаш за да накара истината да бликне. Не беше лесно да се изясни едно такова положение; нищо по-трудно; пред него бяха поставени страшни числа, сбора на които той трябваше да направи; да направи сбор на съдбата — какво шеметно нещо! Той се мъчеше, правеше опит да си даде сметка; правеше усилие да събере мислите си, да укроти съпротивителните сили, които чувствуваше в себе си, и да си преповтори събитията.

Сам си ги изясняваше.

На кого ли не се е случвало да си даде отчет и да се запита при изключително положение по кой път да тръгне или за да върви напред, или за да се върне назад?

Говен току-що бе присъствувал на някакво чудо.

Едновременно със земната битка бе станала и небесна битка.

Борба между доброто и злото.

Едно страшно сърце беше победено.

С човека, притежаващ всичко зло в себе си — насилие, заблуда, заслепеност, опасна неотстъпчивост, завист и егоизъм, Говен току-що бе видял да стане чудо.

Победа на човечността над човека.

Човечността беше победила нечовечността.

И с какво средство? По какъв начин? Как беше повалила този колос на гнева и злобата? Какво оръжие бе използувала? С каква бойна машина? С детската люлка!

Говен беше смаян. В разгара на една социална война, при пълното разпалване на враждата и отмъщението, в най-мрачния и най-яростния момент на схватката, когато престъплението и омразата се развихрява, в този миг, когато всичко става снаряд, когато битката е толкова зловеща, че не се знае вече къде е правото, къде е честността, къде е истината, изведнъж Неизвестното, загадъчният предупредителна душите, кара да засияе над човешките проблясъци и тъмнини голямата вечна светлина.

Над страшния двубой между лъжливото и относителното изведнъж из дълбините се беше появила истината.

Внезапно се бе появила силата на слабите.

Всички бяха видели да тържествуват три бедни същества, току-що родени, несъзнателни, изоставени, осиротели, сами, бърборещи, усмихващи се, срещу които се бяха опълчили гражданската война, възмездието, страшната логика на репресиите, престъплението, сечта, братоубийството, бесът, злобата, всички горгони; всички бяха видели неуспеха и провала на един гнусен пожар, предизвикан, за да се извърши едно престъпление; всички бяха видели жестоките, предотвратени и осуетени замисли; всички бяха видели как изчезват древната феодална жестокост, старата неумолима презрителност, така наречената военна необходимост, държавните съображения, всички високомерни страни на свирепата старост пред лазурния поглед на тия, които не познаваха още живота; и това е съвсем просто, защото този, който още не е живял, не е причинявал зло, той е правдата, той е истината, той е невинността — безбройните небесни ангели са в малките деца.

Полезно зрелище; съвет; урок; бойците, обезумели от безпощадната война, внезапно бяха видели как срещу всички злодеяния, срещу всички атентати, срещу фанатизма, убийството, отмъщението, разпалващо кладата, срещу смъртта беше пристигнала с факла в ръка над огромния легион от престъпления и се беше възправила всемогъщата невинност.

И невинността беше победила.

И можеше да се каже: не, гражданската война не съществува, варварството не съществува, злобата не съществува, престъплението не съществува, мракът не съществува; за да се разпръснат тези страшилища, необходимо е това сияние — детето.

Никога, в никоя битка, не бяха виждали така ясно нито сатаната, нито бога.

Тази битка имаше за арена една съвест.

Съвестта на Лантенак.

Сега тя продължаваше още по-ожесточено и още по-решително може би в една друга съвест.

Съвестта на Говен.

Какво бойно поле е човекът!

Ние сме жертва на тия богове, на тия чудовища, на тия гиганти — нашите мисли.

Много често тези воюващи страшилища разравят издъно нашата душа.

Говен размишляваше.

Маркиз дьо Лантенак, обкръжен, обсаден, осъден, поставен извън закона, притиснат като звяр в цирк, като пирон в клещи, затворен в своя дом, превърнат за него в затвор, заобиколен от всички страни с преграда от желязо и огън, беше успял да се измъкне. Той като по чудо беше избягал. Той беше извършил нето необикновено, най-трудното в една подобна война — бягството. Той беше стигнал до гората, за да се укрие там и да продължи да се бие в този край, беше потънал в мрака, за да изчезне. Беше отново станал страшилището, което щеше да скита навред и да броди зловещо като призрак, беше отново станал командир на невидимите, вожд на подземните хора, господар на горите. Говен постигна победата, Лантенак — свободата. Отсега нататък Лантенак имаше безопасност, неограничен път пред себе си, неизчерпаем избор на скривалища. Щеше да бъде неуловим, неоткриваем, недосегаем. Лъвът беше хванат в капан, но се беше измъкнал от него.

А ето че той се бе върнал.

Маркиз дьо Лантенак беше доброволно, непринудено, по собствено желание напуснал гората, мрака, безопасността, свободата, за да влезе безстрашно в най-ужасната опасност; Говен го видя първия път как навлезе в пожара с риск да загине и втория път, когато слизаше по стълбата, която водеше до неприятелите му и която беше спасителна за другите, а за него беше гибелна стълба.

И защо бе извършил това?

За да спаси три деца.

И сега какво щяха да направят с този човек?

Да го гилотинират.

Значи, този човек заради три деца — негови ли? — не; роднински ли? — не; от неговата каста ли? — не заради три малки бедни деца, случайно срещнати, намерени деца, непознати, дрипави, босоноги, този благородник, този принц, този старец, спасил се, освободил се и победил, защото и бягството е една победа, беше рискувал всичко, пренебрегнал всичко, поставил всичко под въпрос и високомерно, едновременно с подаването на децата беше поднесъл главата си, поднесъл именно тази величествена глава, която досега бе само страшилище.

И какво щяха да направят?

Да я приемат.

Маркиз дьо Лантенак трябваше да направи избор между живота на другите и своя живот; в този великолепен избор той бе избрал смъртта си.

И щяха да му я дадат.

Щяха да го убият.

Какво възмездие за героизма!

Да се отвърне на самоотвержеността с диващина!

Да се представя така опаката страна на революцията!

Какво унижение за републиката!

Докато човекът на предразсъдъците и на робството, преобразил се изведнъж, влизаше в човечността, те, хората на свободата и на избавлението, щяха да останат в гражданската война, в рутината на кръвта, в братоубийството!

И висшият божествен закон на опрощението, на себеотричането, на изкуплението, на пожертвувателността ще съществува за бойците на заблудата и няма да съществува за бойците на истината!

Какво! Да не се воюва великодушно! Да се примирим с извинението, че по-силните са по-слаби, че победителите са убийци, и да оставим да се говори, че сред монархистите има спасители на деца, а сред републиканците — убийци на старци!

И ще видим този голям войник, този осемдесетгодишен храбрец, този обезоръжен боец, откраднат, а не пленен, заловен при извършване на добро дело, затворен с негово разрешение, с чело, още оросено от потта на една величествена саможертва, да изкачва стълбата на ешафода, както се изкачват стъпалата на апотеоза! И ще сложат под ножа на гилотината тази глава, около която ще хвърчат молещите се три души на спасените три ангелчета! И пред това наказание, позорно за палачите, ще се види усмивка по лицето на този човек, а по лицето на републиката — червенина!

И това ще се извърши в присъствието на Говен, командуващия!

Макар и да може да попречи, той ще се въздържи! И ще се задоволи с това високомерно отстраняване — „Това вече не те засяга!“ И съвсем няма да си каже, че да се отречеш в подобен случай от правата си е равностойно на съучастничество! И дори няма да се забележи, че в едно такова огромно дело между този, който действува, и този, който оставя да се действува, този, който оставя да се действува, е по-лошият, тъй като той е страхливец!

Но нима той не беше обещал тази смърт? Той, Говен, милосърдният човек, не беше ли заявил, че Лантенак е изключен от милосърдието и че ще предаде Лантенак на Симурден?

Той дължеше тази глава. Добре тогава, ще я плати. Това е всичко.

Но дали това бе същата глава?

Досега Говен виждаше в Лантенак само един варварин боец, фанатизиран привърженик на роялизма, и на феодализма, убиец на пленници, разярен от войната злодей, окървавен човек. От този човек той не се страхуваше; този палач той щеше да премахне; щеше да бъде безпощаден към този безпощаден човек. Нищо по-просто, пътят бе начертан и беше много лесно да се върви по него, всичко беше предвидено, ще убият този, който убива, щяха да следват правата линия на ужаса. Неочаквано тази права линия се бе прекъснала, непредвиден завой разкри нов хоризонт, някакво преобразяване бе станало. Един неочакван Лантенак се появи на сцената. Един герой излезе от чудовището; нещо повече от герой — един човек. Неща повече от душа — едно сърце. Пред Говен не стоеше вече един убиец, а един спасител. Говен беше поразен от сноп небесна светлина. Лантенак беше изтрещял като светкавица на добротата.

А преобразеният Лантенак не преобразяваше ли Говен! Нима след този светлинен удар няма да последва контраудар! Човекът от миналото ще отиде напред, а човекът на бъдещето — назад! Човекът на жестокостите, пристрастен към миналото, ще разтвори криле, ще литне и ще гледа как под него пълзи в калта и мрака човекът на идеала! Говен ще пълзи по стария коловоз на жестокостта, докато Лантенак ще се извиси за нови авантюри.

И още нещо.

Семейството!

Тази кръв, която ще пролее, защото да позволи да я пролеят значи сам да я пролее, нима не беше неговата кръв, на Говен? Неговият дядо беше умрял, но братът на този дядо живееше и той беше маркиз дьо Лантенак. Нима единият от двамата братя, този, който беше в гроба, нямаше да се надигне, за да попречи да влезе другият? Нима той няма да заповяда на внука си да уважава отсега нататък тази корона от бели коси, сестра на собствения му ореол? Нима тук, между Говен и Лантенак, не бе втренчен възмутеният поглед на един призрак?

Нима революцията има за цел да изврати човека? Нима се извършва, за да разруши семейството и да задуши човечността? Съвсем не. Само за да утвърди тези висши институти, а не за да ги отхвърли, избухна осемдесет и девета година. Да разруши бастилиите, за да освободи човечеството; да премахне феодализма, за да създаде семейството. Тъй като творецът е изходна точка на властта, а властта е включена в твореца, не може да има друга власт освен родителската; и оттам законната власт на пчелата-царица, която създава своя народ и която е царица само защото е майка; оттам абсурдността на крал-мъж, който, щом не е баща, не може да бъде господар; оттам и премахването на краля; оттам и републиката. Какво е всичко това? Това е семейството, това е човечеството, това е революцията. Революцията е възшествие на народите, а всъщност Народът значи Човекът.

Така че трябваше да се разбере дали когато Лантенак бе вече влязъл в човечеството, щеше ли той, Говен, да влезе в семейството.

Трябваше да се узнае дали дядото и внукът ще се настигнат, във висшата светлина или на възхода на дядото ще съответствува едно отстъпление на внука.

В този патетичен разговор на Говен със собствената си съвест въпросът бе поставен така и отговорът следваше от само себе си — да бъде спасен Лантенак.

Да. Но Франция?

Тук главозамайващата проблема изведнъж се променяше.

Как! Франция беше в много тежко положение! Франция беше предадена, открита, незащитена! Тя нямаше вече защитни ровове, Германия преминаваше Рейн, тя нямаше вече крепостна стена, Италия прекрачваше Алпите, а Испания — Пиренеите. Оставаше голямата бездна — океанът. Франция имаше за себе си само тази пропаст. Тя можеше да се опре с гръб и каквато е огромна, облегнала се на цялото море, да се сражава с целия свят. Положение, след всичко това, непоклатимо. Но не, това положение ще се промени. Този океан вече не беше неин. В този океан имаше Англия. Наистина Англия не знаеше как да го премине. Обаче един човек щеше да й спусне мост, един човек щеше да й подаде ръка, един човек щеше да каже на Пит, на Крег, на Корнуелс, на Дундас, на пиратите: „Елате!“ Един човек щеше да извика: „Англия, вземи Франция!“ И този човек беше маркиз дьо Лантенак.

Те бяха заловили този човек. След три месеца гонитба, преследване и ожесточение най-сетне го бяха хванали. Ръката на революцията се беше стоварила върху проклетника; свитият юмрук на деветдесет и трета година бе хванал роялиста-убиец за яката; по силата на едно от ония загадъчни предопределения, които се намесват отгоре в човешките дела, този убиец чакаше сега в неговия собствен семеен карцер своето наказание; привърженикът на феодализма беше във феодалната тъмница; камъните на неговия замък се бяха надигнали срещу него и се затваряха зад него и този, който искаше да предаде своята страна, беше предаден от своята къща. Очевидно бог бе създал всичко тава; праведният час бе ударил; революцията беше пленила този обществен враг; той не можеше повече да се сражава, не можеше повече да се бори, не можеше повече да вреди; в тази Вандея, където имаше толкова много ръце, той бе единственият мозък; ликвидират ли него, ще ликвидират гражданската война; държаха го в ръцете си; трагична и щастлива развръзка; след толкова кланета и кръвопролития тук беше той, човекът, който убиваше, и сега бе негов ред да умре.

И ще се намери някой да го спаси!

Симурден, тоест деветдесет и трета година, държеше Лантенак, тоест монархията, и щеше да се намери някой, който да изтръгне от бронзовата лапа тази жертва! Лантенак, човекът, който олицетворяваше този сноп от бичове, наречен миналото, този маркиз дьо Лантенак беше в гроба, тежката вечна врата се бе затворила зад него и щеше да дойде някой отвън да изтегли резето! Този обществен злосторник беше умрял, а заедно с него бунтът, братоубийствената война, зверската война и щеше някой да го възкреси!

О, как щеше да се смее тази мъртвешка глава!

И този призрак щеше да каже: „Чудесно, аз съм жив, глупаци!“

Той отново щеше да се залови за отвратителното си дело! Как Лантенак, безпощаден и щастлив, щеше да се потопи отново в бездната на омразата и на войната! И как още на другия ден хората щяха да видят отново опожарени къщи, заклани пленници, доубити ранени, разстреляни жени!

И след всичко това нима Говен щеше да надцени тази постъпка, която го омагьосваше?

Три деца бяха обречени на гибел, Лантенак ги спаси.

Но кой всъщност ги бе обрекъл на гибел?

Не беше ли Лантенак?

Кой беше поставил люлките им в пожара?

Не беше ли Иманус?

Кой беше този Иманус?

Помощникът на маркиза.

Отговорен е вождът.

Значи, подпалвачът и убиецът беше Лантенак.

Какво толкова прекрасно беше извършил?

Не беше устоял докрай, нищо повече.

След като беше изградил престъплението, той беше отстъпил пред него. Бе се ужасил от самия себе си. Викът на майката бе пробудил в него остатъка от старото човешко състрадание, нещо като хранилище на всемирния живот, което се намира във всички души, дори и в най-злокобните. При този вик той се бе върнал назад. Вместо да потъне в мрака, той бе тръгнал назад към светлината. След като бе извършил престъплението, той го бе предотвратил. Цялата му заслуга беше тази: не остана чудовище докрай.

И за толкова малко да му се върне всичко! Да му се върнат просторът, нивята, полята, въздухът, светлината, да му се върне гората, която да използува за разбойничество, да му се върне свободата, която да използува, за да поробва, да му се върне животът, който да използува, за да сее смърт!

Обаче да се опита да се разбере с него, да поиска да преговаря с тази надменна душа, да му предложи свободата срещу условия, да му поиска да склони срещу спасения си живот да се откаже занапред от всякаква вражеска дейност и от всякакво бунтарство — каква грешка щеше да се направи с едно такова предложение, какво предимство щеше да му даде, на какво презрение щеше да се изложи, каква плесница щеше да бъде отговорът на неговия въпрос! Понеже той щеше да каже: „Запазете позора за вас! Убийте ме!“

Наистина нищо не можеше да се направи с този човек, освен да бъде убит или освободен. Този човек беше на крайностите. Той винаги беше готов или да излети, или да се пожертвува; сам за себе си беше и орел, и пропаст. Странна душа.

Да бъде убит? Каква мъка! Да бъде освободен? Каква отговорност!

Лантенак на свобода — това значи с Вандея да се започне отначало, както с хидрата, докато не се отсече последната глава. Само за миг, със скоростта на метеор, целият пламък, угаснал с изчезването на този човек, щеше да избухне отново. Лантенак нямаше да си отдъхне, докато не изпълнеше този отвратителен план — да сложи монархията като капак върху гробницата на републиката, а Англия — върху Франция. Да бъде спасен Лантенак значеше да се пожертвува Франция; животът на Лантенак беше смъртта на безброй невинни същества — мъже, жени, деца, обхванати от домашната война; също така значеше англичаните да дебаркират, революцията да отстъпи, градовете да бъдат разорени, народът да бъде разкъсан, Бретан да бъде окървавена плячка, върната отново на хищника. И Говен, попаднал по средата на всевъзможни съмнителни проблясъци и противоположни светлини, виждаше как в мислите му смътно се очертава и се поставя пред него проблемата: освобождаването на тигъра.

А освен това въпросът се поставяше отново в първия му аспект; камъкът на Сизиф^[1], който не е нищо друго освен спорът на човека със самия него, отново се търкулваше: Лантенак ли беше тигърът?

Може би е бил, но още ли беше? Умът на Говен, се въртеше по главозамайващи спирали, които правят мисълта като свит на кълбо смок. Наистина, дори и при това положение, можеше ли да се отрича саможертвата на Лантенак, неговото стоическо себеотричане, неговата прекрасна безкористност? Как, нима е нищо пред всички опасности на гражданската война, да засвидетелствуваш човечност! Как, нима е нищо в конфликта на нисши интереси да проявиш висша добродетел! Как, нима е нищо да докажеш, че над кралете, над революциите, над земните въпроси съществува безгранично нежната човешка душа, покровителството, което силните дължат на слабите, помощта, която спасените дължат на тия, които са в опасност, бащинската любов, която всички старци дължат на всички деца! Да докажеш всички тези прекрасни, неща, и то да ги докажеш с цената на главата си! Как, нима е нищо да си генерал и да се откажеш от стратегията, от битката, от отплатата! Как, нима е нищо да си роялист, да вземеш везни, да поставиш в едното блюдо краля на Франция, една петнадесетвековна монархия с нейните стари закони и древно общество, които трябва да се възстановят, а в драгото някакви си три малки селянчета и да решиш, че кралят, тронът, жезълът, петнадесетте века монархия са по-леки от тежестта на трите невинни деца! Как, нима всичко това е нищо! Как, нима този, който е извършил това, ще си остане тигър и ще трябва да се счита за див звяр! Не, не, не! Не е чудовище човекът, който озари със светлината на едно божествено действие пропастта на гражданската война! Мечоносецът се бе преобразил в носител на светлина. Адският Сатана се бе превърнал в небесен Луцифер^[2]. Лантенак бе изкупил всичките си варварства с тази саможертва; жертвувайки тялото си, той бе спасил душата си; той се бе пречистил; беше подписал собственото си опрощение. Нима не съществува правото сам себе си да опрощаваш? Отсега нататък той бе достоен за уважение.

Лантенак бе станал необикновен. Сега бе редът на Говен.

Говен бе длъжен да отговори.

Борбата между добрите страсти и лошите страсти създаваха в този момент хаоса в света; Лантенак, който доскоро оглавяваше този хаос, бе вече защитил човечността; сега Говен трябваше да защити семейството.

Какво да направи?

Ще злоупотреби ли Говен с доверието на бога?

Не. И той прошепна на себе си: „Да спасим Лантенак.“

Значи така. Хайде, върши работата на англичаните. Дезертирай. Мини на страната на неприятеля. Спаси Лантенак и измени на Франция.

И той започна да трепери.

Твоето решение не е единственият изход, мечтателю! Говен виждаше в мрака зловещата усмивка на сфинкса.

Това положение беше някакъв ужасен кръстопът, където сражаващите се истини бяха стигнали и се сблъскваха и където втренчено се гледаха трите висши човешки идеи — човечността, семейството и родината.

Всеки от тези гласове взимаше думата на свой ред и всеки на свой ред казваше истината. Как да се избере? Всеки на свой ред като че ли намираше най-мъдрото и най-справедливото решение и казваше: направи това. Нима това именно трябваше да се направи? Да. Не. Благоразумието казваше едно; чувството казваше друго. Двата съвета си противоречеха. Благоразумието е само разум; а чувството често е съвестта. Първото е чисто човешко, второто е по-висше.

Поради това чувството не е така ясно, но е много по-мощно.

Все пак каква сила в строгия разум!

Говен се двоумеше.

Жестоки затруднения.

Две пропасти се разтваряха пред Говен. Да бъде погубен маркизът? Или спасен? Трябваше да се хвърли или в едната, или в другата.

Коя от тия две пропасти беше дългът?

III
Качулката на командира

Защото наистина ставаше въпрос за дълга.

Дългът се бе изправил: злокобен пред Симурден, страшен пред Говен.

Съвсем прост пред единия; многолик, променлив и лицемерен пред другия.

Удари полунощ, после един часът.

Без да забележи, Говен постепенно се бе приближил до отвора в кулата.

Пожарът вече хвърляше само слаби отблясъци и гаснеше.

На платото от другата страна на кулата тия отражения достигаха и то се виждаше само от време на време, а после изчезваше, когато димът забулваше огъня. Тази слаба светлина, засилвана от подскачанията на пламъка и замрежвана от дима, правеше несъразмерни предметите, а часовоите от охраната на лагера превръщаше в призраци. Унесен в мислите си, Говен смътно забелязваше тия очертания, чезнещи от дима и появяващи се при проблясванията на пожара. Появяванията и изчезванията на светлината пред очите му бяха сходни на появяванията и изчезванията на истината в неговото съзнание.

Изведнъж между две вихрушки от дим един огнен език на гаснещия пожар освети силно върха на платото и очерта аленочервения силует на една кола. Говен се вгледа в нея; тя беше заобиколена от конници с жандармски шапки. Стори му се, че е колата, която Гешан го бе накарал да види с далекогледа на хоризонта преди няколко часа, когато слънцето залязваше. На колата имаше хора, които сякаш я разтоварваха. Това, което изваждаха от нея, изглеждаше тежко и от време на време издаваше метален звън; трудно можеше да се каже какво е; приличаше на греди; двама от хората свалиха и сложиха на земята един сандък, който, ако се съдеше по формата му, сигурно съдържаше някакъв триъгълен предмет. Пламъкът угасна, всичко потъна в мрака; Говен с втренчен поглед остана замислен пред това, което изчезна там в тъмнината.

Бяха запалили фенери, с които сновяха из платото, но движещите се форми бяха неясни, а и Говен, който беше в ниското от другата страна на дола, можеше да види само това, което беше съвсем в края на платото.

Говореха гласове, но думите не се разбираха. Ехтяха удари тук-таме по гредите. Чуваше се и някакво стържене по метал, наподобяващо точене на коса.

Удари два часът.

Говен бавно, като човек, който прави доброволно две крачки напред и три крачки назад, се насочи към отвора. Като се приближи, часовоят, познал го в тъмнината по пелерината с качулката и командирската нашивка, взе пушката за почест. Говен влезе в залата на приземния етаж, превърната в караулно помещение. Един фенер беше окачен на свода. Той осветяваше точно толкова, колкото да може да се прекоси залата, без да се настъпят легналите на пода върху слама хора от караула, повече от които спяха.

Те лежеха тук, където преди няколко часа се бяха сражавали; разпръснатите под тях железни и оловни зърна от картеча, останали след лошото метене, им пречеха малко да спят; но бяха изморени и си почиваха. Тази зала беше зловещо място; оттук бяха атакували; тук бяха ръмжали, крещели, скърцали със зъби, удряли, убивали, издъхвали; мнозина от техните другари бяха паднали убити върху тия плочи, на които те сега лежеха унесени; сламата, която им служеше за постеля, беше попивала кръвта на другарите им; сега всичко беше свършено, кръв не течеше, сабите бяха избърсани, мъртвите бяха мъртви; те си спяла спокойно. Такава е войната. А после, утре, всички ще заспят същия сън.

При влизането на Говен някои от тези полузаспали хора станаха, между тях и офицерът, който командуваше поста. Говен му посочи вратата на карцера.

— Отворете ми я — каза той.

Издърпаха резетата, вратата се отвори.

Говен влезе в карцера.

Вратата се затвори зад него.