Даниел Стийл
Анабел (23)

23.

За Антоан и Анабел следващите два месеца преминаха като сън. Той прекарваше уикендите с нея и Консуела; позволи на Анабел да наблюдава негови операции; тя се консултира за свои пациенти и остана възхитена от диагностичните му способности. Водеше я в най-изисканите парижки ресторанти, а после — на танци. Въпреки че се захлади, излизаха на дълги разходки в парковете на Париж. Заведе я във Версай, където ги заваля първият сняг, докато се целуваха. Всеки миг беше вълшебен. Никой мъж не беше проявявал такова внимание към нея; дори и Джосая. Връзката й с Антоан беше по-зряла и несравнимо по-романтична. Хубаво беше и това, че двамата бяха с една и съща професия. Постоянно проявяваше жестове на галантност, обсипваше я с дребни подаръци и ощастливи Консуела с най-красивата кукла, която беше виждала. Прекарваха всяка неделя със семейството му. Анабел имаше чувството, че с Консуела са осиновени.

Тя, от своя страна, приготви традиционна вечеря за Деня на благодарността и се опита да му обясни смисъла на празника. Той остана трогнат. Вечерта преди Коледа прекараха със семейството му и всички им направиха подаръци. Тя също се беше погрижила да ги изненада: топъл кашмирен шал за майка му, елегантни златни писалки за братята му, рядко издание на хирургическо списание за баща му, красиви пуловери за двете му снахи и играчки за всички деца. Те проявиха не по-малка щедрост към нея.

За Коледа покани всички в дома си, за да се реваншира за многобройните недели, които заедно с Консуела прекара с тях. Антоан не говореше нищо конкретно, но очевидно кроеше дългосрочни планове. Вече споделяше идеи за прекарване на следващото лято. Елен се радваше за нея.

— Скоро ще има сватбени камбани — повтаряше тя.

Намираше го за симпатичен, а и се държеше прекрасно с Анабел, която изглеждаше невероятно щастлива.

На Нова година я заведе на танци в хотел „Крийон“, а в полунощ я целуна, падна на колене и с разтреперан от емоции глас попита:

— Анабел, ще ми окажеш ли честта да се омъжиш за мен?

С насълзени очи тя прие. Той се изправи и я взе в прегръдките си, а хората наоколо заръкопляскаха. Бяха съвършената двойка: красиви, талантливи, интелигентни и стилни. Никога не бяха влизали в пререкания един с друг, а той неизменно се държеше нежно и грижовно с нея и детето.

Обявиха годежа си пред семейството му на първи януари. Майка му се разплака, целуна и двамата и всички пиха шампанско. Вечерта казаха и на Консуела. Антоан щеше да се пренесе да живее в къщата при тях, след като се оженят; говориха и за бъдещите си деца, които и двамата искаха повече от всичко. Предстоеше й щастлив брак, какъвто заслужаваше. Не бяха се любили, но той проявяваше нескрита страст към нея, което я окуражаваше.

Единствено се притесняваше, че Антоан все още не знае нищо за миналото й. Не му беше казала за Джосая, за брака им, за развода, за причините да напусне Ню Йорк, откъдето сигурно биха я прогонили, защото никой не знаеше, а и нямаше да узнае от нея компрометиращата тайна на Джосая.

Той нямаше представа каква е истината за зачеването на Консуела. Първоначално не виждаше причина да сподели тези тежки моменти от живота си. Когато се сближиха, смяташе за редно да му разкаже всичко откровено, ала все не настъпваше подходящ момент за това. А сега, след като прие предложението му за брак, й беше неловко и мислеше, че е прекалено късно. Но като жена, която държи на честта и почтеността в отношенията знаеше, че трябва да му каже. Съществуваше вероятността той никога да не узнае истината, но въпреки това намираше за необходимо да я сподели с него. Омъжи се за един, а друг я обезчести като я изнасили. Вече е на трийсет и една, с двугодишен брак зад гърба си, а още не беше имала нормални сексуални отношения. Анабел искаше Антоан да знае историята й; изпитваше особена потребност от това. Преживяното беше част от нейната същност. Тя не се съмняваше, че той ще прояви състрадание, независимо от потресаващите факти.

След Нова година заговориха за сватбата. Понеже се женеше за първи път, той настояваше за пищно тържество, а и имаше много приятели. Тя предпочиташе да е по-скромно; нали официално беше „вдовица“, а и нямаше приятели или семейство, с изключение на Консуела. Но в стремежа си да го направи щастлив, беше готова да изпълни желанието му.

По време на един обяд в „Льо Пре Каталан“ в Болонския лес обсъдиха списъка с гостите и мястото на тържеството. Помечтаха и за бъдещите си деца. После отидоха на разходка, за да се порадват на слънчевия ден. Вървеше под ръка с него и изведнъж си даде сметка, че не може да обсъждат подробности за сватбата и колко деца ще имат, а той да не знае истината за миналото й. Естествено, това не би променило нищо помежду им, но смяташе, че е по-честно да му каже.

Повървяха смълчани и в един момент тя го изгледа със сериозно изражение.

— Трябва да ти кажа някои неща.

— За какво? — попита усмихнат той, чувствайки се най-щастливият човек на света.

— За миналото ми.

— Ясно. За да платиш обучението си в медицинското училище, си била танцьорка във „Фоли Бержер“, нали?

— Не съвсем.

Тя се усмихна. Приятно й беше да знае, че шегите му ще я разсмиват до края на живота й.

Седнаха на близката пейка и той я прегърна през раменете, за да я притегли по-близо до себе си. Тя обожаваше този му жест. Чувстваше се обичана и защитена.

— Досега не съм ти споделяла някои неща от миналото си — подхвана тя откровено. — Не съм сигурна дали са важни, но според мен е редно да ги знаеш. — Пое си дълбоко дъх. Оказваше се по-трудно, отколкото си го представяше, но продължи: — Веднъж вече съм била омъжена.

— Да, любов моя, знам — усмихна се той широко.

— Не е точно каквото мислиш и за когото мислиш.

— Звучи ми тайнствено.

— В някои отношения е. На деветнайсет се омъжих за Джосая Милбанк. В Ню Йорк работеше в банката на баща ми. Като се замисля, сигурно го е направил от съжаление към мен след смъртта на баща ми и брат ми. Беше ми по-скоро приятел, деветнайсет години по-възрастен от мен. Година след гибелта им ми предложи брак. От уважавано семейство е, по-скоро — беше. По онова време всичко изглеждаше наред. Оженихме се, но никога нищо не се случи помежду ни. Казано направо, не сме се любили. Вечно смятах, че причината е у мен. Той все отлагаше и твърдеше, че „имаме много време“. — Антоан мълчеше, а очите на Анабел се напълниха със сълзи при спомена за преживяното разочарование и мъка. — Две години след като се оженихме, истината излезе наяве — плановете му да води двойствен живот се оказаха неизпълними. Беше влюбен в мъж. Негов стар добър приятел, който постоянно беше с нас. Никога не заподозрях нищо, но Джосая призна, че е влюбен в него и връзката им датирала от двайсет години. Възнамерявали да заминат за Мексико, след като ме напусне. Причината за окончателното му решение било откритието, че и двамата са болни от сифилис. Повече не го видях. Почина в началото на миналата година. Никога не съм била изложена на риск, защото той никога не беше спал с мен. Останах девствена до края на брака ни. Честно казано, исках да съм омъжена за него. Обичах го и бях готова да забравя за себе си. Той обаче отказа. Настояваше да ми върне свободата. Както се изрази: „заслужаваш нещо по-добро: истински съпруг, деца и всичко, което ти обещах, но не изпълних“. — Споменът предизвика нови сълзи в очите й. — Понеже отказах да подам документи за развод, той го направи. Смяташе, че постъпва благородно спрямо мен. Но в Ню Йорк единственото основание да получиш развод е прелюбодейството. И той се разведе с мен с обяснението, че съм му изневерила. Новината стигна до пресата. Всички ми обърнаха гръб. Дори най-добрата ми приятелка. Ако бях останала, щях да бъда отблъсната и презряна до края на живота си. Изпаднах в немилост. Затова напуснах и дойдох във Франция. Нямах друг избор. Постъпих на работа в абатството на Роайомон.

— А после си се омъжила повторно?

Антоан изглеждаше потресен — единствено това се четеше по лицето му.

— Не, не се омъжих повторно — възрази тя. — Нямах никакво желание да се обвързвам. След шока от случилото се в Ню Йорк изцяло се посветих на работата си. Не погледнах друг мъж.

— А как се роди Консуела? — попита объркан той.

Тя си пое дълбоко въздух и доразказа историята:

— Една нощ във Вилер-Котерет ме изнасили пиян английски офицер. Оказа се от почтено семейство, макар че бил черната овца в рода. След онези няколко ужасни минути никога повече не го видях. Скоро след това го убиха. Установих, че съм бременна. Пристягах си здраво корема и така продължих да работя до седмия месец. — Болезнено й беше да разказва подробно за преживяното, но след като му каже всичко, между тях нямаше да има повече никакви тайни. — Не съм била омъжена за него. Дори не го познавам. Знам само името му. А той ми остави Консуела. Едва миналата година се свързах със семейството му. Майка му дойде да ни види и се държа изключително мило и с двете ни. Не беше изненадана. Очевидно той и друг път е правил такива неща. — Обърна се към Антоан с обляно от сълзи лице. — Бях омъжена, но не за него. Консуела е незаконно дете. Дадох й моето име. Не съм вдовица, а разведена. Това е всичко — въздъхна тя с облекчение.

— Това е всичко? — попита той напрегнато. — Не си лежала в затвора, не си убивала човек?

Тя се усмихна и избърса сълзите си:

— Не.

Погледна го влюбено. Независимо от изпитанието, на което се подложи, остана доволна от постъпката си. Искаше да е напълно честна с него.

В този момент той скочи на крака и започна да крачи нервно напред-назад. Изглеждаше разстроен и потресен, но Анабел си даваше сметка колко шокиращи неща му съобщи.

— Да видим дали съм разбрал правилно. Била си омъжена за мъж болен от сифилис, но по твоите думи не си спала с него?

— Точно така — потвърди тя плахо, разтревожена от тона му.

— Развел се е с теб, защото си му изневерила, а твърдиш, че не си го правила, макар той никога да не е спал с теб. Обществото в Ню Йорк ти е обърнало гръб заради неизвършена от теб изневяра. Отказала си да се разведеш с него, но той го е направил, макар да те е мамил с мъж. Затова след развода си избягала. Пристигнала си тук и си забременяла извънбрачно от мъж, за когото твърдиш, че те е изнасилил. Не си се омъжила за него, дори не си го видяла повече. Родила си копелето му и се представяш за вдовица, криейки, че всъщност си изхвърлена съпруга, защото си спала с друг мъж. После водиш копелето си в дома на родителите ми и подмамваш племенниците и племенничките ми да играят с нея, а пред мен, баща ми и майка ми разправяш лъжи, че си вдовица. Господи, Анабел, от началото на връзката ни казала ли си ми поне една истина? Да не обсъждаме баснята, че освен удобното за теб изнасилване, в резултат на което си се сдобила с копеле, ти си почти девствена, така ли? За пълен идиот ли ме смяташ? — Очите му искряха, а думите му се забиваха като ножове в сърцето й. Никога не беше виждала толкова разстроен човек. Той крачеше все по-ядно и по-ядно. Имаше вид на човек готов всеки момент да я удари. — Признай чистосърдечно — просъска той с леден тон, — малко е трудно за вярване. За каква невинност говориш? Тази липса на отговорност през цялото време, защото подозирам, че си мамила съпруга си, вероятно ти е докарала сифилис. Радвам се, че не съм спал с теб. Питам се кога щеше да ми споделиш малката си тайна. В Ню Йорк са те третирали като разпусната жена. Имаш незаконно дете и твърдиш, че е от английски благородник. Отначало докрай си се държала разхайтено. Спести ми приказките за твоята невинност. Като се има предвид рискът да се заразя със сифилис, нямам намерение да те докосвам!

Ако й се беше нахвърлил с юмруци, не би й причинил по-голяма болка. Изправи се срещу него, треперейки цялата. Реакцията му току-що потвърди най-големите й страхове: вечно ще я държат отговорна за чужди грехове и никой няма да приеме нейната невинност. Дори мъжът, който се кълнеше, че я обича, не повярва, когато му каза истината.

— Всичко, което ти разказах, е вярно — промълви тя съкрушена. — От начало до край. И никога не наричай дъщеря ми копеле! Не е нейна вината, че ме изнасилиха. Нито моя. Можех да абортирам, но бях прекалено изплашена. Реших се да родя, а после да браня детето си от хорските нападки, доколкото ми позволяват силите. Сега ми се нахвърляш. Да, сифилисът е заразен, но да бъдеш незаконороден не е. Не се тревожи за племенниците и племенничките си. Нищо няма да прихванат от нея. Не съществува риск, уверявам те.

Думите му не само я обидиха, но и разгневиха.

— Държа да ти кажа, че същото не важи за теб! — той продължаваше да излива жлъч срещу нея. — Въобразяваше си, че като те приема за вдовица, ще ме измамиш да се оженя за теб, така ли? Защо укриваше досега „малките“ си тайни? За сифилиса, за изневярата, за незаконното ти дете? Защо се представи пред семейството ми с маска? А сега ми пробутваш тези ужасни лъжи! Поне прояви смелостта да си признаеш!

Беше пребледнял от яд. Имаше чувството, че е ограбила вярата му, доверието му, неприкосновеността на семейството му. Всичко изречено от нея беше чудовищно. Как искаше тя той да повярва разбиране към нея?

— За каква ме взимаш, Антоан? За разпусната жена? За уличница? Какво стана с любовта ти, с вярата ти в мен? Нищо не ме принуждаваше да стигам до тези откровения, но държах да знаеш истината, защото те обичам и имаш право да знаеш всичко, свързано с мен. Повечето от сполетелите ме злини ми причиниха други хора, но аз плащам скъпата цена. Изостави ме съпруг, когото обичах. Бракът ни беше фалшив, но мен прогониха от единствения ми познат свят. Загубих всичките си обичани близки и дойдох тук сама на двайсет и една години. Бях девствена, когато ме изнасилиха, сама родих и отгледах дете, което първоначално не желаех. Защо не проявиш малко човешко състрадание към мен, защо не ми вярваш?

— Ти си долна жена и лъжкиня, Анабел. Изписано е по лицето ти.

— А защо не го забеляза досега?

Крещяха си обиди в Болонския лес, а тя плачеше. Слава богу, че наоколо нямаше хора.

— Не го забелязах, защото си прекалено добра лъжкиня. Най-добрата, която съм срещал. Успя да ме омаеш напълно. Оскверни семейството ми и всичко, което ми е мило — заяви той надуто. — Нямам какво повече да ти кажа. Прибирам се и няма да те изпратя. Намери си някой войник или моряк да се позабавляваш. Не бих те докоснал дори с върха на обувката си.

Извърна се и я изостави, а тя гледаше след него потресена. След минути чу как запали колата. Имаше чувството, че светът е свършил. Знаеше, че вече никога на никого няма да се довери. Отсега нататък нейните тайни щяха да останат само нейни. На нея и на Консуела не им трябваше друг. Съсипана, най-сетне стигна до улицата, но едва не я сгази кола.

Спря такси и каза адреса на шофьора. Премръзнала до кости, седеше на задната седалка и хлипаше. Милият руснак, който я караше, любезно й предложи помощ. Тя само поклати глава. Антоан доказа, че най-големите й опасения са основателни: никой никога няма да повярва в нейната невинност и вечно ще я съдят за сторени от други грехове. Остатъкът от сърцето й сега беше разбито на хиляди парчета. Той току-що я убеди, че не съществува такова нещо като любов или прошка. Обвинението, че Консуела може да оскверни нечие семейство, направо я убиваше.

Пристигнаха пред къщата й в шестнайсети район. Милият възрастен белогвардеец отказа да й вземе парите. Само поклати глава.

— Нищо в живота не може да е толкова ужасно — насърчи я той, преживял тежки моменти през последните години.

— Напротив. Може — проплака тя.

Благодари му и бързо влезе вкъщи.