Даниел Стийл
Анабел (21)

21.

Спазвайки даденото на Консуела обещание, Анабел седна и написа писмо на лейди Уиншир. Представа нямаше как да започне и как да обясни ситуацията. Фактът, че е изнасилена от сина й и по-късно е родила незаконно дете не й се струваше подходящо начало, а и едва ли щеше да се хареса на лейди Уиншир. Същевременно не искаше да я лъже. Накрая написа изключително лаконично писмо. Нито имаше желание да се вижда с лейди Уиншир, нито да й представя Консуела, но поне с чиста съвест щеше да каже на детето, че се е опитала да го направи.

Писа, че с Хари са се срещнали по време на войната във Вилер-Котерет, в болница, където е работила. Това отговаряше на истината, макар че ако добавеше, че я е изнасилил, щеше да е по-точно. Обясни, че не са се познавали добре и не са били приятели — това също отговаряше на истината, — но последвал неприятен инцидент — също вярно — и в резултат тя има момиченце, родено преди шест години. Не се е свързвала с тях досега, защото не желае нищо. Американка е, дошла в Европа да помага като доброволка, а срещата й с Хари и забременяването са просто едно от злощастните събития в резултат на войната. Дъщеря й обаче е прекрасно дете и наскоро проявила интерес към баба си по бащина линия, което поставило Анабел в затруднено положение. Не иска да я лъже повече. Достатъчно е, дето Консуела си мисли, че родителите й били женени, което не е истина. В заключение Анабел предлагаше, ако лейди Уиншир приеме, да напише кратко писмо или бележка на Консуела или да й изпрати снимка и с това да се приключи. Подписа писмото „д-р Анабел Уортингтън“, за да разберат, че е почтен и уважаван човек, а не защото държеше толкова на титлите. За непочтената си постъпка нейният син трябваше да попадне в затвора, а в замяна бе станал баща на най-прелестното дете на този свят и заради това Анабел не можеше да го мрази. Беше му благодарна завинаги по особен начин, но той самият не предизвикваше приятни спомени у нея.

Анабел изпрати писмото и реши да не мисли повече за него. През месец май имаше много работа — чакалнята й вечно беше препълнена. Не получи отговор от лейди Уиншир, а Консуела сякаш забрави за баба си. През есента започна училище. Така на Бриджит й оставаше свободно време да помага в кабинета.

Когато веднъж се върна от едно посещение при пациент в болницата, Анабел разбра от Елен, че от два часа я чака някаква жена, но отказала да обясни защо търси лекарката. Анабел предположи, че вероятно се смущава да говори за проблема си. Облече бялата престилка, седна зад бюрото и помоли Елен да я въведе.

Жената — видимо вдовица, беше едра, с масивно телосложение и властен тон. Носеше шапка, шест реда перли и сребърен бастун. Имаше вид на човек, готов да удари някого с него. Анабел се изправи да я посрещне и се насили да потисне усмивката си. Жената пренебрегна протегнатата й ръка и я изгледа свирепо. Не изглеждаше болна и Анабел се учуди какво прави тук. Посетителката пристъпи направо към въпроса:

— Какви са тези глупости за някаква си внучка? — озъби се тя. — Когато почина синът ми нямаше нито деца, нито жена. И ако твърдиш, че си родила дете от него, защо чака шест години преди да ми пишеш? — Настани се на стола пред бюрото на Анабел и отново я изгледа свирепо. Беше нахакана като сина си и на Анабел не й стана по-леко, като си даде сметка, че вместо да отговори на писмото й тази жена е пристигнала лично.

— Защото изобщо не исках да имам нищо общо с вас — отвърна Анабел студено. Когато трябваше, тя също можеше да бъде пряма и решителна като лейди Уиншир. — А сега ви писах, защото дъщеря ми е разстроена, че няма баба и не разбира защо не се познавате. Казала съм й, че с баща й сме били женени за кратко и той е загинал. Затова никога не сме се срещали с вас. Сегашната ситуация е неловка и за мен.

— Била ли си женена за сина ми? — попита лейди Уиншир ужасено.

— Не, никога — поклати глава Анабел. — Бях с него само веднъж. — Откровението й едва ли щеше да направи добро впечатление на жената срещу нея, но макар че й беше неприятна, не виждаше защо да й съобщава, че е изнасилена от сина й. Според Анабел и за нея, и за Консуела би било по-добре да се придържат към съчинената версия. — Предпочитам обаче дъщеря ми да смята, че сме били семейни. Искам да й осигуря поне това успокоение.

— И тогава ли беше лекарка? — попита лейди Уиншир с интерес.

— Не — отговори лаконично Анабел. — Помагах в болницата.

— Как се срещна с него?

В очите й се появи по-меко изражение. Беше загубила и двамата си сина във войната.

— Няма значение. — Анабел предпочиташе тази жена да не беше идвала. — Не се познавахме. Дъщеря ми е плод на грешка.

— Каква грешка? — не отстъпваше дамата.

Анабел въздъхна, защото съобразяваше как точно да формулира отговора си. Определено нямаше да каже истината.

— Беше пил доста.

Лейди Уиншир не се изненада.

— Винаги го е правил. Хари пиеше прекалено много, а после вършеше глупости. — Очите й се впиха в Анабел като свредели. — Какво е направил с теб?

Анабел се усмихна. Питаше се дали лейди Уиншир не очаква да я шантажират. Реши отново да я успокои:

— Не желая нищо от вас.

— Не за това говоря. Ако е постъпил лошо, имам право да знам колко отвратително се е държал синът ми.

— Защо? Какво значение има? — прекъсна я Анабел с овладяно достойнство.

— Много великодушна жена си — отсече лейди Уиншир и се облегна на стола. Видът й ясно даваше да се разбере, че няма да си тръгне, преди да узнае цялата истина. — Но аз също така познавам сина си. Синът ми Едуард беше почти светец. Хари беше дяволът в семейството. Очарователно дете, но невъзпитан мъж. Изключително невъзпитан понякога. Не ставаше по-добър като пиеше. Чувала съм всевъзможни истории за него. Дойдох да те видя, защото никога не съм знаела за съществуването на дете. Очаквах да предявиш претенции. А ти си честна жена, изпълнена с подозрение към мен, както бях аз към теб. — Възрастната дама се усмихна и прокара ръка по перлите. Въздъхна и продължи: — Колебаех се дали да дойда. Не исках да се сблъскам с някоя ужасно вулгарна жена, която ми пробутва детето си, уж заченато от сина ми. Очевидно случаят не е такъв и оставам с впечатлението, че срещата ти със сина ми е била изключително неприятна. Не бих искала да ти напомням за нея с присъствието си.

— Благодаря — промълви Анабел.

В следващия миг остана поразена от въпроса на лейди Уиншир.

— Той изнасили ли те? — попита тя направо.

Очевидно добре познаваше сина си. Последва дълго мълчание.

— Да — кимна най-после Анабел, като съжаляваше, че й признава истината.

— Съжалявам — промълви старата дама. — Не за пръв път чувам подобно нещо — продължи тя с майчинска загриженост. — Не знам къде сбърках. — Очите й бяха пълни с тъга. — Е, какво ще правим сега? Признавам, страхувах се какво ще заваря тук, но и не можах да се стърпя. Искам да видя внучката си. И двамата ми сина са мъртви, нито се ожениха, нито имаха деца. Съпругът ми почина от пневмония миналата пролет. Докато не се появи ти.

Очите й се напълниха със сълзи и Анабел я изгледа със съчувствие.

— Бихте ли искали да видите Консуела? — В следващия миг изпита необходимост да уточни: — Не прилича на него, а на мен.

— Навярно така е по-добре — усмихна се възрастната жена и с известно затруднение се надигна от стола.

Анабел също се изправи, заобиколи бюрото и изведе лейди Уиншир от кабинета, като осведоми Елен къде отиват. За щастие в момента нямаше пациенти. Двете жени пресякоха градината. Знаеше, че Консуела вече се е върнала от училище. Отключи и влезе в къщата. Лейди Уиншир я последва, спря и огледа антрето.

— Имаш много хубав дом — отбеляза тя.

Обстановката й направи много силно впечатление. С безупречния си вкус Анабел умееше да подбира красиви неща.

— Благодаря — отвърна Анабел и я въведе в салона.

Качи се да доведе дъщеря си. Ограничи се да й каже само, че иска да я представи на гостенката им.

Хванати за ръце, Консуела и Анабел бъбреха оживено, докато слизаха по стълбите. На площадката долу Консуела спря, усмихна се свенливо на гостенката, направи реверанс и приближи с протегната ръка. Детето очевидно имаше подобаващо възпитание. Лейди Уиншир хвърли одобрителен поглед на Анабел над главата на Консуела.

— Как си, Консуела? — попита тя, докато детето гледаше в захлас огромната шапка и нанизите перли.

— Шапката ви е много красива — отбеляза момиченцето, а възрастната жена се усмихна.

— Много мило се изразяваш. Шапката е стара и глупава, но я обичам. А ти си много красиво момиче. Дойдох чак от Англия да те видя. Знаеш ли коя съм? — Консуела поклати глава и тя продължи: — Аз съм бабата, с която никога не си се срещала. Аз съм майката на баща ти. — Очите на Консуела се разшириха от учудване. Погледна през рамо майка си и после отново се вторачи в баба си. — Съжалявам, че досега не сме се виждали. Но вече няма да е така — заяви лейди Уиншир тържествено. Не беше виждала толкова прелестно дете, с такива възхитителни обноски. — Донесох снимки на баща ти като малък. Искаш ли да ги видиш?

Консуела кимна. Двете се настаниха на дивана и лейди Уиншир извади куп фотографии от чантата си. Анабел тихо се измъкна, за да помоли Бриджит да направи чай.

Лейди Уиншир остана при тях повече от час, а когато Консуела се качи горе с Бриджит, поздрави Анабел за прекрасното дете.

— Наистина е чудесна — съгласи се майка й.

— Синът ми не е подозирал какъв щастливец е бил щом е срещнал човек като теб и е оставил такова възхитително момиченце. — Гледаше Анабел с благодарност и съчувствие. Влюби се в Консуела от пръв поглед, но това не беше трудно. Едва сега Анабел се зарадва, че лейди Уиншир пристигна, а не беше отговорила просто на писмото й. Така тя всъщност направи подарък на внучката си. — Съжалявам, задето се е отнесъл така зле с теб. Но той имаше и добри черти. Жалко, че не си имала възможност да го опознаеш. Вероятно ти е било много трудно в началото.

— Останах до последно в болницата, а после отидох в Антиб. Консуела се роди там.

— Семейството ти в Щатите ли е?

Струваше й се странно, че Анабел практикува медицина в Париж, а не в родината си.

— Нямам семейство — отвърна Анабел простичко. — Всички починаха, преди да се преместя тук. Само двете с Консуела сме.

Лейди Уиншир също бе останала сама на света и по някакъв странен начин това свързваше двете жени. Най-накрая тя се изправи и взе ръката на Анабел в своята.

— Благодаря ти за този изключителен подарък. Това е частица от Хари, в която да се вкопча. Консуела е много специално дете — сподели тя със сълзи в очите. Наведе се и целуна Анабел по бузата. Двете излязоха и застанаха до колата, която я чакаше отвън. За минути лейди Уиншир сякаш видимо се състари. Усмихна се нежно на Анабел и пъхна нещо в ръката й. — Това е за теб, скъпа. Заслужила си го. Нещо много дребно.

Анабел се опита да откаже без дори да погледне какво е, но лейди Уиншир прояви настойчивост. Двете жени отново се прегърнаха и Анабел изпита чувството, че е намерила нова приятелка: нещо като ексцентрична стара леля. Зарадва се, че й е писала. Май щеше да се окаже най-добре за всички.

Махна на лейди Уиншир, докато колата потегляше. Едва тогава Анабел погледна какво държи. Усети, че е пръстен, но не очакваше, че той е красив, старинен, с огромен изумруд, обрамчен с диаманти. Анабел остана поразена. Приличаше на пръстените, които баба й носеше и все още стояха в сейфа в банката в Ню Йорк. Надяна го на пръста над брачната халка. Жестът я трогна дълбоко. Един ден щеше да го даде да Консуела, но дотогава ще го носи тя. Връщайки се към кабинета, си помисли, че вече с Консуела не са сами на този свят.