Нино Ричи
В стъклената къща (19)

Осемнайсета глава

Сред множеството рекламни брошури, листовки и формуляри, разкриващи пред мен възможности за бъдещото ми обучение, избрах университета Сентениъл^[1] в Торонто. Разположен в покрайнините на града, този обширен квадратен кампус^[2] бе обрамчен като остров от все по-разпростиращото се във всички посоки най-близко предградие на Торонто. Състоеше се от дълги редици многоетажни студентски общежития, ленти от търговски центрове (молове) и безброй бунгала. Макар че подхождаше на околния пейзаж по това, че беше нов, без никакви дървета, изграден само от тухли и бетон, този студентски комплекс, по-скоро това масивно струпване на сгради, приличаше на някакъв футуристичен пейзаж, като показваните във фантастичните филми по телевизията, където цялата природа е забърсана и след това модернизирана, за да останат само внимателно структурирани построения от стомана и стъкло.

 

 

На север градът внезапно свършваше със Стийлс авеню, а след възвишенията откъм южната страна на това авеню се простираха ниви с царевица и с пшеница, така необятни, че местността приличаше на морски бряг. Пътуването с автобус по Стийлс авеню ме караше да мисля колко произволно бе струпан този гигантски град, беше някак си нахвърлян, изкуствен, въпреки че щом навлезех в него, ме спохождаше усещането за непоколебимата неотменност на всичко тук, всичко бе на мястото си — магазините и небостъргачите с кантори напълно съответстваха по дух и предназначение на запълваното от тях обемно пространство.

Избрах университета Сентениъл, защото предлагаше солидно образование, понеже беше нов и се намираше в Торонто. Впоследствие се оказа, че заради дългото пътуване до центъра с автобус и метро този голям град си остана далечен за мен, просто място, което посещавах само понякога и то през доста дълги интервали от време. Имаше още една важна причина за моя избор: не познавах друг студент от Мърси и околността, който да бе споделил моя избор, така че ми се стори подходящ за бягство от досегашния ми живот и обкръжение. Само че през първите месеци там се чувствах повече като внезапно озовал се в празно пространство. В крайна сметка се оказа, че в Сентениъл нямах нищо, което да ме определя като личност — тук не можех да разчитам дори и на навиците си от Мърси — макар че винаги досега ги бях ненавиждал и гледах на тях като на пречки, на бреме или най-малкото като на спънки. Изведнъж те започваха да ми се струват единственото, което би могло да ме спаси от пустошта, в която бях попаднал. Още при първата си разходка навън, в първата сутрин след пристигането си тук, се озовах сред чистия и съвсем нов комплекс. Този ландшафт беше различен както от околната местност, където всичко бе сдържано и премерено, така и от гледката към полето на север от университетското градче, която виждах от седмия етаж в общежитието, където бе стаята ми. Започнах да изпитвам едва ли не страхопочитание — или може би най-обикновен страх — от внезапно придобитата си свобода, от целия простиращ се пред мен ден, страх от живота, който очакваше да го запълня, както намеря за добре. Но още по време на закуската, докато седях сам в кафенето на главната сграда и наблюдавах как другите студенти се събират на групи, усетих обхващащата ме паника, че отново ще се изправя пред стена от неразбиране, че ще трябва всичко да започвам отначало, тъй като тук не можех да разчитам на нищо друго, освен на самия себе си.

Занятията започнаха. Изчаках известно време, докато навляза в университетския свят, за да започне и моят собствен живот в тази среда. Оказа се, че тук господства някакъв ритъм, който не успявах да уловя докрай. Може би това беше нещо като критичен момент, който просто ми се губеше. Сигурен бях, че едно решително действие или дума дори биха могли изведнъж да ме „вкарат вътре в нещата“. Всичко в този университет пораждаше впечатлението за ред — строг и точно фиксиран, но труден за проумяване. Всичко се приемаше като даденост, която обаче никъде не бе обяснена. Хората идваха и си отиваха, сами или на групи. Бяха целенасочени, самонадеяни и самостоятелни, в аудиториите сядаха по групи и през цялото време си шепнеха нещо, разменяха си бележки или въобще демонстрираха всячески, че разбират всичко от лекционния материал и за всичко са компетентни, тъй като цитираха безчет имена и сипеха разни забележки, за които аз хич и представа си нямах. В просторния квадратен двор на главния учебен комплекс ежедневно се скупчваха многолюдни групи от студенти, заети с размяната на памфлети и листовки. А в съседния малък амфитеатър понякога свиреха музиканти или пък оратори държаха речи, така че не бе трудно да придобия нагледна представа какво представлява животът в университета. Ден след ден на едно и също място без ясна цел или насока се събираха едни и същи млади мъже с дълги коси и с кърпа около врата (наричаха я бандана) и едни и същи жени в свободни пъстроцветни дрехи на цветя или с износени дънки, които им придаваха доста особен вид. Ала дори и тези шумни групички, събиращи се ден след ден, оформяха напълно завършени анклави.

Може би трябваше да предприема нещо съвсем дребно, за да изляза от изолацията си — както в общежитието, така и на лекциите другите студенти понечваха да ме заговарят, държаха се подчертано приятелски и май бяха готови да приемат като даденост моята нормалност. Ала аз някак си не можех да улуча правилния тон на общуване с хората около себе си, чувствах се изгубен сред жизнерадостната тълпа, така че ми оставаше само да се преструвам, че съм като тях, както и да се питам всеки момент кой от хората около мен може да се окаже по-приемлив. По правило пък по-приятелски настроените колеги се оказваха тъкмо онези, които аз най-старателно избягвах, изплашен, че те рано или късно ще доловят фалша в мен. Ден след ден светът около мен се стесняваше и възможностите за маневри една по една гаснеха, за да се огранича само с лутането сред дребните си неуспехи, които постепенно се натрупваха. Така се стигна до онзи предел, отвъд който вече никой не общуваше сърдечно с мен и въобще срещите ми с другите се ограничиха. Започнах да се храня в студентския стол в доста необичайни за колегите часове. Или въобще да не стъпвам там. Предпочитах да си оставам в стаята, а по време на занятията неизменно сядах в ъглите отзад, където по принцип беше по-тъмно, пък и там се чувствах по-сигурно, понеже бях най-близо до изхода. Случваше се по цели дни с никого да не си проговоря. Мярках се извън стаята си само за по два-три часа, колкото да се отбия на лекции или да се нахраня в студентския стол в толкова необичайни часове за посещение. Ала колкото повече се самоизолирах, толкова по-подозрителен ставах и вече започнах да усещам как ме измерват с учудени погледи. Всяко излизане извън стаята си възприемах като потенциална заплаха: ако дочуех нечий смях наблизо или шепот или дори подвикване, цялото ми тяло се напрягаше инстинктивно в очакване на някакво унижение.

Започнах да спя необичайно дълго — по дванадесет, тринадесет, та дори и по четиринадесет часа в денонощието. Моята летаргия като че ли сама се подхранваше, превърна се в неутолима пристрастеност, облада ме като някакво свое притежание. Можех с часове да вися над някой учебник и да препрочитам отново и отново някой параграф или страница, да се лутам сред плетеницата от думи, но тяхното значение избледняваше само след броени минути.

Започнах да дремя и на лекциите. През първите няколко седмици не пропуснах нито една от тях, толкова бях подплашен, че съм пълен невежа и че няма да мога да се справя с това, което ще се изисква от мен. Една сутрин обаче не успях да се събудя навреме, въпреки че бях навил будилника за точния час. Разбира се, пропуснах първата лекция. През следващите дни дотолкова се бях паникьосал, че сутрин се събуждах при първия звън на будилника и с разтуптяно сърце скачах от леглото. Тази паника се оказа тясно свързана с опасението, че мога да изгубя нещо, което все още придаваше някаква форма на живота ми, че моята летаргия сега ставаше някак си по-разбираема и по-оправдана, понеже липсваше решителна сила, която да се опълчи срещу нея и заради това тя бавно ме покоряваше.

Започнах най-сериозно да се замислям дали да не свърша със себе си. Това бе първата мисъл, спохождаща ме сутрин, още щом се събуждах; както и последната, преди да заспя. Това бе сянката, преследваща ме навред, спотайваща се зад всичките ми мисли през деня. И преди често бях обмислял самоубийство, хиляди пъти бях планирал всяка подробност, намирайки някаква необяснима, но сладостна утеха в това. Само че сега нещо по-различно се бе заглождило в мен — тягостното усещане за неизбежност. Всъщност не ми се искаше да мисля за това, по-скоро идеята изникваше в съзнанието ми в края на всяка поредица от самокритични мисли и самооценки, които ме тласкаха по пътя на ясната и неизбежна логика. Не кроях подробно изпипани планове, а само нахвърлях бегло поредната схема всеки път, когато ми се натрапваше необходимостта от незабавно изпълнение на тази закана. Дали да се хвърля под префучаваща по асфалта кола или да се метна през прозореца на стаята си от седмия етаж. Никакво удоволствие обаче не ми доставяше да си представям какво ще си мислят другите за мен. Усещах само срам, та затова ми се искаше да се изпаря във въздуха като герой от фантастичен филм, а накрая цялата моя история да стихне безмълвно, както водата заличава всякакви следи, за да не остане накрая никакъв спомен за мен.

Светът за мен започна да се превръща в странно място, което бях обречен скоро да напусна. Всяко негово качество внезапно ми заприличваше на някаква загадка: формите на предметите, цветовете им, непонятната за мен жизненост на хората, които продължаваха да си живеят посвоему, сякаш тласкани от някаква скрита енергия, неуморни и уверени като машини. Но вече поне дузина пъти, когато пробвах да осъществя фаталното си намерение, се случваше да стигна дотолкова далече, че да отварям прозореца и да замирам там, на ръба на пропастта, с разтуптяно сърце пред кошмарната гледка на празното пространство под себе си, като единствено мисълта за моето семейство ме задържаше да не направя последната крачка. Представях си живо и най-нагледно колко ужасяващи щяха да бъдат последиците за тях — за тези, от които най-вече исках да избягам, ала тъкмо те все още някак си ме свързваха със света. Само така успявах да изплувам от мрачната бездна, в която се опитвах да се потопя, за да остана свързан към спомена за родния си дом.

Понякога, обикновено късно вечерта, се отбивах в общото помещение, за да погледам телевизия, но настръхнал като неканен гост. Присядах там в тъмното, за да изгледам късните вечерни филми с надеждата да се утеша с някаква самозабрава. Веднъж обаче се случи да попадна сред група студенти, за които знаех само, че са от моя етаж. Заварих ги тъкмо когато запалиха джойнт — така наричаха цигарите с марихуана. Преди да успея да се отдръпна, един от тях, казваше се Върн, с прострян връз коленете си вестник, на който бе разстлал кафеникавите стъбла и листа, се измести встрани на дивана, за да ми стори място да се настаня до него.

— Ще си дръпнеш ли и ти, Вик?

Когато пътищата ни се кръстосваха — особено пред умивалниците в тоалетната или по коридорите — а това беше неизбежно, след като обитавахме един и същи етаж — Върн винаги се държеше с мен необяснимо дружелюбно и ведро. С дългата си руса коса и с опърпаните си дрехи приличаше по-скоро на пророк или на светец. Но сега неговата прямота ме подплаши да не би в края на краищата да се почувствам обиден по някакъв начин.

— Всъщност не — отвърнах му аз.

— Ама нито веднъж ли?

Първият джойнт още се предаваше от ръка на ръка. Върн вече бе започнал да свива втория и бе изцяло погълнат от това занимание. След като привърши, отново се обърна към мен, все още очакващ отговора ми.

— Мисля, че никога не съм опитвал — потвърдих аз и целият се изчервих от неудобство.

— Девствен — отбеляза някой от групата и се засмя. Но Върн продължаваше да се отнася към мен с искреност и респект. — Ами тогава все някой ден трябва да пробваш — рече ми той насърчително. — И без това първите няколко пъти няма да усетиш кой знае какво.

Той запали втория джойнт, краят на усуканата на тръбичка хартия припламна за миг при първото му всмукване, след което се превърна в пепел. Като свърши с първото си по-дълго дърпане, той махна за малко джойнта от устните си и пусна няколко малки кълба дим. Целият му вид издаваше, че е невероятен експерт в тази дейност. После задържа дъха си, преди да подаде джойнта на мен, въпросително повдигнал вежди, докато кимаше потвърждаващо с глава.

Засмуках дълбоко, точно както бе постъпил Върн преди малко, като се опитах да задържа дима, но в резултат само се закашлях дълбоко. Накрая Върн изпусна от устата си дълга струя дим.

— Трябва да свикнеш да го задържаш — рече ми той. — Дръпни още веднъж.

Отново дръпнах, но този път по-внимателно и по-предпазливо, а после още веднъж.

Другите започнаха да говорят. Опитах се да проследя нишката на разговора, който се люшкаше между най-различни теми, докато джойнтът се предаваше от ръка на ръка. Разговорът кой знае защо се завъртя около кучето на Върн.

— Ако трябва да избирам между кучето и някой човек, предпочитам да застрелям човека, при това без окото ми да мигне.

— Да, така си е.

— Сериозно говоря. Защото моето куче никога никого не е наранило.

Момчетата продължиха да си предават джойнта от ръка на ръка. Главата ми започна да се изпразва и скоро стана куха като балон.

— Как се чувстваш? — заинтересува се Върн.

— Много добре — отвърнах и се засмях. Странното обаче бе, че въобще не бе ясно защо всъщност се смеех. Но заедно с мен се засмяха още няколко студенти от групата.

— Мисля, че е започнало да му действа — рече един от тях.

След това Върн успя по някакъв начин да ме вземе под крилото си, представяйки ме като новак. Оттогава нататък той и неговите приятели винаги се спираха пред стаята ми, за да ме повикат да се присъединя към тях, когато отиваха да пушат марихуана. Отначало всичко в мен се съпротивляваше срещу търсенето на удоволствие от тези нови приятелства — може би защото ми се струваше прекалено дребен, незначителен източник на наслада, който няма да ми помогне да се справя с безнадеждността. Ала въпреки това една малка част от мен полека-лека започна да се чувства по-добре. Разбира се, очаквах Върн да се обърне срещу мен под някаква форма, но той просто продължаваше да ме включва в своя свят, без да задава каквито и да било въпроси — явно не искаше нищо друго от мен, освен да бъда верен на себе си. И това обстоятелство, на пръв поглед тъй дребно, се оказа достатъчно, за да ме задържи край себе си. Така се заредиха ден след ден в мрака, аз ставах все по-резервиран, докато накрая започнах да съзирам нещо сходно между собствената си съдба и съдбите на някои от студентите в групата.

Върн пушеше марихуана почти ежедневно, обаче често подменяше състава на приятелите си. Те бяха само мъже, посещаваха го късно вечер в стаята му, изтягаха се върху леглото му или направо сядаха по пода, докато той свиваше джойнт след джойнт под бръмченето на флуоресцентната лампа над бюрото си. Макар че не говорех много по време на тези сеанси, все пак аз се чувствах успокоен сред безредието и задушевността, царящи в стаята на Върн, чувствах се успокоен от неговото безгласно потвърждение, че ме приема такъв, какъвто съм, както и от усещането, че по някакъв начин бях успял да се сдобия с честта да ме допуснат в техния таен кръжок. Оттеглях се в извисяващата, сладка празнота на вцепеняването от надрусването — разговорите с другите ми се струваха прекалено нафукани, те замираха насред причудливите си, пък и твърде сложни изблици едва ли не като някакъв кодиран език. Върн обичаше да говори за наркотиците, притежаваше завидни познания за тях, беше неоспорим ерудит за всички нас, тъй като знаеше как се отглеждат и събират. Аз пък, докато го слушах, неволно се замислях за страните, откъдето ги изпращаха, за полетата и терасите из обраслите с джунгли планински склонове или за оазисите сред пустините, където се простират зеленеещите им се редици. Замислях се и за местните селяни, обути само със сандали на бос крак, събиращи реколтата така, както се прибира кафето или гроздето, без да подозират за нас и за нашите ритуали при пушенето на тревата, те само си вършеха ежедневната работа като всички други работници по света.

След броени седмици се утвърдих като редовен член на всички сеанси, организирани от Върн. Постепенно започнах да придобивам вид на заклет пушач на марихуана, пуснах си дълга коса, а после и брада, като се стараех да поддържам собствени запаси, придобити чрез задигането на малки дози от сутрешните сбирки, свиквани само колкото да се подкрепим, малко преди да влезем в залите за първите лекции. Като че ли продължавах да пуша тревата не толкова заради насладата, а по-скоро защото страдах от несбъднатото обещание за нещо ново, значително и крайно вълнуващо. Или защото исках да изпитам нещо разтърсващо, или пък заради визията, която бях очаквал да придобия, но която така си и остана несбъдната. Все повече и повече от времето, което прекарвах в надрусано състояние, си оставаше напълно загубено за мен, наистина без тежки последици, но като наследство за следващото денонощие получавах затъпяваща летаргия. Започнах да придобивам усещането, че тези седмици от моя живот са толкова изпразнени от съдържание, сякаш са изживени от някой друг. Веднъж, след като се прибрах от стаята на Върн, се изправих пред огледалото и в първия миг не се познах. По-скоро видях някого, който доста приличаше на Върн и неговите приятели, но като че ли нямаше никаква връзка с представата, която аз имах за себе си.

Краят на есенния семестър приближаваше и нашите сеанси, посветени на пушенето на трева, започнаха да се разреждат, понеже се задаваха изпитите. У мен започна да се надига паника, защото бях отлагал многократно подготовката си за изпитите. Когато най-сетне седнах пред учебниците, мислите, бучащи в главата ми като досадни насекоми, отказваха да се фокусират. Започнах да пуша трева сам в стаята си, с надеждата отначало просто да успокоя вихъра на мислите си, но постепенно започнах да си измислям хиляди най-различни извинения. Най-често пушех просто излегнат върху леглото си, неспособен за каквато и да е работа — не можех дори да излизам навън и въобще не можех да върша нищо друго, освен да лежа. Накрая си купих една дузина таблетки с амфетамини от един от дилърите на тая стока в университетското градче. Синтетичната дрога като че ли прочисти мозъка ми подобно на слънце, разпръскващо мъгла. Така затвърдих новия си дневен, по-скоро денонощен режим: денем спях, нощем учех, като се подкрепях отначало с амфетамини. Завършвах сеанса на сутринта с някоя по-яка доза марихуана или хашиш. Светът около мен започна да се разпада. Оставаше ми само ученето, мъртвешкото спокойствие в университетското градче през нощта, както и пулсирането на адреналина, докато наркотиците превземаха тялото ми. Една нощ дочакахме първия сняг, снежинките прехвърчаха като фантастични светулки отвън край прозореца ми, след което ни налегна сивото утро. Градчето и полетата на север от него се простираха чак до хоризонта, побелели, притихнали и смирени.

Когато приключвах поредния сеанс, тялото ми се обливаше със спомените от това свръхнапрежение. Усещах се изцеден и отпаднал както телесно, така и духовно. Много часове прекарвах пред телевизора в общото помещение, за да зяпам екрана в някаква притъпена омая, а непресекващият поток от образи ме шашваше след толкова продължителната ми самоизолация. Новините на ТВ каналите от Бъфало изобилстваха с кадри за сенатските разследвания около аферата Уотъргейт, за драматичните събития в Чили и за петролното ембарго, за Спиро Егню и за Джералд Форд. Изглеждаше ми сякаш всички новинарски емисии следват една и съща логика, приличаха досущ на телевизионните шоута — не липсваха нито добрите герои, нито ужасно лошите злодеи, а това възбуждаше у нас, зрителите, усещане за неизбежна и скорошна крайно драматична развръзка. Изпадах в странна неориентираност, когато се прехвърлях от моето небитие в света на телевизионните новини, докато бегло ги следях с изпразненото си като след треска съзнание. Като че ли всички предишни месеци бяха за мен само някакъв неясен, трескав сън и сега трябваше наново да преоткривам света, който все още ми убягваше, оставаше си далечен за мен като тези проблясъци от екрана, които виждах сред мрачината, стелеща се в общото помещение по време на късните вечерни предавания.

Щом отмина и последният изпит, Върн ме покани да го придружа до центъра на града, до някакво място, което той отдавна познавал — спомена за някакъв колеж или за нещо подобно. Трябвало да си набави от там малко дрога. Взехме автобуса по Стийлс авеню, а после с метрото продължихме до Блур. Щом слязохме на тази спирка, заварихме всичко окичено с коледни украси, навред се усещаше, че Коледа наближава. Хората изпълваха пероните по станцията на метрото, понесли обемисти торби и пакети с коледни подаръци, а високоговорителите ни заливаха с коледни песни.

Най-сетне се спряхме на един от ъглите на Блур стрийт, после продължихме още малко на запад до една сграда, приличаща на жилищна, макар че бе твърде висока и цялата от същия сив бетон като административните сгради в Сентениъл. В предния двор се извисяваше едра статуя на мъж, в чиято сянка кротко се бяха приютили двама мъже с кожени якета. Но макар да си кротуваха, те не пропуснаха зорко да ни огледат, щом доближихме до тях. И двамата държаха краищата на къси каишки, вързани за вратовете на немски овчарки, изглеждащи като техни естествени допълнения.

— Отбихме се само за да се видим с един приятел — обясни им Върн. — Казва се Том. Живее на третия етаж.

Тогава единият от пазачите ни огледа от глава до пети с лека досада, след което ни кимна в знак, че ни разрешава да влезем.

Щом се озовахме вътре, сградата изгуби много от своята импозантност, с която ми бе се сторила толкова внушителна отвън. Наистина фоайето беше просторно, с красиви стенописи, край които бяха окачени плакати на различни музиканти от шестдесетте години, а над тях някой бе изписал с ужасно ярък розов спрей „ЕЛВИС — ВЕЧНО ЖИВ“. Имаше още много графити, повечето от които бяха абсолютно неразгадаеми или представляваха просто случайно нахвърлени черти, фигури, мазки и цветни цапаници. Във въздуха се разнасяше дъх на какво ли не: на преждевременно повехнала новост, на износени килими, мокети и тапети, на много места обгорени от фасове. Таванът беше зацапан и изронен от опадалата мазилка. В един от ъглите бяха струпани филтри от цигари и накъсани хартийки.

Изчакахме няколко минути, докато дойде асансьорът.

— Хайде да влезем — подкани ме Върн.

Качихме се по зле осветеното стълбище до третия етаж и свихме по дългия коридор. В единия му край ни сепна малко дете, съвсем голо, седнало на пода да си играе, подмятайки големи шарени гривни. Докато го зяпахме учудени, от зеещата врата на най-близката стая се подаде жена, облечена само в саронг на цветя, който не прикриваше нито голите й гърди, нито оголения й корем. Тя се наведе да вземе детето и гърдите й се залюляха. Като се обърна, ми метна безразличен поглед, след което се скри зад вратата.

— Това място е доста диво — отбеляза Върн.

Върн почука на една врата в другия край на коридора. Отвори му висок, мускулест мъж в джинси и кафяво кожено сако. Косата му беше вързана отзад на дълга опашка, като на индианец.

— О, Върн, драги мой. — Говореше провлечено, като кореняк американец. — Толкова много време мина.

Стисна яко ръката на Върн, може би, за да покаже, че няма нищо общо с царуващото наоколо всеобщо разложение. Но когато Върн ме представи, енергията на непознатия домакин не се пренасочи към мен, а остана изцяло запазена единствено за Върн, все едно, че аз изобщо не присъствах.

— Още един от твоите новопосветени?

Влязохме в голяма, зле осветена всекидневна или стая с общо предназначение. Прозорците й бяха засенчени с вестници, а мебелите — износени и канцеларски, бяха доста оскъдни. От ъгъла една немска овчарка, завряна в обемиста кошара от плетена тръстика, ни изгледа подозрително и заръмжа зловещо и ниско като тътен от далечна гръмотевична буря.

— Какво му става на това куче? — попита Върн.

Том се ухили.

— Откога кракът ти не е стъпвал тук, синко? Няма по-добро средство от немската овчарка срещу проникването на обирджии.

Чувството му за хумор ми се стори непонятно и доста особено.

Поведе ни нататък към следващата стая по един полутъмен коридор. Рамката на вратата беше обиколена с ивици от засъхнала пяна, от онази, която монтажниците използват за уплътняване на фугите. Вратата се затвори зад нас с приглушено съскане на сгъстен въздух като херметично уплътняваните врати по самолетите. Вътре видях едно бюро с везна върху него, до него легло и няколко лавици, плътно запълнени с книги. На една от стените бе окачена маска от черно дърво, може би африканска или индианска, изобразяваща ужасено лице в мига, в който надаваше страхотен писък или вик. Том отвори един скрин и измъкна миниатюрна стереоуредба. С чевръст жест, издаващ, че многократно е повтарял тази операция, избра един албум от въртящата се поставка. После със същите уверени движения извади една кесия от чекмеджето и започна да свива първия джойнт.

Приближих се до една от лавиците с книги, приседнах на пода пред нея и започнах лениво да се озъртам наоколо. Само че заглавията на книгите ми се сториха също толкова неразбираеми, колкото и хуморът на Том.

— Твоят приятел май обича да чете — каза Том на Върн. — А пък си мислех, че четенето на книги вече е излязло от мода.

— Да, Вик е умна глава.

Не можех да проумея защо Върн бе останал с подобно впечатление за мен.

Няколко минути пушихме сред пълно мълчание. Междувременно Том измери на везната нашите дози. Надрусан порядъчно, аз не можех да се отърся от мъчителното чувство за голяма заплаха — може би от Том или от кучетата, с които явно бе пълен този жилищен блок. Или пък просто тук витаеше нещо, което още не можех да определя какво е, а може би просто се дължеше на доскоро приповдигнатото настроение, което сега внезапно бе спаднало.

Преди да ни връчи кесиите, Том извади от чекмеджето един мускал и изсипа от него в дланта си две малки хапчета.

— Това е кралска микродоза — обясни той на Върн. — За домашна употреба. Като малък коледен подарък от мен.

Той уви хапчетата в къс фолио и ги пусна в едната от торбите.

— Не знам. С тази дрога всъщност още нямам опит — призна си Върн. — Защо не дадеш и на Вик?

Но Том само нехайно сви рамене.

— Сам се оправяй с него. Не искам после да ме обвиняват, че развращавам младите.

Подаде ми предназначената за мен кесия, след което взе парите, които му подадох.

— Давай го по-кротко с тази стока, момче — предупреди ме той. За пръв път се обърна пряко към мен.

Навън, с приближаването на нощта, студът бе станал още по-режещ.

— Можеш ли да повярваш, че действително съществува място като това? — каза Върн. — Толкова беше различно, когато тук живееха само студенти и така нататък. Господи, внимавай. Пази стоката от кучетата.

Имах чувството, че ние някак си се бяхме смалили след това посещение, понесли дребните си покупки, които гарантираха бъдещите ни също тъй дребнички увлечения, без никаква перспектива, освен най-простичкия стремеж — да се надрусаме здравата. Чудех се какво още ме свързва с Върн; как така бяхме прекарали толкова много часове, потопени в илюзията на споделяната и от двама ни страстна отдаденост; защо си бях въобразил, че той е толкова навътре в нещата, когато в края на краищата се оказа, че неговият живот е също толкова дребнав, колкото и моят. И макар в него още да откривах някакво съвършенство, най-вече заради щедростта му, аз и сега бях готов да заплатя произволна цена, само и само да бъда като него, да притежавам неговото усещане, че целият свят е мой дом.

На следващия ден заминах за Мърси с автобуса. В Лондон^[3] трябваше да сменя експресния автобус с местния, така че разполагах с малко време да поскитам из уличките около автогарата и да изпуша един джойнт. После се огледах в прозореца на автогарата — с дълга коса, брадат и надрусан. Изплаших се от собствената си външност, та като се качих в автобуса, взех багажа си, слязох и веднага измъкнах самобръсначката си и пяната за бръснене от куфара. Втурнах се в тясната тоалетна и се заех да се бръсна с пъргави движения, като астронавтите от телевизионните предавания, борещи се с безтегловността. Не след дълго по брадата останаха само дребни следи от пяната, които почистих с бавни, методични движения със самобръсначката. Сега отражението ми в огледалото беше на по-млад мъж подобно на постепенно изясняващите се образи върху полароидните фотографии. Отново изпитах някакво необяснимо приповдигане на настроението си, може би защото бях прекрачил невидим праг, разделящ моето настояще от моето минало.

Когато изскочих навън, вече се бе смрачило и автобусът бе започнал маневрите сред оголените силуети на дърветата, за да излезе на шосето, виещо се сред голото заснежено поле. Някаква възрастна жена в палто и рокля на цветя беше приседнала на стола до вратата в преддверието на тоалетната, измъчена от чакането. На всичкото отгоре отвърна очи от мен, докато минавах покрай нея, а пък аз се изчервих от срам, като че ли бях заловен в някакво престъпление. Отвън имаше още половин дузина пътници, отпред двама по-възрастни, зад тях една по-млада жена и най-отзад двамина дългокоси тийнейджъри. Порази ме откритието, че нищо не можех да кажа за тях: нито от къде идваха, нито къде отиваха, нито за какво си мислеха. Нали бях прекарал по-голямата част от живота си в тази равнинна земя, ала все още се чувствах тук като чужденец, много малко знаех за живота, който кипеше тук, не само в този автобус с наполовина загасени светлини вътре, но и в тези едноетажни градчета; много малко знаех и какво се спотайваше зад прозорците на фермерските къщи, покрай които автобусът профучаваше, увлечен в поглъщането на десетките километри по магистралата. Не можех да се отърся от усещането, че навлизам в чужда страна.

Накрая се отпуснах уморено на седалката и скоро задрямах, все още под въздействието на наркотика, унесен от топлината на вградените към вентилаторите нагреватели. Спомних си за един телевизионен филм, в който един мъж заспа във влака и като се пробуди, се озова в някакъв град от миналото. Май се казваше Уилоуби, беше провинциално примитивен, но иначе залят от светлини. Помня, че този филм пасваше с моите юношески надежди тогава. Накрая мъжът реши да слезе от влака, за да прекрачи в царството на бляновете си. Ала се оказа, че вместо това се бе устремил право към смъртта си. Но в бляновете си, в миналото си той крачеше из този непознат град тъй уверено, сякаш за него смъртта бе само едно прекрачване от един живот в друг или дребна цена, която трябваше да заплати, за да навлезе в друг свят, по-близък нему дори от родния му дом.