Сара Шепард
Безпощадно (25)

24.
Животът имитира изкуството

Четвъртък следобед Спенсър преглеждаше вестника, когато една шарена реклама привлече вниманието й.

„Тази вечер в двайсет часа само по CNN: в безопасност ли са вашите деца по време на пролетната ваканция? Три весели пролетни почивки с ужасен край“.

В ъгъла на екрана се появи снимка на Табита. Спенсър веднага обърна страницата, но после реши, че това не е достатъчно, накъса я на малки парченца и я хвърли в кофата. Но дори това й се стори ненадеждно. Тя погледна към парченцата с крайчеца на окото си, после скочи от стола и погледна през прозореца. Между дърветата помръдна сянка. Като че беше някой с руса коса.

Убийца.

Спенсър се завъртя и притисна ръце към главата си. Кухнята беше празна. Беатрис и Руфъс дремеха на пода и лапите им потреперваха. Ако тук имаше някой, те щяха да се скъсат да лаят, нали? Какво й ставаше, по дяволите?

Телефонът й издаде силен лаещ звук и Спенсър подскочи. Взе го от масата и видя, че Емили й беше пратила есемес.

„Направо откачам. А. Току-що ме блъсна по хълма при пътеката Стокбридж“.

Спенсър погледна към всекидневната, спомняйки си за проблясъците и гласа, който беше чула. Амилия и останалите от оркестъра не бяха тук, но смятаха да се съберат по-късно същата вечер.

„Келси не беше с теб, нали?“ — написа тя в отговор.

Настъпи продължителна пауза, след което отговорът на Емили цъфна на екрана:

„Не“.

„Вече не излизаш с нея, нали?“ — написа Спенсър.

Емили отново отговори с една дума:

„Не“.

„Добре“ — отвърна Спенсър.

* * *

— Значи тук се е случила онази история с Алисън, а?

Четирийсет минути по-късно Спенсър и Бо стояха в задния двор на семейство Хейстингс и се подготвяха за поредната репетиция на „Макбет“. Спенсър беше убедена, че ще е повече от готова след вчерашната репетиция. Беше се уговорила с училищния фотограф да обърне специално внимание на нейните изяви в съботното представление. Дори беше съчинила имейл до комитета по приемането, в който описваше пиесата; оставаше само да прикрепи към писмото видеофайл с брилянтното си изпълнение.

Бо се вгледа в изкривените, почернели, напукани дървета, които бяха останали след пожара, подпален от Истинската Али година по-рано. Вляво се виждаха останките от някогашния хамбар, превърнат от семейство Хейстингс в приятна къща за гости… която също бе изгорена от Истинската Али.

— Да — отвърна тихо Спенсър. — Вече идвам много рядко тук. Твърде е зловещо.

— Съгласен съм. Това място е като обитавано от духове. — Бо тупна с крак по мръсната, покрита с плочки пътека, която водеше към хамбара. Същата, на която преди почти пет години Спенсър и Тяхната Али се бяха сбили в последната нощ от седми клас. Бяха се скарали заради Иън Томас, в който и двете бяха влюбени. Спенсър беше блъснала Али, която падна на земята, но после бързо скочи на крака и изтича по пътеката. Дълго време след това Спенсър смяташе, че Али беше отишла на среща с Иън и той я беше убил. Но всъщност нейната сестра-близначка я беше пресрещнала и беше сложила край на живота й.

— Както и да е. — Бо се обърна и погледна Спенсър. — Готова ли си да се слееш с героинята си?

Спенсър сви рамене.

— По-готова не мога да бъда.

Бо се усмихна.

— Вчера се справи страхотно, но днес мисля, че трябва да опитаме още нещо. Нали ти казах, че свързвам побоите от детството ми с ролята ми на Макбет? Сега е твой ред да го направиш. Опитай се наистина да се превъплътиш в нея. Представи си как премахваш личността, която е застанала на пътя ти към успеха. Може би не си искала да го правиш, но така или иначе се е наложило.

Спенсър се втренчи в него. Това й напомни за случилото се с Табита… и Келси.

— Мисля, че бих могла да опитам — рече тихо тя.

— Застани там — посочи й Бо. Повтори думите на лейди Макбет, когато е изпълнена с вина.

— „Излизай, проклето петно!“ — изрече Спенсър.

— Добре. Сега затвори очи и отново ги повтори.

— „Излизай, проклето петно!“ — повтори Спенсър, затворила очи. „Излизай, проклето петно!“ — Тя си представи лейди Макбет как броди в нощта и се опитва да изчисти окървавените си ръце от срама, от който никога не би могла да се спаси. „Излизай, проклето петно!“ — Отново изпита вината за случилото се с Табита. Отвори очи и се взря в дланите си, представяйки си, че са покрити с кръв — кръвта на Табита, която току-що бе паднала от покрива. Застави се да преживее отново онази ужасна нощ в Ямайка. Как Табита се хвърли към Хана. Как се сборичка с Ариа. Как Ариа я бутна през ръба. Как търсеха тялото й по брега, но не намериха никаква следа. Как всяка следваща сутрин изпитваше ужас да отиде до океана, убедена, че тялото на момичето може да е било изхвърлено на брега през нощта. Как преди няколко седмици видя ужасяващата новина за откриването на Табита.

Но докато повтори репликата още няколко пъти, в съзнанието й надделя един по-различен спомен. Тя се видя да стои в онази задушна, лошо осветена стая в полицията. Беше минал час след разговора й с Хана. Спенсър не знаеше дали приятелката й ще изпълни плана, но отвън се чуваха шумове и звънене на телефони. Най-накрая един полицай връхлетя в стаята и я погледна.

— Свободна си — каза сърдито той и й посочи вратата.

— Т-така ли? — заекна Спенсър.

Той й подаде телефона.

— Запомни съвета ми, госпожице Хейстингс. Завърши лятната си програма и се прибери у дома, в предградията. Бъди добро момиче. Не ти трябва да се забъркваш с хапчета.

— Ами Келси? — избъбри Спенсър, докато вървеше по коридора.

Устните на ченгето се изкривиха в грозна усмивка. В този момент се отвори друга врата. Двама полицаи изведоха Келси в коридора. Тя изпищя и размаха ръце.

— За какво говорите? — рече тя. — Какво съм направила?

— Знаеш много добре — изръмжаха ченгетата.

Очите им се срещнаха и Келси погледна умолително Спенсър. За какво говорят те? Но в изражението на лицето й имаше нещо, за което Спенсър избягваше да мисли. Досега.

Това беше гняв. Сякаш тя знаеше точно какво е направила Спенсър.

— „Излизай, проклето петно!“ — повтори Спенсър за пореден път, вперила поглед в ръцете си, точно както лейди Макбет направи в пиесата. Внезапно шепите й се напълниха с малки, бели кръгли хапчета. Това не бяха ли… „Лесно шест“?

Тя изпищя и ги хвърли във въздуха. Откъде се бяха взели? Спенсър се огледа за Бо, но той беше изчезнал. Дворът беше празен.

— Бо? — извика тя. Никакъв отговор. Навън притъмняваше. Колко време беше минало?

Дърветата шумоляха от вятъра. В далечината се обади бухал и слаба миризма на изгоряло подразни обонянието й. Тя отново погледна към шепите си; незнайно как хапчетата отново се бяха появили.

— Махайте се! — Спенсър се опита да ги махне, стържейки по дланите си с нокти, докато те не се зачервиха и по кожата й не се появиха червени линии. — Не мога да се покажа с тях! — изпищя тя. — Ще ме хванат!

Но хапчетата не се махаха от дланите й. Спенсър задъхано се обърна и закрачи към малкото езерце зад хамбара.

— Махайте се, махайте се, махайте се! — изпищя тя и потопи ръцете си в застоялата, полузамръзнала вода. Почти не чувстваше студа. Известно време ръцете й останаха във водата, след което тя ги извади. Хапчетата още бяха там. — Не! — изкрещя тя и прокара мокрите си ръце през косата си. Студена, зловонна вода потече по лицето й, влезе в очите и устата й.

Пропука клонка. Спенсър скочи на крака, от ръцете й продължаваше да капе вода.

— Кой е там? — извика тя с разтуптяно сърце. Ченгетата ли бяха? За нея ли са дошли? Дали щяха да видят хапчетата в ръцете й и да я отведат?

Някой иззад храста се изкиска. „Ш-ш-шт“, рече друг глас. Между дърветата се появиха две фигури. Едната беше Келси. Другата — Табита. Двете стояха, хванати за ръце, и гледаха Спенсър.

— Здрасти, Спенс — каза Келси, без да сваля очи от мокрите й ръце. — Да не би да чувстваш вина, убийцо?

— Не можеш да избягаш от нас — прошепна Табита. — Знаем какво направи.

Тя се усмихна загадъчно и тръгна надолу по хълма. Спенсър се обърна рязко и кракът й се закачи в някакъв дебел, усукан корен. След миг тя се озова на земята, а главата и дясното й рамо цопнаха в ледената вода. Лицето й веднага изтръпна от студа. Когато отвори очи, над нея се бяха навели Келси и Табита с протегнати ръце. Готови да я удавят. Готови да си отмъстят.

— Съжалявам! — избъбри Спенсър, докато шляпаше с ръце в ледената вода.

— Но не достатъчно — изръмжа Келси, натискайки гърдите й надолу.

— Не съжаляваше, когато го направи! — извика Табита, стиснала я за шията.

— Но съжалявам сега! — Спенсър се опитваше да се освободи от момичетата, но те я държаха здраво. — Моля ви, недейте!

— Спенсър?

Някой я издърпа от потока. По гърба й се стече ледена вода. Студеният въздух я защипа по бузите. Когато отново отвори очи, Келси и Табита бяха изчезнали. Вместо това пред нея стоеше Бо и намяташе якето си на раменете й.

— Всичко е наред — утеши я той. — Всичко е наред.

Спенсър почувства как Бо я отвежда по-далеч от гората. След миг тя отвори очи и се огледа, хълцаща и задъхана. Отново се намираше в задния двор на къщата им. Когато погледна дланите на ръцете си, те бяха празни. Но докато виденията за Келси и Табита бяха изчезнали, истинската Келси стоеше на няколко метра от нея заедно с Амилия и още няколко от музикантките, които бяха дошли за вечерната репетиция. Очите й бяха широко отворени и на лицето й се прокрадваше доволна усмивка.

— Какво й става? — попита Амилия с отвращение в гласа.

— Всичко е наред — отвърна Бо и поведе Спенсър към къщата. — Просто провеждахме упражнения по театрално майсторство.

— К-какво стана? — прошепна замаяно Спенсър, докато се изкачваха по стъпалата на верандата.

Бо се ухили.

— Беше невероятна. Тотално влезе в образа. Буквално се потопи в Метода. Повечето актьори учат години наред, за да постигнат подобна емоционална връзка. Утре направо ще ги разбиеш.

Той й помогна да влезе през плъзгащите се врати. Спенсър се опита да се усмихне, сякаш през цялото време е знаела какво прави, но усещаше вътрешностите си омекнали и разкъсани, сякаш през тях беше минало торнадо. И когато се обърна, забеляза, че истинската Келси продължава да я гледа. Усмивката не беше изчезнала от лицето й, сякаш беше наясно каква е причината за странното поведение на Спенсър.

Сякаш знаеше всичко.