Даниел Стийл
Анабел (11)

11.

Нищо от случилото се досега в живота й не беше подготвило Анабел за онова, което предстоеше да чуе от Джосая. Ударът от думите му съперничеше на шока от заглавията във вестниците от времето, когато потъна „Титаник“. Всяка негова дума я разкъсваше като бомба. Отначало той не знаеше откъде да започне. Тя протегна ръка и хвана неговата.

— Какво има? — попита нежно тя.

Не си представяше какъв проблем може да го доведе до отчаянието, изписано на лицето му. Изглеждаше съсипан. Пое си дълбоко дъх и започна:

— Не знам как да ти го кажа, Анабел.

Стисна ръката й. Даваше си сметка колко е невинна и колко трудно ще разбере положението му. Смяташе да проведе този разговор още преди шест месеца, но реши да изчака да минат празниците. После майка й се разболя. Нямаше как да повдигне въпроса непосредствено след смъртта на Консуела. Анабел беше прекалено покрусена от загубата на майка си, за да поеме още един удар. Минаха шест месеца от кончината на Консуела, но продажбата на къщата й подейства отново като шок. Но той не можеше да отлага повече. Не можеше да живее в измама, защото щеше да полудее.

— Не разбирам какво не е наред — промълви тя. Сълзи напълниха и нейните очи още преди да е чула каквото предстои. — Да не съм направила нещо, с което да те разстроя?

Той енергично поклати глава.

— Не, естествено. Ти се държиш чудесно с мен. Идеална, отдадена съпруга. Не, ти не си направила нещо нередно, Анабел, а аз и то от самото начало. Наистина вярвах, че ще съумея да съм ти добър съпруг, да ти осигуря добър живот. Много исках.

Щеше да продължи, но тя го прекъсна с надеждата да сложи край на излиянията.

— Но ти си добър съпруг. Осигуряваш ми добър живот — подхвана тя умолително.

Той обаче беше набрал инерция и вече нищо не бе в състояние да го спре.

— Недей. Заслужаваш много повече. Несравнимо повече, отколкото мога да ти дам. Отначало мислех, че ще успея, бях убеден, иначе никога нямаше да постъпя така с теб. Но се провалих. Заслужаваш мъж, който да ти даде всичко, което искаш. Да ти даде деца.

— Не бързаме, Джосая. Все това повтаряш. Имаме време.

— Не, нямаме! — Оказа се много по-трудно, отколкото си го представяше. А най-ужасното беше, че я обича, но знаеше, че няма право да я заблуждава повече. Чувстваше се гузен, защото нарушаваше даденото на майка й обещание да се грижи за нея, но ситуацията беше далеч по-сложна, отколкото Консуела си представяше. — Женени сме вече почти две години. Никога не съм те любил. Измислях всевъзможни извинения. — Тя наистина понякога си мислеше, че може би той има физически проблем, който се смущава да сподели, но се надяваше с времето да се разреши. Това така и не се случи. И двамата знаеха, че след двегодишен брак тя още е девствена. Никога не го призна пред никого; дори пред майка си, дори пред Хорти. Чувстваше се прекалено засрамена и се опасяваше, че тя прави нещо нередно или Джосая не я намира за достатъчно привлекателна. Опитваше какво ли не: нови тоалети, прически, съблазнителни нощници, но накрая се предаде и реши да изчака докато той е готов. Прекъсна мислите й с думите: — Когато се ожених за теб наистина вярвах, че ще мога да се докажа като мъж. Не успях. А не биваше да взимам твоята непорочност с лъжа. Заслужаваш повече, отколкото съм годен да ти дам, Анабел. Слушай ме внимателно. Вероятно ще ти е трудно да разбереш, но искам да съм честен с теб.

Отдавна разсъждаваше по въпроса и стигна до заключението, че най-добре е и за двамата да си признае. Да, обичаше я неимоверно, но всичко в брака им беше лъжа.

Слушаше го с широко отворени очи. Стисна здраво ръката му, притеснена какво ще чуе нататък. Не си даваше сметка, но цялата трепереше.

— Не проявявам интерес към жени — призна той с дрезгав глас, — а към мъже. Мислех, че ще успея да съм подобаващ съпруг за теб, но не се получи. Нямам сили да вървя срещу природата си. Това е истината за мен. Затова и никога не се бях женил. Много те обичам, но не както мъж трябва да обича една жена. — И той нанесе финалния удар. — Хенри и аз се обичаме от момчета.

За миг реши, че тя ще припадне.

— Хенри? — попита тя задавено.

Хенри, техният постоянен компаньон, човекът, когото смяташе за добър приятел? Беше я предал напълно, беше взел част от съпруга й и той никога нямаше да й принадлежи. Самият Джосая също я беше предал.

— Да. Хенри разбираше, че искам да се омъжа за теб и да имаме деца. Искрено те обичах и много те съжалявах, когато баща ти почина. Исках да съм всичко за теб: баща, брат, приятел. Но открих, че не мога да съм твой съпруг. Не искам тази лъжа да продължава. — Тя кимаше и се опитваше да осмисли думите му, ала беше трудно това да стане изведнъж. — Мислех, че ще успея да водя двойствен живот, но се оказа невъзможно. Преди шест месеца открих нещо, което промени всичко. Сега съм доволен, че съм се въздържал да те любя. През декември установих, че съм болен от сифилис. При никакви обстоятелства не бих те докоснал с пръст, нито бих се опитал да ти дам децата, които така силно желаеш. Не бих рискувал живота ти. Прекалено много те обичам, за да го направя.

Две сълзи се стекоха по бузите му. Тя го прегърна, зарови лице във врата му и се разрида истерично. Новината за болестта му, беше най-лошата — дори по-лоша от предишната.

— Джосая! Но как… — Вдигна мокрото си от сълзи лице към него. Той изглеждаше добре както винаги, но след време признаците на болестта щяха да започнат да се проявяват. Ще ослепее, ще умре. Съдбата му беше предопределена; както и тази на Хенри. Бяха открили заболяването си заедно и им оставаше утехата, че единият няма да надживее другия. Обичаха се от двайсет години и сега заедно щяха да посрещнат смъртта. — Сигурен ли си?

— Напълно. Веднага щом разбрах, си дадох сметка, че трябва да съм изцяло откровен с теб, но тогава майка ти се разболя. Сърце не ми даваше да ти го съобщя. Но сега трябва да предприемем нещо. Не може да продължаваме така.

— Не искам да се разделяме ще бъда с теб до края — заяви тя упорито и избърса сълзите си.

— Не бих го допуснал. Не е честно спрямо теб. Хенри и аз искаме да сме заедно и да се порадваме на времето, което ни остава. — Тя се шокира, че той отказва да прекара последните си дни с нея, а предпочита да е с мъжа, когото обича. Никой не я беше отхвърлял така жестоко. Джосая пое дълбоко дъх и продължи: — Разговарях с адвоката си. Ще запази тайната ми и вече уреди развода. Ще го направим възможно най-тихо. Ако някой прояви интерес, кажи, че съм ужасен съпруг и искаш да се отървеш от мен.

— Но аз не искам да се отърва от теб — проплака тя и отново го прегърна. — И двамата знаеха, че развод се дава единствено за изневяра. Ако се разведат, хората ще решат, че тя го е мамила. — Не може ли да останем женени?

Той поклати глава. Твърдо беше решил да я освободи за нейно добро. Нищо не можеше да го накара да промени решението си.

— Не може, Анабел. Ако анулираме брака, трябва да обясним защо, а това ще е неловко и за двамата. Далеч по-просто и бързо е да се разведем. Искам да си свободна да продължиш живота си. Поне това ти дължа. Редно е да си намериш друг мъж, да се омъжиш и да имаш живота, който заслужаваш. Нуждаеш се от истински брак, а не от тази измама.

— Но аз не желая да съм омъжена за друг — проплака тя.

— Мечтаеш за деца, а аз може да се влача болен с години. Не е честно да си обвързана с мен и да си пропиляваш живота. Послушай ме. Знам кое е най-доброто. Направих ужасна грешка и сега ще я поправя. Затова ще се разведем възможно най-бързо и дискретно. — Той отново си пое дълбоко въздух. — Утре ще се видя с адвоката, за да довършим нещата. После с Хенри ще заминем. Ще останем в Мексико известно време.

Предпочитаха Европа, но не беше нито разумно, нито практично, затова избраха Мексико. Там няма да срещат познати; искаха да изчезнат незабелязано.

— Кога ще се върнеш? — попита Анабел плахо.

Изгуби близките си, а ето че сега губеше и него.

— Няма да е скоро — отвърна максимално откровено той.

Просто се въздържа да каже: „никога“. Опитваше се да й внуши да приеме, че всичко между тях е приключило. Връзката им въобще не биваше да започва, но понеже беше факт, смяташе, че е най-добре да сложат край по-бързо. Така му се струваше по-честно. Изражението на Анабел обаче му подсказа, че греши. Тя изглеждаше смазана от признанията му и особено от перспективата да я изостави на следващия ден.

Нямаше представа как ще оцелее без него. Когато той замине, оставаше съвсем сама на този свят. Той имаше Хенри и очевидно винаги го бе имал, а тя нямаше никого. Нямаше родители, нямаше брат, а сега губеше и него.

— Защо да не останем женени? — простена отново тя. — Няма да е по-различно от досега.

— Напротив. Сега знаеш истината. Трябва да те освободя, Анабел. Това е най-малкото, което ти дължа. Пропилях две години от живота ти. — Дори по-лошо: беше го унищожил. Вече нямаше къща в града. Щеше да се наложи да отседне в хотел; не можеше да продължава да живее в жилището му, ако са разведени. Но и той беше помислил за това. — Остани в апартамента, докато решиш какво ще правиш. Заминавам след няколко дни.

С Хенри вече бяха планирали всичко.

— Ще ми се да не бях продала къщата — въздъхна тя.

И двамата обаче знаеха, че така е по-добре. Беше прекалено голяма за нея и крайно неподходящо да я обитава сама, особено като неомъжена жена. Нуждаеше се от нещо по-скромно. Той не се съмняваше, че скоро ще се омъжи отново: красиво момиче само на двайсет и две, което притежаваше цялата невинност и свежест на младостта. Поне това не й отне, макар тя да имаше чувството, че се е състарила с години през последния половин час. Той се изправи и я прегърна, но не я целуна. Измамата, с която я обгръщаше, приключи. Вече не й принадлежеше; всъщност през цялото време бе принадлежал на Хенри. Двамата заплатиха висока цена. Той я обичаше, но не както подобава не един съпруг. Сега изпита облекчение, че никога не я беше любил; нямаше да си прости, ако я беше заразил. Чувстваше се ужасно. Беше лъгал и нея, и себе си. Обичаше я, но брачните обети не означаваха нищо.

Съпроводи я до стаята, но отказа да остане при нея през нощта. Заяви, че вече не е редно. Спа в гостната долу, а тя лежа в леглото и плака цяла нощ. По едно време слезе тихо и се опита да легне до него, за да се прегърнат, но той не й позволи. Изпрати я обратно в стаята й с чувството, че е чудовище. След като тя излезе, той се разплака. Наистина я обичаше. Сърцето му се късаше, че я изоставя, но нямаше друг избор. Вече не я искаше до себе си. Нямаше право на това; възнамеряваше да изчезне, докато настъпи краят. Заболяването му напредваше бързо; предстоеше му пълна физическа деградация, а и у Хенри се забелязваха вече някои симптоми. И двамата се подложиха на лечение с арсен, което не даде резултат. Искаха да се махнат от Ню Йорк и да се скрият от всички, които познаваха. Време беше да напусне и Анабел и да я остави да започне нов живот. Знаеше, че след време, когато се приспособи, тя ще разбере колко е бил прав.

На следващото утро, когато си тръгваше, тя стоеше разплакана на входното стълбище. Беше облечена в черно заради траура за майка си и изглеждаше съсипана. Беше му много трудно да я изостави — най-трудното нещо, което бе правил досега. Чувстваше се зле и плака по време на цялото пътуване до Ню Йорк. Дори да беше я убил със собствените си ръце нямаше да се чувства толкова зле.