Нино Ричи
В стъклената къща (33)

Трийсет и втора глава

Баща ми се беше удавил във водоема, в който се събираше водата за напояване. Никой нито веднъж не спомена думата „самоубийство“, но тази дума като че ли се спотайваше във всеки, зад всяко съболезнование, зад всяко мълчание. Мълчанието беше потискащо и се стелеше навред: в къщата, в залата на погребалния дом, сред дългата процесия от скърбящи опечалени, изчакващи подредени реда си пред затворения ковчег. Мълчание, което беше израз на няма и неловка сдържаност пред лицето на нашето унижение. До мен достигнаха само сухите факти от това, което се бе случило — един ден той просто изчезнал и чак след няколко дни Роко го открил във водоема.

Беше започнал да гради нова къща. Старите дървени оранжерии били съборени и там изкопали дълбок ров за мазето, след което започнали да градят приземния етаж и да наливат бетона за първата плоча. Той нито веднъж не бе споменал за новата къща в писмата си, ала очевидно бе замислил този строеж, бе заделил необходимите пари и си я бе представял в своето въображение. В жълтеникавата почва започнали да покълват първите плевели, когато работниците се заели с изкопите, а в края на изкопите видях натъркаляни дъските за кофража и каменните блокове за основите, изоставени да чакат възобновяването на градежа.

На погребението леля Тереза беше в черни дрехи. Стоеше безупречно изправена, стегната, строга, досущ като завинаги почернените вдовици от Вале дел Соле; сега тя бе тази, която трябваше да държи всичко под контрол, която трябва да се стреми да ни опази сплотени и достойни, беше хладно делова и сдържана, сякаш смъртта на баща ми бе само една от неговите по детински несдържани лудории. Всъщност най-сломен изглеждаше чичо Умберто, лицето му непрекъснато беше изкривено в скръбна гримаса, сякаш го мъчеше физическа болка, непресекваща и неумолима. Никога не го бях виждал такъв, толкова съсипан, като че ли едва сега виждаше баща ми. Донякъде дори заприлича на него, със същата неподправеност на чувствата, със същото унижение в очите.

И Рита бе там, сама. Видях я как излезе от църквата, докато ние се суетяхме около строяването на автомобилите за траурната процесия, та в залисията в първия миг не я познах, а после се сепнах. Бях поразен от внезапното й преображение в моите очи: от моя сестра в непозната млада жена. Облечена бе в сив костюм, елегантен и строг, с черни найлонови чорапи, спускащи се до леко повдигнатите й токчета. Косата й бе прибрана назад на кок и само няколко непокорни кичура висяха над веждите й като израз на девическо непокорство. Сега тя оживя пред разширените ми от учудване очи, за да разкрие забулената досега в писмата сложност на отношенията ни. На мен ми се стори като проява на недискретност.

— Толкова съжалявам за това, което се случи, и за всичко останало…

В гласа й все още се долавяше познатата колебливост; ала нещо се бе променило в нея, някаква част от старата почтителност бе изчезнала, а нейният пубертет сякаш се бе изпарил, за да отстъпи място на скритата досега отзад самоуверена и съзряла млада дама, с нейните толкова особени сини очи, в които се криеха безчет внушения и намеци за всички онези неща, за които аз нищо не знаех.

— Може би трябва да ми се обадиш след два-три дни… — рече ми тя. — Ако искаш да си поговорим или нещо…

— Добре.

Но на следващия ден бях повален на легло от маларията, сякаш тялото ми още пазеше спомена за стопения някъде в далечината живот, който бях водил само преди броени дни. Коварната болест, която ме порази бързо и безмилостно, приличаше на внезапно пропадане в мрачна яма. Сякаш бе дебнела вътре в мен, свита като змия на кълбо, изчаквайки да настъпи този миг на слабост. Изпаднах в обезумяващ пристъп, за мен светът се превърна само в една невероятна болка, усещах движението на хората наоколо, но те ми се струваха така безформени, че не можех да ги разпозная. Не можех сили да събера, за да се пробудя от този кошмар; накрая потънах в дълбок сън, но мислите ми продължаваха да препускат, за да търсят, ала не решение, а въпрос или някакво уравнение, чийто отговор неизменно клонеше към нула. Безкрайната поредица от числа бавно се смаляваше в съзнанието ми, докато накрая се сведе до нищожен остатък. На сутринта треската ме отпусна от жестоката си хватка и умът ми започна постепенно да се прояснява. Тогава обаче симптомите отново се върнаха, разтреперих се от обзелия ме студ, след това внезапно затънах в непрогледния мрак на треската.

Така продължи много дни и напълно изгубих представа за всичко наоколо, знаех само за хода на болестта си, за моите острови на внезапно проясняване и после за спускането ми в мрака, за ужасната болка, за странното блуждаене на мислите ми. Имах чувството, че хората се бяха обърнали против мен, макар всеки път да изпитвах облекчение, очаквайки леля Тереза да ми носи храна, чисти дрехи, да бърше потта ми, толкова внимателно и загрижено, че чак не го заслужавах. Но малко след мига, в който излизаше от стаята ми, започваше да ме гризе опасението, че някак си съм изоставен на произвола на съдбата. На няколко пъти ме отвеждаха до болницата за инжекции. Когато попадах там, се чувствах обкръжен от приятелски настроени към мен лекари и сестри, но впоследствие, като си припомнях какво съм видял в болницата, ми се струваше, че долавям само преструвки, прикривани зад служебните усмивки, така че настроението ми отново помрачняваше.

Когато треската най-после отмина, изпаднах в странна еуфория, сякаш внезапно ме бяха извадили от мрак на заслепяващата дневна светлина. Това приятно усещане продължи около един ден, като съзнанието ми остана изпразнено от всякакви тревоги и само съзерцавах как светът около мен отново започва да се съвзема за живот и всичко наоколо придобиваше по-ясни очертания. Все едно че се пробуждах от дълбок, мъртвешки сън, след който да се чувствам спокоен, че ме е отминало това действително дълбоко страдание.

— Сестра ти се обади — каза ми леля Тереза.

За пръв път ми хрумна, че въобще бе възможно тя да позвъни у дома.

— И какво каза?

— Искаше само да разбере как си, това бе всичко. Казах й, че си болен.

Аз обаче не й се обадих, защото още ми се искаше да остана изолиран от света.

Вместо това започнах да разговарям с леля Тереза. Когато се събудих, тя бе отишла в кухнята и шеташе нещо около масата, после си наля кафе, дори ми се стори, че ме очаква да й правя компания, за да остане вярна на навика си да не сяда сама сутрин край кухненската маса.

— Знаеш го какъв беше, никога не видя щастие, нито успя да забрави какво се бе случило. Такъв си беше той.

Макар че неговата смърт някак си оставаше извън най-важното в нейния живот, тъй като леля Тереза оставаше встрани от драматичната му кончина, това, към което сега се стремеше, не беше да търси някакво изкупление, по-скоро да се опита да подреди всичко с оглед на неизбежните последици от смъртта на баща ми.

Разбра се, че е възникнал някакъв проблем с италианския клуб, за който той ми бе намекнал в писмото си. Оказа се дребнава история, свързана с амбициите на Дино Манчини, обвинил управителния комитет на клуба — в който членуваше и баща ми — в присвояване на клубните пари; а после, през май, майка му в Италия починала от сърдечен удар.

— Той никога, нито веднъж не се завърна там и не можеше да си прости заради това. Трудно бе за всички нас, но чичо ти поне отиде до Италия миналата година, макар че аз не съм стъпвала там, откакто дойдох тук, в Канада. На баща ти му се струваше, че да замине за Италия, ще е все едно да потегли за края на света.

— Но какво е искал да направи преди това? Все нещо трябва да е останало като знак за намеренията му.

Само че дори и сега не се осмелявах да й спомена за писмото му.

— Нали го знаеш какъв ставаше, като изпаднеше в онова свое мрачно настроение. И никакво значение нямаше какъв ще е поводът за това. Можеше да се мръщи и да мълчи в продължение на месеци. Кой знае дали сега е имало някаква разлика?

Аз все още не можех да си обясня много неща около смъртта му, не успявах да отделя най-съществените варианти на обясненията, които ми хрумваха, нито можех да накарам себе си да повярвам на някое от тях дори да изглежда правдоподобно. Струваше ми се, че най-важните въпроси около неговата кончина си оставаха без нужните отговори. За мен бе загадка анатомията на неговата смърт, дребните мисли, които за последно са го вълнували, дребните стъпки, които е предприел, като например как се е покатерил върху насипа около водоема, как се е хвърлил в него, какво е станало през първите секунди под водата. И как е изглеждал няколко дни по-късно, плавайки на повърхността на водата.

Сега ми се струваше, че би съумял да издържи и да остане цялостен, ако имаше поне някаква добродетел, която да го съхрани и която да има някакво значение за неговия живот, обаче неговото самоубийство някак си го отричаше като личност, все едно че бе зачеркнало цялото му съществуване. Толкова малко радости му бе подарил този живот, всички около него му носеха само разочарования, пък и самият той си бе причинявал безчет огорчения, които накрая да го сломят съвсем, за да се стигне до трагичния му край.

Леля Тереза ми спомена, че един ден го заварила в кухнята разплакан, докато четял едно от моите писма.

— Ти не можеш да проумееш какво може да се случи между баща и син — каза ми той тогава.

Когато най-после се опитах да се свържа с Рита, оказа се, че тя, заедно с Елена, е заминала за Квебек по линията на една програма за усъвършенстване на френски език чрез потапяне във френскоговореща среда.

— Много съжалявам за баща ти — заяви г-жа Амхърст. — Искаше ми се да отида на погребението му, но не бях сигурна как ще бъде възприето от твоето семейство и така нататък…

Стори ми се искрено разстроена, може би защото продължаваше да изпитва вина заради това, че ние отписахме Рита от нашето семейство.

— Разбирам — отвърнах аз.

Поне ми даде номера на телефона, на който можех да намеря Рита. Веднага позвъних и отсреща се обади някакъв глас с типичното за Квебек френско произношение. Накрая Рита пое слушалката.

— Здравей. — Прозвуча колебливо, предпазливо. — Опитах се да се свържа с теб, преди да замина, но подразбрах, че си бил болен или нещо от този сорт.

— Да.

Някъде отзад се чу нечий смях и подрънкване на прибори за маса.

— Ние ще останем още малко тук при това семейство. Наистина е чудесно.

После се заинтересува за моите планове.

— Не зная, но предполагам, че отново ще се върна в Торонто, за да продължа да уча. — Почувствах се доста неудобно, като споделих това, понеже от нейните писма знаех, че и тя ще замине за Торонто. — Дори вече си изпратих документите.

— Ще бъде прекрасно. Може би ще можем да се виждаме или нещо такова, когато Елена и аз се върнем там.

— Не съм сигурен дали ще мога дълго да изкарам там.

Сякаш се чувах отстрани как се опитвам да спечеля симпатията й.

— Да, мисля, че ще е яко.

Накрая нито тя, нито аз не споменахме за повторно обаждане.

Започнах да работя във фермата. Животът ми изглеждаше внезапно останал лишен от посока — чудех се какво точно възнамерявам да сторя със себе си, все така смътно обмисляйки дали да продължа образованието си. Все пак тези планове ми се струваха само временно решение или просто фон на някаква по-сериозна, ала засега неясна съдба, която може би ми е отредена. Спомних си за приказката „Звярът в джунглата“, разказваща за един мъж, който през целия си живот се криел там, за да се спаси от злата участ, която така и не го застигнала.

Към котелното обзаведоха втори кабинет, пълен с ярко светещи компютърни екрани и светлинни пана — наричаха ги мнемосхеми — изпъстрени с шарени линии, фигури и малки разноцветни лампи, като част от някакъв научен проект, финансиран от правителството. Веднъж седмично ни посещаваше един представител на някаква изследователска лаборатория, за да проверява как се справяме с усвояването на новата техника. Роко и Доменико стояха с часове в кабинета с него, невероятно сериозни и съсредоточени, искрено въодушевени от възможностите на това техническо чудо. Определено се бяха посветили изцяло на тази задача, изучаваха старателно как действат всички сложни системи и по цял ден обмисляха какво още следва да се направи; аз пък се чудех дали да си повярвам, че сега всичко е станало по-добро, и как ще се справям самият аз, след като бе ясно, че те са успели да уредят живота си много по-целенасочено и солидно в сравнение с мен.

Доменико се ожени за една млада черноока жена, името й бе Мариса; сега те двамата живееха в старата къща на тяхното семейство, която беше разположена съвсем близо до новата и представляваше скромно бунгало, което чичо Умберто навремето бе построил. Тази Мариса била изпратена тук, понеже техните се познавали с чичо Алфредо още отпреди много години от Италия, след някакъв скандал, може би нещо свързано с парите на нейната фамилия. Накрая всичко се подредило така, че тя се запознала и сближила с Доменико. Тяхната сватба изглежда бе последната стъпка към окончателното задомяване на Доменико. Но за мен поне имаше нещо неясно, може би някакво взаимно търсене на удобство, което като че ли бе подтикнало Доменико да й дари своята закрила, макар да се отнасяше донякъде грубовато с нея. Или може би той все пак бе проумял колко щастлив може да бъде, след като всичко стихне; колко мила може да бъде Мариса с него, защото тя действително бе много жизнена, привлекателна, че и умна; неслучайно в продължение на няколко седмици моите разговори с нея бяха единственото ми приятно занимание тук. Самата тя представляваше любопитна гледка, когато се появяваше всяка сутрин в работни дрехи — приличаше на истинска мъжкарана, въпреки непокорните кичури, които се спускаха към скулите й под забрадката. Щом заговаряше за Италия, в гласа й се прокрадваше особена нотка, издаваща може би дълго потискания й копнеж заради преждевременната й раздяла с родния край, долавяше се и някакво униние, въпреки че иначе бе толкова жизнерадостна. Изглеждаше така сякаш бе пожертвала нещо от себе си, за да дойде тук, на този мрачен остров, какъвто бе тогава нашата ферма.

Към края на юли всички се събрахме в новата къща на чичо Умберто, за да бъде прочетено завещанието на баща ми. Междувременно чичо Умберто отново бе станал точно такъв, какъвто го помнех от много години, той наблегна на тържествеността на събитието, особено заради присъствието на адвоката. Обаче самият адвокат, г-н Нюланд, макар вече да бе започнал да старее, се появи на срещата развеселен, оживен, стегнат и много елегантен в раирания си костюм. Той твърде бързо съумя да разсее нашето мрачно настроение с умението си да общува, отлично шлифовано благодарение на дългата му практика. Накрая се оказа, че условията от завещанието бяха съвсем ясни и прости: баща ми оставяше всичко на мен — спестяванията си, дела си във фермата, всеки свой цент. Когато г-н Нюланд се зае да изброява цитираните в документа стойности, аз онемях от изненада, понеже общата сума възлизаше на стотици хиляди. И срещу всички тези притежания баща ми дължеше за фермата само четиридесет хиляди долара, като главница на заема, който бе взел преди двадесет години, за да я откупи, като вноските трябваше да бъдат ежегодно доизплащани.

Това бе наследството, оставено от баща ми на мен, тези невероятни за мен суми, тези излишества. Не бях очаквал да получа толкова много, защото винаги си бях въобразявал, че фермата е ипотекирана и е затънала в тежки дългове, дори се бях опасявал, че е на ръба на фалита, че печалбите са много оскъдни, така че въобще не бях допускал да се окажа притежател на толкова голяма сума и може би заради това бях решил през целия си живот повече да не се занимавам с фермата. Внезапно се оказа обаче, че се явявам най-важното лице сред всичките тези хора, които бяха отдали живота си на фермата. И може би за пръв път след смъртта на баща ми осъзнах какво означаваше, че съм негов син, почувствах тежестта на тази роднинска обвързаност. Все още обаче ми се струваше, че може би е била допусната някаква сериозна грешка, че може би стриктните правила според законите за унаследяване в случая не би трябвало да се прилагат; ала ето че г-н Нюланд се зае да поясни всяка отделна клауза от завещанието, без да забравя да упомене за усложненията — като данъците, дължими за наследството и допълнителните такси, които следвало да бъдат приспаднати. У мен се надигна негодувание срещу всичките тези опити да бъде отнета някаква част от това, което ми се полагаше по силата на правата, придобити по рождение.

По-късно се срещнах с г-н Нюланд насаме, в неговата адвокатска кантора. Срещата бе посветена на това да обсъдим подробностите около пожизнената застраховка на баща ми, която възлизаше на петдесет хиляди долар и гарантираше двойно обезщетение при евентуалното настъпване на смъртта на баща ми заради нещастен случай.

— Разбира се, че това е клауза, валидна само при подобни изключения. Подобна смърт се причислява към списъка на възможните нещастни случаи, обаче застрахователната компания може да поиска свое разследване на всички обстоятелства, така че трябва да бъдете подготвени за това. Или могат да склонят да се уреди изплащането само на главницата.

Към бащиното ми завещание бе приложено и допълнение, за което той досега не бе споменал. В него се споменаваше, просто и ясно изказано, за желанието на баща ми от моето наследство да бъде заделена някаква сума, по мое усмотрение, в полза на Рита, ако тя евентуално изпадне във финансово затруднение.

— Това няма сила според закона, а е само едно пожелание, нищо повече. Дали да се приложи — с колко и кога, ще зависи изцяло от вас.

Не знаех как да се справя с бъдещите си задължения, с тези двусмислени заръки. Имах чувството, че моят баща просто ми бе предоставил целия си живот, всичките си отговорности и цялата си вина пред Рита, бремето на въпросите: кое е било ценно за него и защо е решил да сложи край на живота си. Неговите финансови дела си оставаха за мен кълбо от загадки, но поне схващах, че всичките му активи по един или друг начин се оказваха обвързани с компанията за оранжерийно производство. Веднага след смъртта му тази компания трябваше да изплати значителна част от стойността на активите му, по-точно две трети от общата сума. След това трябваше да се спазят условията, заложени в правилника за продажба на активите на самата компания, да се съблюдават защитните клаузи, да се проверят балансовите отчети, да се съобразят с уговорките за непредвидените случаи. Това, което исках аз, беше, да ми бъде оставено това, което бе заделено като моя собственост преди смъртта на баща ми, изцяло и непокътнато, без повече усложнения; ала се оказа, че моето наследство ще се признае за валидно само при спазване на всички договорни условия, че единственият начин да вляза във владение, е да заема докрай мястото на баща си в компанията.

В продължение на няколко дни аз действително обмислях тази възможност, започнах да гледам на фермата така, както никога досега — като източник на доход, като цел на съществуването ми; и когато огледах целия си досегашен живот, не намерих нищо, което да се противопостави на подобна житейска цел, което да я измести. Обаче това, което най-силно ме изненада, бе с каква готовност другите проявиха желание да ми сторят място сред тях, както и почтителното им отношение към мен сякаш те наистина бяха повярвали, че ще се нагърбя да управлявам активите на баща ми. Този незапомнен от мен досега израз на уважение към скромната ми личност може би бе свързан с желанието им да ме привлекат обратно към своя свят, защото те може би по-добре от мен знаеха, усещаха го някак си по-инстинктивно, че ще се завърна към работата си във фермата. В дъното на душата си аз вече знаех какво ще сторя — може би щях да остана тук за месец или да кажем най-много за година, за да се опитам да се приспособя към работата и печалбите от нея, но това не ми се виждаше утешителна перспектива за бъдещето ми. Естествено бе, че в резултат на тези колебания моето отчуждение към всичко тук още повече се усили.

Още веднъж се срещнах с г-н Нюланд, а после и със счетоводителя г-н Дирксен, мрачен и суров особняк, като всички менонити^[1].

— Тези проблеми могат да бъдат разрешени с по-внимателно планиране. Точно това бях обяснил на баща ви. Но вие знаете какви са по-старите емигранти. И моите роднини са като тях — те още действат така, както са свикнали от времето, когато са криели парите в чорапите си.

За всички членове на семейството бе уредена още една среща, на която бе планирано да бъдат изложени всичките възможни варианти. След още няколко срещи и много спорове стигнахме до споразумение, според което поне на хартия се предвиждаше разделяне на активите на компанията на още няколко дяла, но на практика всичко се сведе до това другите акционери през следващите десет години да ми изплащат сумите, изисквани за погасяването на заема при изкупуването на моя дял. От спестяванията на баща ми на мен ми се полагаха доста пари след изплащането на всички данъци и различни сметки, както и след погасяването на салдото по неговия отдавнашен заем. Това, което ми остана, бе определено като неприкосновена стойност. Всъщност не ставаше дума за много пари накуп, но нямах поводи да се оплаквам, тъй като щях да получавам щедри вноски през следващите десет години. Само че тези десет години щяха да бъдат като рана в живота ми, като някакво мое покаяние за всичко, което му дължах, което той и след смъртта си щеше да ми изплаща за сметка на онези години, когато беше живял с такова себеотдаване и беше посветен само на работата си.

Едва тогава щях да осъзная смъртта на баща ми като реалност: възможно бе, в крайна сметка, да започна да си мисля за него като за различен човек и рискувах да го изгубя напълно сред всички тези абстракции, докато се лутах в обсъжданията на суми, които не съществуваха, освен в подпечатаните с червен восък нотариални книжа, както и сред други неща, които увеличаваха бъркотията още повече. Пример за това бе пликът, който намерихме в личния му сейф в банката, където той влагаше парите си. Пликът се оказа пълен с около пет хиляди долара в измачкани канадски и щатски банкноти. Приличаше на някакъв скрит доход, вероятно получен от продажбата на онези краставици, които бяха изкупени от един ливански търговец, пристигнал дотук чак от Детройт. Като че ли тъкмо в тези износени от докосването на толкова много ръце банкноти долових повече от баща си, защото усещах, че са минали и през неговите ръце. Повече от всичките онези стотици хиляди, на които беше оценен според документите на компанията. За кратко се изкуших да предявя претенции за неговата доживотна застраховка, защото ми се искаше да получа тази солидна сума в брой, може би като реално доказателство, което да неутрализира предположенията за самоубийство, но накрая предпочетох да се въздържа от тази стъпка като израз на синовна почит. Не само защото се опасявах застрахователите да не започнат собствено разследване на неясните обстоятелства около смъртта му, но и понеже просто исках да върша само това, което бе редно, както би сторил баща ми, макар че лесно бих могъл да изброя поне дузина противоречия в образа, който си бях изградил за него в представите си.

Подписах всички документи за отказ от собственост, понеже акционерите вече бяха подписали книжата, според които ще ми изплатят докрай моя наследствен дял; после си отворих текуща банкова сметка; сортирах книжата на баща ми, като отделих ненужното от това, което си заслужаваше да бъде запазено. И накрая не ми остана какво повече да върша: оставаха ми само отсъствието на баща ми, моят живот, свободата, ширнала се пред мен, но празна като море.