Нино Ричи
В стъклената къща (12)

Единайсета глава

За щастие в началото на март баща ми се върна от Детройт. Още на следващия ден леля ми се обади на чичо Алфредо, за да го покани у дома — целта й беше вместо тя, чичо Алфредо да разкаже на баща ми какво се е случило. Това задължение като че ли му беше досадно, тъй като все него го викаха, когато имаше проблеми в нашето семейство.

— Те искат да я задържат — каза чичо Алфредо. Той имаше предвид Рита, която винаги наричаше „онова момиче“, но никога по име. — Не зная, може би това е най-доброто решение.

Леля Тереза нищо не рече. Баща ми показа уважение към чичо Алфредо, с което никога не бе удостоявал нито леля Тереза, нито чичо Умберто. Навярно виждаше у него най-близкия си приятел.

— Щеше ми се Господ да я беше прибрал заедно с майка й, преди да умре. Да беше изгнила в утробата й.

Внезапно от болезнения спомен придоби безкрайно уморен и измъчен вид.

Заредиха се мрачни дни. Баща ми подхващаше по някоя работа във фермата по-скоро като наемен работник, от онези, приходящите, сезонните. Може би бе станал по-неуверен от това внезапно появило се решение на проблемите ни. Очаквах от него да се почувства предаден или да избухне гневно. Сякаш вече не възприемаше така детински света, след като се бе отърсил, макар и привидно, от мъчителната необходимост да сипе обвинения и контраобвинения. Нямаше да се учудя, ако всичко, което баща ми желаеше, бе да налучка правилната линия и да се придържа към нея. Често това се оказваше най-невъзможната задача за него, тъй като никога не можеше да реши как да разчисти последиците от действията си.

Съдбата на Рита си оставаше все така неясна. Нито баща ми, нито някой от нас, можеше да предложи решение, защото просто се бяхме оставили на течението. Това беше нашата орис и никога не посмяхме, затънали в имигрантската си безпомощност, да си зададем въпроса какви правила ще трябва да следваме отсега нататък. Раздялата ни с Рита създаде празнота, която все някак трябваше да запълним, подобно на водата, която запълва всяка кухина. Единственото, което остана след нея, бе нашето виновно мълчание и дребните свидетелства за досегашното й присъствие в къщата: разхвърляните тук-там нейни вещи — дрехите й в моя гардероб, четката й за зъби, чифт износени обувки, събиращ прах на една от лавиците в мазето. В училище тя ми изглеждаше като непозната. Някакво момиче, с което нямах нищо общо. Понякога открито ме игнорираше. Вършеше всичко това по детински, без да се замисли. Очевидно беше още наранена, защото щом ме зърнеше, като че ли нарочно се обръщаше по-шумно към приятелките си. Достатъчно бе да забележи, че минавам покрай нея или че съм се загледал в нея. С една дума, държеше се така, сякаш не съществувах. Когато се налагаше да разменим по няколко думи, те се изтръгваха и от двамата ни трудно, неловко, а след тях неудобството, което се настаняваше помежду ни, беше още по-голямо. Накрая не оставаше нищо друго, освен тишината.

Наближаваше краят на учебната година и нашите осмокласници се заеха с подготовката за първото причастие. През последните седмици сякаш от очите ми се свлече воал, който досега бе забулвал зрението ми. Всичко, което дотогава бях възприемал за неоспорима даденост, сега внезапно започна да ми се струва съмнително. Може би заради това по време на причастието аз се запънах още на втората фраза, без да мога да продължа. Отвсякъде ме обгърна гореща, лепкава, неудобна тишина.

— Знаеш ли, синко — рече ми свещеникът, след като доста дълго ме бе изчакал да се поокопитя, — че е смъртен грях да приемаш причастието, ако си нечист.

Аз така и не намерих сили, за да пророня поне думица. Защото не открих в себе си верните слова. Не можех да проумея как така светът изведнъж бе загубил своята сериозност и смисленост. Не бях в състояние да си обясня къде бях сгрешил.

— Може би после, като останеш сам, ще успееш да се изповядаш пред себе си — примирено изрече свещеникът.

Скоро след това учебната година приключи. Това бе последната ми година в „Сейнт Майкълс“. Хората се тълпяха около главния вход, докато ние си проправяхме път навън, към двора, за да се разпръснем на малки групи, всеки сред своите хора. Видях Рита и Елена да излизат заедно, за да се шмугнат тайно за няколко минути сред тълпата от свои приятели. Смехът на Рита изведнъж се открои сред фалшиво детинските, превъзбудени гласове.

— Ти си куко, истинско куко! — отсече тя. — Ти си куко, така да знаеш!

Щом погледите ни се кръстосваха, нейната възбуда изведнъж стихна. Между нас прелетя неизказаното послание, в което се криеше инстинктивно потискания ни срам, а след това пътищата ни се разминаха.

Всички притеснения, наслоили се в нашата къща след заминаването на Рита, постепенно бяха отмити от нов прилив на активност, свързан с действително голямото и мащабно преобразувание на фермата. Развалините на изгорялото котелно бяха разчистени, а старите оранжерии бяха ремонтирани и удължени чак до оградата към шосето. Започна строежът на новото котелно помещение — избраха му място зад гаража. Работниците се заеха и с изграждането на две нови оранжерии, простиращи се от шосето почти до потока зад фермата. В известен смисъл просто възстановихме стария порядък. Чичо Умберто отново прие да бъде партньор на баща ми, все едно че последните няколко години не са били нищо друго, освен някакво необяснимо и досадно отклонение от общоприетите норми за общуване. Така лека-полека, макар и твърде бавно, отстранихме грешките, които ни пречеха да бъдем сплотено семейство.

За работата в новото котелно баща ми нае един мъж, Тони Белли, който беше родом от Кастилучи. Той, заедно с помощниците си, се превърна за нас в нещо като второ семейство, шумно, оживено, непрекъснато присъстващо в нашата ферма. Понякога, през почивките, ние се присъединявахме към тяхната компания, като леля Тереза донасяше кафе и сладки, а мъжете изваждаха от вързопите си сирене и месо, после разместваха по пода сандъците и преобръщаха ръчните колички с колелата нагоре, за да има къде да насядат и къде да поставят храната.

— О, Виторио, как са гаджетата, а?

Баща ми и сега не намираше покой, а си оставаше мрачен и навъсен. Знаех си, че гневът в гърдите му тепърва щеше да набира сила, преди да се разрази накрая с пълна сила. Чакаше само удобен повод. Не след дълго действително му се отдаде възможност да се възползва от един пропуск на работниците: кой знае защо един от зидарите беше забравил да остави място за прозорец в една от стените. Баща ми начаса кипна от възмущение.

— Как може да не забележиш нещо толкова просто? Дори едно хлапе щеше да се досети!

Но Тони Белли изглеждаше смутен не толкова от гафа, колкото от бурната реакция на баща ми.

— Хайде, Марио, това е нищо работа, ще изрежем прозореца в стената за има-няма пет минути — забързано му отвърна той, след което се извърна и веднага нареди изпълнението на тази спешна поръчка на най-близкия от своите помощници, но не на италиански, а на своя насечен, шлифован от дългогодишна практика английски.

— Никак не се е променил — чух по-късно да мърмори един от работниците. — Още помня разприте между него и баща му. Чуваха се из цялата долина.

Порази ме най-вече това, че според тези хора яростта бе най-характерното качество на баща ми, най-важната отлика в неговия характер. Срамът му също. Той бе най-вероятната причина през следващите няколко дни татко да заобикаля мястото на строежа и да разговаря с Тони Белли неловко, отронвайки с много усилия по някоя дума.

Но с напредването на строителството като че ли някакъв товар се смъкна от плещите му. Всичко това се случваше бавно, като в забавен каданс. Първо се усети невероятното облекчение от избягването на наказанието; след това баща ми осъзна, че всъщност нищо лошо не се е случило. Той бе инициаторът за промяната и имаше право да изпитва наслада от тази оживена, съзидателна дейност. Забелязах също промененото и по-почтително отношение на работниците към него. На пръв поглед неуловимо, то беше признание за неговата предприемчивост. Направи ми впечатление и начинът, по който баща ми реагираше на това отношение с едва ли не физически доловима топлина, сякаш тялото му бе олекнало, както става след първата отпускаща нервите глътка алкохол. Може би някаква нужда от доброта се бе спотайвала дълго под повърхността му, за да дочака най-после мигът на проявлението си. Но в същото време още нещо се криеше в душата му, някаква, да кажем, отнесеност. Не можех да се отърся от мисълта, че той бе престанал да възприема ясно света, че вижда единствено своята роля в него. Това личеше по гласа му, който се извисяваше прекалено гръмко, както и по принудения му силен и звучен смях, както понякога се смеят слепите. Нима се превръщаше в заслепен и самодоволен човек като чичо Умберто? Изненадах се как може другите да го възприемат тъй лекомислено, да не обръщат внимание на фалша му, така лесно да забравят какъв беше — нещо, което аз самият не исках да му простя.

Когато основната сграда на новото котелно бе на привършване, доста по-малобройни групи заеха мястото на многолюдните работнически бригади. Те бяха от по двама-трима души, дърводелци, водопроводчици, електротехници, повикани за довършителните работи и за инсталациите. След този внезапен спад на активност нашият свят като че ли се смали и обезлюди. Всички проекти отново се свеждаха само до прости, частни дела. Аз тайно се радвах, че напрежението между татко и чичо пак започна да нараства. Двамата все по-ожесточено се обвиняваха в стиснатост. Може би бяха тласкани от безсмислената си амбиция да търсят виновник за всичко станало не по тяхному, да си противоречат, изпитвайки изгарящо желание час по-скоро да се отърват един от друг като от някоя неприятна личност, да се държат сурово един към друг, сякаш са застрашени от надвиснала обида или заплаха. Макар че беше следствие от дългогодишните им навици, напрежението от желанието им да разчистят сметките си, ни притискаше и деформираше. Но аз не възразявах срещу тази промяна, защото тайно бях разяждан от чудовищния копнеж да видя семейството си съсипано, да наблюдавам как бушоните на задръжките постепенно, но невъзвратимо прегарят, последица от което бе чистото, окончателно насилие.

Отново наехме Вито португалеца, който преди няколко години бе работил за нас, за да помага в работата около оранжериите. Другите се отнасяха снизходително към него, възприемаха го такъв, какъвто си беше всъщност, след толкова години все още ерген, който върши каква да е сезонна работа и който продължава забързано да бърбори на своята неразбираема смесица от английски, италиански и португалски. Ала в него имаше нещо повече. Достатъчно бе човек да обърне внимание на това как той винаги се стремеше да остава на заден план, как се труди, без да вдига ненужен шум, при това на фона на нашите тъй променливи настроения и бурни крамоли. Той сподели с баща ми за трудностите, които срещнал, тъй като искал да доведе от Португалия някаква Мария, за да се ожени за нея. Разказа и за една ферма с оранжерия край магистрала номер 4, която искал да купи. И макар да си разменяха с баща ми доста шеги и по двете теми, сякаш самият Вито възприемаше несериозно собствените си планове. Когато работеше с мен, не спираше да бъбри за бъдещето си и имаше такива пламенни, момчешки надежди, че аз накрая проумях: Вито беше изградил в ума си ясна представа за това, което му се искаше да постигне и въпреки всичките си клоунски номера и въпреки невероятните лъкатушения на мисълта си, той притежаваше непоколебим стремеж да постигне тези две цели.

Той караше нисък „Шевролет Импала“ с много приятна аеродинамична форма. Колата бе прилегнала на задните си полуоси досущ като голям гущер, излегнат на припек. Понякога след работа Вито ме взимаше в колата си. Не виждаше нищо нередно в това да ме учи да въртя волана. Искаше да ме изпробва, за да провери какво мога. Понякога се облягаше самодоволно на предната седалка, за да изпуши с наслада една цигара или да разведри настроението ми с някой и друг виц. Сякаш бе напълно забравил, че се е заел да ме учи да шофирам, както и че все пак съм доста малък, за да застана зад волана. Двамата се носехме по шосето като пътешественици сред обезлюдения пейзаж, който изглеждаше по-особено на фона на припадащия здрач. Възприемах като магия рязкото потегляне с висока скорост, пришпорването на двигателя, веднага щом притиснех крака си върху педала за газта, както и постепенното олекване на колата, когато набере достатъчно ускорение, за да полети с лекота по асфалта. Това ме караше да се чувствам като в безтегловност.

Един ден, докато ние садяхме доматите в задния двор, Вито откри това, което вероятно бяха останките от трупа на Ласи. Той случайно се натъкна на дупка, затулена сред най-гъстата коприва край пътеката. Така се прави с нещо, което никой не искаш да намери. Вито сгърчи лицето си в мрачна гримаса, както правим всички, когато се сблъскаме със свидетелство за нечие злощастие.

— Мисля, че това е кучето, което баща ми застреля — обадих се аз. — Защото започна да души пилетата.

Вито не мислеше, че е редно този труп да гние там, сред плевелите. Затова ме изпрати да взема от хамбара една лопата. Изкопа една яма като гроб и погреба трупа. Накрая ме накара да надраскам името Ласи върху купчината пръст.

— Но дъждът много скоро ще го отмие — отбелязах аз.

— Няма значение — махна с ръка той и изписа във въздуха един от своите загадъчни ритуални знаци. — Пръстта ще го запомни.

Тъкмо се бяхме прибрали с баща ми у дома след неделната служба, когато заварихме в двора непознат автомобил. Край масата в кухнята ни очакваше един мъж на средна възраст, който имаше изморен вид и смътно позната отнякъде физиономия. Когато го видя още от прага татко му кимна мрачно и отново излезе навън. Вратата с мрежата против комари хлопна зад гърба му.

Леля Тереза сипа на госта чаша кафе и мълчаливо се облегна на кухненския плот.

— Здравей, Виторио — рече мъжът. Заговори сериозно, но сякаш без да отдава значение на годините, през които сме били разделени от толкова много километри. Напрегнах паметта си, за да се опитам да си спомня какъв ми се падаше. Беше единият от близнаците Вирджинио или Пасторе, братовчеди на майка ми, но сега не бях сигурен кой точно от тях двамата. Не го бях виждал в Канада, дори не знаех, че е пристигнал тук.

Аз останах от другата страна на масата, чудех се дали не е редно да го целуна за добре дошъл.

— Смъртта рано или късно застига всички ни.

Дядо ми. Опитах се да си възкреся образа му, да осмисля вестта за смъртта му, но си спомних единствено за неговата тясна стая, за бледите му сбръчкани крайници. Неговата смърт ми се струваше като нещо закономерно, но ненужно отлагано, понеже отдавна бях свикнал с отсъствието му. Сведох глава, като се опитах да се престоря на наскърбен, но се страхувах от това да не издам, че всъщност не съм опечален.

Братовчедът отново се обърна към леля Тереза:

— Казаха ми, че е завещал на внука си Виторио някакъв имот…

Спомних си за медалите, които дядо ми беше дал. Преди години ги бях скрил някъде в къщата, може би беше в дрешника на леля Тереза, но толкова отдавна не ги бях поглеждал, че не бях сигурен дали още са там.

— Ти нали не очакваш той да се върне там заради няколко декара лозя — изрече леля ми с неочаквано категоричен тон. — И без това ще мислим по-нататък за имота. Сега не му е времето.

Повече никой не заговори за смъртта на дядо. Само мълчанието на близките ми стана още по-потискащо. За известно време у дома цареше атмосфера на прекалена строгост. Тя именно предизвика обичайното за мен изключване от околния свят. Мисълта за смъртта на дядо остана като запечатана задълго в мен, беше като буца, мъчително заседнала в гърлото ми. Тормозех се, защото се чувствах омърсен заради всички злочестия, укорявах се, че не реагирам, както подобава. Спомних си за погребенията във Вале дел Соле, за процесиите от оплаквачки, които изпращаха покойника до гроба му, за самотата на опечалените. Накрая изтръпнах от мисълта, че животът там продължава без мен.

Лятото клонеше към края си. Вече се очертаваше скелетът на новата оранжерия. Носещите колони бяха издигнати от Роко, Доменико и Вито португалеца, като им помогнах малко и аз. После закрепихме рафтовете. Опорите и лавиците между тях бяха поставени така нагъсто, че трябваше да се движим сред тях много предпазливо, за да не се блъснем някъде. Приличахме на дивите животни в джунглата, които си проправят път сред гъстата растителност, сред преплетени клони и гирлянди от лиани. Новото котелно беше почти довършено. Изглеждаше грамадно и извънредно внушително, с идеално правите си линии от бетон и стомана. В средата му се издигаше големият котел, доставен от компанията „Клийвър Бруукс“. Представляваше масивен цилиндър, боядисан в онова тъмносиво, което военните винаги използват за оръдията си. Извисяваше се важно-важно подобно статуя на някакъв бог, направена само че от метал, а не от мрамор. Но най-странно за мен бе това, че когато работата по монтажа привърши, нищо там не ми изглеждаше вече толкова впечатляващо. Може би защото останаха купища боклуци, които трябваше да бъдат почистени. Предстоеше да се постави покривът на оранжерията, да се прокарат паропроводите, а после идваше ред на „тънката“ работа — на довършителния монтаж, на проверките и настройките, трябваше да се отстранят всички недостатъци, което означаваше, че предстои огромна работа. И така щеше да продължава година след година, до края на живота. Чичо Умберто вече бе взел решение, единият от двамата му синове — Роко — наесен нямаше да се върне в училище. Той беше следващата жертва вкарана във водовъртежа, следващата жертва на нашата стъклена къща.

Понякога в неделните следобеди се мотаех безцелно из фермата. Случваше се да ровя из боклука, който беше останал там още старото котелно и беше струпан надолу близо до водоема. Там се натъкнах на отломките от изгорялото бюро на баща ми, които бяха затиснати сред остатъците от обгорената стена и откъртените бетонни плочи на пода. Едната страна на бюрото беше овъглена и почерняла, смазана от натиска на рухналата стена. Горната му повърхност бе изкорубена, а цветът й беше избелял, но все още личаха части от познатите ми драскотини и петна. Чекмеджетата бяха поочукани, но като цяло си бяха по местата. Най-горното се отвори най-лесно, макар вътре да изглеждаше като преживяло опустошителен ураган. Сред хаоса от моливи, писалки и изгорели бушони, издути пликове и пощенски марки с назъбени краища, най-вътре се спотайваше куп с фотографии, на които се виждахме Джелсомина и аз. Спомних, разбира се, че съм гледал тези снимки, но сега, след толкова години, те бяха много повредени и деформирани.

Най-долното чекмедже, двойно по-голямо от останалите, беше заключено или просто заяждаше, защото отказваше да се отвори. Започнах да го блъскам с едно бетонно парче, но после се досетих, че трябва само да го повдигна, за да го извадя. Вътре попаднах на около дузина прилежно навързани снопове хартия. Навик на баща ми бе всичко да овързва с канап. Те също се бяха деформирали от горещината при пожара като фотографиите, дори още повече. Бяха се слепили в плътна маса, натежала и плесенясала от влагата при гасенето на огъня. Заех се да ги сортирам, като започнах от най-долния пакет. Той представляваше по-малък сноп от нещо приличащо на писма. Като се разрових сред най-силно засегнатите слоеве отгоре, видях стара италианска пощенска марка, повредена в единия си край. Почеркът, с който бе надписан пликът, ми беше познат, макар в първия миг да не се досетих. И тогава споменът ме връхлетя, подобно на сепване от някоя позната миризма: това бе почеркът на мама, с нейните дълги като ченгели извивки по краищата на буквите. В момента, в който разпознах кой ги е писал, значението на всичките тези подробности избледня за мен, за да останат само тези трудни за разчитане, наполовина повредени от водата драскотини от избледняло мастило върху загнилата хартия.

Отнесох писмата у дома. Бяха прекалено влажни, за да се опитам да отделя пликовете, без да ги повредя, та затова ги оставих първо да поизсъхнат. Но не на открито, както бе най-разумно. Скътах ги в една стара кутия за обувки, която скрих в дъното на скрина. В продължение на няколко дни мисълта за тези писма блуждаеше в периферията на съзнанието ми подобно на някое отлагано задължение. Приличаха ми на богатство, скрито на тайно място, което още не знаех как да похарча. Когато най-после реших да се заема с тях, кой знае защо съзнанието ми се изпразни. Липсваше радостното очакване, може би защото писмата още бяха слепнали от влагата. Само поразгледах надписите на пликовете — на всички се четеше името на баща ми и неговият стар адрес, а най-отдолу се мъдреха внимателно изписани главни печатни букви: КАНАДА. Не успявах да свържа писмата нито с някоя конкретна личност, нито с ръката, която ги е писала, нито със стаята или с момента, където и когато може би са били измислени редовете, подредени в тези писма.

Отново ги прибрах в скривалището си. Замислих се дали ще успея да ги подсуша поне малко, когато баща ми и леля ми няма да са в къщата. По-късно през същата седмица забелязах, че останалите дрехи на Рита са били извадени от скрина, така че кутията, в която криех писмата, също е била взета с тях.

— Там имаше само някакви дрипи — отвърна ми леля Тереза, когато я попитах за тях. — Та затова ги преместих в сандъка в мазето.

Намерих кутията за обувки изпразнена и захвърлена край сандъка. Трескаво зарових ръце в сандъка, но не намерих нищо.

— Там имаше една кутия, пълна с хартии — казах й аз.

— О, това ли търсиш? — рече леля ми, внезапно изпълнена с подозрение. — Ами че аз я изхвърлих, защото си помислих, че е някакъв боклук.

Каза ми още, че не може да си спомни къде точно я е изхвърлила. Веднага се разтърсих, първо на бунището между ябълките най-отзад в двора, после край площадката до него, където изнасяхме сметта за изгаряне, а накрая обиколих навсякъде около водоема. Но напразно. Имаше и още нещо — липсваше ми хъс. По-скоро изпитвах вина, може би дори тайничко се радвах, че съм се отървал от тях като от неясно бреме. Отново можех да си остана с усещането, че нещо важно е изчезнало от моя свят. Това бе нормална човешка реакция, така реагирах аз на нещата и това оставяше само пустота в душата ми.

Понякога сънувах Рита. Изплуваше в сънищата ми все с неясни очертания, бледа и неподвижна, като под вода или като зад някакво стъкло. Приличаше на икона, само дето нямаше ореол над главата й. Веднъж я сънувах сред полето, просто я съзерцавах нямо от голямо разстояние. В това време аз берях някакви плодове, жълтеникаво оранжеви, месести и много крехки. Под една дива лоза намерих гнездо на червеношийки и задигнах от него пастелно сините яйца. Още бяха топли. Сънувах я и на морския бряг. Там тя изведнъж се преобрази в най-обикновено дете като всички други, та затова се извърнах от нея, докато си представях как брегът се изостря в тясна ивица земя, която се проточваше далече, навътре в морето и чийто край просто не се виждаше. Когато се пробудих и се отърсих от натрапчивите сънища, ме обзе непреодолимото усещане за недовършеност, за някаква изоставена задача, за неизпълнен дълг. Ярката дневна светлина ме отрезвяваше и чувствах само празнота щом ме споходеше споменът за Рита. Това беше смътно чувство, в което се прокрадваше типичната за нашата фамилия незаинтересованост. А под слоя от дразнещи мисли за вината ни пред нея прозираше мисълта, че раздялата ни бе за мен просто това, за което отдавна скрито съм копнял.