Нино Ричи
В стъклената къща (13)

Дванайсета глава

Постъпих в гимназията с тягостното чувство, че влизам в затвор. Не свикнах така бързо, както се надявах. Не напуснах мрака, в който се бях озовал. Лишен от цел и надежда за нещо по-добро, все пак скрито очаквах промяна, макар че ми се струваше, че няма да я дочакам. Училището приличаше на цитадела от розовеещи тухли, която се издигаше сред остарелите каменни къщи и дървени бараки в Талбът Уест. В сравнение със старото ми училище „Сейнт Майкъл“ новото ми се стори като лабиринт, с огромните си крила и пристройки, със смайващата си симетрия, с непознатия свят, царуващ тук, и най-вече с хилядите безименни физиономии, чиито притежатели щъкаха безсмислено из десетките зали и аудитории, етажи и коридори. Не можех да се отърся от усещането, че съм съвсем изгубен тук, че съм закъснял за някакъв ужасно важен изпит и че чак като се промъкна вътре в залата, с трепет ще установя, че той се провежда на непознат за мен език, който не мога да дешифрирам, защото се състои само от лишени от смисъл йероглифи и драсканици.

Приятелствата, които бях завързал в „Сейнт Майкъл“, бързо се разпаднаха. Това да не бъда сега със старите си приятели, а с някакви напълно непознати хора, с които просто нямах какво да си кажа, се оказа непоносимо изпитание и източник на недоволство. Дори ми бе трудно да открия най-простите думи, които да не звучат фалшиво и които да не крият някаква косвена заплаха. В училището, разбира се, имаше и други деца от италиански произход, които живееха в един отделен, сенчест свят: Доменико и неговите приятели от „Сейнт Майкъл“, бивши ученици от „Света Богородица“, които се мотаеха на групи сред мрачните коридори с високи тавани — отличителен белег на крилото за техническите паралелки. Общуването с тях не носеше разнообразие. На различни сбирки на италианските емигранти през годините отношенията ни се ограничаваха само с по някое хладно кимване, когато се разминавахме. Съставях си заобиколни маршрути, само и само за да избягвам групите, които през междучасията обикновено се скупчваха край вратите на класните стаи. Дори по време на хранене в училищната трапезария неизменно се стремях да оставам сам. В минутите, когато седях прегърбен и смълчан над таблата с обяда, с болезнена яснота възприемах всеки звук и образ — трополенето на чиниите, някоя ярка рокля или блуза, приглушените и мъчително монотонни разговори. Следваше доста продължителен мъртъв интервал от време, което трябваше да убия преди началото на следващите занятия. Започнах да се затварям в някоя от клетките в тоалетната, докато чаках да удари звънецът, нямо загледан в изподрасканите с неприлични надписи бели стени. Опитвах да успокоя мислите си, по-точно за нищо да не мисля, защото не желаех да си спомням за времето, прекарано тук, да се срамувам заради него и то да се превърне в тягостен откъс от спомените ми. Но за съжаление винаги се случваше отвън да мине някоя група от момчета, които се шегуваха шумно и размахваха ръце, сякаш се бореха. Под вратата се виждаха краищата на крачолите им.

— Това хлапе трябва да е от редовните паралелки — отбеляза веднъж един от тях, като неочаквано се наведе, сякаш се канеше да занича изпод вратата на кабината, в която аз тъй старателно се спотайвах.

Две момчета от моя випуск започнаха да се държат по-приятелски. Сядаха при мен по време на обяда. Кой знае, може би искаха да ме приобщят към себе си, може би си бяха поставили задача, с чието изпълнение бяха решили да се нагърбят и която искаха да доведат до успешен край. Но аз все бързах да се скрия в самотата си. Първата ми реакция обикновено беше да се съпротивлявам срещу тяхната настойчивост, макар че от друга страна се стремях да изградя някаква по-приемлива за околните версия за себе си.

— Сигурно се чувстваш адски самотен, като си седиш тук всеки ден, без никаква компания.

— И аз така мисля.

Струваха ми се някак смалени и нищожни, щом се занимаваха с мен и то точно когато моето унижение бе толкова неоспоримо. И тяхната настойчивост да се срещат с мен, да ме търсят сред класовете, ежедневно да се отбиват на обяд до моята маса, като че ли ги правеше още по-незначителни и още по-жалки. В тяхното поведение все пак се долавяше някаква невинност, което пък ме караше да се чувствам донякъде защитен от посегателствата им. С всички сили се стремях да прикривам истината за това кой съм и какво си мисля за тях особено що се отнася до единия от двамата, Тери. Впечатляваше ме прекалената му настойчивост, която бе съчетана с привидно добродушие и с примитивно чувство за хумор като в семейните комедии по телевизията. Пък и тялото му не беше пропорционално, имаше момичешки бедра, което му придаваше леко смехотворен вид. Другият — Марк му беше името — имаше стилно оформени дълги коси, беше слаб и висок, а на всичкото отгоре беше много по-лукав и по-хитър, което прикриваше с мазната си любезност. Иначе все се правеше на света вода ненапита. Не можеше да се отрече, че намира общ език с всякакви събеседници. Имаше излъчване на напълно нормален човек, който предпочита да се държи тихо и ненатрапчиво. В известен смисъл се чувствах като негов последовател, разбира се не толкова съвършен, ала все пак способен на известни промени, и невдъхващ подозрения.

Тери и Марк се бяха записали в кръжок, наречен с трудно обяснимото име „Еднопосочното предизвикателство“. Престраших се да отида веднъж с тях на една от сбирките им. От обясненията им останах с впечатление, че членуват по-скоро в светски клуб, от някаква не много ясна разновидност. Наложи се доста да се вглеждам, за да си обясня какво ги свързва, не разбирах съвсем и техните понякога изненадващи, едва ли не интимни откровения, които съвсем неочаквано се позоваваха на религията и на Христос. Насядали в кръг, поред взимаха думата четирима или петима от кръга. Всичко това ставаше доброволно, а в думите им необяснимо се съчетаваха боязън и увереност. Например едно момиче сподели своите преживявания около смъртта на баща си. След нея едно момче разказа за двугодишните си перипетии във възпитателното училище. Последният младеж, който взе думата, беше по-голям от другите. Имаше червени точки и петна по врата сякаш някой го бе яко нахапал. Неговият разказ беше посветен на някаква друга група, към която той принадлежал, когато живеел на север.

— Там бяхме свикнали да си пийнем или да се надрусаме, а след това да насядаме в кръг, вперили погледи в свещта в средата на кръга. Забравяхме за всичко, освен за пламъка на свещта; само тя оставаше в съзнанието ни. Чувството, което ни обземаше, беше толкова силно, че не можехме да откъснем очи от свещта, дори и да искахме. Мисля, че това доказва колко е могъщ Сатаната, когато е успял да те обсеби.

При всяка сбирка разказите на духовно съпричастните младежи бяха споделяни с равнодушен и сух, едва ли не делови тон, а групата бе сдържана и трезва в реакциите си. Казвах си, че навярно не съм способен да вникна в дълбочината на тяхното учение. Не притежавах тяхното умение лесно да намирам обяснения за това, което ми се струваше загадъчно. Но въпреки усилията си да го представят нагледно, все не успяваха да го обяснят със слово, така че да бъде възприето като нещо естествено.

В продължение на няколко седмици редовно посещавах техните събирания. Така и не си обясних с какво точно ме привличаха. Може би се дължеше на несигурните илюзии, зародили се в мен след първите разкази, които чух там. Или се надявах да прекрача в тяхната странна и все пак донякъде позната територия. Но май че решаващата причина бяха опасенията ми да не изгубя близостта си с Тери и Марк. Страхувах се отново около мен да не остане нищо друго, освен празното пространство, което досега толкова често бе запълвало живота ми. Дори когато протичането на тези срещи бе лесно предсказуемо, дори когато започнах лека-полека да се усъмнявам в проповедите или в неизбежните изводи след тях за приемането на Христа, дори когато започнах да се бунтувам срещу непоклатимата увереност в правотата им, нещо все още продължаваше да ме тегли към тях. Поразяваше ме упоритата и трудно извоювана религиозна всеотдайност, за която се говореше на тези сбирки, поразяваше ме колко по-различна бе тяхната вяра в сравнение с официалната религия. И всичко това не беше просто даденост като толкова много други неща в досегашния ми живот, даденост, която е всепроникваща и неоспорима като дишането за всяко живо същество. Затова не е чудно, че започнах да усещам нещо истинско в тяхното предизвикателно поведение. Нашата група изведнъж ми заприлича на ранните християни, които са се криели за своите проповеди и молитви из катакомбите.

Извън тези сбирки Тери и Марк рядко заговаряха за тях, като никога не ги хвалеха прекомерно, нито пък ги отричаха. Не се държаха с околните по-различно, отколкото на събиранията на групата. Изглеждаха напълно уравновесени и спокойни, макар да носеха в себе си тази тайна, на която явно никога нямаше да изменят. Нищо не ги отличаваше от останалите ученици — нито външността им, нито дрехите им, нито поведението им. На мен ми се искаше тяхната вяра да ги бележи, да ги откроява по някакъв начин, да им придава повече обаяние или поне да ги направи по-видими, ако ще и за целта да се наложи да бъдат подложени на изпитания. Не можех да се помиря с тази тяхна светска ординарност и накрая започнах да ги подозирам, че когато са сред другите, обикновените, те неусетно се променят. Чудно ми бе как умеят да живеят с това противоречие, без да се терзаят. Сякаш просто се преструваха на нормални хора, а в същото време бяха способни да се откъсват от света, след като бавно и тихомълком са проникнали в него. Дори и Марк, който по-често от останалите посветени общуваше с някои от най-търсените момчета в гимназията, можеше да се нагажда към буйния им нрав, да разговаря ту с един, ту с друг, а после с трети, запазвайки безупречно хладнокръвие независимо от сложните и неподходящи за споделяне идеи и теми, които се обсъждаха на тайните сбирки. Той умееше да пази мълчание, но също и да добавя внезапно коментари или пък да споделя своите, а понякога и чуждите преживелици, да изразява своите съмнения, а когато трябваше — и своите одобрения. Това именно му позволяваше така добре да се разбира с другите.

„Не ми се искаше да отивам там, но нещо в мен ми заповядва, така че съм длъжен да го сторя. И това бе денят, в който приех Христос. Оттогава нататък не мога за нищо друго да мисля, освен че Светият дух е този, който ме тласка да отивам там.“

Колкото до самия мен… аз никога и никому дума не отроних за тези срещи, но място не можех да си намеря, откакто се заех да обмислям дали да се обявя за един от тях, дали да стана съпричастен към преживяното страдание по време на духовните им изпитания, за които толкова често споделяха. Бях твърде далеч от тези душевни борби и терзания. Или точно обратното — твърде близо. Никога не бях вярвал достатъчно, но и никога не съм бил напълно освободен от вярата, за да ме възпламени сега тя със своята новост. Но продължавах да упорствам, задоволявайки се единствено с мълчаливото си съгласие с тях, без да чувствам, че имам право да отхвърля избавлението, което те ми предлагаха. В крайна сметка това, което Тери и Марк виждаха в мен, се свеждаше може би само до желанието ми да не оставам все тъй самотен по време на обедните почивки.

Започнах да посещавам часовете за изучаване на Свещеното писание, организирани от Църквата на Новия завет. Тери и Марк идваха да ме взимат в неделните вечери с автомобила на един техен по-голям приятел — помня дори, че беше „Додж Полара“. Църквата се намираше на по-малко от два километра оттатък предишното ми училище „Сейнт Майкъл“, в посока към магистрала номер 3. Сградата й беше свръхмодерна и по оскъдното си обзавеждане повече приличаше на университетска аудитория, отколкото на Божи храм. Вътре имаше дървени скамейки с лек наклон, така че се добиваше впечатление за амфитеатралност, като в центъра се намираше подиумът, на който имаше само един съвсем семпъл аналой. Край църквата бе долепена зала с тесни прозорци, където се провеждаха нашите занятия. Тя беше обзаведена в същия спартански стил, с ниски дивани и кресла, подредени в кръг около масичка за сервиране на кафе, от онези, които имаше във всекидневните на всяка тукашна къща. Стените бяха напълно лишени от каквато и да било украса, което пораждаше чувството, че това е помещение, в което няма място за нищо нечисто, помещение, където не може да вирее нищо ексцентрично или суетно.

Занятията водеше мъж, когото всички наричаха просто Том — може би беше прехвърлил тридесетте. Носеше най-обикновени сини джинси, никога не закопчаваше копчетата на ризата си, ала въпреки това изглеждаше безупречно спретнат, пък и притежаваше дарбата да наелектризира атмосферата подобно на някой умел телевизионен водещ. Всяка седмица ние изучвахме по няколко пасажа от Библията, като Том ни предлагаше учудващо компетентни тълкувания на текстовете, помагайки ни да вникнем в закодираните им послания. Веднъж ни прочете една вестникарска статия за някакъв беглец от Съветския съюз и затова колко трудно му било да повярва в Бог, след като през целия му досегашен живот му набивали в мозъка, че никакъв Господ не съществува. Аз обаче останах най-силно поразен от плашещата свобода, в която е живял този беглец — да съществуваш без никаква вяра, без да подхранваш съмнения в правотата си, без да се терзаеш, без да се страхуваш от греха, без нито за миг дори да допускаш, че може да грешиш, да не се доверяваш само на заученото, да не разчиташ на ленивите си умствени навици.

И тогава — много добре помня, че беше в началото на март — в нашата църква пристигна проповедническия поход начело с Били Греъм^[1]. Тери и Марк заедно с техния приятел дойдоха да ме вземат. Когато стигнахме до църквата, тя беше претъпкана с народ почти до предела си. Във въздуха витаеше същото напрегнато очакване, както преди да вдигнат завесата на някое театрално представление. Службата започна с кратко музикално встъпление, после изпяха един химн и накрая някой от църковните настоятели обяви, че тази вечер ще говори самият Били Греъм. Пред нас се появи дребен мъж в черен костюм и бяла риза, видът му бе донякъде невзрачен, а цялото му тяло се поклащаше чак до върха на черната му коса.

— Добре беше да се чуят тези вдъхновени гласове. — Той действително имаше вид на много доволен от нас. — Искам само да ви известя, че тази вечер ще се забавляваме много добре.

След това започна своята проповед. Гласът му ни покори с внушителния си резонанс. Успя да прекоси през редица теми, навързвайки ги в една логическа верига невероятно ловко и без капчица догматизъм, да ни отведе от първите повърхностни впечатления за ролята на случайностите в живота на всеки от нас към това, което наистина беше неизбежно и трябваше неотклонно да се следва. Едва след това се насочи почти неуловимо към религията и Христос. Накрая хорът запя „Исус — жертвения агнец“. Неколцина мъже се покачиха на подиума и застанаха от двете страни на проповедника, за да го приветстват. Всички присъстващи станаха от скамейките, за да последват примера им. Това изглеждаше толкова подредено, толкова репетирано, че в първия миг не успях да проумея какво става, как така всички тези хора се преобразиха и покаяха. Усещах, че нещо липсва — някакъв критичен момент в иначе тъй приятната вечер, прекарана в пълна трезвеност и послужила като подтик за внезапно приобщаване към вярата.

Проповедникът говореше нещо за музиката, като приканваше хората да се покаят след задушевната му прочувствена проповед.

— Не бъдете срамежливи, има достатъчно място за всички вас.

Приятелят на Тери и Марк, който ни доведе на службата с колата си, внезапно излезе напред и се подреди на опашката. Знаех, че Тери и Марк са зад мен, запазват ненатрапващото си спокойствие, но са изпълнени с очаквания. Това бе моментът, който те бяха подбрали за мен, към който предишните месеци бяха само прелюдия. Аз усетих как познатото раздвояване се надига у мен. Усещах с отчайваща сила, че пак съм се провалил, защото исках да прегърна онова, което би ме направило по-различен от това, което обединяваше хората, подредени на опашка пред проповедника. После някак си неочаквано се озовах сред тях. Сигурно съм пристъпил напред, без да се замислям и против волята си, така че се видях застанал сред другите, сякаш тялото ми бе задвижено от някаква външна сила. Един разпоредител ме насочи към някакъв пълен мъж с посивяла коса, с черен костюм и със сериозно изражение на лицето. С изненадващо монотонен глас той ме запита приемам ли Христос за свой личен спасител.

От мен се искаше само да изрека думите, за да бъде проверено дали изговарянето им ще ги превърне в истина.

— Приемам.

Ала не последва разтваряне на небесата. Нито внезапно блясване на ослепителна светлина.

Почувствах се кух заради лъжата си. Имах чувството, че вече нищо сигурно не е останало в живота ми. Още няколко седмици продължавах да присъствам на срещите на групата и да ходя на занятията за изучаване на Библията. Постепенно обаче започнах да си измислям извинения и така се стигна до мига, в който ме споходи първият прилив на облекчение, първата необяснима наслада от това, което Тери и Марк ми бяха разкрили — че не моята лъжа ме прави скован от чувство за неудобство, а онова, с което се бях заел. Това все пак не ни попречи да си останем добри приятели. Може би още от самото начало те са ми предлагали само приятелство и то е било всичко, за което съм копнял, но най-трудното за мене е било именно да се отърся от дребнавостта и неувереността.

За известно време Тери все пак продължаваше да ме кани на различни църковни служби, на разходки с файтони и на вечеринки, на които всички припяваха. Ако в някоя събота не се организираше барбекю, то за неделята беше насрочен пикник. И аз отивах, дори и след края на учебната година в разгара на лятото, макар че все още се съпротивлявах и неохотно склонявах да се отзова на поканата, като едновременно тайно се надявах да се впиша сред общността им. Това, което винаги ме поразяваше на тези сбирки, бе тяхната нормалност, поразяваше ме сложната и в същото време най-обикновена човечност, която се разпростираше подобно на паяжина над привидно бляскавата повърхност. Между момчетата и момичетата безспирно се разменяха закачки, като разговорите най-често бяха посветени на училището, на спорта или на автомобилите, и бяха съпроводени с много шеги и дори с по-грубовати намеци. Като че ли това, което истински ги обединяваше, не беше тяхната религиозна вяра, а нещо по-различно, в някои отношения по-дълбоко, но в други — доста по-повърхностно, като особено поразителна бе непосредствеността им, свободата им да се държат толкова непринудено. Накрая започнах да се опасявам, че не религията с нейните празненства и молитви, с общоизвестните й ритуали, им помага да поддържат илюзията си за единодушие, а по-скоро паузите между ритуалите и молитвите, в които единствено аз от всички присъстващи не успявах да се отпусна. Не успявах да се освободя от напрежението, докато чаках смълчано на опашката, за да си взема хотдог от грила, нито докато се тълпях заедно с подрастващите. После се оттеглях и оставах сам сред полуздрача на залеза. На моравата на някой непознат за мен домакин, с картонен поднос в скута си, внимавах най-вече да не изкапе сосът на лакомството ми. Тъкмо тези най-обикновени неща ми изглеждаха най-далечни — барбекютата и разговорите на тези хора сред задните дворове на къщите им, които те с лекота възприемаха за нещо напълно естествено. Най-силно си пожелавах не толкова да достигна до съвършенството на вярата, колкото просто да се почувствам като у дома си сред тези хора с тъй странни и в същото време съвсем простички обичаи.